Защо ни е феминизъм днес?

 Лични размисли след Feminist Boot Camp 2018 на Български фонд за жените 

Драги читатели, ще бъда напълно откровена с вас – да се реша да присъствам на феминисткия лагер не беше лесно. Като част от българското общество, аз също вярвах в някои от стереотипите за феминистките.

Има обаче нещо много важно за стереотипите и това е, че много често се зараждат тогава, когато няма достатъчно информация, когато липсва достатъчно опит. Те ни помагат да разбираме света и да си го обясняваме, но много често ни вредят и ни лишават от истинския опит и от достоверната информация.

И така аз, осъзнавайки, че нямам никакъв опит с феминизъм, но пък с доволно количество предразсъдъци, реших да се осмеля и да се предизвикам. Така кандидатствах за лагера и взеха, че ме одобриха.

И да ви кажа, може би няма по-хубаво нещо от това да видиш, че стереотипите, в които си вярвал, се оказват просто легенди, които по никакъв начин не отговарят на реалността.

Всъщност, ако не беше онзи брой на списание l’Europeo, който ме образова преди няколко години по темата и ако не беше събитието за жени в бизнеса See It Be It, за което ви разказах преди няколко месеца, едва ли щях да се осмеля въобще да си помисля за такова нещо.

Дотук с предисторията, време е да ви разкажа какво се случи на тазгодишното издание на Feminist Boot Camp. 

Първото нещо, което ме озадачи на кемпа, е, че сме само жени. Не задруго, ами си мисля, че ако искаме да променяме света, то със сигурност имаме нужда от мъжете, защото те също могат да са феминисти, а за мое щастие живея с такъв и познавам други като него.

Причината да бъдем само жени обаче, е не защото „феминистките мразят мъжете“, а защото целта на този лагер е да имаме едно безопасно пространство, в което да не се притесняваме да споделяме.

Така стигам до следващата точка в разказа ми – споделянето.

Ако щете ми вярвайте, за първи път съм на място, където различията и перипетиите, през които всяка е минала, се ценят и изслушват, но най-вече споделят. Представете си – събираш се с непознати, но още на втория час заедно разказваш пред всички за семейната ти история, за отношението ти към тялото, за връзката ти с храната и т.н.

Най-съкровената и пазена в тайна история, която обаче се чувствам спокойна да споделя именно с тези хора. Защото знам, че там всички имаме една цел – да се чувстваме добре в света и да се грижим за себе си, помагайки си взаимно.

Преди да отида на лагера, се притеснявах от факта, че трудно общувам с жени, особено ако са непознати. Не мога да говоря за гримове, нокти и прически (поредният стереотип за жените), затова се притеснявах, че ще бъда 5 дни отшелник. Истината обаче, за моя радост е, че се запознах с момичета с много подобни на моята история и всяка беше достатъчно смела, за да я сподели.

А, да ви кажа, това да знаеш, че не си сам в битките си, е може би най-окуражаващото нещо, което може да ти се случи. Затова благодаря на всяка от участничките, която допринесе да се почувствам по-спокойна и сред свои.

Сега обаче, искам да кажа и няколко важни неща по повод правата на жените. Все пак няколко дни имахме лекции по различни теми, затова ми се ще да разкажа за част от нещата, които аз самата научих там: 

Факт 1: Феминизираните професии са с по-ниско заплащане, а евтиният женски труд изкривява конкуренцията на пазара. 

Факт 2: Дори у изкуствения интелект се наблюдават сексистки нотки. При положение, че над 90% от създателите на изкуствен  интелект са мъже, то много лесно можем да си отговорим защо личните асистент всъщност са асистентки и носят женски имена : Alexa, Cortana, докато някои чат ботове за правни услуги са с мъжки гласове.

Факт 3: Наличието на жени в политиката не е достатъчно 

За жените в политиката се говори често, а за жълтите медии те са най-лесната плячка. Редовно може да чуем, че ние имаме омбудсман жена, партийни лидери жени и председател на парламента жена, следователно „какво ревем, че не сме представени в политиката„.

Достатъчно ли е обаче просто да имаме жени в политиката или е нужно нещо повече?

Отговорът – това не стига. За да се работи по темата с равноправието между половете, е необходимо жените в политиката да бъдат джендър сензитивни. Какво означава това?

Това означава жените в политиката да използват опита си като жени в своята работа. Ще се опитам да го илюстрирам с пример – Да кажем, че става въпрос за градската инфраструктура. Една жена много добре знае, че е важно дори и най-малката уличка да бъде осветена, защото по този начин жените няма да се страхуват да се прибират по тъмно, а така и нападенията ще бъдат по-малко – особено изнасилванията (не си го измислям, проучванията го доказват).

Същото важи и за подлезите. Един мъж например минава през тъмен и неподдържан подлез, притеснявайки се може би за чантата или портфейла си, докато за жената най-голямата опасност е, че освен да я ограбят, може и да я насилят сексуално.

Да не говорим и за обществените тоалетни, които в много градове са кът, просто защото колкото и да е невъзпитано, един мъж може да уринира до някое дърво, но за жената е почти невъзможно. А и няма нужда да превръщаме зелените площи в открити тоалетни, само защото градоустройственият план е мислен от мъж, нали?

Мъжете и жените имат различен опит, затова един мъж едва ли би се сетил за тези неща, просто защото на него не му се случват. Същото като с това да има дамски принадлежности в тоалетните – мъжете не кървят всеки месец, за да знаят, че би било много по-удобно и спокойно, ако в тоалетните има по някоя превръзка или тампон. Примерите са много, но спирам дотук.

Защо мъжете имат нужда от феминизъм?

Вероятно всеки от нас е чувал в парка или в блока някой родител или роднина да се кара на момченце, че плаче. Репликите винаги са сходни – дръж се като мъж, мъжете не плачат, какъв мъж си щом плачеш и т.н.

В патриархалното ни общество учим малките мъже, че не е добре да плачат, че е забранено да показват емоция и че това неминуемо ги прави „женчовци“. Това най-малкото ги подтиска и натоварва още повече, замислете се.

И тук идва феминизмът – когато подобни социални роли на пола бъдат отхвърлени, то със сигурност ще помогнем на мъжете да се чувстват по-добре. Не си представяйте, че чрез феминизма мъжете ще започнат да бродират или да реват на сапунени сериали. Не.

Но ще бъдат спокойни, че ако искат да правят нещо по-различно и „нестандартно“, че ако искат да си покажат емоциите, а не да са мачовци, няма да ги сочат с пръст и да им лепят етикети.

От друга страна феминизмът се бори и с разликата в заплащането. Ако жената получава достатъчно пари, така че семейният бюджет да лежи на плещите на мъжа, то и двамата партньори биха били по-спокойни…

Предлагам ви да изгледате това кратко видео, илюстриращо проблема с разликата в заплащането между мъжете и жените:

Факт 4: Жената първо е жена, а след това е наша майка, баба, сестра, дъщеря… 

Често чуваме изказвания, които твърдят, че разбира се, че всеки мъж би зашитил майка си, дъщеря си, жена си, сестра си… Какво обаче правим с жените, с които нямаме родствена връзка? Именно това се опитва да промени феминизмът – да ценим жената и мъжа, защото всеки от тях е човек и има основни човешки права.

Факт 5: Разликата между равенство и равнопоставеност е голяма

Споделям с вас тази картинка, защото много добре показва разликата между това да сме равни и да сме равнопоставени. И за да се постигне равнопоставеност е много важно да се отчетат различията ни.

Резултат с изображение за equality and equity

В главата ми се върти един много прост пример – ако да кажем в едно семейство бюджетът се раздели по равно, то за мъжът или жената той може да не е достатъчен. Жената например има нужда на месечна база от дамски принадлежности, а мъжът от своя страна има нужда от консумативи за бръснене и пр.

Факт 6: Не само мъжете говорят обезценяващо за жените. Правят го и дами. 

Тук ще ви дам няколко примера и ще приключа разказа си.

Това е любимецът на всички жени и малцинствени групи – Волен Сидеров. Подобно отношение и то от политическо лице е отвъд всякакви граници на нормалност, но много добре илюстрира рамките, в които живеем. Наскоро близка ми сподели, че партньорът ѝ мисли по абсолютно същия начин и бях меко казано втрещена.

Смятам, че подобни политически изказвания трябва да бъдат порицавани, така че да се създаде в обществото ни чувствителност към сексистките и неприемливите изказвания.

Вторият пример идва от Корнелия Нинова, която се обръща към Борисов с предложението да отидат отвън да се разберат като мъже. 

Интересното, което научих за този пример, е, че всъщност това е механизъм, с който, за да спрат да бъдат в ролята на жертвата, жените избират ролята на насилника.

За финал: Как си представям аз феминизма в едно семейство?

Израснала съм в среда с много различни семейни модели и в никакъв случай не бих казала, че съм откърмена като феминистка. Това обаче не ми пречи да работя по въпроса, така че в моето семейство да живеем по-добре и по-спокойно.

Това за мен означава всеки от нас да може да каже – искам или не искам да направя това, може ли да го свършиш ти. Защото, колкото и да не ни се вярва, жената не се ражда с етикет „мие чинии по-добре“.

Когато обичаш един човек, смятам, че не би се чувствал добре, ако го оставяш да се трепе във всичката работа. Любовта и феминизмът за мен вървят ръка за ръка – защото той означава да те е грижа за другия и да няма ограничения, които да те спират от това да работите заедно за нещо – било то за благоденствието на семейството си, за чистотата в дома или за личностното развитие на всеки поотделно.

Смятам, че всичко може да започне с един разговор, в който спокойно да обясним какво желаем, какво ни тежи и как смятаме, че съвместният живот би бил по-приятен и за двете страни. И не, това, че някой ти е партньор или съпруг/а не означава, че той е длъжен да прави секс с теб. Не слушайте какво ви казва Волен Сидеров.

П.П. Може би е излишно е да казвам, че бих препоръчала Feminist Boot Camp, но все пак ще го кажа – следете какво правят от Българския фонд за жените и налазвайте, когато след около година отворят отново регистрацията за лагера. Почти невъзможно е да съжалявате!

Advertisements

Защо искам да живея на село?

Този текст го писах специално за конкурса на „Икономедиа“ за есе на тема „Защо искам да живея на село?“. Не съм сред наградените, но въпреки това се радвам, че темата ме мотивира дотолкова, че да проявя самоинициатива и да пиша с желание и топлина в сърцето – в селското ми сърце, което все повече милее за онова малко, китно и леко позабравена място. 

***

Здравейте, казвам се Мирослава и съм отраснала на село, но дълго време ме беше срам да си го призная.

Смятах, че да живееш на село е унизително. Че е недостатък, който стои като алена буква върху дрехите ми. Въпреки това днес съм почти убедена, че за децата си бих искала да имат поне малко от безгрижието на моето детство.

Затова нека ви разкажа малко повече за живота на село от гледната точка на човек, прекарал 19 от 25-те си години живот именно там.

Да живееш на село означава:

…да цениш всяко едно културно събитие

Защото такива има много рядко. Помня глада за културни събития и еуфорията от това, че идва някоя театрална трупа, че ще има концерт, че селският събор предстои. Защото тогава виждаш народ, кипи живот и не се чувстваш самотен и изолиран.

…да си близо до природата и до земята, която те храни

Да виждаш осеяното със звезди небе вечер, да си имаш къща и да не плащаш наем. И да познаваш съседите си, но не само на твоята улица и в махалата, а в цялото село.

Да живееш на село, особено когато си дете, е прекрасно. Имаш много почва и пясък под краката си (тук-там някое гъделичкащо червейче, ако е валяло) и много малко асфалт. Имаш безчет дървета, храсти, полета, за да играеш, да се скиташ, да се криеш или да си изследовател.

Един от най-вълнуващите ми спомени са летните вечери, които прекарвахме в игри по улиците. Тогава възрастните се прибираха от нивите и ние причаквахме каруците им, за да видим дали някоя с по-дълга опашка ще може да ни повози “гратис”. Понякога бабите и дядовците ни се караха, но по-често ни се радваха. За тях това беше времето за внимание и раздумка, и за някоя и друга усмивка, но задължително и за едно “благодаря за возенето”.

…да нямаш нужда от зоопарк

Защото си имаш достатъчно кокошки, кози, овце, крави, пуйки и какво ли още не.

Обичах да ходя с баба и дядо да доят стоката в кошарата. И докато ги чаках, сядах до някоя коза и я пощех. Козите имат прекрасни бели кожухчета с извънземно синя кожа (по която най-често ще видите да лазят въшки, но това е друга история).

Знаеш как вият чакалите, когато са слезли до селото да търсят храна. Знаеш къде гнездят щъркелите и кога идват и си отлитат. Знаеш и за какво са вадите – да си измиеш краката или да си пускате хартиени лодки. Стига каналът да не е задръстен, лодката идва бързо, а изпуснеш ли я, пада лудо гонене до другия край на улицата.

…да имаш приказни зими

Правенето на ангели в снега е клише от филмите, защото зимата на село е за спускане с найлони. Повярвайте ми, това бяха най-добрите зими, защото имаше достатъчно баири, от които да се спускаме с найлони. Вярно, натъртваш се здраво и не можеш да седнеш като хората с дни, но кефът и адреналинът са неповторими.

Само си представете цялата хамалогия – тайфа деца тръгваме да търсим в снега достатъчно полегат и дълъг склон, който да не е осеян с камъни, дървета или храсти. Минаваме го 2-3 пъти, за да направим пързалката и после започва спускането.

Надолу е голям кеф и буквално нямаш спирачки. Спираш я в храст, я в човек, я в някоя канавка. А нагоре просто се изкачваш запъхтян от тичане, защото нямаш търпение да се пуснеш пак. Тук ще дам един жокер – ако ви е твърде трудно ходенето обратно, просто включвате 4х4 (краката и ръцете накуп) и лазите догоре.

…да ти е винаги вкусно

Бабите ти дават да си береш от джанката или черешата пред къщата, градините винаги са пълни, а лютеницата е домашна и варена на огнището в двора. Всъщност лютеница върху филия с малко натрошено сирене отгоре е храната на моето детство. Това е най-доброто ядене между игрите, когато нямаш време да се прибираш за обяд. Нищо, че вашите после ти се карат, защото “пак си ял по чуждите къщи”.

…да има много работа, особено през лятото и есента

Като бях малка и още се гледаше тютюн в нашия край, най-голямата социална сбирка беше точно това. Носят се купища тютюн, всеки си взима по един наръч и започва да нанизва на огромна метална, плоска игла.

Пипкава работа, спор няма, но всички бяхме заедно, седнали на земята, докато си разказваме истории, легенди и тук-там по някоя измислица. Понякога се убождаш, започва да те боли, а катранът и миризмата се отмиваха едва след няколко дни. Но болката си струваше.

…да слушаш много неразказани истории

Бабите и дядовците помнят какво е било “едно време” и могат да ти разкажат неща, за които не ще прочетеш на друго място. Като енциклопедии, ама за забравените времена.

И точно затова искам да живея на село. Искам да съм връзката между миналото и бъдещето. Да събера зрънцата народна памет в ума си и да ги предам.

Искам да се науча да преда на стан, да плета чорапи с няколко игли или да правя каренца на една кука. Искам да готвя постни манджи и да меся хляб и тесто за баница.  И когато аз стана баба, да предам същите ритуали и на своите внуци.

Тук сигурно ще кажете, че тези неща се учат и в града. Но моите баби живеят на село. И заради тях бих се върнала. За да ми споделят мислите и спомените си, да им помагам с все по-тежката за крехките им и отрудени тела работа и да не умрат безнадеждни. Безнадеждни, че не е имало на кого да оставят завета си и че няма кой да продължи традициите им.

Но знаете ли, трябваха ми около 5 години в София, за да разбера, че да си от село не е срамно, а истинско щастие, въпреки несгодите, липсите, изолацията.

И ако щете ми вярвайте, ако мога да живея на село и да се прехранвам с това, което искам,  ще се върна. В нашата къща, при моите баби, до градините. При спомените. Там, където се научих да карам колело, където вечер излизах да се пързалям по пресния и неутъпкан сняг по улицата и където едно лудо магаре щеше да ме хвърли от каруцата.

Най-много от всичко искам да живея на село, защото така ще зная, че това е селото, което може би няма да остане само сред пожълтелите телефонни указатели с отдавна заглъхнали телефони с шайба.

А ще се превърне в „живо” село, където младите се завръщат, а старите поверия, ходенето бос по асфалта и варенето на лютеница са живи, а не легенди и избелели фотографии… Защото да живея на село, означава да съм близо до корените си.

Защо никой не се страхува от диабета, колкото от рака?

Една (не)типична семейна история с диабет

Когато бях малка, ми се налагаше да влизам в ролята на маникюрист почти всеки път, когато ходих при баба и дядо в Кресна. Всъщност аз си бях личната маникюристка на дядо.

Не за друго, а защото след инсулта, дясната половина на тялото му остана парализирана и въпреки раздвижванията и упражненията, му беше почти невъзможно да извършва толкова прости и на пръв поглед незначителни дейности като рязането на нокти.

Така това обичайно и отбслъкващо за някои хора нещо, се превърна в наш ритуал. Знаех, че отида ли, дядо винаги ще ме попита дали имам време да му изрежа ноктите. Което си беше едно закодирано “Имаш ли малко време за мен?”.

Или пък аз сама поемах инициативата и правех щателна проверка дали е време да заработя още някоя усмивка и благодарности, като окастря израстъците кератин.

Беше мило. Тогава не го осъзнавах напълно, но това беше нашето специално време и моята възможност да се погрижа за него по един малко странен начин.

Нали знаете каква е кожата на възрастните, особено ако като дядо не вършат почти нищо с ръцете си, защото са твърде обездвижени от болестите. Парализираната му ръка беше магически мека, със светла кожа и ужасно твърди, но красиви нокти. Нокти с характер. Набраздени с прави ивици, като нива.  

Такива си бяха някои от нашите ритуали, странни, но специални. Баба я разкрасявах, като скубех космите по брадичката ѝ (не се мръщете, нормално е), на другия ми дядо вадех трънчетата от ръцете, а на този дядо режех ноктите.

Какъв по-искрен начин да изразиш обичта към старчетата, чиито гени носиш…   

Е, имаше нещо, което така и не приех като израз на нежност. Ноктите на краката въобще не бяха по моята специалност. Там работа имаше само баба. Някак не го чувствах като нещо, което да бих могла да правя без видна погнуса.

Днес обаче… какво ли не бих дала само за да изрежа ноктите на краката на дядо.

На краката, които вече ги няма. Защото ги отрязаха. Вместо аз да му режа ноктите, те му отрязаха краката. Първо единия, а няколко месеца по-късно и другия.

Вече няма нокти, които да ме е гнус да режа. Защото дядо е един от 500 000 човека с диабет в България. И са верни другари от около 25 години… Най-малко. Едно дълго и не чак толкова щастливо приятелство.

Ако на деденцето в началото не му е пукало особено и е пиел по каса бира на ден, то сега едвам се храни. Контрасти.

И макар толкова години по-късно да е жив, то вече е с ампутирани крака. Постоянно е на легло. Сменя позите от време на време, за да му е с една идея по-малко неудобно или когато се наложи да го водят отново в болница, заради поредното усложнение.

Това е Диабетът. Той е тиха и бавна смърт. Мъчителна. За болния и за околните.

Диабетът не извиква у нас страх, както Ракът. Диабетът е сладка болест. Сладникава. Както когато ядеш шоколад, а малко по-късно усещаш кисел вкус в устата. Нещо такова.

И именно диабетът е надвиснал като заклинание над цялото ми семейство. И виждам пипалата му все по-често. Ако преди години само чувах за него и за възможните последствия, то днес ги виждам.

Не знам какво да правя. Не знам какво повече да кажа. Знам само, че всичко зависи от нас. Не е Божа работа, както често чувам от бабите. Не е съдба, а избор.

Диабетът идва, защото ти си си тръгнал от тялото си. Не си го слушал… не си се грижил за него… мислил си си, че то тези с отрязаните крайници са рядко… не може да ми се случи… или че няма да е толкова зле.

Всички си го мислим. Надяваме се и стискаме палци. Диабетът обаче не е просто някое и друго хапче в повече, нито една игла с инсулин в корема няколко пъти дневно… Не е и забраната да ядеш сладко…

Диабетът е това да видиш смъртта, да я гледаш дълго без да можеш да направиш нищо. Не е миг, а вечност. Диабетната смърт идва бавно и взима част по част. Буквално… От човека, когото обичаш.

Първо беше само 1 пръст на крака… после два… после крака до под коляното… след това и другия.

Кое е следващото? Не искам да знам. Искам си дядо. Цял. Защото с всяка ампутация се отрязва и частица от сърцето ми. Без упойка.

Онзи ден бях на гости в Кресна. И го видях, дядо ми Серафим, като избледняваща снимка. Като тази черно-бялата, която нося в портмонето си. Там е млад, може би на моята възраст, и красив. И няма и догадка за това, което ще се случи.

Не знам колко още пъти ще го видя и каква част от него ще бъде там, прикована за леглото. Знам, че вече ми липсва. Онова пухкаво лице, оплешивялото му теме, песните му и повтарящите се фрази – малкото останали думи, които няколкото инсулта не му изтриха от паметта.

И си представям как с времето снимката в портмонето ми ще избледнее, ще се смачка и съсипе. Както дядо ми сега, който чезне досущ като очертанията на планините след залез. Който се топи като шоколадов бонбон, притиснат между езика и небцето. Но вече не е сладко.


П.П. Това е само една от няколкото истории на хора с диабет в семейството ми. Когато преди години започнах да се изследвам за инсулинова резистентност и се оказа, че имам такава… Ми казаха, цитирам: По магистралата към диабета си.

Отне ми няколко години и много чужда подкрепа, за да осъзная колко е важно да се взимат навременни мерки и да се грижиш за тялото си, за да предотвратиш или поне да отложиш страшните диагнози.

Аз все още се боря и търся начини, за да сляза от магистралата към диабета. Виждам колко разрушително влияе върху здравето и целостта на болните, затова споделям тази история.

Изследвайте се. Наблюдавайте промените в тялото си. Познавайте болестите в рода си, за да не бъдете част от статистиките, а изключение. Грижете се за себе си и за най-близките си и се обичайте! Аз все още се уча.

Какво да направиш, като отидеш на концерт на Балканджи?

Ходенето по концерти е спортът, който изключително уважавам и упражнявам. И макар в последно време да се бях пренаситила и да се случваше да не отида на концерт, въпреки че имам билет за него… То вчера се случи нещо неочаквано.

От пренасищането с концерти нямаше и помен… защото се срещнах с Балканджи.

За тези, които тепърва чуват за тях, това е българска група, смесваща народно с метъл или иначе казано – фолк метъл. Това е може би най-простото обяснение. Ако попитате професионалистите обаче, музиката на Балканджи е особена смесица между неща, които се свирят наистина трудно (питайте барабаниста им) и звучат брутално.

Казвам брутално и имам предвид яко и различно. Защото така ги възприех, когато за първи път чух тяхната песен „Камене“ по радио Z-Rock.

От този ден не спрях да слушам „Камене“ и спамих Фейсбук страницата на групата със съобщения за тази пуста песен и с въпроси къде да я намеря. Беше като зависимост. Не чуя ли „Камене“ веднъж дневно, започвах да треперя.

Шегата настрана. Откакто чух Камене, си казах, че тая банда трябва да я чуя на живо. А тя каква взе, че стана… Да взема да спечеля мийт & грийт с тях!

Такова нещо бях печелила и друг път, но ако щете ми вярвайте, нямах никаква представа какво се прави.

Затова преди да отидем в бекстейджа при бандата, се чудех да ходя ли въобще, какво ще правя, няма ли да досаждам и преча на музикантите да се настроят… Да не им разваля ритуала…

А то се оказа, че 8-те човека (забележете масивната цифра) са толкова благи балканджии, че можехме да си изкараме целия концерт в сладки приказки.

Направи ми впечатление, че се бяха подготвили с мартеници, та ни отне няколко минути, докато „разтопявяме“ леда с кичене на мартеници и с пожелания. И тук е мястото, където благодаря на Баба Марта, че така добре ни тръгна разговорът с нейна помощ.

Около 30 минути минаха неусетно, докато разпитвах групата (а и те нас) за историята им, концертите, писането на музика и въобще каквото ни хрумне. Понеже исках да използвам времето, за да се надъхваме взаимно.

Всъщност се оказа, че това е ритуалът на музикантите преди да излязат на сцената – да се вдъхновят от хората. Разказаха ми колко е важно живото изпълнение, за да са мотивирани да свирят (защото това им е хоби) и още повече се чувствах доволна и на място, защото помагах за целта.

И моята цел си беше постигната. След концерта съм още по-голям почитател на бандата и отново не спирам да слушам Камене и другите им песни.

Концертът беше много добър: имаше контакт с публиката, забавление, имаше енергия и смятам, че и музикантите останаха доволни и заредени. А след това ушите ми не пищяха, което си е още един плюс.

Най-хубавото за мен обаче е, че ще запомня този 1 март с Балканджи и музиката им – народно звучащите авторски песни с метъл.

Честно да си кажа, по някое време ги наблюдавах поотделно – желанието и удоволствието, с което свиреха и пееха (а някои танцуваха) бяха огромни и непринудени. Тогава си казах, че това може да се случи само под звуците на нашенското. Онова, дето като го чуеш и видиш, и сърцето ти пламва, „не трае“ и ти се иска да удариш едно хоро и да извикаш с глас до небето.

И тук ще вметна – това е първият може би концерт, на който просто не знаех как да танцувам – ръченица ли да играя, коси ли да размятам или нещо друго… Сърцето обаче игра, както само то си знае.

И музиката на Балканджи е точно това – музика за сърцето, на която тялото просто не знае какво по-напред да прави.

Ще завърша с благодарности към Балканджи, че са избрали хоби, с което да поддържат добрия ритъм на сърцата ни. И благодарение на която правят музика, която ми напомни какво богатство имаме откъм език, инструменти, ритми и талант. И може би звучи странно, но… че си струва да живеем на тази земя, българската.

Да, на едно от парчетата си казах – абе, пусто да остане, ама тук ми е хубаво. България – харесва ми. И тези хора са още тук, и аз искам да съм тук! Стана ми родолюбиво, че чак аз се учудих. Ама е за хубаво.

И понеже бях тръгнала да благодаря, ще благодаря от сърце.

И си мисля, че ако някога вдигам сватба, Балканджи ще ги поканя – да посвирят, да поиграят, да попеят и помежду другото да се напием дружно.

П.П. Ако не сте чували „Седнало е Джоре..“ в малко по-бърз, метъл вариант – следете ги за следващия им концерт и отидете. Няма да останете разочаровани!

А ето тук може да се запознаете с Балканджи.

„Двата жирафа“ влизат в Моята класация за барове в София и у нас

„Моята класация за барове в София и у нас“ има нужда от малко разсънване, затова доволно се настанява в espresso bar „2 Giraffes„. 
Редовните читатели на класацията вероятно ще забележат, че това е първият кафе-бар, за който става въпрос тук, затова се вълнувам още повече. Жирафите, както наричам на галено това прекрасно място, се превърна в любимо кътче за пиене на чай, ядене на брауни, слушане на джаз и усамотение. 
Мястото е отворено от малко повече от половин година, но аз самата го открих случайно едва преди 1-2 месеца, така че ще го нарека новият кафе-бар на София : ) 
ДОСТЪПНОСТ  -> 5/5
Двата жирафа се намират на идеално място в София, или по-конкретно на ул. Алабин 33. Намирам го за идеално, понеже ми е по път, лесно се стига до него и е точно до трамваите, което му придава още повече романтика.

ОБСТАНОВКА  – > 5/5
Уютно – това е първата дума, която ми хрумва за Жирафите. Обстановката те кара да се приютиш в себе си, да омекотиш душата си с нещо топличко и сладко и да се заслушаш в леката джазова музика.

Може да съвместиш с книжка, със сладки приказки с приятел или любим човек или просто в писане, вършене на малко работа (това е за хората, които могат да работят буквално навсякъде, където има контакт и интернет) или в осъзнаващо мълчание със себе си.

РАЗНООБРАЗИЕ ОТ НАПИТКИ – > 5/5
Тук е свещеното място за кафе, какаови напитки, чай, смутита и фрешове и какво ли още не. Има доста добра селекция на всичко от по-горе изброените, като аз лично съм пробвала тиквено лате (което е божествено, голямото е наистина ГОЛЯМО и ти го сервират в чаша по избор)… Чай от лайка и лимонена трева, което се връзва идеално с брауни… Но за това в следващата точка.

Това, което аз бих добавила към менюто е Хималайски чай (Masala Tea), който ми е любим и си правя вкъщи през студените месеци, защото е супер ароматен и вкусен, а и не се намира на много места.

ХРАНА – > 5/5
Жирафите са наистина прекрасно място, защото, както казах по-горе, може да съчетаеш вкусен чай с домашно и супер вкусно веган брауни на безумно ниска цена. Има и кроасани, и всякакви курабийки, кексчета и какво ли още не, като всичко се прави на място.

Менюто предлага и по-сериозни ястия като спагети, които засега само съм помирисвала и смятам следващия път да се отбия направо за обяд или вечеря.

ПЕРСОНАЛ – > 5/5
Хората там са супер готини, усмихнати и поздравяващи. Обръщат ти внимание, съветват те и ако задаваш много въпроси, както аз вчера направих, не ти се сърдят, а даже ти се радват и обясняват спокойно.

ЦЕНИ – > 5/5
Цените са напълно приемливи, особено като се имат предвид локацията на бара и качеството на предлаганите храни, напитки, обслужване и атмосфера. Дори смея да кажа, че ако сравним цените с тези на подобни места за кафе, чай и вкусотии, са по-ниски.

Но това в никакъв случай не е критика, а огромен плюс, защото така шансът да идвам много, много често е още по-голям!

ИГРИ – > 1/3
Това е стандартна точка от критериите в класацията, така че, ако се съгласите с мен, ще приема наличието на списания и интересни четива, за подобно на игрите развлечение.

Предвид предразполагащата към уединение и хармонизиране обстановка смятам, че игрите не се връзват много, но няма как да подмина критерия в класацията, затова давам 1 от 3 точки.

В моя защита ще кажа, че спокойствието и уютът в Жирафите създават занимание за сетивата и това ми е напълно достатъчно!

ПУШИ ЛИ СЕ – > 1/1
Не и това е чудесно!

ГАРДЕРОБ – > 1/1
Обожавам местата, на които можеш да седнеш и да си оставиш якето и всичките шалове-одеяла, с които си увит да ти правят компания. Затова и се радвам, че на това място няма окачалки, или поне аз не съм забелязала такива (може би нарочно), за да не изглеждам невъзпитана, като си полягвам тактично върху якето и плетениците, с които се увивам навън.

ТОАЛЕТНА – >5/5
Тоалетната е наистина прекрасна – огромна, поддържана и шарена! Най-любимото ми нещо в нея е ето точно това ковчеже, в което има консумативи за малко по-спешна и специална нужда – бебешки памперси, превръзки, кремче за ръце и т.н.

ИМЕ – > 3/3
Името, честно казано, ми е много на сърце, понеже е супер сладурско! И жирафите са страшно мили животни (или поне такива изглеждат), така че няма как да не дам максимален брой точки за името, наистина!

КРАЙНА ОЦЕНКА: 41/43

Espresso bar „2 Giraffes“, както вече сте се досетили, вече ми е любимо място. Затова заслужено си получава 41 от 43 точки.

Наистина се радвам, че попаднах на него случайно, но се оказа не поредното място за кафе, а специално място за лични моменти и много топлина под формата на кафе, чай или какао. Обещавам да съм редовен посетител и през следващата година!

7 неща, които научих на първото издание на See It Be It в България

В първата събота на декември 2017 г. или с други думи – вчера, се проведе първото в България (а и надявам се не последно) издание на програмата See It Be It.

Програмата е създадена през 2014 г. от най-големия и значим рекламен фестивал в света Cannes Lions International Festival of Creativity в отговор на дисбаланса мъже-жени в рекламната индустрия.

Събитието продължи около 8 часа, в които на сцената в „Модерен театър“ чух поне 17 различни истории, свързани с ролята на жената в обществото и в бизнеса, очакванията към нея, стереотипите, статистиките и образът ѝ в рекламната индустрия.

Ако трябва да съм честна, това е първото събитие, на което се чувствах супер надъхана – толкова, че след една от лекциита просто писах на майка ми, окуражавайки я да се бори със зъби и нокти за конкретна цел в момента в работата ѝ.

И понеже водих доста записки (повече от на някои лекции в университета дори), а и в главата ми е все още е като жужащ кошер с пчели, искам да ви разкажа за нещата, които ме докоснаха и които ще се опитам да запомня и приложа в живота си + няколко наистина добри видеа, които спокойно да вземете като храна за размисъл за самите вас.

Урок 1 

Егото понякога може и да не е най-добрият ни приятел, а точно обратното. 

Трябва да призная, че това, което и на мен доста често ми пречи, е именно егото ми. Страхът от това да получа обратна връзка, да съм критикувана, да се изправя пред слабостите си.

Да, трудно е, и да – страшно е. Но веднъж осмелим ли се, после става по-лесно, защото виждаме, че от това не се умира, а даже се задобрява. И спокойно – в началото истината може и да ни ядоса дотолкова, че да ни се иска да вилнеем като тасманинския дявол Таз, но после ще ни олекне.

Урок 2 

„If you can’t see it, you can’t be it“

В буквален превод, ако нямаш добър пример пред себе си, трудно можеш да се превърнеш в такъв.

Тук става въпрос за моделите на поведение, на които ни учат от най-ранна детска възраст. На очакванията към едно дете, ако то е момиче, и на очакванията, ако е момче… На това, което „може“ и което „не може“ да прави всяко от тях.

Като малка много се ядосвах и чувствах за несправедливо това, че братовчед ми получаваше за подаръци камиончета с дистанционно, а пък аз получавах момичешки играчки от типа на кукли и темподобни. Наистина не разбирах логиката и защо по дяволите аз не мога да имам нещо, което искам.

От днешна гледна точка разбирам, че всъщност възрастните са тези, които задават наклона на плоскостта, в която ще виждаме света. Затова и ако пред себе си имаме добри примери и не сме ограничавани въз основа на половите или каквито и да било други характеристики, то е много вероятно ние също да станем добри примери (и след това да ги приложим и с децата си).

Ето може би най-любимото видео по темата за половите стереотипи от вчера:

Урок 3

Една жена може да бъде шеф и има пълният потенциал за това

На събитието стана въпрос за успешната жена и стереотипите за нея. Много често жената на лидерска позиция се слага в една от двете рамки: при по-женския стереотип тя е прекалено „мекушав“ шеф, а при  другия – по-мъжкият, тя е прекалено „твърда“ (bossy).

В този момент се замислих за начина, по който аз самата гледам на жените шефове и осъзнах, че всичко това е много вярно и да, за съжаление се отнася и за мен. Аз също ставам подозрителна, когато видя жена шеф. През главата ми минават различни сценарии за това как е стигнала дотам – кой ѝ е помогнал и колко зла е от 1 до 10 (най-често я приемам за толкова зла, колкото е Круела де Вил)… и въобще, да си призная, се плаша от жени шефове.

При все че за няколко месеца собствената ми майка ми беше шеф (което от една страна си беше един малък ужас, понеже взискателността ѝ се пренесе от семейството в работата). Но от това научих само добри житейски уроци и добих опит, който малко хора биха имали търпението да ми помогнат да получа. А и осъзнах, че щом мога да оцелея с майка си като шеф, че даже и да ми е хубаво, то с всеки друг шеф има шанс да се чувствам добре.

Тук е много важен и още един момент, статистически подкрепен, че повечето мъже приписват своите успехи на личните си качества, докато жените омаловажават себе си и определят заслугите си за сбор от качества и условия извън тях. С други думи – подценяваме себе си и успехите си.

Може би затова гледаме на другите успешни жени по този начин и търсим причините да са там в други хора, а не в техните качества и усилен труд. Докато истината е, че за да бъде една жена на позицията, на която е, то е много по-вероятно тя наистина да е успяла и да е заслужила мястото си, отколкото да е там, заради някой друг или защото е ужасно зла и противна.

Всъщност в световен план много малък процент от хората на управленски позиции са именно жени и затова имаме повече нужда от такива или както се казва в кампанията #MoreWomen – „There is room for more of us at the top“.

Урок 4

Превърнете партньора си в истински партньор [Make your partner a real partner]

Разбирам, че у нас стереотипът за мъжа все още е да „носи парите вкъщи“, а жената да стои до печката, но все повече се убеждавам, че това изобщо не е така и няма никакъв смисъл да бъде.

Понеже и мъжете могат да вършат абсолютно същите неща, които и ние. И да, някои го правят с удоволствие, а други просто защото ни обичат и знаят, че това е и тяхна отговорност.

Истината е, че мъжете могат да пускат прахосмукачка, да мият чиниите, да простират прането, да гладят, и не – това няма да ги направи по-малко мъже или „чехльовци“.

Въпросът обаче не е само в това дали те са склонни да излязат от стереотипа, а и дали ние самите ще им го позволим. Понеже, колкото и да обичаме да го правим, не можем винаги да обвиняваме мъжете за нещата, които не правят.

Да, ако са жертва на семейния модел, при който мъжът се прибира след работа и чака ракията и салатата, то ще ни е много трудно да го превъзпитаме. Но ако ние сами дирижираме постановката, при която това се случва, като не допускаме мъжа в женския свят, където има огромно количество домакинска работа и грижа за наследниците, то е много трудно това да се случи на практика.

Затова тук ще споделя една страхотна лекция от TED на Sheryl Sandberg, чието име вчера също бе споменато:

 

Урок 5

Жената не се ражда с етикет, на който пише „мие чинии по-добре“, „пере по-добре“, „гледа децата по-добре“. Още по-малко се ражда с бележка със „задължения“ и неща, които „трябва“ да прави.

Това са думите, които чух в една от най-любимите ми лекции вчера, тази на Елисавета Белобрадова от Майко Мила. Тази жена общо взето е като магическа торба за мъдрости, понеже от нейното говорене на сцената имам толкова много записки, че почти всеки втори университетски преподавател би завидял!

Етикетирането ни е любим спорт, спор няма, но освен от обществото, средата и семейството, това, което ще си позволим да правим зависи и от вътрешната ни свобода. Дали ще си дадем правото да сме само до печката или ще изберем да не сме заключени в клетка и да търсим това, което наистина ни харесва да правим (а не това, което „се очаква“ да правим), зависи и от нас самите.

Затова тук добавям и темата с домашното насилие, независимо дали физическо или психическо, за която също стана въпрос вчера. Една тема, която все повече започна да се повдига предвид статиската, че всяка четвърта жена в света е жертва на такова.

Това, което Елисавета каза, ми се струва много важно – ако веднъж ви посегнат, защото „не сте си свършили работата“ или ако веднъж ви направят забележка от рода на „ама защо сега излизаш с тази пола“… То червената лампичка трябва да ви светва и да бягате, защото щом е посегнал веднъж (към тялото или към свободата ви), ще го направи и втори път.

Тук се сещам за една история от времето, когато бях 7-8 клас и най-добрата ми приятелка (изключително умна, възпитана и прекрасна девойка) имаше гадже с 2-3 години по-голямо от нея. Та той често ѝ мрънкаше защо излиза с „толкова къси поли“ и защо излиза с момчетата от класа ни и т.н. И въобще имаше голям проблем с всичко, което тя прави при все че нямаше никаква логика да се държи по този начин.

Сега обаче разбирам всичко – той просто е от онзи тип мъже, от който е по-добре да бягаш, отколкото да се надяваш, че ще се промени. Защото ограничаването на свободата е най-малкото, което този тип мъже могат да ни причинят!

Урок 6

Работете за хора, на които не се притеснявате да кажете, че сте бременна. 

Все по-често срещам материали за това, че жените, които искат да имат деца или вече имат, са по един или друг начин репресирани от работодателите си.

Лиляна Якимова, една от страхотните жени, която вчера разказа своята история, спомена факта, че наистина на жените, избрали да имат деца, на много места все още се гледа изключително… как да кажа – необяснимо. Сякаш бременността е начин да кръшкат от работа и да си „починат“ още малко, докато реалността е съвсем различна.

Това е една от темите, която все повече ме вълнува, а фактите, на които попадам, са наистина притеснителни. Затова смятам, че е много важно да работим за и с хора, които не забравят и не подценяват напълно естественото право на жената да има (или няма) деца.

Съответно – като жени е важно да отстояваме правото си и да не омаловажаваме този момент от живота си.

И наистина, ако не можете спокойно да кажете на работодателите си, че сте бременна, по-добре изберете друго място и други хора, които помнят, че и техните майки са били бременни, че и техните жени ще бъдат… и това изисква спокойствие и внимание, а не страх и вменяване на вина.

Урок 7

Допускането на грешки е същността на ученето. 

Поне няколко от лекторите засегнаха темата с грешките, провалите и страхът от тях. Истината е, че човек е добре да си позволи да се провали.

Иначе казано – не се отказвайте преди да сте опитали. Защото ако опитате, то има 50% шанс да успеете, но ако не се осмелите да пробвате, шансът е 0%.

Затова тук ще споделя и любимото ми меме от интернет:

Любимо ми е, защото мен адски много ме е страх да се провалям и да губя.

Страх ме е, че може да не се справя или че може някоя моя мечта да се окаже просто илюзия, която аз изкуствено съм подхранвала… така че накрая граденото с месеци и години да се пръсне на парченца и на мястото му да остане едно празно, голо и болезнено „нищо“!

Вчера обаче се осмелих да задълбая по въпроса с провалите и да си кажа, че „майната му, по-добре да се пробвам, отколкото да стоя в ъгъла и да го мисля твърде дълго„.

Най-простият пример за страха от провала, за който се сещам, е от училище и университета, когато много пъти ме е било страх да вдигна ръка, защото не съм била напълно сигурна, че ще съм права. Страхът, че може и да се проваля и изложа, като дам грешен отговор, ме е спирал от това въобще да се опитам и да действам.

А всъщност няма нищо лошо, а даже е препоръчително да си дадем възможност да се провалим. Какво толкова?! Особено ако сме в двайсетте си години, то, както каза Елисавета Белобрадова, е чудесно време за провали. Не един и два, а поне 5-6 такива трябва да имаме. И вече съм напълно съгласна!

Снимка: Ели Кацева

 

И като за финал, ще споделя още няколко мои размишления: 

Събитието беше чудесно – смятам, че обхвана абсолютно всички теми, които са важни, належащи за обсъждане и все повече появяващи се като въпроси и в моя живот.

Тези теми обаче не засягат само жени, но и мъжете. В залата имаше много малко на брой мъже, а всичко, което вчера се каза, трябва да стигне и до тях. Необходимо е и мъжете да знаят през какво минава една жена в личен и в професионален план, защото живеем и работим заедно и зависим един от друг.

И нещо, което много от вас вероятно ще сметнат за „извън темата“, но за мен е важно, особено когато става въпрос за провеждане на събития – използването на пластмаса за еднократна употреба. Тъй като смятам, че човек наистина трябва „да има високи изисквания и към дребните неща“ (както един от лекторите каза), то е добре ситуацията да започне да се променя.

Това го отправям като предложение с ясната идея, че екологичният отпечатък е предмет на разговори на други събития, но пък и смятам, че личният пример е единственият начин да поставим началото на една положителна не само за хората, но и за планетата ни промяна.

Затова ще се радвам, ако има все повече събития, които се грижат и за планетата ни!

Благодаря от сърце на хората, които се осмелиха да излязат от рамката на посредствените събития и превърнаха съботата в най-запомнящият се ден от живота ми!

За десерт ще ви оставя с една впечатляваща история, която вчера също бе спомената:

Благодаря, че отделихте от времето си, за да ме прочетете! Ще се радвам да чуя и вашите впечатления, коментари и критики 🙂

Защо спрях да празнувам 24-ти май?

Вчера беше 24-ти май, но няма да говоря нито за нашите писменост и култура, нито за езика ни, нито за самия празник…

Вместо това ще разкажа една извънредно кратка и (надявам се) поучителна история. Поне за мен беше такава.

На 24-ти май 2010 г. бях на имен ден на дядо (Кирил). Беше една от обичайните вечери, в които най-близките роднини сме се събрали, за да се видим и почерпим за здравето на дядо.

Единствената разлика по това време беше, че бях на някаква диета и си спомням, че направих компромис, като „заблажих“ с бонбон за Добре дошла.

Дотук всичко изглежда съвсем обичайно и нормално, на моменти скучновато…

Е, нямаше как да знам, че всъщност това беше последният имен ден на дядо и последният път, в който го виждам…

Седмица по-късно той беше изчезнал, а в последствие се оказа, че е починал.

Наскоро разказвах за смъртта му на един важен за мен човек, когато стигнах до извода, че смъртта на дядо всъщност е нелепа. Но все пак точно такава смърт може би му отива. За да не звучи цинично, ще обясня:

Часове преди да умре, дядо беше отишъл да хваща рояк пчели от някаква топола. Покатерил се, но по някаква причина е паднал и така е загинал. Беше останал там цяла нощ, в която валеше като из ведро (така, вярвам, природата, която той обожаваше, се погрижи за него – измивайки го от всичко земно и мръсно).

Въпреки тъгата и изненадата от смъртта му, за мен това е геройска смърт – с протегната към пчелите ръка.

И намирам все повече символика в точно този образ – ние хората също трябва да се протегнем към пчелите (и природата), защото в противен случай може да загинем.

Моята поука от историята обаче е друга:

Наслаждавайте се на момента СЕГА, оценявайте времето с любимите си хора и не им пестете искрените си думи и емоции. 

Никога не съм казвала на дядо, че го обичам, но всяко спасено от мен растение или животинче ще му го напомня някъде там в по-добрия свят. Надявам се.

П.П. Това, че обичам книгите, също ще ми напомня за него, защото именно той ме въвлече в този вълнуващ свят, когато веднъж разтвори една от многото си книги за пчели и ми обясняваше какво правят и как да се грижим за тях.

Ама ти не си ли много еко?

Лятото се запознах със За Земята. Тя имаше прекрасни, зелени и големи… мечти.

От тогава си я харесах за… пътеводна звезда.

Нали се сещате, като в легендите, в които хората (изгубени или не чак толкова) следват звездите, за да намерят пътя си…

Това сравнение не ми се получи, знам. И все пак…

Исках да кажа, че адски много благодаря за Академия „За Земята“, защото се появи в правилния момент, когато имах нужда точно от нея и получих това, което търсех.

Благодаря също за това, че в продължение на 6 седмици научих толкова много неща, съмнявах се и се осъзнавах в света на ежедневното консуматорство… И дори веднъж не се чувствах загубена (само леко депресирана, ама май всички бяхме по едно време).

Защо това беше правилният момент?

Има периоди, в които човек си мисли, че може би е достигнал оптималното ниво на развитие в конкретна сфера.

Преди Академията аз бях на етап, в който се чудех какво още да пестя, да не използвам и да заменя с невредящо за околната среда…

Все пак, казах си:

– изхвърлям разделно
– не купувам пластмасови бутилки с вода
– не купувам храна в кутия
– нося си платнена торба за пазар
– отказвам найлоновите торбички (с риск лимоните и бананите ми да запретнат обелки  и да ми избягат)
– компостирам органичния отпадък, макар червеите ми да не са повече от 20* (*данните са от последното преброяване, което им спретнах)
– пазарувам предимно дрехи втора употреба и рециклирам тези, които вече не нося…
Освен това не ям месо и избягвам останалите продукти с животински произход…

И все пак се чудех:

Какво още? Това вече не е достатъчно. Не може това да е всичко, което да мога да направя за околната среда…

Когато видях поканата за Академията, осъзнах, че ето сега имам шанса да намеря отговор на всичките си въпроси.

Академията ми показа, че има още доста ток и хартия да спестя, за да се чувствам наистина по-полезна, отколкото съм към момента.

В рамките на 6-те седмици имахме много лекции на какви ли не теми.

За някои не знаех нищичко (енергетика), други ми звучаха любопитно (офшорки), а в трети (отпадъци) се чувствах почти толкова компетентна, колкото се чувства преподавател във ФЖМК.

Оказа се, че не знам всичко. Даже почти нищо не знам.

Но пък имаше вълнуващи лектори, забавни и полезни игри, домашни, които изискваха пресмятане на консумираните годишно плодове, зеленчуци и подправки, както и събиране и носене на боклука в чантата…

Като казах чанта – имаше и една страхотна работилница, в която си направихме торби от стари тениски, които оцветихме с естествени багрила и оцет. И за първи път ших на машина! Е, след това машината малко спря да работи, ама това едва ли е било заради уменията ми…

В последния ден от Академията ни питаха какво ще ни остане от нея

Освен интереса към офшорките (за които май всички разбраха какво мисля вече) и начините за пестене на електроенергия, както и възможностите за отглеждане на плодове и зеленчуци у дома…

Всъщност ще ми остане радостта. Онази радост, когато се чувстваш на място, смислен, значим и развиващ се.

А, да. Ще запомня и бирите. Не сме пиянствали, но стимулирахме вдъхновението и словоохотливостта си с нея. Помага, тествах го 2-3 пъти.

Благодарение на бирата, а и на самите нас, успях да си говоря с много хора. И якото е, че на такива места можеш да си говориш с всекиго без да има нужда да знаеш демографските му характеристики.

Просто разговорите вървят и се оказва, че има толкова много хора като теб, че ти се иска да си създадете една комуна и да живеете на остров, ама само вие.

Малко преувеличих, но все пак подобна мисъл ми се прокрадна, когато говорихме по някоя от темите.

Представях си колко хубаво би било, ако всички хора от академията, а и такива като нас – с екологично съзнание – живеем в един квартал или в цял един град.

Тогава, продължавах с фантазиите, никой нямаше да гори клони и листа, щяхме да рециклираме всичко, да споделяме градинките и продукцията си и да живеем толкова природосъобразно…

Това обаче не изглеждаше като много здравословна фантазия, затова си казах, че може и без самотен остров.

По-добре е ей така – по един „луд“ в квартал, за да се кара със съседите, че горят мебели за Сирни Заговезни (да уточня, че който каквото и да ви говори – мебелите не са ДЪРВО, по-скоро съседът ви е пън).

И за да не се отдавам на още нездравословни фантазии, ще завърша с един съвет:

Ако някой някога ви погледне в очите и със сериозен тон ви каже: „Ама ти не си ли много еко?!“

Усмихнете му се. Човекът явно не е бил в Академията и явно няма представа колко много са хората, на които им е през сламката в коктейла какво точно се случва със Земята.

До нови срещи,
Академик Мира ви благодари!

*Снимка – Михаела Георгиева

Какво е да си дете на разведени родители, или историята на едно медицинско?

Да си дете на разведени родители е като да имаш родители, ама без семейство, или пък точно обратното.

Всъщност това е от многото въпроси, чийто отговор варира. Зависи от причините за развода, от това къде са родителите, при кого живее детето, кой го отглежда, какви са взаимоотношенията с двете семейства, от които идват майката и бащата, дали е само едно дете и т.н.

  1. Темата все още е табу.

Темата е обширна, но и табуизирана. Поне така го усещам през последните 20 години.

Докато едната ми баба всеки път ме оплаква, че съм без баща, че не съм имала нормално детство и т.н. то в другите социални кръгове почти не се говори за това.

Когато бях малка се носеше като мълва за някое друго дете или съученик, приятел на приятел, че „и техните са разведени“. И като ми кажеха нещо такова, започвах да намествам пъзела и да си давам лични обяснения за поведението за въпросния човек.

Моят личен опит показва, че да си дете на разведени родители не е голяма драма.

Последният път, в който се убедих, че съм имала късмета със смела майка, която да се разведе, е моментът, в който ровейки в онази черна чанта в гардероба с документи всякакви от последните 20+ години, незнайно как (защото там съм ровила поне 50 пъти), открих един документ, малък и невзрачен, но показателен. В онази черна, пълна с листи чанта, открих медицинското на мама. Онова медицинско, което вероятно е извадила след поредния побой върху нея и за щастие последен такъв. Защото след това е дошъл разводът.

Открих документа и пъзелът ми се нареди.
Няма смисъл да живееш с човек, който ти причинява физически и психически тормоз.

Няма смисъл да обричаш и детето или децата си на същия такъв, само защото възрастните не гледат с добро око на разводите. Особено ако, както в моя случай, живееш в малък град или село.

  1. Струва ли си жертвата?

Тъй като и в двете ми семейства (от страна на майка ми и от страна на баща ми) има „традиция“ с неразбирателство в семейството, вкл. и развод, то се наблюдава известна промяна в поведението и „жертвите“, които са склонни да направят родителите.

Баба ми понася цял живот всякакъв тип тормоз от страна на дядо (вече покойник), мислейки, че е по-добре децата й да имат лош баща, отколкото да са без баща. Е, разбирам я донякъде. Едва ли през 70-те е имало толкова разводи и е било възможно самотна майка да отгледа 2 деца в малко село. А и обществената стигма не е лека задача, с която да се справи човек. Така почти цял живот тя и децата ѝ понасят семеен терор. От там не съм намирала никакви документи и медицински, но разказите и наследеният модел за поведение ми казват достатъчно.

  1. Кой да отгледа детето?

В моя случай съдът ме поверява на майка ми. За щастие. Баба (майката на мама) помага през цялото време, като ме отглежда, докато мама работи и пътува. През повечето време майка ми е заета с това да изкарва пари, но успява и да ме възпитава, да ми даде възможност да съм самостоятелна и да не съм разглезено дете.

Забелязала съм, че в случаи на разведени родители, и двете страни правят опити да заместят уж липсата на родител с материални неща, което едва ли работи – не и ако искате детето ви да има що-годе добри ценности. А и един отдаден и обичащ родител, според мен, е много повече, но и напълно достатъчен в подобни случаи, за да бъде възпитано и задоволено детето.

  1. Връзка с родителите.

От малка съм свикнала да ставам сама за училище, да си редя раницата с учебниците, да си чета книгите в задължителния списък (понякога не с голямо желание). Израснах доста срамежливо хлапе, дори съм имала моменти, в които ме беше срам да се кача при вуйчо и вуйна на втория етаж.

Докато бях малка, спазвайки условията на съда, можех да посещавам другите баба и дядо (вкл. баща си) по-рядко. Тогава другият дядо идваше с колата да ме взима за уикенда. И единствената обич, която съм усетила от страна на другото семейство е именно от баба 2 и дядо 2 (все пак съм първо внуче) и от единия ми чичо.

Баща ми никога не ми се обаждаше, а и до ден днешен не го прави, нито за рождения ми ден, нито за празниците, нито просто за да ме чуе или да пита как съм. Виждах го рядко, нямах особено желание, защото той за мен бе просто познат, чиито гени нося. Не усещам някаква връзка, нито нужда от такава.

От общуването с него помня как като малка (докато все още живеехме всички като семейство в апартамента – била съм на 2-3 годинки), ми дърпаше пръстчетата на краката и ме болеше адски много. Мразех, когато го прави. И помня как една вечер, когато седяхме в хола, аз, сгушена при мама на дивана, а баща ми гледащ телевизия. Аз шептях нещо вероятно много вълнуващо на мама, когато баща ми се скара, че му преча да гледа телевизия. Явно съм продължила с разказа на ухо, защото малко по-късно баща ми стана и ми удари плесница. Тогава заплаках.

Като се преместих да уча в София, ме увещаваше да замина за чужбина, защото там съм могла да изкарвам пари. Тука нямало смисъл. И постоянно правеше забележки за външния ми вид – най-вече имаше много против обецата на веждата. А аргументите му бяха, че „хората гледат странно и говорят”. И допълваше, че и той искал да се татуира, но хората…

Като цяло спомените и впечатленията, които имам от него са на доста стиснат, защото никога не си плащаше издръжката (макар и смешна като сума), нито пък ми даваше доброволно някакви пари. Грижите му се простираха до там да ми даде нещо, което можеше да вземе от магазина, в който по едно време работеше или от другия, който по-късно имаше. Нещата като цяло бяха дрехи и храна, първите можеше и да ми ставаха, но вторите най-често бяха с изминал срок на годност. Това е запазената му марка, защото носеше храна с подобно качество на баба и дядо с уверението, че скоро е минал срокът на годност и още стават за ядене нещата.

Освен дядо, който не само ме возеше с колата, но и ме глезеше със сладолед и кола, чичо също беше загрижен за мен. Той е човекът, който повече пъти ми е звънял, писал, взимал от село и връщал обратно и давал някакви пари. И който и до ден днешен (а съм вече на почти 25) ме поздравява и ми дава джобни за празниците, ако се видим.

  1. Детето като вещ.

Докато бях малка, се случваха и интересни събития, пряко засягащи мен. Бях най-често между чука и наковалнята, защото двете семейства сякаш се надпреварваха (по-скоро това, на което не бях поверена от съда). Едните бяха по-заможни и се опитваха да ме впечатляват с лакомства, колело и всякакви подобни неща, които очевидно майка ми трудно можеше да ми осигури в изобилие.

Съревноваваха се пари срещу думи.

Майка ми често не ме пускаше да виждам баба 2 и дядо 2, защото винаги се връщах плачеща и разстроена, защото гостуването ми при тях е свършило. Всъщност аз си ревях винаги, когато се отделях от някого. В петък – преди да ида при баба и дядо – плачех за мама, а в неделя, като се връщах, за баба и дядо. Това винаги ядосваше майка ми, но обещанието за забрана да ги виждам, ако продължавам да плача, както човек би се досетил, водеше до още сълзи и сополи.

Куриозни бяха случаите като този, при който завърших детската градина и предстоеше да ме запишат в предучилищна. Тогава беше краят на лятната ваканция, когато бях отишла отново при баба 2 и дядо 2. Те ме питаха дали искам да ме запишат да уча там. Аз, естествено, се съгласих. На следващия ден ме заведоха в училището и ме записаха. През следващата седмица не исках да ходя на училище и на спирах да плача, затова дядо 2 ме е върнал на мама с обяснението, че не знаят какво да правят, защото само плача. (Този спомен беше допълнен от разказа на майка ми, защото не си спомням онази част с едноседмичния рев.)

През същите тези години, докато още бях малка и нямах мнение и въобще не разбирах какво се случва, и двете страни се опитваха сякаш да ме настройват срещу другата. Особено проблематично беше какво чувах и после говорех на баба и дядо 2, по време на бракоразводното дело, защото всяко едно твърдение, което би намалило шанса съдът да ме повери на баща ми, беше заплаха за моето бъдеще. Често ми казваха какво да говоря и какво не пред другите.

Сега си мисля, че това не е най-правилният вариант, защото все пак това поведение и реч влияе на детето и му дава една погрешна представа за ситуацията и за „семейството“. Сякаш бях вещ, която се опитват да продадат на пазара, едните обещавайки ми играчки и материални неща, а другите просто отстоявайки правото си, дадено от съда.

В крайна сметка, майка ми единствено можеше да се грижи за мен, а и го предпочитах и останах при нея. Едва ли съм имала и друг шанс, но кой знае.

  1. Порастването.

Като по-малка си мислех, че когато са разведени родителите ти, имаш 2 семейства, които ще ти дават повече и няма да ти липсва нищо. Това обаче е възможно сигурно в случаите, в които и двете страни те обичат и подкрепят. Ако обаче това е налице, тогава едва ли щяха да са разведени.

Баща ми, както вече казах, не се интересуваше от мен, така че опцията с това да съм двойно обичана и затрупана с играчки, липсваше. Но пък ми стига това, че бях обичана от мама. И най-вече – възпитана. Спасих се от това да стана разглезено и неразумно същество.

Моменти, в които да ми липсва баща, почти не е имало. Имала съм по-скоро странни ситуации като тази, в която много добра приятелка в гимназията разказваше за нейния „тати“. Аз никога не съм и мислила да наричам моя биологичен родител от мъжки пол така. Тя разказваше как с нейния „тати” правили нещо или ходили някъде заедно и точно това нарицателно ми остана в паметта.

„Тати”, когото аз нямам. Дори не предполагам каква трябва да е връзката между баща и дъщеря. Въпреки че имам доведен баща, който в продължение на над 10 години се грижеше за мен от все сърце: финансово, морално, че даже и ме глезеше, което нерядко беше повод за недоволство от страна на майка ми. Но него така и не го допуснах толкова близо емоционално, че да го наричам татко и да го чувствам така близък, макар той да ми е казвал десетки пъти, че може да го наричам татко, защото за него съм дъщеря.

  1. Обичаите.

Неприятната страна на това да си с разведени родители са всички обичаи, през които е възможно да се наложи да преминеш. Един такъв беше абитуриентския ми бал.

Първо, че нямах желание и не виждах смисъл да събирам роднините и да правя банкет.

Второто беше завеждането ми до самия бал. Това е единственият път, в който баща ми е имал смисъл в живота ми (освен при зачеването ми), защото ме вози до училището, след това и до ресторанта, направихме си и снимка и това беше. А, да, за малко да забравя – без да го моля ми даде 50 лв.

В училищния двор беше само майка ми, която тогава беше и адски щастлива, задето е успяла да се справи с мисията да ме издържа и отглежда, за да завърша втора по успех във випуска, с желание да продължа да уча.

Другите ритуали, които ще ми създадат голяма доза некомфорт и които най-вероятно ще пожелая да си спестя са: сватби, кръщенета и т.н.

  1. Натискът.

Днес вече съм почти на 25. Малко повече от 20 години с етикет „дете на разведени родители“. Нямам представа какво е да имаш обичащите те мама и татко, защото само мама е тази, която и до днес ме моли да ям, приема поръчките ми за вечеря и се тревожи, сякаш съм на 5, дали съм се облякла и къде съм. Но това явно е и защото от над 5 години не живеем заедно.

През годините взаимоотношенията ни бяха какви ли не. Тя ми беше и майка, и баща. Беше и първият ми работодател. По някое време, като премина пубертетът, в който мразех всички и исках да се изнеса, станахме приятелки. И до днес сме приятелки. Тя споделя повече, но това е защото аз по принцип съм си темерут и не говоря много. По-скоро не се оплаквам толкова, колкото на нея би ѝ се искало.

Разменяме си дрехи, правим си неочаквани подаръци, говорим по един час по телефона през 2-3 дни. Задължително ѝ пиша дълги смси на празници, за да я разплача. И винаги успявам.

Тя все още се изненадва, че баща ми продължава да не се интересува от мен.

С годините осъзнах, че товарът за нея е бил двоен. Преживяла е и е жертвала толкова много и е била най-смелият човек. Защото, ако днес аз трябваше да отглеждам сама дете, щях да се замисля.

Днес всичко е толкова различно. Роднините, самата аз.

Няма го онова съревнование, защото баба и дядо знаят, че ги обичам независимо къде живея. Вече съм на 3 часа път и от двете семейства и си липсваме всички.

Понякога чувам едната баба да казва, че тя ме изгледала (това е в пристъпите на главозамайваща обич към мен). А аз знам, че не е вярно, защото помня при кого съм живяла, както и какво са ми разказвали за бебешките ми години. Но не споря. Оставям ги да живеят със спомените и убежденията, с които се чувстват спокойни и щастливи. Въпреки разбитите семейства, съдби, болестите в резултат на прекомерния стрес и т.н.

Натискът днес обаче е различен.

Откакто имам сериозен приятел и баба 2 го харесва много за зет, доста осезаемо се опитва да ме „сдобри“ с баща ми. Настоява да му се обадя, да го поздравявам, да запозная приятеля ми с него и т.н. Няколко пъти имахме спорове по отношение на това, дали ми е баща или не и как да се държа с него.

И е тежко, че тя е майка и баба, и иска първата и най-важна внучка да има поне малко нормални взаимоотношения със семейството, когато се появи още един важен човек в живота ѝ.

Но няма как човек, когото не чувствам като близък и който години наред не ме е търсил, забелязвал и т.н. за един ден да ми стане важен. Още повече, че той има ново семейство и цели 4 други деца. А и след опитите за разговори с него, изводът ми е, че не си приличаме по отношение на музика, книги и въобще интелект. А с такива хора по принцип не желая да общувам. Още повече ако са причинили толкова много болки и травми на най-ценния ми човек – мама.

И макар всички да ми казват „како“, защото съм най-голямата от всички внуци, разликата се усеща. Разбирам баба, разбирам дядо, разбирам всички роднини. Но не разбирам единствения непознат за мен човек – баща ми.

Да създадеш дете и да не проявиш ни най-малко желание или интерес дали е добре. Не ми липсва, но ме озадачава. Сякаш не е възпитан от баба и сякаш няма сърце. Сърцето, с което в момента отглежда и се грижи за другите си деца.

Доста съм мислила по отношение на възможните причини за развод. Дали е неразбиране или просто неподходящо време. Недостатъчно опит и себепознание, за да си готов за семейство и дете. Урокът, който съм си записала след всичкото това мислене е:

Когато решиш да обречеш друг човек на себе си, помисли дали си достоен за него!  

Аз пораснах, успях дотук, но като мен, вярвам, не са много деца. Сигурно са безброй тези, които не са могли да преживеят липсата, които не са имали добри модели за поведение и които се чувстват ощетени или различни по много неприятен и неприемлив начин. Отритнати или нежелани най-малко.

Знам, че ще направя всичко възможно, ако някога имам дете, да има поне толкова добра майка, каквато имам и аз, и да има баща. Истински, а не просто на хартия. Добър баща и добър човек.

И ще държа медицинското далеч от мен.

„Гарванът и гюлето“ открива Сезон 2 на Моята класация за барове

Посещаването на барове е вълнуващо занимание, когато стане студено и вече е трудно поносимо пиенето на бира по пейките. Затова ненадейно открихме нов бар по покана на добър приятел – бароизследовател, което от своя страна доведе до…Сезон 2 на „Моята класация за барове в София и у нас“ 

След кратко съвещание с колегите ми бароизследователи от типа „спор“, решихме, че е удачно като всеки нов сезон и в Класацията да има нещо ново – нов критерий за оценка, която ще видите по-долу. 
Първият бар за сезон 2 на „Моята класация за барове в София и у нас“ е:  

Гарванът и Гюлето

ДОСТЪПНОСТ  -> 5/5
Барът се намира на ул. Позитано 3, което си е доста добра локация. Ако си чукнете среща на „Св. Неделя“, само за по-малко от минута (ако знаете маршрута) ще се озовете на входа на бара. И от там започват изненадите, които ме накараха да възклицавам в продължение на минути неща от сорта: Уаааау!, Леле…, Колко якооо!, Виж, има гарван, ГАР-ВАН! и т.н. 
bar-garvanat-sofia

ОБСТАНОВКА  – > 5/5
Още при влизането барът създава големи очаквания и то за нещо ГОЛЯМО. Много се впечатлих от стълбите с огледала, стените с големи картини на известни музиканти и още по-голямото пространство вътре. Като казвам голямо, означава наистина ГОЛЯМО. Вътре има място за адски много хора, много танци, много бира и много забавление.

Макар никога да не съм била в английски бар, но пък съм гледала достатъчно филми, в които героите ходят в такъв (тук първата ми асоциация беше любимия ми филм „Eurotrip“), наистина ми заприлича на голям английски бар. Заради масите, стените, табелите по тях (най-вече футболните такива) и въобще духът му.

БИРОРАЗНООБРАЗИЕ – > 5/5
Бар „Гарванът и Гюлето“ предлага богат избор от бира – наливна и бутилирана. Вече си бях поръчала наливна „Козел“, а нямахме време за втора, за да опитам бирата на Iron Maiden „The Trooper“, както и тази на AC/DC. Това ни убеди, че ще посетим бара много скоро отново!

ХРАНА – > 3/5
Тъй като бяхме прекалено екзалтирани от мястото, съвсем забравихме да проверим и това. Но предвид всичко, което имаше бара под формата на „храна за душата„, смятам, че си заслужава поне 3 точки.

ПЕРСОНАЛ – > 5/5
Обичам, когато в баровете работят мъже. Мястото е сериозно и му отиват точно готини мъже. Особено такива, които те поздравяват и се грижат за това да направиш най-добрия избор.

ЦЕНИ – > 5/5
Най-хубавото на готините барове е когато цените са по джоба и на студенти. Аз съм на прага да спра да бъда представител на точно тази част от обществото, но смятам, че предвид качеството на предлаганата бира, а и на самото място, цените са си съвсем в реда на нещата.

ИГРИ – > 3/3
Това е ПЪРВИЯТ бар, в който има не само дартс и билярд, но и СНУКЪР! Макар да не съм фен на последното, то само да видиш масата, си е голяма работа. Мислех да дам даже 4 от 3 точки, но правилата са си правила…

ПУШИ ЛИ СЕ – > 1/1
Тук беше една от големите и много приятни изненади за мен. В бара хем се пуши, хем не се. За да не се обърквате – има си пушилня. Ама не просто пушилня, а пушилня, в която бих седяла просто защото е впечатляваща. Голяма, с огледала, до която се стига през т.нар. от мен „портал“ – две големи завеси, между които се чувстваш като в гардероба на „Нарния“.

ГАРДЕРОБ – > 1/1
И това пропуснахме да проверим, но подозирам, че именно на „рецепцията“ с онази типично хотелска зелена лампа (точно като по филмите) е мястото за оставяне на дрехи. Дори и да не е така, то столовете са толкова големи и прекрасни, че върху тях идеално прилягат якета, чанти, шалове и каквото още сте решили да събличате там.

ТОАЛЕТНИ – >5/5
Тоалетните също са големи и доста, което е много важно предвид големия капацитет на мястото и огромните количества от бира, които могат да се изпият там, а и не само.

Обещах, че новият сезон на Класацията идва с нов критерий за оценка и това е: 

ИМЕ – > 3/3

Ами… какво да кажа. Като фен на филма „Гарванът“, на „Гарванът“ на Едгар Алън По, а след това и на гарваните като цяло, няма как да не дам максимум точки. Ако можех да нарушавам правилата, които съм създала, щях да дам даже 5!

И тъй като смятам, че най-добрите за мен барове са именно онези, които имат още нещо допълнително, което не може да се вкара в рамки и критерии, то ще дам 5 бонус точки, защото… 

Гарванът и Гюлето“ си има цяла БИБЛИОТЕКА!
Библиотека с книги, чиито заглавия разгледах и са доста силни и никак не са случайни. И бях раздвоена между това бира ли да пия, книги ли да чета. После се сетих, че се допълват много добре, но пък бях с компания и нямаше да е много възпитано да я зарежа. Но ако решите да идете сами или не в бара, занимания – доста!  Книги също.

bar-garvanat-sofia-biblioteka

КРАЙНА ОЦЕНКА: 46/43

Макар и моите колеги бароизследователи да не одобриха идеята ми за нов критерий „разчупен интериор„, то барът „Гарванът и Гюлеторазчупи всички представи за бар, за класация за барове и за точки. 

Крайна оценка 46 от 43 си е нещо нечувано и даже невъобразимо за Класацията, но си заслужава! 

Отвъд всякакви критерии и оценки, смятам, че барът е направен с много замисъл, грижа към детайлите и най-вече желание. И всичко това се вижда както в големите детайли, така и в по-малките като пясъчните часовници, табелите с надписи и посланията. А най-любима ми е черната дъска, върху която може да се пише с тебешир!

garvanat-giuleto-bar

Авторите на тази барова магия, не знам кои сте, но сте си свършили работата много добре!

Бароизследователи Мир, Нач и Гьо ви благодарят и ще ви посетят отново!