Букурещ – какво правихме, видяхме и хапнахме, и ни хареса

Букурещ, Букурещ…

Уж обикновен град, но все необикновени неща се случват там. Миналата година бяхме там просто ей така, но тази година отидохме с конкретен повод, а именно – концертът на The Cure.

Билетите ги взехме още около Нова година, затова мога да кажа, че това пътуване го готвихме поне половин година. В крайна сметка подготовката включваше:

  • купуване на билети за концерта
  • планиране на транспорта
  • резервиране на AirBnB

Набързо ще мина точка по точка:

Билетите за концерта ги купихме доста по-рано, защото се притеснявах, че ще се изчерпат, а и за да играят ролята на мотиватор, когато изчезне първоначалната еуфория (да, от този тип хора съм, трябва ми ръчкане, понякога доста и под формата на вече дадени пари). За всеки случай си доплатихме за опцията право на връщане, така че, ако по някаква уважителна причина, различна от – а бе нещо не ми е вече еуфорично – да не изгорим с по 100 лв за билет.

Пътуването беше планирано да е с FlixBus, с които миналата година пътувахме за по 2 лв в посока, но тази година нямаше такава промоция и очаквахме да платим повече. За всеобщо щастие обаче двама приятели с кола се навиха за концерта и така пътувахме бързо, комфортно и много приятно.

По отношение на нощувките, съм върл фен на AirBnb, заради това, че можеш да избереш къде и какво да получиш срещу парите си и то в повечето случаи е артистично и алтернативно – нищо общо със санитарно изглеждащите хотели. Миналата година бяхме на доста яко място в Букурещ, а и 3-те общо пъти, в които съм използвала платформата за резервиране (в Пловдив и Берлин), са били супер преживяване. Отново се доверихме и останахме доволни.

Пътувахме в петък след работа и ни отне около 6 часа и малко, за да стигнем от София до Букурещ. Това, за което е добре да сте подготвени, че на границата се плаща такса за моста, а за да пътувате по румънските пътища, ви е нужна винетка, която направихме и платихме онлайн.

Влизането в AirBnB-то беше същинска ескейп стая! Докато с едната ръка държах телефона, по който получавах инструкции, с другата се опитвах да ги следвам и съответно да открия специалната синя кутийка на входа, в която да въведа специалния код, диктуван в слушалката, с който да се отвори сейфът и ключът да падне.

След това имахме и малко трудности при отключването на самата врата на апартамента, но като цяло мисията беше успешна и успяхме да се настаним в новото ни жилище за следващите 4 дни в рамките на няколко минути.

Какво опитахме в Букурещ и ни хареса

Няма как да отидеш на ново място и да не опиташ поне едно традиционно ястие. Затова аз опитах най-малко три.

В единия от дните решихме да се жертваме и да резервираме маса в безумно известния ресторант Caru’ cu Bere, който изглежда внушително отвън, но още повече отвътре. Мястото ми беше препоръчано най-вече, заради впечатляващия интериор.

За мен преживяването беше по-скоро неприятно, тъй като шумът вътре беше непоносим. Не само заради цигулката и другите музикални инструменти, кънтящи на 2 метра зад нас, но и заради навалицата от почти крещящи хора. Храната дойде бавно, когато вече бяхме освирепели от глад… и беше вкусна, но не уау, както очаквах, имайки предвид славата на ресторанта. Цените, съвсем очаквано бяха високи, а на фона на вкуса, си бяха даже твърде високи.

Поръчах си традиционното ястие Tochitură, включващо няколко вида месо в доматен сос с гарнитура от вече любимата ми полента със сирене и яйце. Яйце обаче не дойде. Беше вкусно, огромно като количество, но и доста тежичко.

Пихме местната бира на заведението, която беше приятна. А за десерт си разделихме от традиционните понички Papanași, които се очаква да имат някакво сирене вътре и да са заляти с крем и конфитюр. Нашите бяха някак сухи и твърде тестени, с твърде малко „сос“.

Накрая вкупом заключихме, че на това място са доста пестеливи. Затова и не бих отишла втори път – много чакане, твърде шумно, скъпо и незадоволително като вкус.

Ресторант Bucatarasul cel Dibaci

За щастие имахме и много положителен опит с храната на други места. Едно от тях е с ресторанта Bucatarasul cel Dibaci, намиращ се в еврейския квартал. По отзивите в интернет на други посетители, традиционните ястия тук са много добри.

Като фен на шкембе чорбата, нямаше как да не опитам румънската такава. И въпреки че дойде в странен и различен вид – бяла течност, с плуващи насред парчетата шкембе резени червена чушка, се оказа доста вкусна. Опустошихме по една шкембе чорба с бира и дойде време за основното.

Хапнахме мичита (малките кебапчета), които се оказаха супер сочни и вкусни. За гарнитура се порадвах отново на полента, която я правят безумно вкусна. Бяхме готови да пробваме и десерт, но набързо притичалата хлебарка по масата ни постресна и решихме да се изнесем набързо.
Бърз факт: Не знаех, но се оказа, че в Букурещ, а и в много други градове, хлебарките са напаст и ги има навсякъде (а някои са летящи, пълен ужас!). Сама са уверих в това, когато на прибиране вечерта си гледах в краката и те бяха на всяка крачка. Брррр.

Един дюнер, моля!

Едно от най-вкусните неща, които опитах и всъщност ядох за вечеря и след това за закуска е дюнер от Dristor в Стария град. Оказва се доста известна верига там и наистина си струва 25-те леи. Изключително вкусен, добра консистенция, изобилие от поне 5 вида зеленчуци. Дето се казва – мераклийската направено. А количеството беше толкова голямо, че си оставих половината за сутринта. Тогава го ядох студен от хладилника и за всеобща изненада беше още по-вкусен!

На пазар за пресни плодове, зеленчуци и сирена в Piata Obor

По препоръка на местен се отбихме и през пазара Piata Obor в Букурещ. Оттам си взехме страхотна диня, не толкова страхотен пъпеш, продукти за летна манджа, прясно сирене, кашкавал, кефир, хляб и други.

Пазарът общо взето е едно огромно хале и един огромен двор + сграда на няколко етажа, където има от пиле мляко. Отстрани има и скара-бира, в която обаче бяха свършили мичитата, затова я пропуснахме.

Скара-бира до открития пазар и място за култура

С покупките си организирахме едно чудесно готвене и хапване, и именно това беше може би едно от най-приятните и забавни неща за групата ни. Както е модерно да се казва – бонднахме!

Оказа се, че сме взели супер много лук, чушки, домати, с които напълнихме половин голямо тенджере и ядохме до последния ден. Сиренето беше много вкусно и прясно, допълваше се с маслинките и въобще беше малък празник.

Лятна манджа с много лук и сос (в македонския край му казваме „пърженица“)

За десерт разбира се нямаше как да не уважим динята и да я съчетаем с малко хляб и сирене (пробвайте, това е храната на боговете!). А за финал отворихме по едно джинджър бира, което, оказа се, е адски вкусно нещо!
Трик: пребиваването в румънското Airbnb беше по-приятно не само благодарение на климатиците, които ни спасиха в 36-градусовата жега… но и на телевизора.

Открихме страхотен тв канал – Rock TV, който се слушаше и гледаше от първата минута на събуждането до последната секунда на заспиването. Беше адски миличко да седим с часове и да гледаме и обсъждаме рок клиповете от 80-те, 90-те и 2000-та година. Осъзнахме, че вече все по-рядко имаме време да гледаме клипове, а те понякога са извор на гениалност и очарование (понякога не).

Водни колела в Cișmigiu Park

Тази година не отделихме много внимание на туристическите забележителности, защото миналия път се включихме вът Free Tour-а, който ни даде една добра основа за това да знаем къде се намираме. Препоръчвам го!

Този път се отдадохме повече на хапване, разходки и почивка. AirBnB-то ни се оказа на много добро място – точно до един от яките паркове – Cișmigiu Park, издържан в английски стил.

В Cișmigiu Park

Там карахме водно колело (естествено след доста ръчкане, защото мислех, че ще се продъни лодката и ще се наквася в неприятно изглеждащата вода). Оказа се супер забавно! Струва 20 леи, но ти търсят да оставиш 50, за да послужат като гаранция, а след това, ако всичко е наред и не си просрочил 30-те минути, ти връщат 30-те обратно.

Езерото с водните колела с фонтанче по средата

Паркът е доста красив, огромен и интересен. Има водопади, готини пейки, грижливо посадени някога дървета, които образуват внушителни тунели като по филмите. Учудихме се на рандъм забавленията от типа – четене на бъдещето на ръка срещу няколко леи или мерене на олдскул кантар срещу 50 бани 😀 Кантарът се оказа леко повреден, а бъдещето решихме да го запазим в тайна + че не бих си пъхнала ръка в нещо огромно и метално, кой знае колко хлебарки ще ме накацат…

Машината, предсказваща бъдещето

В същия парк открихме много приятно място с тента и барбарони, зона със споделени книги за четене (за жалост само на румънски) и добра сянка и 3 дървета за хамаци.

Дърво със споделени книги

Мястото беше наистина страхотно, защото е хитър начин да избягаш от жегата, а барът там предлагаше страхотна домашна лимонада в количество от половин литър, което допълнително ни помогна в борбата с 36-те градуса.

Книжарницата Carusel

Да отидеш в Букурещ и да не прекараш поне половин час в книжарницата Карусел е като отидеш в Рим и… знаете. Затова отново се отбихме в няколко етажната сграда, която няма как да се опише, ако не сте я виждали. Там има книги, комикси, настолни игри, джунджурии, чайове, раници, аксесоари за колело и каквото още се сетите. На последния етаж има и кафене, което не сме пробвали, но по всичко личи, че е доста приятно.

Оказа се, че има и нова книжарница почти срещу тази, където има жестоки неща – най-вече тези за Дракула и Букурещ – дарк, черни, прилепчета, красота! Но има и още по-жестоко място за снимки със страхотен шарен интериор, където не пропуснах да поседна и да тествам слушалките – басът беше един път!

Аз, докато тествам слушалките с брутален бас

Говорейки за книжарници, няма как да пропуснем и тази на главния булевард, отново в близост до уличката на Карусел. Там има супер много комикси, чуждоезична литература и немалко джунджурийки. За съжаление не знам име или адрес, но при повече търсене, съм сигурна, че ще я откриете! Има голяма витрина с книги.

Къщата на Чаушеску

Двама от групата ни посетиха къщата на Чаушеску и останаха доста впечатлени. Аз гледах само снимки и слушах разкази и мисля следващия път да отида. Особено като се има предвид, че не става въпрос за проста къща, а за нещо като палат със стотици стаи, подземни етажи и чудесии.

Гробището Bellu

Искахме да имаме по-разнообразно преживяване, затова, водени от красивите снимки на статуи от гробището, решихме да отидем до Bellu. Мястото е огромно, изобилства от дървета и растителност, заедно с впечатляващите надгробни плочи, статуи и както се оказа – скрити истории.

Част от групата направи специалния куест, с който обиколиха една част от мястото и разкриха мистерии и научиха скритите истории. Може би най-запомняща се беше гробницата на братята Евлоги и Христо Георгиеви.

Мястото е красиво и доста спокойно. Има пейки, вода, тоалетна, идеално за прекарване на следобеда, ако няма друг иначе трагичен повод да бъдеш там. Сравнявайки го с гробището на село, на което няма пукнато дърво, пече от изгрев до залез и е доста тягостно и занемарено, тук си е приятно местенце.

Една от многото красиви статуи на гробището

FIX summer pop up BAR

Ако трябва да опиша това пътуване в Букурещ, то с една дума е – куест. Общо взето издирвахме какво ли не… Една от вечерите, решихме да отидем в похваления от една от спътничките ни ботанически бар Fix, който се оказа на има-няма 5 минути от апартамента. Обикаляхме сградата, докато стигнем до входа, после обикаляхме етажите, но бар отворен не намерихме. Накрая видяхме една малка бележчица, на която пишеше, че временно барът е преместен на друго място наблизо.

През това пътуване си бяхме големи късметлии, затова 10 минути по-късно бяхме в поп-ъп бара, помешаващ се в Artichoke Social House. Мястото беше мъничко, на една тераска на някаква огромна сграда и беше доста приятно. Имаше доста цветя в саксии и интересно меню. Избрахме си по една от общо двата вида румънски крафт бири Three Happy Brewers и бананов кекс /banana bread/.

Съчетанието между сладко и горчиво беше доста добро, а вечерната хладинка и ограниченото осветление създадоха още повече уют. Самото място също не беше типичен шумен бар, нямаше много хора, а музиката беше слаба и добре преценена – в унисон с усещането за групово уединение.

Бургери и фриц кола в Burger Van

Като фенове на бургерите, групичката ни отиде в намиращия се наблизо Burger Van. Място, което се намира в две помещения едно срещу друго от двете страни на улицата. В едното поръчваш, а в другото хапваш. Бургерите не бяха супер, но фриц колата (която за голям мой кеф се предлагаше на много места) оправи вкуса.

На ъгъла на същата улица открих страхотно винтидж магазинче, което общо взето си беше претенциозна втора употреба, но с доста подбрани дрехи и аксесоари. Имаше доста неща, които ми хванаха окото, а за разлика от мен, другите посетители бяха хипстъри, които се прехласваха по онези големи и шарени горнища на анцузи.

Концертът на The Cure

Изглежда румънците са късметлии, защото големите банди не ги пропускат толкова често, колкото нас. Концертът се проведе на площада пред парламента. Това е едно супер огромно място, което си беше идеално за събитието и то с лек наклон, благодарение на който имаше много добра видимост към сцената. Екраните бяха огромни и с високо качество, и си личеше, че доста хора са се постарали на посетителите да им е яко.

Editors са върхът!

Преди The Cure излязоха God Is An Astronaut, които съм ги слушала два пъти в Микстейп и ми харесаха, но предвид горещината реших да пропусна (сега малко съжалявам). След тях излязоха Editors, за които не знаех почти нищо, но в последствие започнах да ги слушам, защото са страхотни. The Cure свириха около 2 часа и малко – доста дълъг сет. Бяха красиви, меланхолични, сладост и страдание в едно…

За десерт към този пост:

Случайно се натъкнахме на шоу с пеещи фонтанти на центъра. Гледах нещо подобно за първи път и беше впечатляващо.

Опитахме и от традиционния сладолед, продаван в хартиена опаковка, подобно на краве масло. Беше адски странно да се яде и буквално течеше по лицата и ръцете ни. Обаче пък беше вкусно!

Реклами

Приятно ми е, Рикиши.

Децата в училище ме наричаха Рикиши. Сещате се, оня от кеча. Проблемът е, че само аз имах прякор на кечист и не бях особено добра в тоя тип спорт. Да, много пъти се биехме момичета срещу момчета, като дори веднъж изкъртихме вратата на класната стая, но все пак не това беше причината да имам славата на Ракиши. Причината е, че в училищните ми години преди гимназията бях дебело дете.

В случаите, когато ядосах много някого, са ме наричали маторица, бишка, плондир. Както сами виждате, кюфте е най-милият комплимент, който можеш да получиш, ако си дебело дете. А Ракиши е хем сладко, хем горчиво, особено ако си гледал кеч.

Помня, че в шести клас, когато кантарът показваше заветните 67 кг, медицинската сестра, която ни претегляше, реши да не казва на висок глас цифрата, както след претеглянето на останалите момичета, а да я запише сама в тефтера. За всички обаче бе очевидно, че не тежа 45 кг както всички останали.

Едно от най-милите неща, които съм чувала като напомняне, че имам килограми в повече, получих наскоро в автобуса от съвсем непознати. Секси слонче. Голям комплимент за голям човек. Случвало ми се докато си карам колелото някой да ми каже – давай, давай, гледай каква си дебела. Все едно съм седнала да ям, а не да спортувам.

Когато бях малка и страдах от това колко тежа и как изглеждам, майка ми все ме успокояваше, че дебелите хора задължително са с добри сърца, че за всеки влак си има пътници и че костите на жените в нашия род са по-тежки. Демек не е чак толкова зле, ще го избуташ тоя живот все някак!

Успокоенията най-често не вършеха работа, особено когато имах нужда от нови дрехи и се започваше едно изнервящо обикаляне на магазините за възрастни. Защото в пети клас вече пазарувахме дрехи за възрастни и всеки път усещах гнева на майка ми от това, че имам такова тяло, което се натъпква едвам дори в дрехите за големи (без да споменавам, че всеки един панталон или дънки изискваше подкъсяване и още нерви за нея).

В пети клас беше и времето, когато отдавна не можех да нося бял чорапогащник. Буквално мразех белите чорапогащници, защото никога не ми ставаха, поради простата причина, че бяха само в детски (нормални) размери. За съжаление именно белите чорапогащи бяха част от задължителната официална униформа в училище. От един момент нататък започнах да нося бежови – за големи, което още повече караше да изпъквам сред тълпата – не само заради размерите си, но и заради цвета на краката.

С годините и порастването започнах да чувам все по-рядко коментари за това как изглеждам. Оставяме настрана това, че в гимназията свалих излишните килограми, а новите ми съученици ме познаваха отскоро и не знаеха историята ми на дебело дете.

И тогава обаче усещането за това, че съм дебела, че не съм привлекателна, че трябва да спазвам диети, да гладувам и да свалям още килограми, си оставаше. Нямаше никакво значение какво виждах в огледалото, нито това, че някой ме харесваше или ми правеше комплименти. Вътрешно знаех, че съм дебела, и никак не се харесвах.

Усещането, че не изглеждам добре, си беше добре отгледано и живееше с мен без значение какво показваше кантарът. Всичко, което съм чула и преглътнала заедно със сълзите си като малка, го помня и си нося травмите от това и до ден днешен. И ми трябва само една дума без значение по чий адрес, за да се върна отново в онова тъмно и неприятно място, където бях различна по кофти начин.

Междувременно всички обиди, подмятания и коментари през годините ме научиха, че не е редно да ям пред други хора, без значение дали приятели или непознати. Дебелите не бива да ядат, още по-малко пред хора, мислех си аз. Затова и до днес когато видя дебел човек с баничка или кифла в ръка, ми изскача мисълта, която не исках да изскача в чуждите умове, ако ме видят да ям – ето затова изглеждаш по тоя начин, понеже тъпчеш като свиня. Нямах нужда да виждам моя укор в чуждите очи. Обидите, с които се жигосвах всяка сутрин, поглеждайки тялото си в огледалото, ми бяха достатъчни.

Любимата ми приказка като малка беше за мечката и лошата дума. Сещате се – мечката имала лош дъх, ловецът ѝ го казал и това я заболяло повече от раната, която той ѝ бил нанесъл по-рано. Е, и аз преживях нещо такова. В ролята на мечката естествено бях аз, а ловецът бе първият ми учител по народни танци. Докато правехме загрявка в една малка и ужасно тясна стая, тогава беше зима и повечето играехме направо с ботуши, без да искам ритнах момичето зад мен. То се оплака, че съм я ритнала и я е заболяло, а коментарът на преподавателя на всеослушание беше – ми как няма да те заболи, тя е като танк. Отбелязваме в списъка с подходящи обиди и танк.

Разрушителният ефект на обидите и подигравките, които човек получава в период, в който самият той не е наясно кой е и какъв е, когато още не се е изградил като личност, е че започват да оформят начина, по който самият той се възприема.

В един момент не исках да участвам в игри с тичане, защото знаех, че съм по-бавна и ще съм загубенячка, ще съм дебеланата, която не може да стигне топката бързо и затова все губи. Не исках да ходя с приятелки на басейн, защото знаех колко лошо ще се чувствам от начина, по който изглеждам с бански… Как ще ме гледат другите и ще се правят, че не виждат колко съм огромна.

Често хората си мислят, че дебелият човек е дебел, защото се тъпче с храна. Но не продължават със задаването на въпросите. Защо този човек се тъпче с храна? Какво се е случило с него, с родителите му или близките му, за да се налага да компенсира нещо, което му липсва, с ядене? Дали празнината във взаимоотношенията му с някого не го кара да запълва празнотата в стомаха си с твърде много от всичко, което види на масата, в хладилника или в магазина?

Храната е най-лесният и достъпен начин да си запълниш емоционалната празнота. Особено когато и за голяма част от бабите и майките ни това е най-прекият начин да изразят обичта и загрижеността си към нас – като ни готвят по 3 манджи и на всеки кръгъл час ни питат “гладна ли си?”.

Една приятелка наскоро ми каза, че не е знаела за съществуването и разликата между емоционален глад и физически глад. Е, аз също не го знаех. Допреди 2 години нямах представа, че те същестуват и че се усещат различно, защото аз дълго време не усещах нищо повече от емоционален глад, който бърках с физически. За мен всичко беше глад в стомаха, който изискваше запълване до краен предел.

Дебелината всъщност е само външното проявление на наслояването на болка и тъга в душата на човека. И не е толкова лесно като – направи диета, спри да ядеш сладко, започни да спортуваш. Всички лесни съвети, които раздаваме на близки и познати, “борещи” се с килограмите, са съвети, от които нямат нужда и които не вършат работа, а само замитат под килима по-важния въпрос – Как се чувстваш?

Всяко едно подобно лесно на пръв поглед “решение”, дадено под формата на съвет, отнема единственото лекарство на страдащия човек, опитващ се да намали болката си именно с храна. Предприемането на някоя от тези стъпки-решения би означавало да загуби едничкия комфорт, едничката топлина, пък макар и в претъпкания стомах, който има.

За съжаление ситуацията не се е променила много през последните 15 години. Наскоро ми се наложи да водя разговор с по-малката си сестра, по повод нейна съученичка с наднормено тегло. Ама защо яде толкова? Ама тя само шоколади яде. Виж я каква е дебела. Това беше единственото, което имаше да ми каже тя по отношение на съученичката си. Сестра ми мразеше това момиче, защото е дебело.

Тогава аз преживях отново детството си, аз бях онова момиче, а сестра ми говореше за мен с думите на всички останали вербални насилници и въобще хора, които са ме сочили с онзи подигравателен поглед и са шушукали за мен. Не ги обвинявам. Децата са просто отражение на думите и действията на възрастните, а възрастните, както знаем, също не си пестят критики и обиди, когато видят някой различен, особено пък дебеланко.

Често самите родители правят грешката и влизат в ролята на първия насилник, който обижда (с цел мотивация), прави си шегички с външния вид и теглото на детето и допринася то да се чувства отритнато, неприето, нехаресвано, повредено. А това се превръща в сериозен проблем, който като снежна топка, търкаляща се по склон, набира все повече инерция и добива огромни размери. Детето пораства без да се харесва и се превръща във възрастен, който също не се харесва. А това му пречи във всяко едно отношение – от училище, до работа, взаимоотношения и т.н.

Оттук сценариите могат да бъдат много различни – убеждавам се в това и след като гледах филма “Прасето” на Драго Шолев. Обикновено родителите не приемат прекаляването с храната като симптом на проблем, учителите се правят, че не забелязват агресията между децата, а самите деца… те просто копират моделите на поведение и си намират лесна жертва, върху която да излеят агресията, която преди това някой е излял върху тях (без значение дали родител или някой от по-големите).

Скъпи родители, ако имате пълно хлапе или просто видимо различаващо се…. Какви глупости говоря. Скъпи хора, ако имате дете или общувате с деца, грижете се за тях повече от – ето ти вечерята, сядай да ядеш, гладен ли си, яде ли, добре, отивай да си учиш уроците и т.н. Говорете с него, поинтересувайте се в какви отношения е със съучениците си и бъдете негов приятел, а не първият му враг. То има нужда от вас, защото си няма никой друг и въобще не вярва на себе си, че си струва!

Всъщност казаното по-горе важи за всяко дете. Защото няма дете и човек, който да не се нуждае от обич, внимание и грижи.

Знам, че темата е доста широка и сложна. Че моята история е капка в морето от истории на дебеланковци, всеки от които е чул поне една обида, изял поне един ритник и преглътнал поне веднъж срама и унижението, заради външния си вид. За съжаление живеем в общество, където ако си с нещо различен – ставаш обект на подигравки: жираф, дъска, ушко, цайс, кюфте… Все някой ще се хване за нещо и ще направи живота ти ад, който не свършва със завършването на училище, а си стои доживот.

Напълно наясно съм, че темата е болезнена, тежка, но и дълго време замитана под килима. Именно това са признаците, че има нужда от говорене и разказване на истории. И ако нищо в този текст не ви е докоснало, то си спомнете за онзи пухкав приятел или приятелка, за дебелото дете от входа, за хлапето в училище, което наричаха свинчо. Спомнете си за мен, за Ракиши, за мечката и лошата дума. И не оставайте безучастни, когато видите как едно човешко същество обижда и наранява вербално или физически друго човешко същество. Всички сме различни и никой не заслужава да страда, заради това.

Благодаря ви!

За времето, когато Строежа беше млад, и ние с него!

Ех! Пускам си Jet – Are you gonna be my girl? по случайност и срещу мен като невиждани отдавна приятели се затичват и започват да ме прегръщат и мачкат едни позабравени спомени за още по-забравени времена.

Времената на “всичко ми е ново и интересно”. Времената, в които имахме лекции, ходехме на работа, но това въобще не ни пречеше да сме поне по два пъти седмично в Строежа докъм 2-3 след полунощ.

А тогава към 1-2-3 ставаше най-интересно и задушевно. Защото алкохолът се отлагаше на дъното на душите и телата ни, изпитвахме необяснима радост от съществуването си и от все по-оредяващата публика. Хайде, тръгвайте си, за да останем пияните от алкохол и опиянените от младостта си!

Спираше да ни пука и се чувствахме леко сектантски… бяхме си в нашата бърлога, където знаеш всяко кътче и ти е хиляди пъти по-комфортно от мизерното общежитие. Където си себе си сред себеподобни, където цъфтиш не само защото възрастта ти е такава.

Строежа беше най-подходящото място да отбележиш рожден ден, имен ден или взет, а може би невзет изпит. Да поканиш гадже на първа среща, да скъсаш с гадже, да гледаш нова банда или любима банда за петнайсти път тая година.

Там беше ок да се натресеш по домашни дрехи, да отидеш на по бира с напълно непознати от блока съседи, да отпразнуваш Хелоуин за първи път в живота си, ама както си трябва (като Зомби)… да станеш пръв приятел с охраната, защото нафиркани младежи закачат Марийка… Да пиеш за първи път мляко с мента и да се напиеш, хълцукайки с дъх на мляко като пеленаче.

Строежа съм го наричала храм и неслучайно. Това е моят храм, където чух не един и двама светци, икони от световната рок музика. Музикалните подборчици там ми възпитаха вкуса към качествени мелодии и днес съм повече от горда, че съм получила толкова добро обучение по качествен слух.

Строежа за мен е било единственото място, където се чувствам по-вкъщи и от истинското ми вкъщи. Където съм ходила без свян с почти домашни дрехи ей така за по една бира. И няма да излъжа, ако кажа, че ми липсва. Не само мястото, но и хората, самата аз, онези така безгрижни по друг начин години. Онази енергия да се забавляваш до 3 и да станеш за смяната в 7. Онзи ентусиазъм, с който отговаряхме на поканата – айде в строежа след час?

Мисля си за Строежа и все повече се убеждавам, че за всяко нещо си има време. И въпреки че понякога ми се случва меланхолията да ме тръшне като кечист на ринга, си давам сметка какъв късмет имахме. Защото студентсвахме във времето на Строежа в Студентски… Защото преживяхме, видяхме, изпихме и изслушахме всичко, което можеше да се преживее, види, изпие и изслуша в Строежа. Защото живяхме с легендата. И защото преживяхме едни от най-хубавите години от живота си (вярвам, че всеки период си има своите върховни преживявания) по възможно най-добрия начин!

Нищо нямаше да е същото без този мощен трамплин за приятелството, музикалния вкус и житейското обогатяване, наречен Строежа. Нищо нямаше да е същото без приятелите, с които споделихме всичко това. Благодаря ви!

Време е да пусна хартиената лодка на Младостта по реката на живота и да продължа напред.

Какво се случи? 2018 г. в ретроспекция

Обожавам да чета чужди ретроспекции, но винаги ме домързява или просто забравям да си правя мои. Този път реших да се поправя и да опитам и аз.

Е, какво всъщност се случи през 2018 г.?

Бях за първи път в Румъния, Букурещ. Не съм впечатлена, не ми е топ дестинация, но бих отишла отново, просто защото е някак обикновено и леко да си там. 

За първи път бях в Ахтопол и отскочихме до плаж Велека, но там, заради бурното море, плажуването не се получи, затова оставям темата отворена и догодина втори опит. Дано се получи. 

Започнах да слушам подкасти (така ли е мн.ч. на подкаст?!). Говори Интернет ми е фаворит, понеже говорят за неща, от които предимно не разбирам, но за щастие водещите и гостите обясняват толкова добре нещата, че понаучавам това-онова (а и са супер забавни).

Все още опипвам почвата с Guys We Fucked, подкаст на английски, който препоръчвам на всеки, който се интересува от връзки и взаимоотношения, и който като мен обича да чете или слуша за секс от личен опит. Двете водещи са супер щури и смешни, и въобще нямат цедка на устата. 

Случайно попаднах и се влюбих в музиката на Jain, а малко по-неслучайно ми пуснаха I-Cure на Иво Димчев и о-боже-къде-съм-спала-досега?!

Като става въпрос за музика, ходих за втори път на концерт на God Is An Astronaut. Те са инструментална банда (демек почти нямат вокали в парчетата си), правят неземни неща и с тяхна помощ стотици хиляди пъти съм си улеснявала ученето за изпити, писането на курсови и дипломни, сътворяването на рекламни текстове и какво ли още не. 

Заветната 2018 година ще запомня с това, че най-сетне си смених работата. Търсих и осъзнавах нуждата си от ново място почти 9 месеца, та най-накрая взех, че се преродих. Един от мотивите ми е описан в този мой анонимен текст

Не очаквах страстта ми към лонгборда да продължи второ лято, но и тази година карах по асфалта (ама не боса). Смея да кажа, че даже задобрях и вече мога да “убивам” скоростта с крак без да се пребивам (засега). Който се чуди дали е за него, скачайте на дъската и не му мислете. Все пак отидете няколко пъти при инструктор, че да е по-лесно и безболезнено ученето. 

Тази година намерихме дом на цели 8 кученца, които приютеното от нас и съседите куче роди в двора. Истината е, че съседката пое голяма част от ангажимента и отговорността, но радостта от добре свършената работа е обща. Нямаше как да се справим, ако не бяхме заедно в тази своя кауза, пък макар и локална. Ура за нас и дано все по-малко хора си изхвърлят домашните любимци по улиците. 

През 2018 година се осмелих да отида на феминисткия кемп и не съжалявам! Научих много и се образовах за феминизма – не, това далеч не е мъжемразство, а точно обратното. Остана ми най-малко едно ценно приятелство от събитието и станах активист и за това. Писах подробно за лагера в блога

Тази година отново си беше година на осмеляването. Защото събрах куража и започнах да разказвам за личната си семейна история. А това за мен е много важно. Писах за цели две неща: за общата ни съдба с диабета, както и за медицинското на мама.

Продължавам да правя картички за Коледа и мисля, че го превръщам в устойчива традиция. 

За първи път избраха мой разказ за Пощенска кутия за приказки и то точно в момент, в който имах огромна нужда от външно признание и потупване по рамото. 

Четох не много, но за сметка на това изключително важни книги. Сред тях са:

  • „Черво с чар“ (Джулия Ендерс);
  • „Войната с храната“ (Джулия Бъкройд);
  • „Депресията ме обича“ (Веселина Седларска);
  • „Когато капят кестените“ (Стефан Коспартов);
  • „Ловецът на хвърчила“ (Халед Хосейни).

Именно последната ме вдъхнови да пусна хвърчило за първи път и наистина се оказа забавно и изморително занимание.

Точките не са подредени хронологично, но в края на година присъствах на Rails Girls, още едно събитие, на което исках да отида, откакто научих за него. Писах и за това

И не на последно място – започнах да се завръщам към приятелския си кръг, който бях зарязала, заради неосъзнатата, но достатъчно коварна депресия, в която бях доскоро. Благодаря, че въпреки странните ми моменти, отново се съгласихте да пием хималайски чай! 🙂 

Какво предстои през 2019 година?

Ще се погрижа да има от всичко. Засега плановете са да се разпиша на 2 големи концерта, които се надявам да ми отвеят главата, че да искам да пиша за тях. 

Какво научих на Rails Girls Sofia 11?

Случвало ли ви се е да си кажете, че просто не ви бива за нещо? Или пък, че не можете да направите нещо… че не ви се отдава? Ако отговорът е да, то ставаме двама. Аз неведнъж съм си казвала, че „в математиката не съм добра“, че „спортуването също не ми е сила“ и какво ли още не…

Почти няма човек, който да не се е зачеркнал от някоя графа, дори без въобще да е пробвал дали е възможно да направи нещото, от което се е отказал. При мен например се случи нещо такова с лонгборда.

За да изясним картинката, нека уточня, че аз освен колело и кола, друго не карам. Даже и колата е спорно дали аз я карам или тя мен. Никога не съм стъпвала на скейтборд, а няколкото жалки опита да подкарам ролери завършиха с 2 падания върху килима в коридора и 1 падане върху цимента на двора. Тогава рекох и отсекох – аз такива превозни средства няма да погледна, не и да карам!

Какво се случи обаче преди година и половина? Ами качих се на лонгборд, „бутах се“ няколко часа, потих се като грешен дявол и накрая ми дадоха награда за най-ентусиазиран участник.

Защо ви разказвам всичко това?

Защото дълго време, почти откакто се помня, не съм си и помисляла да припарвам до компютри, ама така в дълбочина – не става въпрос да бъркам с отвертка, а да програмирам. И как иначе! Помня как първия път, като видях Правец в шести клас, седях, гледах тъпо кутията и се чудих какво и как за бога правят другите. Абсолютна мистерия и магия!

Единственият ми по-дълбок досег, ако мога така да се изразя, с компютрите беше в седми клас, когато на чисто новия компютър му затрих целия уиндоус. Изтрих го. Просто ей така. Нямам абсолютно никаква представа как се случи, но компютърът угасна… и така и не се включи. Явно толкова се е уплашил от моите умения, че капитулира и даде един черен екран. Дотам приключих с „програмирането“.

Докато не стигнем до 2018 година, 16 и 17 ноември. Намирам се в НДК и съм една от 100-те участнички в Rails Girls Sofia 11. Това, казвам набързо, е събитие, което има за цел да разчупи като комат хляб предразсъдъка, че жените не могат и не са създадени да програмират.

Истината е, че се колебаех дали да отида, защото след злощастния ми опит с моя компютър, си сложих етикета „аз компютрите не ги разбирам“. Все пак лонгбордът ме научи на нещо много важно – да не си поставям границите сама, не и докато не съм си дала поне един шанс. Затова се записах.

И, няма да ви лъжа, 2 дни по-късно аз все още не знам да програмирам. Нямам ни най-малка представа и как съм успяла преди години да изтрия уиндоуса… Но научих не по-малко важни неща:

Като това каква е логиката на програмирането. Осъзнах колко много работа, време, мислене и знания стоят дори само зад това да видите една статична страница в интернет или зад анкета „Къде да обядваме днес?“.

Научих също, че е много важно да не бъдем критични към тези, които не знаят, и същевременно да стимулираме незнаещите да се научат. Затова на събитието имахме ментори, които с впечатляващо търпение обясняваха всяко едно нещо по десетки пъти и показваха всичко нагледно още по толкова. Благодаря от сърце!

Научих също, че е много, ама много важно, ние самите да не се поставяме в стереотипа, от който искаме да излезем. В момента, в който влязох в залата на събитието, изтрих от главата си думи като „не мога“, „не ме бива“ и т.н. И тогава, повярвайте ми, е много по-лесно да се опитваш да правиш нещо и евентуално да ти се получи.

Какво всъщност разбрах за програмирането?

Ами трудно е, сложно е, изисква немалко знания и много, много практика. Почти като всичко останало в тоя живот.

Ако вземем например българския език и се върнем назад, ще видим себе си в предучилище, когато с криволичещ върху листа химикал се опитваме да изваем ченгелчета и линии. И ще се чуем да пелтечим азбуката, докато заекваме на икратко. В началото винаги е трудно, но след това нещата се подобряват. Така и с програмирането.

Основната цел на събитието, както казах, е да покаже на момичетата, че имаме възможностите, знанията, уменията и „генът“, за да се занимаваме с програмиране, че имаме място в индустрията и компютрите не са „мъжка“ работа. Да, изисква се доста мислене, логика, четене и практика. Но коя сфера не изисква всичко това?!

Много е възможно, ако отидете на събитието, да се запалите по програмирането и това да се окаже вашето следващо хоби или професионален път. Много е възможно обаче и да не се запалите. Всъщност не е задължително.

Въпросът е в това да пробвате и да видите, първо – че това не е ядрена физика и компютърът няма да гръмне, ако дадете команда kill -9 (това ли беше командата, която спираше процесите в компютъра?) и второ – че компютрите са измислени от хора, езикът е написан от хора, затова и е напълно възможно да бъде научен от други хора.

И не на последно място – научих, че е важно да си смел(а) и да пробваш, дори когато шансът за провал е 99%, а когато сгрешиш, да опиташ пак. Почти като с карането на лонгборд.

Не споменах, но на втория си урок се претъркулих и паднах, а возилото изхвърча на 5 метра от мен. На третия урок дъската изхвърча и за малко да помете двама души. Въпреки тези „грешки“, не се отказах, и година и половина по-късно все още карам. Не съм убила никого (засега) и с ръка на сърцето мога да кажа, че имам ново хоби, което съм си извоювала от самата себе си… и нямам търпение да се стопли, за да запаля колелата.

Е, с програмирането е още по-лесно, защото времето навън не е от значение, стереотипите може да ги изхвърлите в коша (нека бъде разделно!)… а единственото, което ви е нужно, е компютър и желание! Толкова.

Ако вече ви е станало любопитно за събитието и ви гъделичка да отидете, не му мислете! Събитието е великолепно организирано, хората са се погрижили да се чувствате като у дома си, разказват ви шеги, правят игри, раздават награди, но най-вече няма да ви гледат с недоверие и няма да ви подценят, а точно обратното!

Затова огромни благодарности на машините, които стоят зад Rails Girsl Sofia! Благодаря, че ми дадохте възможност да надникна в света на програмирането и то по толкова забавен и безопасен за мен и околните начин!

Защо ни е феминизъм днес?

 Лични размисли след Feminist Boot Camp 2018 на Български фонд за жените 

Драги читатели, ще бъда напълно откровена с вас – да се реша да присъствам на феминисткия лагер не беше лесно. Като част от българското общество, аз също вярвах в някои от стереотипите за феминистките.

Има обаче нещо много важно за стереотипите и това е, че много често се зараждат тогава, когато няма достатъчно информация, когато липсва достатъчно опит. Те ни помагат да разбираме света и да си го обясняваме, но много често ни вредят и ни лишават от истинския опит и от достоверната информация.

И така аз, осъзнавайки, че нямам никакъв опит с феминизъм, но пък с доволно количество предразсъдъци, реших да се осмеля и да се предизвикам. Така кандидатствах за лагера и взеха, че ме одобриха.

И да ви кажа, може би няма по-хубаво нещо от това да видиш, че стереотипите, в които си вярвал, се оказват просто легенди, които по никакъв начин не отговарят на реалността.

Всъщност, ако не беше онзи брой на списание l’Europeo, който ме образова преди няколко години по темата и ако не беше събитието за жени в бизнеса See It Be It, за което ви разказах преди няколко месеца, едва ли щях да се осмеля въобще да си помисля за такова нещо.

Дотук с предисторията, време е да ви разкажа какво се случи на тазгодишното издание на Feminist Boot Camp. 

Първото нещо, което ме озадачи на кемпа, е, че сме само жени. Не задруго, ами си мисля, че ако искаме да променяме света, то със сигурност имаме нужда от мъжете, защото те също могат да са феминисти, а за мое щастие живея с такъв и познавам други като него.

Причината да бъдем само жени обаче, е не защото „феминистките мразят мъжете“, а защото целта на този лагер е да имаме едно безопасно пространство, в което да не се притесняваме да споделяме.

Така стигам до следващата точка в разказа ми – споделянето.

Ако щете ми вярвайте, за първи път съм на място, където различията и перипетиите, през които всяка е минала, се ценят и изслушват, но най-вече споделят. Представете си – събираш се с непознати, но още на втория час заедно разказваш пред всички за семейната ти история, за отношението ти към тялото, за връзката ти с храната и т.н.

Най-съкровената и пазена в тайна история, която обаче се чувствам спокойна да споделя именно с тези хора. Защото знам, че там всички имаме една цел – да се чувстваме добре в света и да се грижим за себе си, помагайки си взаимно.

Преди да отида на лагера, се притеснявах от факта, че трудно общувам с жени, особено ако са непознати. Не мога да говоря за гримове, нокти и прически (поредният стереотип за жените), затова се притеснявах, че ще бъда 5 дни отшелник. Истината обаче, за моя радост е, че се запознах с момичета с много подобни на моята история и всяка беше достатъчно смела, за да я сподели.

А, да ви кажа, това да знаеш, че не си сам в битките си, е може би най-окуражаващото нещо, което може да ти се случи. Затова благодаря на всяка от участничките, която допринесе да се почувствам по-спокойна и сред свои.

Сега обаче, искам да кажа и няколко важни неща по повод правата на жените. Все пак няколко дни имахме лекции по различни теми, затова ми се ще да разкажа за част от нещата, които аз самата научих там: 

Факт 1: Феминизираните професии са с по-ниско заплащане, а евтиният женски труд изкривява конкуренцията на пазара. 

Факт 2: Дори у изкуствения интелект се наблюдават сексистки нотки. При положение, че над 90% от създателите на изкуствен  интелект са мъже, то много лесно можем да си отговорим защо личните асистент всъщност са асистентки и носят женски имена : Alexa, Cortana, докато някои чат ботове за правни услуги са с мъжки гласове.

Факт 3: Наличието на жени в политиката не е достатъчно 

За жените в политиката се говори често, а за жълтите медии те са най-лесната плячка. Редовно може да чуем, че ние имаме омбудсман жена, партийни лидери жени и председател на парламента жена, следователно „какво ревем, че не сме представени в политиката„.

Достатъчно ли е обаче просто да имаме жени в политиката или е нужно нещо повече?

Отговорът – това не стига. За да се работи по темата с равноправието между половете, е необходимо жените в политиката да бъдат джендър сензитивни. Какво означава това?

Това означава жените в политиката да използват опита си като жени в своята работа. Ще се опитам да го илюстрирам с пример – Да кажем, че става въпрос за градската инфраструктура. Една жена много добре знае, че е важно дори и най-малката уличка да бъде осветена, защото по този начин жените няма да се страхуват да се прибират по тъмно, а така и нападенията ще бъдат по-малко – особено изнасилванията (не си го измислям, проучванията го доказват).

Същото важи и за подлезите. Един мъж например минава през тъмен и неподдържан подлез, притеснявайки се може би за чантата или портфейла си, докато за жената най-голямата опасност е, че освен да я ограбят, може и да я насилят сексуално.

Да не говорим и за обществените тоалетни, които в много градове са кът, просто защото колкото и да е невъзпитано, един мъж може да уринира до някое дърво, но за жената е почти невъзможно. А и няма нужда да превръщаме зелените площи в открити тоалетни, само защото градоустройственият план е мислен от мъж, нали?

Мъжете и жените имат различен опит, затова един мъж едва ли би се сетил за тези неща, просто защото на него не му се случват. Същото като с това да има дамски принадлежности в тоалетните – мъжете не кървят всеки месец, за да знаят, че би било много по-удобно и спокойно, ако в тоалетните има по някоя превръзка или тампон. Примерите са много, но спирам дотук.

Защо мъжете имат нужда от феминизъм?

Вероятно всеки от нас е чувал в парка или в блока някой родител или роднина да се кара на момченце, че плаче. Репликите винаги са сходни – дръж се като мъж, мъжете не плачат, какъв мъж си щом плачеш и т.н.

В патриархалното ни общество учим малките мъже, че не е добре да плачат, че е забранено да показват емоция и че това неминуемо ги прави „женчовци“. Това най-малкото ги подтиска и натоварва още повече, замислете се.

И тук идва феминизмът – когато подобни социални роли на пола бъдат отхвърлени, то със сигурност ще помогнем на мъжете да се чувстват по-добре. Не си представяйте, че чрез феминизма мъжете ще започнат да бродират или да реват на сапунени сериали. Не.

Но ще бъдат спокойни, че ако искат да правят нещо по-различно и „нестандартно“, че ако искат да си покажат емоциите, а не да са мачовци, няма да ги сочат с пръст и да им лепят етикети.

От друга страна феминизмът се бори и с разликата в заплащането. Ако жената получава достатъчно пари, така че семейният бюджет да лежи на плещите на мъжа, то и двамата партньори биха били по-спокойни…

Предлагам ви да изгледате това кратко видео, илюстриращо проблема с разликата в заплащането между мъжете и жените:

Факт 4: Жената първо е жена, а след това е наша майка, баба, сестра, дъщеря… 

Често чуваме изказвания, които твърдят, че разбира се, че всеки мъж би зашитил майка си, дъщеря си, жена си, сестра си… Какво обаче правим с жените, с които нямаме родствена връзка? Именно това се опитва да промени феминизмът – да ценим жената и мъжа, защото всеки от тях е човек и има основни човешки права.

Факт 5: Разликата между равенство и равнопоставеност е голяма

Споделям с вас тази картинка, защото много добре показва разликата между това да сме равни и да сме равнопоставени. И за да се постигне равнопоставеност е много важно да се отчетат различията ни.

Резултат с изображение за equality and equity

В главата ми се върти един много прост пример – ако да кажем в едно семейство бюджетът се раздели по равно, то за мъжът или жената той може да не е достатъчен. Жената например има нужда на месечна база от дамски принадлежности, а мъжът от своя страна има нужда от консумативи за бръснене и пр.

Факт 6: Не само мъжете говорят обезценяващо за жените. Правят го и дами. 

Тук ще ви дам няколко примера и ще приключа разказа си.

Това е любимецът на всички жени и малцинствени групи – Волен Сидеров. Подобно отношение и то от политическо лице е отвъд всякакви граници на нормалност, но много добре илюстрира рамките, в които живеем. Наскоро близка ми сподели, че партньорът ѝ мисли по абсолютно същия начин и бях меко казано втрещена.

Смятам, че подобни политически изказвания трябва да бъдат порицавани, така че да се създаде в обществото ни чувствителност към сексистките и неприемливите изказвания.

Вторият пример идва от Корнелия Нинова, която се обръща към Борисов с предложението да отидат отвън да се разберат като мъже. 

Интересното, което научих за този пример, е, че всъщност това е механизъм, с който, за да спрат да бъдат в ролята на жертвата, жените избират ролята на насилника.

За финал: Как си представям аз феминизма в едно семейство?

Израснала съм в среда с много различни семейни модели и в никакъв случай не бих казала, че съм откърмена като феминистка. Това обаче не ми пречи да работя по въпроса, така че в моето семейство да живеем по-добре и по-спокойно.

Това за мен означава всеки от нас да може да каже – искам или не искам да направя това, може ли да го свършиш ти. Защото, колкото и да не ни се вярва, жената не се ражда с етикет „мие чинии по-добре“.

Когато обичаш един човек, смятам, че не би се чувствал добре, ако го оставяш да се трепе във всичката работа. Любовта и феминизмът за мен вървят ръка за ръка – защото той означава да те е грижа за другия и да няма ограничения, които да те спират от това да работите заедно за нещо – било то за благоденствието на семейството си, за чистотата в дома или за личностното развитие на всеки поотделно.

Смятам, че всичко може да започне с един разговор, в който спокойно да обясним какво желаем, какво ни тежи и как смятаме, че съвместният живот би бил по-приятен и за двете страни. И не, това, че някой ти е партньор или съпруг/а не означава, че той е длъжен да прави секс с теб. Не слушайте какво ви казва Волен Сидеров.

П.П. Може би е излишно е да казвам, че бих препоръчала Feminist Boot Camp, но все пак ще го кажа – следете какво правят от Българския фонд за жените и налазвайте, когато след около година отворят отново регистрацията за лагера. Почти невъзможно е да съжалявате!

Защо искам да живея на село?

Този текст го писах специално за конкурса на „Икономедиа“ за есе на тема „Защо искам да живея на село?“. Не съм сред наградените, но въпреки това се радвам, че темата ме мотивира дотолкова, че да проявя самоинициатива и да пиша с желание и топлина в сърцето – в селското ми сърце, което все повече милее за онова малко, китно и леко позабравена място. 

***

Здравейте, казвам се Мирослава и съм отраснала на село, но дълго време ме беше срам да си го призная.

Смятах, че да живееш на село е унизително. Че е недостатък, който стои като алена буква върху дрехите ми. Въпреки това днес съм почти убедена, че за децата си бих искала да имат поне малко от безгрижието на моето детство.

Затова нека ви разкажа малко повече за живота на село от гледната точка на човек, прекарал 19 от 25-те си години живот именно там.

Да живееш на село означава:

…да цениш всяко едно културно събитие

Защото такива има много рядко. Помня глада за културни събития и еуфорията от това, че идва някоя театрална трупа, че ще има концерт, че селският събор предстои. Защото тогава виждаш народ, кипи живот и не се чувстваш самотен и изолиран.

…да си близо до природата и до земята, която те храни

Да виждаш осеяното със звезди небе вечер, да си имаш къща и да не плащаш наем. И да познаваш съседите си, но не само на твоята улица и в махалата, а в цялото село.

Да живееш на село, особено когато си дете, е прекрасно. Имаш много почва и пясък под краката си (тук-там някое гъделичкащо червейче, ако е валяло) и много малко асфалт. Имаш безчет дървета, храсти, полета, за да играеш, да се скиташ, да се криеш или да си изследовател.

Един от най-вълнуващите ми спомени са летните вечери, които прекарвахме в игри по улиците. Тогава възрастните се прибираха от нивите и ние причаквахме каруците им, за да видим дали някоя с по-дълга опашка ще може да ни повози “гратис”. Понякога бабите и дядовците ни се караха, но по-често ни се радваха. За тях това беше времето за внимание и раздумка, и за някоя и друга усмивка, но задължително и за едно “благодаря за возенето”.

…да нямаш нужда от зоопарк

Защото си имаш достатъчно кокошки, кози, овце, крави, пуйки и какво ли още не.

Обичах да ходя с баба и дядо да доят стоката в кошарата. И докато ги чаках, сядах до някоя коза и я пощех. Козите имат прекрасни бели кожухчета с извънземно синя кожа (по която най-често ще видите да лазят въшки, но това е друга история).

Знаеш как вият чакалите, когато са слезли до селото да търсят храна. Знаеш къде гнездят щъркелите и кога идват и си отлитат. Знаеш и за какво са вадите – да си измиеш краката или да си пускате хартиени лодки. Стига каналът да не е задръстен, лодката идва бързо, а изпуснеш ли я, пада лудо гонене до другия край на улицата.

…да имаш приказни зими

Правенето на ангели в снега е клише от филмите, защото зимата на село е за спускане с найлони. Повярвайте ми, това бяха най-добрите зими, защото имаше достатъчно баири, от които да се спускаме с найлони. Вярно, натъртваш се здраво и не можеш да седнеш като хората с дни, но кефът и адреналинът са неповторими.

Само си представете цялата хамалогия – тайфа деца тръгваме да търсим в снега достатъчно полегат и дълъг склон, който да не е осеян с камъни, дървета или храсти. Минаваме го 2-3 пъти, за да направим пързалката и после започва спускането.

Надолу е голям кеф и буквално нямаш спирачки. Спираш я в храст, я в човек, я в някоя канавка. А нагоре просто се изкачваш запъхтян от тичане, защото нямаш търпение да се пуснеш пак. Тук ще дам един жокер – ако ви е твърде трудно ходенето обратно, просто включвате 4х4 (краката и ръцете накуп) и лазите догоре.

…да ти е винаги вкусно

Бабите ти дават да си береш от джанката или черешата пред къщата, градините винаги са пълни, а лютеницата е домашна и варена на огнището в двора. Всъщност лютеница върху филия с малко натрошено сирене отгоре е храната на моето детство. Това е най-доброто ядене между игрите, когато нямаш време да се прибираш за обяд. Нищо, че вашите после ти се карат, защото “пак си ял по чуждите къщи”.

…да има много работа, особено през лятото и есента

Като бях малка и още се гледаше тютюн в нашия край, най-голямата социална сбирка беше точно това. Носят се купища тютюн, всеки си взима по един наръч и започва да нанизва на огромна метална, плоска игла.

Пипкава работа, спор няма, но всички бяхме заедно, седнали на земята, докато си разказваме истории, легенди и тук-там по някоя измислица. Понякога се убождаш, започва да те боли, а катранът и миризмата се отмиваха едва след няколко дни. Но болката си струваше.

…да слушаш много неразказани истории

Бабите и дядовците помнят какво е било “едно време” и могат да ти разкажат неща, за които не ще прочетеш на друго място. Като енциклопедии, ама за забравените времена.

И точно затова искам да живея на село. Искам да съм връзката между миналото и бъдещето. Да събера зрънцата народна памет в ума си и да ги предам.

Искам да се науча да преда на стан, да плета чорапи с няколко игли или да правя каренца на една кука. Искам да готвя постни манджи и да меся хляб и тесто за баница.  И когато аз стана баба, да предам същите ритуали и на своите внуци.

Тук сигурно ще кажете, че тези неща се учат и в града. Но моите баби живеят на село. И заради тях бих се върнала. За да ми споделят мислите и спомените си, да им помагам с все по-тежката за крехките им и отрудени тела работа и да не умрат безнадеждни. Безнадеждни, че не е имало на кого да оставят завета си и че няма кой да продължи традициите им.

Но знаете ли, трябваха ми около 5 години в София, за да разбера, че да си от село не е срамно, а истинско щастие, въпреки несгодите, липсите, изолацията.

И ако щете ми вярвайте, ако мога да живея на село и да се прехранвам с това, което искам,  ще се върна. В нашата къща, при моите баби, до градините. При спомените. Там, където се научих да карам колело, където вечер излизах да се пързалям по пресния и неутъпкан сняг по улицата и където едно лудо магаре щеше да ме хвърли от каруцата.

Най-много от всичко искам да живея на село, защото така ще зная, че това е селото, което може би няма да остане само сред пожълтелите телефонни указатели с отдавна заглъхнали телефони с шайба.

А ще се превърне в „живо” село, където младите се завръщат, а старите поверия, ходенето бос по асфалта и варенето на лютеница са живи, а не легенди и избелели фотографии… Защото да живея на село, означава да съм близо до корените си.

Защо никой не се страхува от диабета, колкото от рака?

Една (не)типична семейна история с диабет

Когато бях малка, ми се налагаше да влизам в ролята на маникюрист почти всеки път, когато ходих при баба и дядо в Кресна. Всъщност аз си бях личната маникюристка на дядо.

Не за друго, а защото след инсулта, дясната половина на тялото му остана парализирана и въпреки раздвижванията и упражненията, му беше почти невъзможно да извършва толкова прости и на пръв поглед незначителни дейности като рязането на нокти.

Така това обичайно и отбслъкващо за някои хора нещо, се превърна в наш ритуал. Знаех, че отида ли, дядо винаги ще ме попита дали имам време да му изрежа ноктите. Което си беше едно закодирано “Имаш ли малко време за мен?”.

Или пък аз сама поемах инициативата и правех щателна проверка дали е време да заработя още някоя усмивка и благодарности, като окастря израстъците кератин.

Беше мило. Тогава не го осъзнавах напълно, но това беше нашето специално време и моята възможност да се погрижа за него по един малко странен начин.

Нали знаете каква е кожата на възрастните, особено ако като дядо не вършат почти нищо с ръцете си, защото са твърде обездвижени от болестите. Парализираната му ръка беше магически мека, със светла кожа и ужасно твърди, но красиви нокти. Нокти с характер. Набраздени с прави ивици, като нива.  

Такива си бяха някои от нашите ритуали, странни, но специални. Баба я разкрасявах, като скубех космите по брадичката ѝ (не се мръщете, нормално е), на другия ми дядо вадех трънчетата от ръцете, а на този дядо режех ноктите.

Какъв по-искрен начин да изразиш обичта към старчетата, чиито гени носиш…   

Е, имаше нещо, което така и не приех като израз на нежност. Ноктите на краката въобще не бяха по моята специалност. Там работа имаше само баба. Някак не го чувствах като нещо, което да бих могла да правя без видна погнуса.

Днес обаче… какво ли не бих дала само за да изрежа ноктите на краката на дядо.

На краката, които вече ги няма. Защото ги отрязаха. Вместо аз да му режа ноктите, те му отрязаха краката. Първо единия, а няколко месеца по-късно и другия.

Вече няма нокти, които да ме е гнус да режа. Защото дядо е един от 500 000 човека с диабет в България. И са верни другари от около 25 години… Най-малко. Едно дълго и не чак толкова щастливо приятелство.

Ако на деденцето в началото не му е пукало особено и е пиел по каса бира на ден, то сега едвам се храни. Контрасти.

И макар толкова години по-късно да е жив, то вече е с ампутирани крака. Постоянно е на легло. Сменя позите от време на време, за да му е с една идея по-малко неудобно или когато се наложи да го водят отново в болница, заради поредното усложнение.

Това е Диабетът. Той е тиха и бавна смърт. Мъчителна. За болния и за околните.

Диабетът не извиква у нас страх, както Ракът. Диабетът е сладка болест. Сладникава. Както когато ядеш шоколад, а малко по-късно усещаш кисел вкус в устата. Нещо такова.

И именно диабетът е надвиснал като заклинание над цялото ми семейство. И виждам пипалата му все по-често. Ако преди години само чувах за него и за възможните последствия, то днес ги виждам.

Не знам какво да правя. Не знам какво повече да кажа. Знам само, че всичко зависи от нас. Не е Божа работа, както често чувам от бабите. Не е съдба, а избор.

Диабетът идва, защото ти си си тръгнал от тялото си. Не си го слушал… не си се грижил за него… мислил си си, че то тези с отрязаните крайници са рядко… не може да ми се случи… или че няма да е толкова зле.

Всички си го мислим. Надяваме се и стискаме палци. Диабетът обаче не е просто някое и друго хапче в повече, нито една игла с инсулин в корема няколко пъти дневно… Не е и забраната да ядеш сладко…

Диабетът е това да видиш смъртта, да я гледаш дълго без да можеш да направиш нищо. Не е миг, а вечност. Диабетната смърт идва бавно и взима част по част. Буквално… От човека, когото обичаш.

Първо беше само 1 пръст на крака… после два… после крака до под коляното… след това и другия.

Кое е следващото? Не искам да знам. Искам си дядо. Цял. Защото с всяка ампутация се отрязва и частица от сърцето ми. Без упойка.

Онзи ден бях на гости в Кресна. И го видях, дядо ми Серафим, като избледняваща снимка. Като тази черно-бялата, която нося в портмонето си. Там е млад, може би на моята възраст, и красив. И няма и догадка за това, което ще се случи.

Не знам колко още пъти ще го видя и каква част от него ще бъде там, прикована за леглото. Знам, че вече ми липсва. Онова пухкаво лице, оплешивялото му теме, песните му и повтарящите се фрази – малкото останали думи, които няколкото инсулта не му изтриха от паметта.

И си представям как с времето снимката в портмонето ми ще избледнее, ще се смачка и съсипе. Както дядо ми сега, който чезне досущ като очертанията на планините след залез. Който се топи като шоколадов бонбон, притиснат между езика и небцето. Но вече не е сладко.


П.П. Това е само една от няколкото истории на хора с диабет в семейството ми. Когато преди години започнах да се изследвам за инсулинова резистентност и се оказа, че имам такава… Ми казаха, цитирам: По магистралата към диабета си.

Отне ми няколко години и много чужда подкрепа, за да осъзная колко е важно да се взимат навременни мерки и да се грижиш за тялото си, за да предотвратиш или поне да отложиш страшните диагнози.

Аз все още се боря и търся начини, за да сляза от магистралата към диабета. Виждам колко разрушително влияе върху здравето и целостта на болните, затова споделям тази история.

Изследвайте се. Наблюдавайте промените в тялото си. Познавайте болестите в рода си, за да не бъдете част от статистиките, а изключение. Грижете се за себе си и за най-близките си и се обичайте! Аз все още се уча.

Какво да направиш, като отидеш на концерт на Балканджи?

Ходенето по концерти е спортът, който изключително уважавам и упражнявам. И макар в последно време да се бях пренаситила и да се случваше да не отида на концерт, въпреки че имам билет за него… То вчера се случи нещо неочаквано.

От пренасищането с концерти нямаше и помен… защото се срещнах с Балканджи.

За тези, които тепърва чуват за тях, това е българска група, смесваща народно с метъл или иначе казано – фолк метъл. Това е може би най-простото обяснение. Ако попитате професионалистите обаче, музиката на Балканджи е особена смесица между неща, които се свирят наистина трудно (питайте барабаниста им) и звучат брутално.

Казвам брутално и имам предвид яко и различно. Защото така ги възприех, когато за първи път чух тяхната песен „Камене“ по радио Z-Rock.

От този ден не спрях да слушам „Камене“ и спамих Фейсбук страницата на групата със съобщения за тази пуста песен и с въпроси къде да я намеря. Беше като зависимост. Не чуя ли „Камене“ веднъж дневно, започвах да треперя.

Шегата настрана. Откакто чух Камене, си казах, че тая банда трябва да я чуя на живо. А тя каква взе, че стана… Да взема да спечеля мийт & грийт с тях!

Такова нещо бях печелила и друг път, но ако щете ми вярвайте, нямах никаква представа какво се прави.

Затова преди да отидем в бекстейджа при бандата, се чудех да ходя ли въобще, какво ще правя, няма ли да досаждам и преча на музикантите да се настроят… Да не им разваля ритуала…

А то се оказа, че 8-те човека (забележете масивната цифра) са толкова благи балканджии, че можехме да си изкараме целия концерт в сладки приказки.

Направи ми впечатление, че се бяха подготвили с мартеници, та ни отне няколко минути, докато „разтопявяме“ леда с кичене на мартеници и с пожелания. И тук е мястото, където благодаря на Баба Марта, че така добре ни тръгна разговорът с нейна помощ.

Около 30 минути минаха неусетно, докато разпитвах групата (а и те нас) за историята им, концертите, писането на музика и въобще каквото ни хрумне. Понеже исках да използвам времето, за да се надъхваме взаимно.

Всъщност се оказа, че това е ритуалът на музикантите преди да излязат на сцената – да се вдъхновят от хората. Разказаха ми колко е важно живото изпълнение, за да са мотивирани да свирят (защото това им е хоби) и още повече се чувствах доволна и на място, защото помагах за целта.

И моята цел си беше постигната. След концерта съм още по-голям почитател на бандата и отново не спирам да слушам Камене и другите им песни.

Концертът беше много добър: имаше контакт с публиката, забавление, имаше енергия и смятам, че и музикантите останаха доволни и заредени. А след това ушите ми не пищяха, което си е още един плюс.

Най-хубавото за мен обаче е, че ще запомня този 1 март с Балканджи и музиката им – народно звучащите авторски песни с метъл.

Честно да си кажа, по някое време ги наблюдавах поотделно – желанието и удоволствието, с което свиреха и пееха (а някои танцуваха) бяха огромни и непринудени. Тогава си казах, че това може да се случи само под звуците на нашенското. Онова, дето като го чуеш и видиш, и сърцето ти пламва, „не трае“ и ти се иска да удариш едно хоро и да извикаш с глас до небето.

И тук ще вметна – това е първият може би концерт, на който просто не знаех как да танцувам – ръченица ли да играя, коси ли да размятам или нещо друго… Сърцето обаче игра, както само то си знае.

И музиката на Балканджи е точно това – музика за сърцето, на която тялото просто не знае какво по-напред да прави.

Ще завърша с благодарности към Балканджи, че са избрали хоби, с което да поддържат добрия ритъм на сърцата ни. И благодарение на която правят музика, която ми напомни какво богатство имаме откъм език, инструменти, ритми и талант. И може би звучи странно, но… че си струва да живеем на тази земя, българската.

Да, на едно от парчетата си казах – абе, пусто да остане, ама тук ми е хубаво. България – харесва ми. И тези хора са още тук, и аз искам да съм тук! Стана ми родолюбиво, че чак аз се учудих. Ама е за хубаво.

И понеже бях тръгнала да благодаря, ще благодаря от сърце.

И си мисля, че ако някога вдигам сватба, Балканджи ще ги поканя – да посвирят, да поиграят, да попеят и помежду другото да се напием дружно.

П.П. Ако не сте чували „Седнало е Джоре..“ в малко по-бърз, метъл вариант – следете ги за следващия им концерт и отидете. Няма да останете разочаровани!

А ето тук може да се запознаете с Балканджи.

„Двата жирафа“ влизат в Моята класация за барове в София и у нас

„Моята класация за барове в София и у нас“ има нужда от малко разсънване, затова доволно се настанява в espresso bar „2 Giraffes„. 
Редовните читатели на класацията вероятно ще забележат, че това е първият кафе-бар, за който става въпрос тук, затова се вълнувам още повече. Жирафите, както наричам на галено това прекрасно място, се превърна в любимо кътче за пиене на чай, ядене на брауни, слушане на джаз и усамотение. 
Мястото е отворено от малко повече от половин година, но аз самата го открих случайно едва преди 1-2 месеца, така че ще го нарека новият кафе-бар на София : ) 
ДОСТЪПНОСТ  -> 5/5
Двата жирафа се намират на идеално място в София, или по-конкретно на ул. Алабин 33. Намирам го за идеално, понеже ми е по път, лесно се стига до него и е точно до трамваите, което му придава още повече романтика.

ОБСТАНОВКА  – > 5/5
Уютно – това е първата дума, която ми хрумва за Жирафите. Обстановката те кара да се приютиш в себе си, да омекотиш душата си с нещо топличко и сладко и да се заслушаш в леката джазова музика.

Може да съвместиш с книжка, със сладки приказки с приятел или любим човек или просто в писане, вършене на малко работа (това е за хората, които могат да работят буквално навсякъде, където има контакт и интернет) или в осъзнаващо мълчание със себе си.

РАЗНООБРАЗИЕ ОТ НАПИТКИ – > 5/5
Тук е свещеното място за кафе, какаови напитки, чай, смутита и фрешове и какво ли още не. Има доста добра селекция на всичко от по-горе изброените, като аз лично съм пробвала тиквено лате (което е божествено, голямото е наистина ГОЛЯМО и ти го сервират в чаша по избор)… Чай от лайка и лимонена трева, което се връзва идеално с брауни… Но за това в следващата точка.

Това, което аз бих добавила към менюто е Хималайски чай (Masala Tea), който ми е любим и си правя вкъщи през студените месеци, защото е супер ароматен и вкусен, а и не се намира на много места.

ХРАНА – > 5/5
Жирафите са наистина прекрасно място, защото, както казах по-горе, може да съчетаеш вкусен чай с домашно и супер вкусно веган брауни на безумно ниска цена. Има и кроасани, и всякакви курабийки, кексчета и какво ли още не, като всичко се прави на място.

Менюто предлага и по-сериозни ястия като спагети, които засега само съм помирисвала и смятам следващия път да се отбия направо за обяд или вечеря.

ПЕРСОНАЛ – > 5/5
Хората там са супер готини, усмихнати и поздравяващи. Обръщат ти внимание, съветват те и ако задаваш много въпроси, както аз вчера направих, не ти се сърдят, а даже ти се радват и обясняват спокойно.

ЦЕНИ – > 5/5
Цените са напълно приемливи, особено като се имат предвид локацията на бара и качеството на предлаганите храни, напитки, обслужване и атмосфера. Дори смея да кажа, че ако сравним цените с тези на подобни места за кафе, чай и вкусотии, са по-ниски.

Но това в никакъв случай не е критика, а огромен плюс, защото така шансът да идвам много, много често е още по-голям!

ИГРИ – > 1/3
Това е стандартна точка от критериите в класацията, така че, ако се съгласите с мен, ще приема наличието на списания и интересни четива, за подобно на игрите развлечение.

Предвид предразполагащата към уединение и хармонизиране обстановка смятам, че игрите не се връзват много, но няма как да подмина критерия в класацията, затова давам 1 от 3 точки.

В моя защита ще кажа, че спокойствието и уютът в Жирафите създават занимание за сетивата и това ми е напълно достатъчно!

ПУШИ ЛИ СЕ – > 1/1
Не и това е чудесно!

ГАРДЕРОБ – > 1/1
Обожавам местата, на които можеш да седнеш и да си оставиш якето и всичките шалове-одеяла, с които си увит да ти правят компания. Затова и се радвам, че на това място няма окачалки, или поне аз не съм забелязала такива (може би нарочно), за да не изглеждам невъзпитана, като си полягвам тактично върху якето и плетениците, с които се увивам навън.

ТОАЛЕТНА – >5/5
Тоалетната е наистина прекрасна – огромна, поддържана и шарена! Най-любимото ми нещо в нея е ето точно това ковчеже, в което има консумативи за малко по-спешна и специална нужда – бебешки памперси, превръзки, кремче за ръце и т.н.

ИМЕ – > 3/3
Името, честно казано, ми е много на сърце, понеже е супер сладурско! И жирафите са страшно мили животни (или поне такива изглеждат), така че няма как да не дам максимален брой точки за името, наистина!

КРАЙНА ОЦЕНКА: 41/43

Espresso bar „2 Giraffes“, както вече сте се досетили, вече ми е любимо място. Затова заслужено си получава 41 от 43 точки.

Наистина се радвам, че попаднах на него случайно, но се оказа не поредното място за кафе, а специално място за лични моменти и много топлина под формата на кафе, чай или какао. Обещавам да съм редовен посетител и през следващата година!