Децата в училище ме наричаха Рикиши. Сещате се, оня от кеча. Проблемът е, че само аз имах прякор на кечист и не бях особено добра в тоя тип спорт. Да, много пъти се биехме момичета срещу момчета, като дори веднъж изкъртихме вратата на класната стая, но все пак не това беше причината да имам славата на Ракиши. Причината е, че в училищните ми години преди гимназията бях дебело дете.

В случаите, когато ядосах много някого, са ме наричали маторица, бишка, плондир. Както сами виждате, кюфте е най-милият комплимент, който можеш да получиш, ако си дебело дете. А Ракиши е хем сладко, хем горчиво, особено ако си гледал кеч.

Помня, че в шести клас, когато кантарът показваше заветните 67 кг, медицинската сестра, която ни претегляше, реши да не казва на висок глас цифрата, както след претеглянето на останалите момичета, а да я запише сама в тефтера. За всички обаче бе очевидно, че не тежа 45 кг както всички останали.

Едно от най-милите неща, които съм чувала като напомняне, че имам килограми в повече, получих наскоро в автобуса от съвсем непознати. Секси слонче. Голям комплимент за голям човек. Случвало ми се докато си карам колелото някой да ми каже – давай, давай, гледай каква си дебела. Все едно съм седнала да ям, а не да спортувам.

Когато бях малка и страдах от това колко тежа и как изглеждам, майка ми все ме успокояваше, че дебелите хора задължително са с добри сърца, че за всеки влак си има пътници и че костите на жените в нашия род са по-тежки. Демек не е чак толкова зле, ще го избуташ тоя живот все някак!

Успокоенията най-често не вършеха работа, особено когато имах нужда от нови дрехи и се започваше едно изнервящо обикаляне на магазините за възрастни. Защото в пети клас вече пазарувахме дрехи за възрастни и всеки път усещах гнева на майка ми от това, че имам такова тяло, което се натъпква едвам дори в дрехите за големи (без да споменавам, че всеки един панталон или дънки изискваше подкъсяване и още нерви за нея).

В пети клас беше и времето, когато отдавна не можех да нося бял чорапогащник. Буквално мразех белите чорапогащници, защото никога не ми ставаха, поради простата причина, че бяха само в детски (нормални) размери. За съжаление именно белите чорапогащи бяха част от задължителната официална униформа в училище. От един момент нататък започнах да нося бежови – за големи, което още повече караше да изпъквам сред тълпата – не само заради размерите си, но и заради цвета на краката.

С годините и порастването започнах да чувам все по-рядко коментари за това как изглеждам. Оставяме настрана това, че в гимназията свалих излишните килограми, а новите ми съученици ме познаваха отскоро и не знаеха историята ми на дебело дете.

И тогава обаче усещането за това, че съм дебела, че не съм привлекателна, че трябва да спазвам диети, да гладувам и да свалям още килограми, си оставаше. Нямаше никакво значение какво виждах в огледалото, нито това, че някой ме харесваше или ми правеше комплименти. Вътрешно знаех, че съм дебела, и никак не се харесвах.

Усещането, че не изглеждам добре, си беше добре отгледано и живееше с мен без значение какво показваше кантарът. Всичко, което съм чула и преглътнала заедно със сълзите си като малка, го помня и си нося травмите от това и до ден днешен. И ми трябва само една дума без значение по чий адрес, за да се върна отново в онова тъмно и неприятно място, където бях различна по кофти начин.

Междувременно всички обиди, подмятания и коментари през годините ме научиха, че не е редно да ям пред други хора, без значение дали приятели или непознати.

Дебелите не бива да ядат, още по-малко пред хора, мислех си аз. Затова и до днес когато видя дебел човек с баничка или кифла в ръка, ми изскача мисълта, която не исках да изскача в чуждите умове, ако ме видят да ям – ето затова изглеждаш по тоя начин, понеже тъпчеш като свиня. Нямах нужда да виждам моя укор в чуждите очи. Обидите, с които се жигосвах всяка сутрин, поглеждайки тялото си в огледалото, ми бяха достатъчни.

Любимата ми приказка като малка беше за мечката и лошата дума. Сещате се – мечката имала лош дъх, ловецът ѝ го казал и това я заболяло повече от раната, която той ѝ бил нанесъл по-рано. Е, и аз преживях нещо такова. В ролята на мечката естествено бях аз, а ловецът бе първият ми учител по народни танци. Докато правехме загрявка в една малка и ужасно тясна стая, тогава беше зима и повечето играехме направо с ботуши, без да искам ритнах момичето зад мен. То се оплака, че съм я ритнала и я е заболяло, а коментарът на преподавателя на всеослушание беше – ми как няма да те заболи, тя е като танк. Отбелязваме в списъка с подходящи обиди и танк.

Разрушителният ефект на обидите и подигравките, които човек получава в период, в който самият той не е наясно кой е и какъв е, когато още не се е изградил като личност, е че започват да оформят начина, по който самият той се възприема.

В един момент не исках да участвам в игри с тичане, защото знаех, че съм по-бавна и ще съм загубенячка, ще съм дебеланата, която не може да стигне топката бързо и затова все губи. Не исках да ходя с приятелки на басейн, защото знаех колко лошо ще се чувствам от начина, по който изглеждам с бански… Как ще ме гледат другите и ще се правят, че не виждат колко съм огромна.

Често хората си мислят, че дебелият човек е дебел, защото се тъпче с храна. Но не продължават със задаването на въпросите. Защо този човек се тъпче с храна? Какво се е случило с него, с родителите му или близките му, за да се налага да компенсира нещо, което му липсва, с ядене? Дали празнината във взаимоотношенията му с някого не го кара да запълва празнотата в стомаха си с твърде много от всичко, което види на масата, в хладилника или в магазина?

Храната е най-лесният и достъпен начин да си запълниш емоционалната празнота. Особено когато и за голяма част от бабите и майките ни това е най-прекият начин да изразят обичта и загрижеността си към нас – като ни готвят по 3 манджи и на всеки кръгъл час ни питат “гладна ли си?”.

Една приятелка наскоро ми каза, че не е знаела за съществуването и разликата между емоционален глад и физически глад. Е, аз също не го знаех. Допреди 3 години нямах представа, че те същестуват и че се усещат различно, защото аз дълго време не усещах нищо повече от емоционален глад, който бърках с физически. За мен всичко беше глад в стомаха, който изискваше запълване до краен предел.

Дебелината всъщност е само външното проявление на наслояването на болка и тъга в душата на човека. И не е толкова лесно като – направи диета, спри да ядеш сладко, започни да спортуваш. Всички лесни съвети, които раздаваме на близки и познати, “борещи” се с килограмите, са съвети, от които нямат нужда и които не вършат работа, а само замитат под килима по-важния въпрос:

Как се чувстваш?

Всяко едно подобно лесно на пръв поглед “решение”, дадено под формата на съвет, отнема единственото лекарство на страдащия човек, опитващ се да намали болката си именно с храна. Предприемането на някоя от тези стъпки-решения би означавало да загуби едничкия комфорт, едничката топлина, пък макар и в претъпкания стомах, който има.

За съжаление ситуацията не се е променила много през последните 15 години. Наскоро ми се наложи да водя разговор с по-малката си сестра, по повод нейна съученичка с наднормено тегло. Ама защо яде толкова? Ама тя само шоколади яде. Виж я каква е дебела. Това беше единственото, което имаше да ми каже тя по отношение на съученичката си. Сестра ми мразеше това момиче, защото е дебело.

Тогава аз преживях отново детството си, аз бях онова момиче, а сестра ми говореше за мен с думите на всички останали вербални насилници и въобще хора, които са ме сочили с онзи подигравателен поглед и са шушукали за мен. Не ги обвинявам.

Децата са просто отражение на думите и действията на възрастните, а възрастните, както знаем, също не си пестят критики и обиди, когато видят някой различен, особено пък дебеланко.

Често самите родители правят грешката и влизат в ролята на първия насилник, който обижда (с цел мотивация), прави си шегички с външния вид и теглото на детето и допринася то да се чувства отритнато, неприето, нехаресвано, повредено.

А това се превръща в сериозен проблем, който като снежна топка, търкаляща се по склон, набира все повече инерция и добива огромни размери. Детето пораства без да се харесва и се превръща във възрастен, който също не се харесва. А това му пречи във всяко едно отношение – от училище, до работа, взаимоотношения и т.н.

Оттук сценариите могат да бъдат много различни – убеждавам се в това и след като гледах филма “Прасето” на Драго Шолев. Обикновено родителите не приемат прекаляването с храната като симптом на проблем, учителите се правят, че не забелязват агресията между децата, а самите деца… те просто копират моделите на поведение и си намират лесна жертва, върху която да излеят агресията, която преди това някой е излял върху тях (без значение дали родител или някой от по-големите).

Скъпи родители, ако имате пълно хлапе или просто видимо различаващо се…. Какви глупости говоря. Скъпи хора, ако имате дете или общувате с деца, грижете се за тях повече от – ето ти вечерята, сядай да ядеш, гладен ли си, яде ли, добре, отивай да си учиш уроците и т.н.

Говорете с него, поинтересувайте се в какви отношения е със съучениците си и бъдете негов приятел, а не първият му враг. То има нужда от вас, защото си няма никой друг и въобще не вярва на себе си, че си струва!

Всъщност казаното по-горе важи за всяко дете. Защото няма дете и човек, който да не се нуждае от обич, внимание и грижи.

Знам, че темата е доста широка и сложна. Че моята история е капка в морето от истории на дебеланковци, всеки от които е чул поне една обида, изял поне един ритник и преглътнал поне веднъж срама и унижението, заради външния си вид. За съжаление живеем в общество, където ако си с нещо различен – ставаш обект на подигравки: жираф, дъска, ушко, цайс, кюфте… Все някой ще се хване за нещо и ще направи живота ти ад, който не свършва със завършването на училище, а си стои доживот.

Напълно наясно съм, че темата е болезнена, тежка, но и дълго време замитана под килима. Именно това са признаците, че има нужда от говорене и разказване на истории. И ако нищо в този текст не ви е докоснало, то си спомнете за онзи пухкав приятел или приятелка, за дебелото дете от входа, за хлапето в училище, което наричаха свинчо.

Спомнете си за мен, за Ракиши, за мечката и лошата дума. И не оставайте безучастни, когато видите как едно човешко същество обижда и наранява вербално или физически друго човешко същество. Всички сме различни и никой не заслужава да страда, заради това.

Благодаря ви!