Този текст го писах специално за конкурса на „Икономедиа“ за есе на тема „Защо искам да живея на село?“. Не съм сред наградените, но въпреки това се радвам, че темата ме мотивира дотолкова, че да проявя самоинициатива и да пиша с желание и топлина в сърцето – в селското ми сърце, което все повече милее за онова малко, китно и леко позабравена място. 

***

Здравейте, казвам се Мирослава и съм отраснала на село, но дълго време ме беше срам да си го призная.

Смятах, че да живееш на село е унизително. Че е недостатък, който стои като алена буква върху дрехите ми. Въпреки това днес съм почти убедена, че за децата си бих искала да имат поне малко от безгрижието на моето детство.

Затова нека ви разкажа малко повече за живота на село от гледната точка на човек, прекарал 19 от 25-те си години живот именно там.

Да живееш на село означава:

…да цениш всяко едно културно събитие

Защото такива има много рядко. Помня глада за културни събития и еуфорията от това, че идва някоя театрална трупа, че ще има концерт, че селският събор предстои. Защото тогава виждаш народ, кипи живот и не се чувстваш самотен и изолиран.

…да си близо до природата и до земята, която те храни

Да виждаш осеяното със звезди небе вечер, да си имаш къща и да не плащаш наем. И да познаваш съседите си, но не само на твоята улица и в махалата, а в цялото село.

Да живееш на село, особено когато си дете, е прекрасно. Имаш много почва и пясък под краката си (тук-там някое гъделичкащо червейче, ако е валяло) и много малко асфалт. Имаш безчет дървета, храсти, полета, за да играеш, да се скиташ, да се криеш или да си изследовател.

Един от най-вълнуващите ми спомени са летните вечери, които прекарвахме в игри по улиците. Тогава възрастните се прибираха от нивите и ние причаквахме каруците им, за да видим дали някоя с по-дълга опашка ще може да ни повози “гратис”. Понякога бабите и дядовците ни се караха, но по-често ни се радваха. За тях това беше времето за внимание и раздумка, и за някоя и друга усмивка, но задължително и за едно “благодаря за возенето”.

…да нямаш нужда от зоопарк

Защото си имаш достатъчно кокошки, кози, овце, крави, пуйки и какво ли още не.

Обичах да ходя с баба и дядо да доят стоката в кошарата. И докато ги чаках, сядах до някоя коза и я пощех. Козите имат прекрасни бели кожухчета с извънземно синя кожа (по която най-често ще видите да лазят въшки, но това е друга история).

Знаеш как вият чакалите, когато са слезли до селото да търсят храна. Знаеш къде гнездят щъркелите и кога идват и си отлитат. Знаеш и за какво са вадите – да си измиеш краката или да си пускате хартиени лодки. Стига каналът да не е задръстен, лодката идва бързо, а изпуснеш ли я, пада лудо гонене до другия край на улицата.

…да имаш приказни зими

Правенето на ангели в снега е клише от филмите, защото зимата на село е за спускане с найлони. Повярвайте ми, това бяха най-добрите зими, защото имаше достатъчно баири, от които да се спускаме с найлони. Вярно, натъртваш се здраво и не можеш да седнеш като хората с дни, но кефът и адреналинът са неповторими.

Само си представете цялата хамалогия – тайфа деца тръгваме да търсим в снега достатъчно полегат и дълъг склон, който да не е осеян с камъни, дървета или храсти. Минаваме го 2-3 пъти, за да направим пързалката и после започва спускането.

Надолу е голям кеф и буквално нямаш спирачки. Спираш я в храст, я в човек, я в някоя канавка. А нагоре просто се изкачваш запъхтян от тичане, защото нямаш търпение да се пуснеш пак. Тук ще дам един жокер – ако ви е твърде трудно ходенето обратно, просто включвате 4х4 (краката и ръцете накуп) и лазите догоре.

…да ти е винаги вкусно

Бабите ти дават да си береш от джанката или черешата пред къщата, градините винаги са пълни, а лютеницата е домашна и варена на огнището в двора. Всъщност лютеница върху филия с малко натрошено сирене отгоре е храната на моето детство. Това е най-доброто ядене между игрите, когато нямаш време да се прибираш за обяд. Нищо, че вашите после ти се карат, защото “пак си ял по чуждите къщи”.

…да има много работа, особено през лятото и есента

Като бях малка и още се гледаше тютюн в нашия край, най-голямата социална сбирка беше точно това. Носят се купища тютюн, всеки си взима по един наръч и започва да нанизва на огромна метална, плоска игла.

Пипкава работа, спор няма, но всички бяхме заедно, седнали на земята, докато си разказваме истории, легенди и тук-там по някоя измислица. Понякога се убождаш, започва да те боли, а катранът и миризмата се отмиваха едва след няколко дни. Но болката си струваше.

…да слушаш много неразказани истории

Бабите и дядовците помнят какво е било “едно време” и могат да ти разкажат неща, за които не ще прочетеш на друго място. Като енциклопедии, ама за забравените времена.

И точно затова искам да живея на село. Искам да съм връзката между миналото и бъдещето. Да събера зрънцата народна памет в ума си и да ги предам.

Искам да се науча да преда на стан, да плета чорапи с няколко игли или да правя каренца на една кука. Искам да готвя постни манджи и да меся хляб и тесто за баница.  И когато аз стана баба, да предам същите ритуали и на своите внуци.

Тук сигурно ще кажете, че тези неща се учат и в града. Но моите баби живеят на село. И заради тях бих се върнала. За да ми споделят мислите и спомените си, да им помагам с все по-тежката за крехките им и отрудени тела работа и да не умрат безнадеждни. Безнадеждни, че не е имало на кого да оставят завета си и че няма кой да продължи традициите им.

Но знаете ли, трябваха ми около 5 години в София, за да разбера, че да си от село не е срамно, а истинско щастие, въпреки несгодите, липсите, изолацията.

И ако щете ми вярвайте, ако мога да живея на село и да се прехранвам с това, което искам,  ще се върна. В нашата къща, при моите баби, до градините. При спомените. Там, където се научих да карам колело, където вечер излизах да се пързалям по пресния и неутъпкан сняг по улицата и където едно лудо магаре щеше да ме хвърли от каруцата.

Най-много от всичко искам да живея на село, защото така ще зная, че това е селото, което може би няма да остане само сред пожълтелите телефонни указатели с отдавна заглъхнали телефони с шайба.

А ще се превърне в „живо” село, където младите се завръщат, а старите поверия, ходенето бос по асфалта и варенето на лютеница са живи, а не легенди и избелели фотографии… Защото да живея на село, означава да съм близо до корените си.