Светът на Мира има нов дом

Здравейте!

Светът на Мира има нов дом, или казано по сложен начин – нов домейн: https://miroslavailieva.com/

Именно там ще продължа да споделям нови преживявания и лични истории. А сегашното място ще остане за всеки случай.

Добре сте дошли!

Дядо вади ряпа в извънредно положение

В следващите редове ще прочетете нещо нетипично за блога – съвременен прочит на любима приказка. Включих се в конкурса на Майко Мила и Мебели Виденов с много ентусиазъм и като цяло при самото писане се забавлявах доста. Надявам се, че хуморът ми ще бъде разбран и оценен. Благодаря! 

– – –

Посадил дядото ряпа, за да има какво да яде фамилията през настаналите смутни времена. И добре че имал ряпата, казвал си дядо Ставри, та да не се налага да се редят по опашки като през соца за и без това изкупената леща, боб и гречка. 

Не щеш ли обаче, бурканите с миналогодишна ряпа свършили, затова дошло ред да вади новата реколта. Тая ряпа обаче не била като оная ряпа, миналогодишната, ами някаква ГМО и пораснала така доста, бая дето се вика. 

Плюл си дядото на ръцете, ама се сетил, че сега с тоя вирус не е много удачно, па се върнал до къщи да си измие олющените от сапуна длани и да си ги дезинфекцира допълнително за тройна защита със специален дезинфектант за 3.50 малката тубичка. 

Нахлузил отново маската на челото – понеже емпирично след 253-те дни домашна изолация установил, че му пази от слънцето и мухите и без това изнеженото от застояването у дома голо теме. 

И така. Загащил се дядо Ставри и приклекнал пред грамаданската ГМО ряпа. Плюнал за всеки случай, тоя път настрани, защото то да тръгнеш да правиш нещо с ръце без да плюнеш, не е на късмет, и задърпал. 

Дърпал, дърпал, изкарал си целия въздух, даже и от зор малко попръцнал, но ряпата не помръдвала. Стояла в средата на градината, досущ като малко келеме пред стелажа с шоколадови бонбони и скръстени ръце тип – докато не ми купиш и това, не мърдам оттука! 

Почесал се дядото за миг и се сетил – ще викне бабата. Повикал я, а тя дошла едва ли не на бегом, мислейки си, че дядото е получил рязко суха кашлица и задух. 

Разгеле – помислила си пътьом бабата. Но не било това, слава на бога, та се наложило да си отдъхне театрално. 

– Ренето, я ме зафани за кръста, че ряпата се дърпа и не ще да излява.  

– Ееее, бре Ставри, от теб направо ми призлява – изграчила бабата. Как да те хвана през кръста, като генарала каза – никакво пипане, а само 2 метра инстанция?! 

– Е, ма Ренето, гладни ли да стоим? Добре, дай ще го измислим, няма да се пипаме. 

Поогледали се старците за подходящи креативни инструменти, с които да разрешат налегналата ги житейска трудност в онзи ми ти момент. Видели да се веят изпраните поизбелели чаршафи тъкмо на два метра от тях на простора. Все пак вчера било неделя и по стара българска традиция – време за къпане и пране. 

Бабата с тежко сърце и още по-тежка въздишка, примесена със старчески хрипове, махнала щипките от простора и овързала двата чаршафа през кръста на дядото и през нейната отдавна не съвсем тънка като на фиданка снага. 

Започнало се неконтролируемо лашкане напред назад, което повече приличало на пиянски танци, отколкото на целеустремено дърпане. 

– Де дърпай, ма! – изгракал старият, но все пак много мил към любимите си внуци дядо Ставри. 

– Е, дърпам бе, не усещаш ли! – опнала му се бабата на свой ред. Иначе и тя много мила баба била, правила мекици, палачинки, тутманици и по две тави с баклава за децата, като идвали на гости за празниците. 

След 45 секунди усилено мятане на гюбеци, дърпане с ръцете на чаршафите, псувни и патардия до небето, старците грохнали изнемощели от канските усилия и поспрели да отдъхнат. 

– Дай да викнем Мимето, тая няма да стане така. Ще останем гладни най-накрая! – предложил с изражение на прозрял смисъла на живота и на песните на Гери-Никол човек.  

– Мименцееееее! – провикнала се от дъното на пазвата си баба Ренета. Мимеееееее! – докарала фалцетно малко бабата, припомняйки си участието в селския народен хор преди 35 години. 

– Да, бабо! – появила се винаги услужливата внучка на прозореца със слушалки с микрофон на главата. Чакай, че съм в час по физика! Ще питам госпожата дали може да изляза за малко. 

Почакали старците с опрени на главите си длани, че слънцето им напичало.. И след 2 минути малката им любима внучка пробягала до тях. 

– Какво ви трябва, бабо? 

– Я тука вземи да ни помогнеш с тая ряпа, че с дядо ти се измъчихме, душа не ни остана. 

– Ама как да ви помогна, аз не знам как се изкоренява ряпа! Чакай да гугълна набързо, че госпожата ме пусна само до тоалетна, ще ми пише забележка. 

– Добре, добре, айде по-бързо вземи там нещо овържи се, че да не ни се кара генерала, ама не се приближавай, ти казвам!  

– Амиии то в гугъл няма как се вади ряпа. С какво да се обвържа? 

– Овържи се с нещо бе, дете! Я виж си косата, това не са ли екстрасеншъните? 

– Екстеншъните, бабо. Добре, чакай да ги сваля. А, ето така. Ех, каква си хитра.

Свалила Мимето, иначе много добро и съвестно дете, екстеншъните в различни цветове на дъгата, дето сега били много модерни. Поръчани били от алиекспрес за 2 долара от баща ѝ, АйТи специалист, за рождения ѝ ден. 

Оплела една хубава плитка от тях, че те така, бая дългички и гъсти били, а пък тя инфлуенсърка искала да става. Завързала се за през кръста и с морски възел хубаво се прикрепила за на баба си чаршафа. 

И пак се повторило упражнението. Дърпали, дърпали, ту напред, ту назад, тоя път с повече синхрон, благодарение на мениджърските умения, прокарващи корени у внучката. Ряпата обаче не поддавала като Мутафчийски на въпросите на Миролюба Бенатова. 

– Така няма да стане тая. Животинска тяга трябва. Дай да видим кой е в кошарата и да го впрягаме. – отсякъл непоколебимо дядо Ставри. 

Нищо неподозиращи козата Спаска и овенът Кольо, отдали се на благополучно преживяне след сутрешната паша, мигом били впрегнати и овързани с ортомата на наскоро умрялото магаре Станко. Че ортомата е най-надеждното в къщата въже, се знаело от памтивека. Дядо Ставри даже тайно си го пазил, ако ненадейно се окаже, че жената му изневери и честта му бъде накърнена, та да се обеси успешно на сливата и да си спести социалното унижение сред иначе прекрасното патриархално общество. 

И след това нелеко лирическо отклонение, си представете картинката: най-отпред нищо неподозиращата ГМО ряпа, над нея навесил се дядо Ставри, после баба Ренета, увързани с чаршафите, внучката Миме с екстеншъните, а накрая козата Спаска и овенът Кольо. Последните двама въобще не знаели какво се случва, но пък били добре обучени – кажеш ли им РрРрРр, Де! (Да се чете с подходящия стимулиращ тон.) и веднага се завтичвали, като че са видели огромната тучна морава от скрийнсейвъра на Уиндоус. 

За секунди чудото се случило! ГМО ряпата била изкоренена, а под нея се оказало, че има не просто кал, а пълно гърне с пари! Бабата и дядото ахнали, пляснали с ръце, забравили за всички ограничения на Генерала и се запрегръщали от радост. 

Било повече от ясно, че най-накрая ще могат да си сменят старата спалня с все гардеробите, раклата с покривките, везани на една кука, приготвена зестра за внучката. И ще им остане даже да си направят и градина като по турските филми и въобще животът ще им потръгне на стари години. 

Станало един вид пир по време на коронавирус. Събрала се родата и отпразнувала заедно извадената ряпа и имането! 

И тогава още в същия ден на извънреден брифинг в 12 без 15 вечерта, по телевизора обявили, че усложнената обстановка се е опростила като 2 и 2, че няма вече извънредно положение, а вирусът е победен! 

Оттогава в този двор стои издигнат паметник на благополучната ряпа, която стояла там да покаже и напомня, че на този ден светът се изцелил от божията напаст и се възцарило спокойствие. А маските, дезинфектантите и социалното дистанциране станали част от страшните приказки, разказвани на непослушните деца, които не искали да си мият ръцете и ядяли от пясъка на плажа. 

11 урока от личната ми психотерапия

Този текст отлежава дълго време, защото все не бях сигурна дали е подходящ момент да го споделя. Винаги има нещо в общественото пространство, което е на дневен ред и все намирах нещо друго за по-важно. Преди малко обаче разбрах, че тази седмица е обявена за Европейска седмица на психичното здраве, затова най-сетне споделям моя опит с психотерапията. 

Истината е, че винаги е подходящо време да говорим и да се грижим за себе си и психичното си здраве. Още повече сега, когато вече няколко месеца се намираме в толкова непозната ситуация, предизвикваща най-разнообразни емоции, мисли и усещания у нас. Важно е да говорим, да си помагаме и да не спираме да се грижим за психичното и физическото здраве на себе си и близките ни.  

Честно казано, трудно мога да си спомня живота ми преди терапията. Макар да продължи има-няма 3 години (терапията, не животът), всъщност с терапията започнах на шега. Видях един текст в Майко мила, видях името на терапевтката и областта, в която работи, и пуснах имейл. Нямах никаква идея в какво се забърквам, но ей ме на! 

През изминалите почти 3 години преживях много, вътрешно. Промених се, пораснах, опознах се много по-добре, развих умението си да се слушам и поех по пътя на самообичането и грижата за себе си. Вече мога да кажа, че не воювам със себе си и тялото си, а се грижим взаимно един за друг и се пазим. Е, през повечето време. 

Какво научих за изминалите почти 3 години работа с психотерапевт:

1. Ходенето на терапия не е лесно 

Макар никога да не съм си чупила кост, терапията малко ми напомня на онова повторно чупене, заради неправилно зарастване след първо счупване. Когато нещата не са се получили от първия път и се налага повторна намеса, за да бъдат “оправени”. 

Знам, че сравнението е малко преувеличено и може да отговаря само на моя опит с терапията, но няма да крия, че това не е никак лесен процес. Свързан е с много осъзнаване, човъркане и дълбаене в психиката, емоциите, травмите и зарасналите и незарасналите рани. Но както моята терапевтка казва – терапията е мехлем за душата. 

И наистина е така – днес се чувствам много по-добре, по-спокойна съм, уравновесена, а връзката ми с тялото е заздравена и здравословна. Все пак започнах да ходя на терапия, заради наднорменото тегло и неосъзнаваното дотогава емоционално хранене и често преяждане. 

2. Терапията означава промяна 

От моя специалист разбрах, че за да се осмелиш да го направиш, значи трябва много да ти е писнало… Толкова, че да имаш нужда от генерална промяна и да си готов да си скъсаш задника от работа. Да, терапията не е – отиваш, говориш си и хоп – щастлив си, а е много, ама адски много работа със себе си и върху себе. И тя не свършва с излизането от кабинета или с края на терапията. 

Понякога е като във филмите, където просто сядаш на диванчето (ах, колко удобни са им диванчетата, не е за вярване) и говорите. Но друг път ти се иска просто да избягаш, защото до терапевтката ти са седнали твоите най-големите травми и страхове, и няма друг начин, освен да ги погледнеш в очите и да се разбереш веднъж и завинаги с тях. Понякога даже и по няколко пъти.

3. Тя не е моментално действащо хапче, а дълго пътешествие на самопомощ и грижа

С много приятели съм си говорила, и аз лично също си мислех, че ходенето на терапия е получаване на ексклузивни тайни за живота, с които си оправяш всичко на мига. Отиваш, говориш си, дават ти съвети как да живееш по-добре и си готов! 

Е, не е точно така. Отнема наистина много работа и е като пътуване по непознат път, направо околосветско пътешествие в личния свят. Има урагани, слънчеви дни, студ и мраз, бабунки, ментални дупки, но много върхове и безкраен и красив и слънчев хоризонт после. Ако си свършиш работата, разбира се. 

4. Терапията може да е най-важната стъпка за личностно развитие

За мен терапията е изкачване на най-високия връх в живота ми (Еверест пасти да яде). Трудно, бавно, понякога ми е писвало и съм искала да избягам, но винаги отивах въпреки страха си. Все пак любопитството от това какво ще извадим този път от торбата на магьосника ми, наречен “живот”, почти винаги надделяваше. 

Но с радост и гордост от себе си мога да кажа, че всяка минута в кабинета си е струвала. Всяко усилие се е възнаграждавало поне тройно. В крайна сметка за 27-те ми години живот, терапията е най-доброто нещо, което съм правила за себе си (а и за околните, но за това след малко). 

5. Нужна е добра екипировка от търпение и желание

“Насила хубост не става” и “хубавите неща стават бавно” важат с пълна сила при моята терапия. Ако не осъзнавате нуждата си от промяна и не подхождате с търпение, то може и да не се получи. 

Самата аз очаквах нещата да се случат бързо, да стана нов човек след няколко срещи, а по някое време по средата даже си мислех, че всичко е готово. Да, ама не! Ефектът не се вижда веднага. Няма общо с онези диети и хапчета, с които всичко ти светва на втората минута, отслабваш с -25 кг за седмица… Нищо подобно.  

Бавно е, изисква осъзнаване, вглеждане в себе си, анализиране, домашни, писане (лично при мен този метод е изключително полезен, но смятам, че е различно за всеки). То е като да отглеждаш и възпитаваш дете – търпение, време, внимание. С тази разлика, че детето си самият ти и е по-скоро превъзпитаване, нужно е да поразчистиш овехтелите и неработещи закони и да направиш място за новите.  

6. Грижа за себе си, каквато не си полагал досега

Терапията ми научи да се вглеждам в себе си, да се слушам, да анализирам – защо реагирам точно така в този момент, каква е причината, как да спра да се чувствам зле, защо всъщност се чувствам зле, какво да направя, за да не се чувствам другия път в същата ситуация по същия начин и т.н. 

Лека-полека се научих да си имам набор от средства за бързо справяне с ежедневния стрес и да не се чувствам безпомощна. Получих второ възпитание и набор от идеи и механизми за справяне.

Е, понякога все още криввам от правия път, но не се самобичувам за това, а приемам, че това е част от мен и невинаги ще имам пълен контрол върху ситуацията и реакциите ми. 

7. Личен проект, влияещ върху всички останали в живота ти

За мен е абсолютно личен проект, защото в тази битка съм почти сама, аз и терапевтката ми (в случай че не говорим за групова, семейна, партньорска и т.н. терапия). Пътят се върви почти сам с компетентната подкрепа от терапевта, който знае какво прави и ти обяснява, за да имаш все пак контрол или поне някаква подготовка за ситуациите. 

От друга страна проектът е личен, защото не е задължително да казваш на други хора, особено ако не ти е комфортно. Аз все още не съм споделила на много мои близки, просто защото не смятам за необходимо, а и за да ги предпазя. Защото… 

8. Може да е успех за теб, но провал за родителите ти

Едно от първите неща, които научих в терапевтичния кабинет, е, че не е задължително да казвам на някого, особено на семейството си. Особено като се има предвид, че много родители го приемат като личен провал и се чувстват виновни за това, че детето им е “повредено” от тях. 

Истината е, че родителите (и все повече вярвам в това) правят всичко по силите си и дават най-доброто, на което те самите са способни – знания, умения, опит, наследство от техните родители. Затова няма как да знаем какво точно ще “счупим” в децата си и фактът, че не е целенасочено, според мен до голяма степен отнема вината. Все пак никой не желае лошото на децата си, нали?

Терапията всъщност ме научи да се вглеждам в родителите си като продукт на техните родители. И виждам, че няма как да търся вината в тях, защото те самите са плод на вече заучен семеен модел. Затова подхождам с разбиране и емпатия и не се сърдя, а се опитвам да помагам. Което ни води до следващата точка, а именно… 

9. Ефекта на пеперудата

С времето, освен да виждам ефект от терапията при мен самата, забелязах, че отношенията ми с близките и приятелите също се промениха. Така например от тотално отчуждение с приятелите си, отново се върнах към регулярните срещи с тях без това да ми носи предишния дискомфорт. 

Отношенията с роднините ми също се промениха и вече не съм в конфликт с тези, с които преди бях. А да не говорим колко близки станахме с майка ми и как разцъфнахме буквално. Нещо, което не можеше да се случи преди. Ефектът на пеперудата е налице и то с положителен знак, за което съм наистина щастлива. 

10. Да не очаквам, че животът оттук насетне ще е само розов и прекрасен

Отне ми дълго време, а и още осъзнавам факта, че животът никога няма да е перфектен и без тръни по пътя. Все нещо ще ни засегне, ще ни сломи, натъжи, все някоя отминала травма ще се събуди и ще ни напомни за съществуването си. Но това е напълно нормално и даже е супер – означава, че си нося историята, преживяла съм един куп неща и вероятно съм си взела поука. Като корубата на костенурката, която е там и я пази, и е нейно убежище, макар понякога сигурно да ѝ натежава.

Терапията не дава отговорите на всички въпроси за живота и не ни дава учебник, с който никога да нямаме проблеми. Тя просто помага за това да се научим да възприемаме живота по различен начин, да се справяме по-лесно с трудностите, да живеем по-добре дори. 

Разбира се, че ще имам проблеми и перипетии в живота си, но начинът, по който ги възприемам, е най-важното нещо за преодоляването им. Дали ще ги приемам като неразрешими трудности, които ще позволя да ме извадят от равновесие или ще ги приема и като инструмент, с който ще стана по-опитна и по-добра в играта на живота.  

11. Може би най-смислената инвестиция на време, труд и пари

Както вече казах, терапията не е за всеки – не всеки е готов за нея. Но ако усетите, че имате нужда поне да опитате, то си намерете добър терапевт и пробвайте. 

От моя опит това са най-добре оползотворените средства – времево, финансово и откъм енергия. Това е добре свършена работа, която ще се отплаща с години напред и следвайки ефекта на пеперудата, съм сигурна, че ще окаже своята роля и върху децата ми и техните деца. 

Ако сте стигнали дотук, благодаря ви за времето и четенето. Както виждате, не навлизам в лични проблеми и подробности, тъй като смятам, че личният опит означава, че няма как моите изводи да бъдат общовалидни. Но мога да кажа, че съм изключително щастлива, че още от първия път открих специалист, с когото ми потръгна комуникацията. Едно от правилата в терапията е, че терапевтът не е ваш приятел и не се очаква да станете дружки и да си пиете кафето заедно. 

Научих се да мисля с една идея по-различно, да оглеждам ситуациите от различни страни и се опознах много повече. Разбрах защо съм такава, каквато съм и се заобичах. Приех се с всичките си хубави и лоши страни и вече не се мразя, поглеждайки се в огледалото. А храната – тя вече е удоволствие и гориво, а не враг или начин за самонаказване. 

А що се отнася до сегашната ситуация, имах няколко момента, в които се чувствах ужасно зле. Но с полезна среща с терапевтката, четене на книги, много време в мислене и осъзнаване на емоциите и с помощта на вече наученото от терапията, успях да се справя. Да имаш силата и знанието да си помагаш в подобни трудни моменти, за мен е изключително важно и полезно. И в това се изразява грижата за психичното ми здраве.

Пожелавам на всеки, решил да поеме по пътя на личната терапия, успех, сили и много самообичане! 

Моите 7 ползи от социалната изолация

2020 година ще се запомни с много неща и несъмнено едно от тях ще е необичайната ситуация, в която се намира целият свят в момента. Няма да говоря за това, за което всички говорят, и ще се опитам да запазя позитивния тон не за друго, а защото в момента на всички ни е трудно и имаме всяческа нужда от малко светлинка в края на тунела.

Да, ситуацията не е особено приятна, някои хора като мен губят работата си и плановете за бъдещето се срутват като кула от карти… Не знаем докога ще продължи, но е важно да положим усилия да се съхраним, да запазим позитивния си поглед и да вярваме, че накрая всичко ще бъде наред.

Лично аз през последните 3 седмици съм излизала броени пъти и то само до магазина или за обиколка в квартала без никакъв контакт с други хора. Обръщайки се назад, виждам, че не е толкова трудно и невъзможно, колкото си мислех в началото, затова си казах, че мога да издържа още.

Налага се, ако искам да опазя здравето на себе си и хората, които обичам, а и на непознатите. Това, че бабата отсреща не е моя баба, не означава, че някой друг не я обича така, както аз моята. Затова е важно да се пазим и да се грижим един за друг, а и за самите себе си.

И понеже социалната изолация си има и хубави страни, реших да ги събера в един кратък списък с надеждата, че ще накарат още някой да се замисли за хубавите страни на живота сега. Ето го и него: 

1. Готвя почти ежедневно и ми се получава
Това за някои хора може да не е голяма работа, но преди все не ми стигаше времето или желанието и минавах обяда с хапване навън. В момента всяко едно хранене е с домашна, приготвена манджичка.

Спестявам пари от храна и само за седмица станах мастър на палачинките! А това е повече от добра новина за внуците в далечното ми бъдеще, защото е повече от сигурно, че ще ме наричат „бабата с палачинките“.

2. Включвам упражненията си в ежедневието
Ако преди изолацията винаги си намирах оправдания да не спортувам, дори и в случаите когато имах Мултиспорт карта например, то сега ми е повече от важно да го правя.

Затова през последните почти 10 дни използвам времето след работа, за да си пусна видео тренировка и да се пораздвижа и то напълно безплатно. Това е нещото, което ми помага да изляза от тъгата и депресията, които са доста чести съквартиранти напоследък и ме кара да се чувствам много по-добре.

3. Общувам с приятелите си по-пълноценно
Още с първия ден на изолацията усетих колко много хора ми липсват, макар с някои от тях да се виждаме 2 пъти годишно и това да ни е достатъчно. Затова вече предпочитам да говоря с тях по телефона или да си правим видео разговор, вместо просто да пишем. Споделената изолация се преживява по-леко, проверено е!

4. Пестя пари от всичко, различно от сметки и храна
Готвенето у дома и липсата на социални събития, наред със загубата на работа и неясното бъдеще, е повече от добра съвкупност от причини да започна да пестя още по-усилено. Макар онлайн пазаруването винаги да е опция, то в момента се старая да огранича разходите до основни сметки и храна и да кътам „бели пари за черни дни“.

Смятам, че временната ситуация е добър момент да си създадем полезни навици, с които да харчим по-разумно и да пестим, дори когато всичко изглежда наред и ни се иска и можем да си позволим да си купим 5 чифта кецове от най-скъпите.

5. Дълго отлаганите ми желания втасват
Преди изолацията плановете ми за живота бяха поразтегнати в дълга времева линия, защото считах, че „има време“ и „все някога ще го направя“. В момента обаче, когато всичко стои под въпрос, усещам как някои желания стават все по-големи и осезаеми и как нямам търпение да ги сбъдна.

6. Уча се на търпение
Ако преди, да седя два дни вкъщи без да излизам, беше източник на дискомфорт за мен, то вече три седмици виждам, че дори нямам нужда да излизам (а и не ми се дават 5к за една разходка в парка). Търпението ми неусетно стана по-голямо, което е повече от добре дошло в настоящия момент, а и занапред в живота като цяло.

7. Говоря повече по трудни теми и се опознавам
Сега разполагаме с много време със себе си и с човека, с когото споделяме социалната изолация. Това означава и повече време за размишления върху живота и особено себеопознаване. Подобни неочаквани и непознати ситуации могат да ни покажат много за това как реагираме в такива ситуации и какво ни успокоява.

Това е времето, в което започнах да говоря много повече за тежки теми като смъртта, самотата, загубата, все неща, които избягваме да споменаваме и крием като дупка на чорапа, когато неочаквано сме отишли на гости.

Сега е моментът, в който можем да си признаем мъките, болките, да кажем каквото все отлагаме да си кажем на себе си и на най-близките си хора. Дори и никой от страховете ни да не се сбъдне, то комуникацията с хората ще е на едно по-напреднало ниво.

Е, това беше моят списък, засега в този формат, като очаквам да се обогати съвсем скоро. Силно вярвам, че от тази ситуация можем да излезем с много повече ползи, отколкото загуби. И си пожелавам да бъдем здрави и да не спираме да откриваме хубавите неща, дори това да е най-трудното нещо в момента!

П.П. Ще ми е интересно да разбера какви са вашите ползи към момента. Споделете в коментар и ще получите виртуално потупване по рамото 🙂

П.П.П. Ако сте чули, че някой някъде си търси маркетинг човек с опит в създаването на съдържание, ми пишете. Благодаря!

Как направих майка ми „еко“, без да подозира

Повечето хора си мислят, че възрастните е невъзможно да се превъзпитат, както и че веднъж пораснали е трудно да добием нови навици и да променим старите. Това обаче не е точно така и доказателство за това е днешният ми разказ. 

За този експеримент ще са ви необходими един възрастен и малко търпение. В никакъв случай не бъдете инвазивни или негативни – мотивирането става само с личен пример, спокойствие и желание от ваша страна. Гарантирам ви, че “жертвата” въобще може и да не се усети за пъкления ви план! 

Ето как започна всичко с мен и майка ми: преди няколко години, когато ѝ бях на гости за уикенд, случайно ѝ помагах в разтребването и като събрах няколко празни пластмасови бутилки, я попитах къде наблизо има контейнери за разделно събиране на отпадъци. Тя беше малко рязка и ми каза, че не знае, а и въобще да не я занимавам с екология, докато тя се чуди как да си плаща сметките за ток. Нищо не отговорих и оставих нещата така. 

До следващото гостуване, когато предварително направих щателно проучване на района и видях, че кофите са на 15 м от сградата. Тогава самоинициативно направих разтребване, като напълних половин чувал с празни пластмасови бутилки и опаковки и ѝ ги показах. Тя се учуди как така съм успяла да намеря толкова отпадъци, при все че е почистила малко преди да дойда. След което взех боклука и отидох до кофите, а на връщане ѝ казах, че са на хвърлей разстояние – буквално се виждаха от прозореца. 

Гостуването мина. Темата беше в застой. Или поне така си мислех аз. Честно казано в началото бях малко ядосана, че е като магаре на мост и не разбирах доводите ѝ, но после реших да я карам по-спокойно. Агресията не е добър учител и приятел. 

И както уж нещата изглеждаха в абсолютен застой, то няколко дни по-късно мама ми се обади с ентусиазираното питане: 

  • Абе мамо, мога ли да хвърлям празни опаковки от шампоани и веро в разделното? – попита тя. 
  • Да, разбира се! – с нескрит ентусиазъм отвърнах. 

Исках да скоча от балкона от кеф, казвам ви! Но реших да запазя самообладание и да “уловя момента”, като ѝ дръпна една няколкоминутна лекция какво може и какво не може да се хвърля, както и че е добре да изпразни опаковките и да ги изплакне преди да ги пусне в контейнера. Ученичката попиваше като гъба и това беше най-страхотният ни разговор от много време насам! 

Видях, че почвата беше поомекнала, добре разорана и вече можеше да се сее в нея. Ура! Затова не чаках дълго и за рождения ден ѝ подарих менструална чашка. В началото беше леко резервирана към идеята, но към днешна дата и вече най-малко 2 години по-късно са си верни спътници. Ползва я и е повече от доволна (това не е скрита реклама, но ако ви интересува повече що за животно е това, с удоволствие ще отговоря). 

Какво да ви кажа – моята майка е моята гордост! Благодарение на този ни споделен опит, видях на практика, че можем да влияем положително върху останалите само с личен пример и позитивно отношение. Без критики, караници и агресия. 

А майка ми е повече от доволна от себе си, че прави нещо полезно за околната среда и обществото (без значение дали сметките са платени или не). На всичкото отгоре продължава моя пример като облъчва колегите и околните с малко говорене и повече действия, като събира капачки и де що има ценен отпадък като кенчета и бутилки. По-хубаво от това, здраве му кажи! 

По-интересното от 2019 г. (обобщение)

И тази година не мина без пътувания. Отново посетихме Букурещ, за да сбъдна мечтата си да гледам на живо The Cure. Оттам пък си харесах The Editors. Пътуването беше супер приятно и споделено с много скъпи приятели. Повече за преживяването ще откриете в разказа ми Букурещ – какво правихме, видяхме и хапнахме, и ни хареса.

Годината бе ознаменувана не с едно, а с цели две морета. Отново избрахме август, който пак се оказа бурен и позволяваше така приятното за мен киснене във водата само рано сутрин. Бургас беше първата ни морска дестинация. Няколкото дни бяха изключително натоварени, заради инициираното от мен ранно ставане за плаж, плажуване, докато морето не се разбеснее, следобеден сън, каране на колела под наем, вечерни разходки и кулинарни глезотии.

Бургас всъщност е приятно място, защото големият град позволява разнообразие, което малките курортчета не предлагат. Има доста плажна ивица, солници, за чиято кал и гнус не бях подготвена и затова не влязох, и много хубави места за хапване като Бирарията и Бътлърс.

Второто море беше в Кавала (Гърция), за който продължавам да не се съгласявам, че се произнася като духовия инструмент. Бяхме там в началото на септември в едно чудно airbnb на 5 минути от още по-прекрасен не особено популярен плаж. Предпочитам гръцкото море, защото е адски солено, чувстваш се лек като перце във водата, а навътре вместо да става дълбоко, става плитко.

За първи път взехме с нас плажна топка, което ни даде възможност за още повече забавление във водата. А най-неочаквано беше, когато майка ми откри банкнота от 5 евро на дъното, както и огромна жива мида. И всичко това – извадено с пръстите на краката. На това му казвам късмет и умения в едно. Същинска майка-русалка.

Може би най-вълнуващото събитие в личен план беше намирането на нова квартира. Стана за една вечер със случайно съобщение в olx. А после няколко дни не можах да спя от вълнение и притеснение дали мястото ще бъде каквото искаме и дали ще ни дочака да го наемем. Оказа се покриващо максимално заложените изисквания, а по случайност и ми е на 20 минути път с трамвая от работа и на почти толкова с колело.

За щастие котката успя да преживее драстичната промяна от свободна скитаща навън и прибираща се на топло вкъщи, в напълно домашна, затворена в апартамент мацорана (нещото, за което се притеснявах най-много).

Тази година празнувах рождения си ден у дома… което беше много мило събиране с приятели. Осъзнах колко е хубаво да имаш близки хора, които не са ти роднини, но с които можеш да споделяш ценни моменти като порастването. Благодаря ви, мили хора, радвам се, че ви познавам и сме толкова яка компания заедно!

Есента беше отпразнувана с посещение на Копривщица. Пътуването с влак дотам е адски красиво, стига да не го проспиш, унесен от ритмичното клатушкане и уютната топлина на парното. Самият град е доста мъничък, но предлага живописни гледки, много цветни стени за инстаграмабъл снимки и достатъчно места за хапване с вкусна храна. А пазара на площада е идеалното място, за да се запасите с конфитюр от горски ягоди (най-добрият!).

Тази година освен The Editors, имам и други музикални открития – Billie Eilish и Harry Styles. Тотално влюбена съм и в двамата и това го доказва и историята ми в Spotify. Гледах немалко филми и сериали, но най-скъп, трогващ и mind blowing си остава Joker. Гледайте го, ако сте пропуснали. Любими сериали: Atypical, You и много други.  Не четох много, но в съзнанието ми останаха „Седем градски гряха“ и „Тяло под роклята“, които силно препоръчвам.

Едни от най-впечатляващите неща, на които попаднах в интернет са: Океанът и как изглежда в дълбочина и този полезен текст Grown-Up Too Soon: Healing from Parentification Trauma, свързан с взаимоотношенията между родители и деца.

За 2020 планирам поне един голям концерт на любима група ииии нямам търпение да се случи, за да разкажа. Пожелавам си здрава и прекрасна нова година. Да бъде такава и за вас!

*Заглавната снимка „Да бидеш или да не бидеш“ е сред любимите ми от тази година.

Букурещ – какво правихме, видяхме и хапнахме, и ни хареса

Букурещ, Букурещ…

Уж обикновен град, но все необикновени неща се случват там. Миналата година бяхме там просто ей така, но тази година отидохме с конкретен повод, а именно – концертът на The Cure.

Билетите ги взехме още около Нова година, затова мога да кажа, че това пътуване го готвихме поне половин година. В крайна сметка подготовката включваше:

  • купуване на билети за концерта
  • планиране на транспорта
  • резервиране на AirBnB

Набързо ще мина точка по точка:

Билетите за концерта ги купихме доста по-рано, защото се притеснявах, че ще се изчерпат, а и за да играят ролята на мотиватор, когато изчезне първоначалната еуфория (да, от този тип хора съм, трябва ми ръчкане, понякога доста и под формата на вече дадени пари). За всеки случай си доплатихме за опцията право на връщане, така че, ако по някаква уважителна причина, различна от – а бе нещо не ми е вече еуфорично – да не изгорим с по 100 лв за билет.

Пътуването беше планирано да е с FlixBus, с които миналата година пътувахме за по 2 лв в посока, но тази година нямаше такава промоция и очаквахме да платим повече. За всеобщо щастие обаче двама приятели с кола се навиха за концерта и така пътувахме бързо, комфортно и много приятно.

По отношение на нощувките, съм върл фен на AirBnb, заради това, че можеш да избереш къде и какво да получиш срещу парите си и то в повечето случаи е артистично и алтернативно – нищо общо със санитарно изглеждащите хотели. Миналата година бяхме на доста яко място в Букурещ, а и 3-те общо пъти, в които съм използвала платформата за резервиране (в Пловдив и Берлин), са били супер преживяване. Отново се доверихме и останахме доволни.

Пътувахме в петък след работа и ни отне около 6 часа и малко, за да стигнем от София до Букурещ. Това, за което е добре да сте подготвени, че на границата се плаща такса за моста, а за да пътувате по румънските пътища, ви е нужна винетка, която направихме и платихме онлайн.

Влизането в AirBnB-то беше същинска ескейп стая! Докато с едната ръка държах телефона, по който получавах инструкции, с другата се опитвах да ги следвам и съответно да открия специалната синя кутийка на входа, в която да въведа специалния код, диктуван в слушалката, с който да се отвори сейфът и ключът да падне.

След това имахме и малко трудности при отключването на самата врата на апартамента, но като цяло мисията беше успешна и успяхме да се настаним в новото ни жилище за следващите 4 дни в рамките на няколко минути.

Какво опитахме в Букурещ и ни хареса

Няма как да отидеш на ново място и да не опиташ поне едно традиционно ястие. Затова аз опитах най-малко три.

В единия от дните решихме да се жертваме и да резервираме маса в безумно известния ресторант Caru’ cu Bere, който изглежда внушително отвън, но още повече отвътре. Мястото ми беше препоръчано най-вече, заради впечатляващия интериор.

За мен преживяването беше по-скоро неприятно, тъй като шумът вътре беше непоносим. Не само заради цигулката и другите музикални инструменти, кънтящи на 2 метра зад нас, но и заради навалицата от почти крещящи хора. Храната дойде бавно, когато вече бяхме освирепели от глад… и беше вкусна, но не уау, както очаквах, имайки предвид славата на ресторанта. Цените, съвсем очаквано бяха високи, а на фона на вкуса, си бяха даже твърде високи.

Поръчах си традиционното ястие Tochitură, включващо няколко вида месо в доматен сос с гарнитура от вече любимата ми полента със сирене и яйце. Яйце обаче не дойде. Беше вкусно, огромно като количество, но и доста тежичко.

Пихме местната бира на заведението, която беше приятна. А за десерт си разделихме от традиционните понички Papanași, които се очаква да имат някакво сирене вътре и да са заляти с крем и конфитюр. Нашите бяха някак сухи и твърде тестени, с твърде малко „сос“.

Накрая вкупом заключихме, че на това място са доста пестеливи. Затова и не бих отишла втори път – много чакане, твърде шумно, скъпо и незадоволително като вкус.

Ресторант Bucatarasul cel Dibaci

За щастие имахме и много положителен опит с храната на други места. Едно от тях е с ресторанта Bucatarasul cel Dibaci, намиращ се в еврейския квартал. По отзивите в интернет на други посетители, традиционните ястия тук са много добри.

Като фен на шкембе чорбата, нямаше как да не опитам румънската такава. И въпреки че дойде в странен и различен вид – бяла течност, с плуващи насред парчетата шкембе резени червена чушка, се оказа доста вкусна. Опустошихме по една шкембе чорба с бира и дойде време за основното.

Хапнахме мичита (малките кебапчета), които се оказаха супер сочни и вкусни. За гарнитура се порадвах отново на полента, която я правят безумно вкусна. Бяхме готови да пробваме и десерт, но набързо притичалата хлебарка по масата ни постресна и решихме да се изнесем набързо.
Бърз факт: Не знаех, но се оказа, че в Букурещ, а и в много други градове, хлебарките са напаст и ги има навсякъде (а някои са летящи, пълен ужас!). Сама са уверих в това, когато на прибиране вечерта си гледах в краката и те бяха на всяка крачка. Брррр.

Един дюнер, моля!

Едно от най-вкусните неща, които опитах и всъщност ядох за вечеря и след това за закуска е дюнер от Dristor в Стария град. Оказва се доста известна верига там и наистина си струва 25-те леи. Изключително вкусен, добра консистенция, изобилие от поне 5 вида зеленчуци. Дето се казва – мераклийската направено. А количеството беше толкова голямо, че си оставих половината за сутринта. Тогава го ядох студен от хладилника и за всеобща изненада беше още по-вкусен!

На пазар за пресни плодове, зеленчуци и сирена в Piata Obor

По препоръка на местен се отбихме и през пазара Piata Obor в Букурещ. Оттам си взехме страхотна диня, не толкова страхотен пъпеш, продукти за летна манджа, прясно сирене, кашкавал, кефир, хляб и други.

Пазарът общо взето е едно огромно хале и един огромен двор + сграда на няколко етажа, където има от пиле мляко. Отстрани има и скара-бира, в която обаче бяха свършили мичитата, затова я пропуснахме.

Скара-бира до открития пазар и място за култура

С покупките си организирахме едно чудесно готвене и хапване, и именно това беше може би едно от най-приятните и забавни неща за групата ни. Както е модерно да се казва – бонднахме!

Оказа се, че сме взели супер много лук, чушки, домати, с които напълнихме половин голямо тенджере и ядохме до последния ден. Сиренето беше много вкусно и прясно, допълваше се с маслинките и въобще беше малък празник.

За десерт разбира се нямаше как да не уважим динята и да я съчетаем с малко хляб и сирене (пробвайте, това е храната на боговете!). А за финал отворихме по едно джинджър бира, което, оказа се, е адски вкусно нещо!
Трик: пребиваването в румънското Airbnb беше по-приятно не само благодарение на климатиците, които ни спасиха в 36-градусовата жега… но и на телевизора.

Открихме страхотен тв канал – Rock TV, който се слушаше и гледаше от първата минута на събуждането до последната секунда на заспиването. Беше адски миличко да седим с часове и да гледаме и обсъждаме рок клиповете от 80-те, 90-те и 2000-та година. Осъзнахме, че вече все по-рядко имаме време да гледаме клипове, а те понякога са извор на гениалност и очарование (понякога не).

Водни колела в Cișmigiu Park

Тази година не отделихме много внимание на туристическите забележителности, защото миналия път се включихме вът Free Tour-а, който ни даде една добра основа за това да знаем къде се намираме. Препоръчвам го!

Този път се отдадохме повече на хапване, разходки и почивка. AirBnB-то ни се оказа на много добро място – точно до един от яките паркове – Cișmigiu Park, издържан в английски стил.

Там карахме водно колело (естествено след доста ръчкане, защото мислех, че ще се продъни лодката и ще се наквася в неприятно изглеждащата вода). Оказа се супер забавно! Струва 20 леи, но ти търсят да оставиш 50, за да послужат като гаранция, а след това, ако всичко е наред и не си просрочил 30-те минути, ти връщат 30-те обратно.

Паркът е доста красив, огромен и интересен. Има водопади, готини пейки, грижливо посадени някога дървета, които образуват внушителни тунели като по филмите. Учудихме се на рандъм забавленията от типа – четене на бъдещето на ръка срещу няколко леи или мерене на олдскул кантар срещу 50 бани 😀 Кантарът се оказа леко повреден, а бъдещето решихме да го запазим в тайна + че не бих си пъхнала ръка в нещо огромно и метално, кой знае колко хлебарки ще ме накацат…

В същия парк открихме много приятно място с тента и барбарони, зона със споделени книги за четене (за жалост само на румънски) и добра сянка и 3 дървета за хамаци.

Мястото беше наистина страхотно, защото е хитър начин да избягаш от жегата, а барът там предлагаше страхотна домашна лимонада в количество от половин литър, което допълнително ни помогна в борбата с 36-те градуса.

Книжарницата Carusel

Да отидеш в Букурещ и да не прекараш поне половин час в книжарницата Карусел е като отидеш в Рим и… знаете. Затова отново се отбихме в няколко етажната сграда, която няма как да се опише, ако не сте я виждали. Там има книги, комикси, настолни игри, джунджурии, чайове, раници, аксесоари за колело и каквото още се сетите. На последния етаж има и кафене, което не сме пробвали, но по всичко личи, че е доста приятно.

Оказа се, че има и нова книжарница почти срещу тази, където има жестоки неща – най-вече тези за Дракула и Букурещ – дарк, черни, прилепчета, красота! Но има и още по-жестоко място за снимки със страхотен шарен интериор, където не пропуснах да поседна и да тествам слушалките – басът беше един път!

Говорейки за книжарници, няма как да пропуснем и тази на главния булевард, отново в близост до уличката на Карусел. Там има супер много комикси, чуждоезична литература и немалко джунджурийки. За съжаление не знам име или адрес, но при повече търсене, съм сигурна, че ще я откриете! Има голяма витрина с книги.

Къщата на Чаушеску

Двама от групата ни посетиха къщата на Чаушеску и останаха доста впечатлени. Аз гледах само снимки и слушах разкази и мисля следващия път да отида. Особено като се има предвид, че не става въпрос за проста къща, а за нещо като палат със стотици стаи, подземни етажи и чудесии.

Гробището Bellu

Искахме да имаме по-разнообразно преживяване, затова, водени от красивите снимки на статуи от гробището, решихме да отидем до Bellu. Мястото е огромно, изобилства от дървета и растителност, заедно с впечатляващите надгробни плочи, статуи и както се оказа – скрити истории.

Част от групата направи специалния куест, с който обиколиха една част от мястото и разкриха мистерии и научиха скритите истории. Може би най-запомняща се беше гробницата на братята Евлоги и Христо Георгиеви.

Мястото е красиво и доста спокойно. Има пейки, вода, тоалетна, идеално за прекарване на следобеда, ако няма друг иначе трагичен повод да бъдеш там. Сравнявайки го с гробището на село, на което няма пукнато дърво, пече от изгрев до залез и е доста тягостно и занемарено, тук си е приятно местенце.

FIX summer pop up BAR

Ако трябва да опиша това пътуване в Букурещ, то с една дума е – куест. Общо взето издирвахме какво ли не… Една от вечерите, решихме да отидем в похваления от една от спътничките ни ботанически бар Fix, който се оказа на има-няма 5 минути от апартамента. Обикаляхме сградата, докато стигнем до входа, после обикаляхме етажите, но бар отворен не намерихме. Накрая видяхме една малка бележчица, на която пишеше, че временно барът е преместен на друго място наблизо.

През това пътуване си бяхме големи късметлии, затова 10 минути по-късно бяхме в поп-ъп бара, помешаващ се в Artichoke Social House. Мястото беше мъничко, на една тераска на някаква огромна сграда и беше доста приятно. Имаше доста цветя в саксии и интересно меню. Избрахме си по една от общо двата вида румънски крафт бири Three Happy Brewers и бананов кекс /banana bread/.

Съчетанието между сладко и горчиво беше доста добро, а вечерната хладинка и ограниченото осветление създадоха още повече уют. Самото място също не беше типичен шумен бар, нямаше много хора, а музиката беше слаба и добре преценена – в унисон с усещането за групово уединение.

Бургери и фриц кола в Burger Van

Като фенове на бургерите, групичката ни отиде в намиращия се наблизо Burger Van. Място, което се намира в две помещения едно срещу друго от двете страни на улицата. В едното поръчваш, а в другото хапваш. Бургерите не бяха супер, но фриц колата (която за голям мой кеф се предлагаше на много места) оправи вкуса.

На ъгъла на същата улица открих страхотно винтидж магазинче, което общо взето си беше претенциозна втора употреба, но с доста подбрани дрехи и аксесоари. Имаше доста неща, които ми хванаха окото, а за разлика от мен, другите посетители бяха хипстъри, които се прехласваха по онези големи и шарени горнища на анцузи.

Концертът на The Cure

Изглежда румънците са късметлии, защото големите банди не ги пропускат толкова често, колкото нас. Концертът се проведе на площада пред парламента. Това е едно супер огромно място, което си беше идеално за събитието и то с лек наклон, благодарение на който имаше много добра видимост към сцената. Екраните бяха огромни и с високо качество, и си личеше, че доста хора са се постарали на посетителите да им е яко.

Преди The Cure излязоха God Is An Astronaut, които съм ги слушала два пъти в Микстейп и ми харесаха, но предвид горещината реших да пропусна (сега малко съжалявам). След тях излязоха Editors, за които не знаех почти нищо, но в последствие започнах да ги слушам, защото са страхотни. The Cure свириха около 2 часа и малко – доста дълъг сет. Бяха красиви, меланхолични, сладост и страдание в едно…

За десерт към този пост:

Случайно се натъкнахме на шоу с пеещи фонтанти на центъра. Гледах нещо подобно за първи път и беше впечатляващо.

Опитахме и от традиционния сладолед, продаван в хартиена опаковка, подобно на краве масло. Беше адски странно да се яде и буквално течеше по лицата и ръцете ни. Обаче пък беше вкусно!

Приятно ми е, Рикиши (личната история на едно пораснало дебело дете)

Децата в училище ме наричаха Рикиши. Сещате се, оня от кеча. Проблемът е, че само аз имах прякор на кечист и не бях особено добра в тоя тип спорт. Да, много пъти се биехме момичета срещу момчета, като дори веднъж изкъртихме вратата на класната стая, но все пак не това беше причината да имам славата на Ракиши. Причината е, че в училищните ми години преди гимназията бях дебело дете.

В случаите, когато ядосах много някого, са ме наричали маторица, бишка, плондир. Както сами виждате, кюфте е най-милият комплимент, който можеш да получиш, ако си дебело дете. А Ракиши е хем сладко, хем горчиво, особено ако си гледал кеч.

Помня, че в шести клас, когато кантарът показваше заветните 67 кг, медицинската сестра, която ни претегляше, реши да не казва на висок глас цифрата, както след претеглянето на останалите момичета, а да я запише сама в тефтера. За всички обаче бе очевидно, че не тежа 45 кг както всички останали.

Едно от най-милите неща, които съм чувала като напомняне, че имам килограми в повече, получих наскоро в автобуса от съвсем непознати. Секси слонче. Голям комплимент за голям човек. Случвало ми се докато си карам колелото някой да ми каже – давай, давай, гледай каква си дебела. Все едно съм седнала да ям, а не да спортувам.

Когато бях малка и страдах от това колко тежа и как изглеждам, майка ми все ме успокояваше, че дебелите хора задължително са с добри сърца, че за всеки влак си има пътници и че костите на жените в нашия род са по-тежки. Демек не е чак толкова зле, ще го избуташ тоя живот все някак!

Успокоенията най-често не вършеха работа, особено когато имах нужда от нови дрехи и се започваше едно изнервящо обикаляне на магазините за възрастни. Защото в пети клас вече пазарувахме дрехи за възрастни и всеки път усещах гнева на майка ми от това, че имам такова тяло, което се натъпква едвам дори в дрехите за големи (без да споменавам, че всеки един панталон или дънки изискваше подкъсяване и още нерви за нея).

В пети клас беше и времето, когато отдавна не можех да нося бял чорапогащник. Буквално мразех белите чорапогащници, защото никога не ми ставаха, поради простата причина, че бяха само в детски (нормални) размери. За съжаление именно белите чорапогащи бяха част от задължителната официална униформа в училище. От един момент нататък започнах да нося бежови – за големи, което още повече караше да изпъквам сред тълпата – не само заради размерите си, но и заради цвета на краката.

С годините и порастването започнах да чувам все по-рядко коментари за това как изглеждам. Оставяме настрана това, че в гимназията свалих излишните килограми, а новите ми съученици ме познаваха отскоро и не знаеха историята ми на дебело дете.

И тогава обаче усещането за това, че съм дебела, че не съм привлекателна, че трябва да спазвам диети, да гладувам и да свалям още килограми, си оставаше. Нямаше никакво значение какво виждах в огледалото, нито това, че някой ме харесваше или ми правеше комплименти. Вътрешно знаех, че съм дебела, и никак не се харесвах.

Усещането, че не изглеждам добре, си беше добре отгледано и живееше с мен без значение какво показваше кантарът. Всичко, което съм чула и преглътнала заедно със сълзите си като малка, го помня и си нося травмите от това и до ден днешен. И ми трябва само една дума без значение по чий адрес, за да се върна отново в онова тъмно и неприятно място, където бях различна по кофти начин.

Междувременно всички обиди, подмятания и коментари през годините ме научиха, че не е редно да ям пред други хора, без значение дали приятели или непознати.

Дебелите не бива да ядат, още по-малко пред хора, мислех си аз. Затова и до днес когато видя дебел човек с баничка или кифла в ръка, ми изскача мисълта, която не исках да изскача в чуждите умове, ако ме видят да ям – ето затова изглеждаш по тоя начин, понеже тъпчеш като свиня. Нямах нужда да виждам моя укор в чуждите очи. Обидите, с които се жигосвах всяка сутрин, поглеждайки тялото си в огледалото, ми бяха достатъчни.

Любимата ми приказка като малка беше за мечката и лошата дума. Сещате се – мечката имала лош дъх, ловецът ѝ го казал и това я заболяло повече от раната, която той ѝ бил нанесъл по-рано. Е, и аз преживях нещо такова. В ролята на мечката естествено бях аз, а ловецът бе първият ми учител по народни танци. Докато правехме загрявка в една малка и ужасно тясна стая, тогава беше зима и повечето играехме направо с ботуши, без да искам ритнах момичето зад мен. То се оплака, че съм я ритнала и я е заболяло, а коментарът на преподавателя на всеослушание беше – ми как няма да те заболи, тя е като танк. Отбелязваме в списъка с подходящи обиди и танк.

Разрушителният ефект на обидите и подигравките, които човек получава в период, в който самият той не е наясно кой е и какъв е, когато още не се е изградил като личност, е че започват да оформят начина, по който самият той се възприема.

В един момент не исках да участвам в игри с тичане, защото знаех, че съм по-бавна и ще съм загубенячка, ще съм дебеланата, която не може да стигне топката бързо и затова все губи. Не исках да ходя с приятелки на басейн, защото знаех колко лошо ще се чувствам от начина, по който изглеждам с бански… Как ще ме гледат другите и ще се правят, че не виждат колко съм огромна.

Често хората си мислят, че дебелият човек е дебел, защото се тъпче с храна. Но не продължават със задаването на въпросите. Защо този човек се тъпче с храна? Какво се е случило с него, с родителите му или близките му, за да се налага да компенсира нещо, което му липсва, с ядене? Дали празнината във взаимоотношенията му с някого не го кара да запълва празнотата в стомаха си с твърде много от всичко, което види на масата, в хладилника или в магазина?

Храната е най-лесният и достъпен начин да си запълниш емоционалната празнота. Особено когато и за голяма част от бабите и майките ни това е най-прекият начин да изразят обичта и загрижеността си към нас – като ни готвят по 3 манджи и на всеки кръгъл час ни питат “гладна ли си?”.

Една приятелка наскоро ми каза, че не е знаела за съществуването и разликата между емоционален глад и физически глад. Е, аз също не го знаех. Допреди 3 години нямах представа, че те същестуват и че се усещат различно, защото аз дълго време не усещах нищо повече от емоционален глад, който бърках с физически. За мен всичко беше глад в стомаха, който изискваше запълване до краен предел.

Дебелината всъщност е само външното проявление на наслояването на болка и тъга в душата на човека. И не е толкова лесно като – направи диета, спри да ядеш сладко, започни да спортуваш. Всички лесни съвети, които раздаваме на близки и познати, “борещи” се с килограмите, са съвети, от които нямат нужда и които не вършат работа, а само замитат под килима по-важния въпрос:

Как се чувстваш?

Всяко едно подобно лесно на пръв поглед “решение”, дадено под формата на съвет, отнема единственото лекарство на страдащия човек, опитващ се да намали болката си именно с храна. Предприемането на някоя от тези стъпки-решения би означавало да загуби едничкия комфорт, едничката топлина, пък макар и в претъпкания стомах, който има.

За съжаление ситуацията не се е променила много през последните 15 години. Наскоро ми се наложи да водя разговор с по-малката си сестра, по повод нейна съученичка с наднормено тегло. Ама защо яде толкова? Ама тя само шоколади яде. Виж я каква е дебела. Това беше единственото, което имаше да ми каже тя по отношение на съученичката си. Сестра ми мразеше това момиче, защото е дебело.

Тогава аз преживях отново детството си, аз бях онова момиче, а сестра ми говореше за мен с думите на всички останали вербални насилници и въобще хора, които са ме сочили с онзи подигравателен поглед и са шушукали за мен. Не ги обвинявам.

Децата са просто отражение на думите и действията на възрастните, а възрастните, както знаем, също не си пестят критики и обиди, когато видят някой различен, особено пък дебеланко.

Често самите родители правят грешката и влизат в ролята на първия насилник, който обижда (с цел мотивация), прави си шегички с външния вид и теглото на детето и допринася то да се чувства отритнато, неприето, нехаресвано, повредено.

А това се превръща в сериозен проблем, който като снежна топка, търкаляща се по склон, набира все повече инерция и добива огромни размери. Детето пораства без да се харесва и се превръща във възрастен, който също не се харесва. А това му пречи във всяко едно отношение – от училище, до работа, взаимоотношения и т.н.

Оттук сценариите могат да бъдат много различни – убеждавам се в това и след като гледах филма “Прасето” на Драго Шолев. Обикновено родителите не приемат прекаляването с храната като симптом на проблем, учителите се правят, че не забелязват агресията между децата, а самите деца… те просто копират моделите на поведение и си намират лесна жертва, върху която да излеят агресията, която преди това някой е излял върху тях (без значение дали родител или някой от по-големите).

Скъпи родители, ако имате пълно хлапе или просто видимо различаващо се…. Какви глупости говоря. Скъпи хора, ако имате дете или общувате с деца, грижете се за тях повече от – ето ти вечерята, сядай да ядеш, гладен ли си, яде ли, добре, отивай да си учиш уроците и т.н.

Говорете с него, поинтересувайте се в какви отношения е със съучениците си и бъдете негов приятел, а не първият му враг. То има нужда от вас, защото си няма никой друг и въобще не вярва на себе си, че си струва!

Всъщност казаното по-горе важи за всяко дете. Защото няма дете и човек, който да не се нуждае от обич, внимание и грижи.

Знам, че темата е доста широка и сложна. Че моята история е капка в морето от истории на дебеланковци, всеки от които е чул поне една обида, изял поне един ритник и преглътнал поне веднъж срама и унижението, заради външния си вид. За съжаление живеем в общество, където ако си с нещо различен – ставаш обект на подигравки: жираф, дъска, ушко, цайс, кюфте… Все някой ще се хване за нещо и ще направи живота ти ад, който не свършва със завършването на училище, а си стои доживот.

Напълно наясно съм, че темата е болезнена, тежка, но и дълго време замитана под килима. Именно това са признаците, че има нужда от говорене и разказване на истории. И ако нищо в този текст не ви е докоснало, то си спомнете за онзи пухкав приятел или приятелка, за дебелото дете от входа, за хлапето в училище, което наричаха свинчо.

Спомнете си за мен, за Ракиши, за мечката и лошата дума. И не оставайте безучастни, когато видите как едно човешко същество обижда и наранява вербално или физически друго човешко същество. Всички сме различни и никой не заслужава да страда, заради това.

Благодаря ви!

За времето, когато Строежа беше млад, и ние с него!

Ех! Пускам си Jet – Are you gonna be my girl? по случайност и срещу мен като невиждани отдавна приятели се затичват и започват да ме прегръщат и мачкат едни позабравени спомени за още по-забравени времена.

Времената на “всичко ми е ново и интересно”. Времената, в които имахме лекции, ходехме на работа, но това въобще не ни пречеше да сме поне по два пъти седмично в Строежа докъм 2-3 след полунощ.

А тогава към 1-2-3 ставаше най-интересно и задушевно. Защото алкохолът се отлагаше на дъното на душите и телата ни, изпитвахме необяснима радост от съществуването си и от все по-оредяващата публика. Хайде, тръгвайте си, за да останем пияните от алкохол и опиянените от младостта си!

Спираше да ни пука и се чувствахме леко сектантски… бяхме си в нашата бърлога, където знаеш всяко кътче и ти е хиляди пъти по-комфортно от мизерното общежитие. Където си себе си сред себеподобни, където цъфтиш не само защото възрастта ти е такава.

Строежа беше най-подходящото място да отбележиш рожден ден, имен ден или взет, а може би невзет изпит. Да поканиш гадже на първа среща, да скъсаш с гадже, да гледаш нова банда или любима банда за петнайсти път тая година.

Там беше ок да се натресеш по домашни дрехи, да отидеш на по бира с напълно непознати от блока съседи, да отпразнуваш Хелоуин за първи път в живота си, ама както си трябва (като Зомби)… да станеш пръв приятел с охраната, защото нафиркани младежи закачат Марийка… Да пиеш за първи път мляко с мента и да се напиеш, хълцукайки с дъх на мляко като пеленаче.

Строежа съм го наричала храм и неслучайно. Това е моят храм, където чух не един и двама светци, икони от световната рок музика. Музикалните подборчици там ми възпитаха вкуса към качествени мелодии и днес съм повече от горда, че съм получила толкова добро обучение по качествен слух.

Строежа за мен е било единственото място, където се чувствам по-вкъщи и от истинското ми вкъщи. Където съм ходила без свян с почти домашни дрехи ей така за по една бира. И няма да излъжа, ако кажа, че ми липсва. Не само мястото, но и хората, самата аз, онези така безгрижни по друг начин години. Онази енергия да се забавляваш до 3 и да станеш за смяната в 7. Онзи ентусиазъм, с който отговаряхме на поканата – айде в строежа след час?

Мисля си за Строежа и все повече се убеждавам, че за всяко нещо си има време. И въпреки че понякога ми се случва меланхолията да ме тръшне като кечист на ринга, си давам сметка какъв късмет имахме. Защото студентсвахме във времето на Строежа в Студентски… Защото преживяхме, видяхме, изпихме и изслушахме всичко, което можеше да се преживее, види, изпие и изслуша в Строежа. Защото живяхме с легендата. И защото преживяхме едни от най-хубавите години от живота си (вярвам, че всеки период си има своите върховни преживявания) по възможно най-добрия начин!

Нищо нямаше да е същото без този мощен трамплин за приятелството, музикалния вкус и житейското обогатяване, наречен Строежа. Нищо нямаше да е същото без приятелите, с които споделихме всичко това. Благодаря ви!

Време е да пусна хартиената лодка на Младостта по реката на живота и да продължа напред.

Какво се случи? 2018 г. в ретроспекция

Обожавам да чета чужди ретроспекции, но винаги ме домързява или просто забравям да си правя мои. Този път реших да се поправя и да опитам и аз.

Е, какво всъщност се случи през 2018 г.?

Бях за първи път в Румъния, Букурещ. Не съм впечатлена, не ми е топ дестинация, но бих отишла отново, просто защото е някак обикновено и леко да си там. 

За първи път бях в Ахтопол и отскочихме до плаж Велека, но там, заради бурното море, плажуването не се получи, затова оставям темата отворена и догодина втори опит. Дано се получи. 

Започнах да слушам подкасти (така ли е мн.ч. на подкаст?!). Говори Интернет ми е фаворит, понеже говорят за неща, от които предимно не разбирам, но за щастие водещите и гостите обясняват толкова добре нещата, че понаучавам това-онова (а и са супер забавни).

Все още опипвам почвата с Guys We Fucked, подкаст на английски, който препоръчвам на всеки, който се интересува от връзки и взаимоотношения, и който като мен обича да чете или слуша за секс от личен опит. Двете водещи са супер щури и смешни, и въобще нямат цедка на устата. 

Случайно попаднах и се влюбих в музиката на Jain, а малко по-неслучайно ми пуснаха I-Cure на Иво Димчев и о-боже-къде-съм-спала-досега?!

Като става въпрос за музика, ходих за втори път на концерт на God Is An Astronaut. Те са инструментална банда (демек почти нямат вокали в парчетата си), правят неземни неща и с тяхна помощ стотици хиляди пъти съм си улеснявала ученето за изпити, писането на курсови и дипломни, сътворяването на рекламни текстове и какво ли още не. 

Заветната 2018 година ще запомня с това, че най-сетне си смених работата. Търсих и осъзнавах нуждата си от ново място почти 9 месеца, та най-накрая взех, че се преродих. Един от мотивите ми е описан в този мой анонимен текст

Не очаквах страстта ми към лонгборда да продължи второ лято, но и тази година карах по асфалта (ама не боса). Смея да кажа, че даже задобрях и вече мога да “убивам” скоростта с крак без да се пребивам (засега). Който се чуди дали е за него, скачайте на дъската и не му мислете. Все пак отидете няколко пъти при инструктор, че да е по-лесно и безболезнено ученето. 

Тази година намерихме дом на цели 8 кученца, които приютеното от нас и съседите куче роди в двора. Истината е, че съседката пое голяма част от ангажимента и отговорността, но радостта от добре свършената работа е обща. Нямаше как да се справим, ако не бяхме заедно в тази своя кауза, пък макар и локална. Ура за нас и дано все по-малко хора си изхвърлят домашните любимци по улиците. 

През 2018 година се осмелих да отида на феминисткия кемп и не съжалявам! Научих много и се образовах за феминизма – не, това далеч не е мъжемразство, а точно обратното. Остана ми най-малко едно ценно приятелство от събитието и станах активист и за това. Писах подробно за лагера в блога

Тази година отново си беше година на осмеляването. Защото събрах куража и започнах да разказвам за личната си семейна история. А това за мен е много важно. Писах за цели две неща: за общата ни съдба с диабета, както и за медицинското на мама.

Продължавам да правя картички за Коледа и мисля, че го превръщам в устойчива традиция. 

За първи път избраха мой разказ за Пощенска кутия за приказки и то точно в момент, в който имах огромна нужда от външно признание и потупване по рамото. 

Четох не много, но за сметка на това изключително важни книги. Сред тях са:

  • „Черво с чар“ (Джулия Ендерс);
  • „Войната с храната“ (Джулия Бъкройд);
  • „Депресията ме обича“ (Веселина Седларска);
  • „Когато капят кестените“ (Стефан Коспартов);
  • „Ловецът на хвърчила“ (Халед Хосейни).

Именно последната ме вдъхнови да пусна хвърчило за първи път и наистина се оказа забавно и изморително занимание.

Точките не са подредени хронологично, но в края на година присъствах на Rails Girls, още едно събитие, на което исках да отида, откакто научих за него. Писах и за това

И не на последно място – започнах да се завръщам към приятелския си кръг, който бях зарязала, заради неосъзнатата, но достатъчно коварна депресия, в която бях доскоро. Благодаря, че въпреки странните ми моменти, отново се съгласихте да пием хималайски чай! 🙂 

Какво предстои през 2019 година?

Ще се погрижа да има от всичко. Засега плановете са да се разпиша на 2 големи концерта, които се надявам да ми отвеят главата, че да искам да пиша за тях.