Бягство с книга в ръка

Една от причините да обичам да чета книги е, че те винаги са едно малко бягство от ежедневието и неговата рутинност. Книгата, която тъкмо прочетох, се оказа най-голямото ми бягство досега. Не за друго, а защото самата история е също едно такова бягство, по-осъзнато, по-планирано, и разбира се, съвсем реално и преживяно, отколкото може да бъде четенето за него.

„Между Нирвана и Самсара“ (изд. „Вакон„)
Книгата съвсем не се чете на един дъх, защото би било трудно да ми стигне един дъх за толкова смях и искрена изненада. Нерядко очите се навлажняват, но по-често се събира доволно количество слюнка в устата.
Знаех, че Наско (авторът) е талантлив с фотоапарата, както и вербално (помня го като водещ в студентското радио „Реакция“), но не предполагах, че е супер талантлив и в писането – толкова, че така да ме погълне разказът му.
Увлекателно и динамично повествование, през чийто текст се усещат аромати и звуци, емоции и ритми. И най-вече щастие! 

Книгата е своебразен наръчник за търсенето на щастие. Читателят го намира между страниците, но след прочитането, усещам, че всичко, от което станах част с течението на текста, е всичко, което бих искала да преживея в реалността.
А тези малки подробности, тези малки частички лична история, тази откровеност, са наистина много мил жест към читателя.

В книгата има всичко: от разбиване на митове за Индия, до препоръки как да се пазарим на улицата, като винаги има по някоя изненада за читателя, която го кара да избухне в неудържим смях. Любими са ми разказите за обслужването в хотелите и ресторантите, обслужване на едно съвсем друго ниво! Ще видите, като я прочетете.

И сред забавляващите моменти и факти, си мисля, колко смелост се иска, за да вземеш решението за едно такова пътуване, не само на географски различно място, но и с различни обичаи, ценности, навици, хора. Да го преживееш, се иска много воля и издръжливост.
Героите в книгата са герои в реалността.
И най-важното е, че историята няма „happy end“, защото щастието е неизменна част от нея, а самата тя не свършва. Това е само началото на едно по-щастливо и осъзнато творене на живота.

А изводът от „Между Нирвана и Самсара“ за мен е, че всеки един може да си сътвори сам началото, за да бъде сигурен, че ще го доведе до един истински щастлив живот.

Пожелавам на автора да има още много пътешествия, за които да ни разкаже в следващите си книги и филми!
Искрено благодаря за щастието! 

*И защото през цялото време, докато четях, си мислех, колко яко ще е да гледам книгата на филм, че дори и на пиеса, препоръчвам късометражния „Истинско щастие“ на Атанас Куцев, който се оказа един много добър трейлър за това, което ме очаква в книгата. Може да го гледате като част от програмата на „Sofia MENAR Film Festival

Advertisements

И аз имам една мечта.

Гледали ли сте филма „The Normal Heart“?
С Джулия Робъртс, Марк Ръфало, актьорът, който играе Шелдън в „The Big Bang Theory“ и още много други. Ако някое от имената е на ваш любим актьор, гледайте го! Ако никое не ви говори нищо, гледайте го! Ако мислите, че нищо от това, което ще напиша, няма да ви събуди интереса, гледайте го!

Филмът е история за любовта. Като онази човешка любов в „Still Alice“ например. Любовта към живота, към хората, познати или не. История за борбата. Ежедневната такава.
Във филма е разказана една от най-силните любовни истории, поне за мен. От онези, в които наистина се бориш, а всеки миг отчаяние, е година по-малко щастие, споделено с любимия.
the-normal-heart-750x600
Чудя се защо никой не разказва, не пише, не говори за появата на ХИВ/СПИН с човешки истории. Тепърва го виждам в този филм и в Pride, за който вече писах. Защо хората неглижират факта, че гаснат човешки животи и се късат човешки съдби. В тази история хората, носещи етикет „различен“, „хомосексуален“ не заслужават да бъдат спасени. Дори не заслужават да се търсят начини за лечението им. Тези хора не заслужават дори да бъдат чути.
Защото е по-лесно да продължаваме да ги изолираме в лабиринта на стереотипа за тях. (Тук една малка задачка за всеки четящ текста: Какъв е вашият стереотип за ЛГБТ хората? Обсъдете го със себе си. Поне.)
Стереотипът, който така не харесвам за ЛГБТ хората, който понякога изглежда много по-удобен и лесен и за тях самите и за останалите. Ще видите как изглежда в една от сцените на първата среща между лекарката и момчетата.

И ако си мислим, че днес сме с толкова отворени умове и сме широко скроени, защо сбръчкваме чело или извръщаме очи, когато видим човек, показващ своята принадлежност? Защо се забавляваме със същността на хората, различни от „нормалното“? И всеки от нас си носи в джоба по едно тесте с лепящи се бележки, които слага на всеки: „шишко“, „гей„, „боклук“ и много други. Всеки има богат и цветен речник за различните.
human-label-11
Споменах за любовната история. Не е ли за всеки любовта причината за щастието, а щастието – смисълът на живота ни? Поне за мен е така. А колко често съдим различните, оправдавайки се с децата, които не би трябвало да виждат мъж и мъж или жена и жена, хванати за ръце? Имаме самочувствието да осъждаме другите за това, че са щастливи, в мир със себе си, и желаещи да го изразят по стандартен начин. Но стандартите за различните са други. Те нямат право да са щастливи, да се наслаждават на малките радости в любовта. Спомнете си или се замислете как ви препуска сърчицето, когато любимият човек ви хване за ръката. И с каква гордост държите всеки път тази ръка, а?! Любимо чувство, знам. Любимо на всеки. Защото е човешко.

Днес има лечения, някакви. За диагнозите, които лекарите поставят. Но си мечтая все повече хора да бъдат излекувани от предразсъдъците си. В списъка на архаизмите да бъде думата хомофобия. И всякакви фобии. Без омраза. А все повече любов. Любов към живота, защото животът е за любов. Обичайте!
И оставете вкъщи тестето с листчета и етикети. Не са ви нужни, ако носите усмивка! 

Stand-up Comedy with Sabaton \m/

Буба лази. Некадърник. 
И още много други приятни думички на български, произнесени с шведски акцент.

Озовах се почти непланирано на концерта. Само ще кажа, че трябваше с този билет да съм на Skrillex, НО благодарение на организаторския талант, концертът бе отменен за неопределено време и място, а аз не дочаках повече побутване, за да го сменя за билет за Sabaton.

Знам им точно 2 песни, които съм слушала по Z-Rock.
Сега им знам 4-5, но най-вече знам, че са в списъка с любимите банди. И единствената любима пауър метъл такава.

Въпреки че не харесвам пауър метъл. Но Sabaton са различни. Няма ги досадните високи тонове, врещенето, което и мъже и жени вокалисти в пауър бандите правят.
Има и нещо повече –  историческите текстове.
Контактът с публиката. Това е единствената банда, която има такъв истински, лесен, забавен контакт. И така трябва да бъде. Искрено. Така се печелят фенове и се пълнят с любов и щастие сърчицата. Залите също.

И не слушайте какво говорят хората, нито се доверявайте повече на предразсъдъците и стеротипите. Хеви метълът е за всички и е за да усмихва хората. Който е бил и чул думите на Йоаким, знае.

Искам, искам, искам пак да отида на техен концерт. Без подгряващи, които да бавят удоволствието от най-якото изпълнение на живо и най-добрите стендъп комеди паузи между парчетата.

Благодарности на организаторите от BGTSC, които се справиха успешно с мисията концертът да протече по разписание, да няма проблеми и въобще нещата да се случват естествено, с лекота, за да бъдат доволни всички! Браво!

Пожелай си щастие (с Parov Stelar)

След всичките концерти през последните 2 години, откакто активно започнах да посещавам такива, все по – често я няма онази емоция, която ме придружаваше на първите няколко. Дали е претръпване, пренасищане или нещо друго в повече, не зная. Но вчера нещо се промени. 

Случайно се сдобих с билет за концерта на Parov Stelar и без колебание отидох.
Свириха 2 часа без малко. А на всяка песен настръхване.

Чудесна сцена, екрани, анимации, ярки и контрастиращи светлини.
Страхотни музиканти.
Чаровна и откачена вокалистка.
Барабаните в началото, които пулсираха във вените ми.
Max The Sax, който на косъм се размина от нападение от 2 фенки (Защото е супер секси!).
И най – впечатляващото беше енергията. Публиката танцуваше. Усмихнати и щастливи хора. Много много овации.
И два биса.

Повече няма какво да желая, защото това беше условието, което бях поставила на себе си, за да бъда щастлива.
И съм!

#100HappyDays = 100 пъти по – пристрастен към социалките

Преди дни завърших т. нар. „предизвикателство“ #100HappyDays. Исках да пиша още тогава, но сякаш нямах мотивация или ключе, което да предизвика словоизлиянието. Е, след като гледах видеото по -долу , всичко се подреди, знам какво имам да кажа.
Нито едно предизвикателство, което е свързано със социалните мрежи, не би произвело истинско щастие, защото социалките са просто отражение. Единствено, ако предизвикателството не е да спреш да ги ползваш за 100 дни и пр.
Причината да започна беше по – скоро любопитство дали ще издържа 100 дни да измислям неща, хем малки, хем радостни, а и най – вече наградата, която все още си чакам.

През всички 100 дни имаше такива, в които имах поне 5 причини да съм наистина щастлива и изпадах в колебание кое да избера. А, както знаем, близнаците трудно взимат решения.

Но адът е тогава, когато денят е супер скучен, бавен и празен, или просто 20 неща са се сгъбили, и по дяволите всички хепи дейс, няма да бъда щастлива и няма да снимам и качвам нищо!
Е, и тогава измислях някаква глупост и настройвах емоциите си на щастие.

Тогава се замислих, че това са просто някакъв хаштаг и някакъв кадър, някакво описание. Нищо повече. На никого не му пука дали съм гледала як филм или не, на мен също не ми пука дали съм щастлива от факта. Крайната цел е да бъде харесано. Това е зависимостта, за която цял ден сякаш всички пишат и споделят. Парадоксът е, че се оплакваме от facebook във facebook!

На всеки, който се чуди, дали да започне „предизвикателството“, ще дам съвет: DON’T DO IT! JUST DON’T!

След изминалите 100 дни не се чувствам по – сигурно в постоянството си, нито по – щастлива. Почувствах се по – зависима от това всеки ден да качвам, да споделям, да правя личния си живот достояние на всички, защото естествено в условието на предизвикателството пише, че снимките трябва да бъдат споделени публично.

А и човек не може и не бива да бъде всеки ден щастлив. Колкото и голям оптимист да си (а аз съм вече 2 десетилетия+), онези моменти, в които преживяваш някаква вътрешна криза, когато не искаш да говориш, и всичко сякаш се разпада, са моментите, след които се съживяваш и се радваш, че нещо около теб грее и го има!

*В условието на предизвикателството пише, че може просто да изпратим снимките на мейла им, което би ограничило публичността на цялото събитие, но едва ли някой го е направил, нито аз бих, заради именно тези вдигнати палци, към които сме пристрастени.