Mission (im)possible: Да се спасиш от досадни служители

В два поредни дни ми се случват почти едни и същи ситуации, в които се опитвам да разубедя някого, че имам нужда от нещо, като давам логични за мен доводи. И съвсем прости. Уж.

Ден 1
Малко след 9 сутринта, закъснявам за работа, нося 5 кайсии в едната ръка (за да не взимам поредната ненужна найлонова торбичка), раница на гърба, ключове в другата. Тъкмо да си отключа входната врата за сградата, на чийто пети етаж се намира работното ми място, телефонът ми звъни. Решавам, че е нещо спешно или поне любопитно.

Непознат номер. Изненада.

Вадя, не помня с коя ръка, телефона от раницата, прибирам кайсиите с някоя от другите ми ръце, приемам обаждането и в същия момент успявам да си отключа, да дръпна вратата и да се изстрелям във входа. Докато качвам 100-те стъпала до петия етаж (колежката ми ги беше изброила, но не помня точната цифра), слушам обичайната тирада от: „вие сте лоялен клиент“, „само сега имате възможността да получите такава оферта“, „предлагаме ви изключително предложение, от което могат да се възползват само няколко наши клиенти“…
Бърза вметка: дамата (с доста дрезгав и неемоционален глас) дори не попита „Удобно ли е?“. Поне това очаквах.

До третия етаж слушах предложението:
Чудесен пакет, телвизия, стотици канали, само за някаква дребна сума пари… Как Ви се струва?

На четвъртия етаж най-сетне проговарям, разбира се, започвайки с учтиво благодарене, затова че са ме сметнали за така ценна за тях, че да ме застрелят с наизустените си реплики в 9 сутринта, докато качвам стълбите.
– Не проявявам интерес на този етап, защото не гледам телевизия. 

Отсреща:
– Разбирам. Но все пак това са толкова много канали само за *незнамсикаква* сума (не помня колко, но се очакваше да звучи „изгодно“).
Аз:
Да, но аз не използвам телевизия. Нямам нужда от канали и пакети. 
Отсреща:
Добре (тонът става леко опитващ се да прояви емпатия и убедителност), когато се приберете след работа, не си ли пускате телевизора?…
Аз прекъсвам с лек изнервен смях:
Не. Аз дори нямам телевизор. Не гледам телевизия и това въобще не е каналът, който използвал за информиране или каквото и да било. 
Някак успях да убедя невярващата отсрещна страна, че няма смисъл и е по-добре да ме спаси от пърженето по телефона и ми пожела:
Лек ден. 

*Все пак се надявам, че въпросният служител е успял да ме задържи на телефонната линия повече от минималните минути, необходими, за да й бъде начислена конкретната сума, която заработва на разговор или както там им се води в договора…

Ден 2
Оказвам се до Попа и докато чакам уговорка, а междувременно съм се запитала към офис, за да си платя сметката за телефона, се спирам на сергията с книги. Продавачката е често там, адски мила и разговорлива. Харесвам си няколко книжки, но се оказва, че днес съм първият клиент и няма да ми върне. Казвам й, че ще отида да се разплатя с телекома, и ще се върне, надявам се, с точни пари.

Влизам в офиса.
*По принцип за да избегна ситуации като следващата плащам на ПОС терминала, за да не ми се налага да разговарям с напористи служители. Този път не успях дори и да приложа хитростта със заблуждаването, че плащам чужда сметка.

Канят ме на едно от бюрата. Дамата ме пита какво ще плащам, аз ли съм въпросното лице (тук хората допускат най-честата грешка, като отговарят честно). Давам съответната сума, чакам си рестото, моля за дребни пари, за да си платя книгите вън, но нямат. Нищо. Очаквам да ми се размине, но не. Следва това:

А адресът, който е отбелязан при нас същият ли е? (Явно това е добре действаща фраза, защото не за първи път я чувам.)
– Ами има ли значение? Сега съм с временен адрес, защото съм студентка. 
Къде, в Студентски град ли живеете? 
– Не.
На квартира? Там ползвате ли нещо: интернет, домашен телефон? 
– Телефон не, но интернет да. Има някакъв, който просто така го заварих и нямах опции да го сменя (тук послъгвам, усещайки накъде ще ни отведе уж лекият и небрежен разговор).
А мобилният, който ползвате сега, като гледам Ви е малко. Минути не изговаряте, но интернетът Ви свършва бързо. Мога да Ви предложа само срещу 6 лв на месец още незнамсиколко  ГБ. 
– Не, благодаря. Ползвам предимно уай-фай в нас и в офиса и не усещам необходимост от повече включени данни. 
Добре, но сега идва лято. Няма ли да ходите някъде на почивка? Там ще ви трябва интернет. 
И да ходя, едва ли ще го използвам толкова. Най-много за някой по-важен мейл.
Добре, а таблет не искате ли? Срещу *незнамсиколко* лева на месец. 
Майка ми има, благодаря. 
Е, таблет и за Вас! (Някой май е фен на Бареков и кампанията му.)
– Не, предпочитам да давам тези пари за книги. А и телефонът ми в момента, който взех от Вас, и още изплащам, ми върши чудесна работа.
Да, но на таблета може да си четете също книги. 
Мисля, че имам повече свободно място за запълване в библиотеката ми, а не в телефона. Благодаря! 

И тогава запомних погледа.  Онзи същият поглед, с който ме „слушаше“ дамата от предния ден.
Неразбиращ това, как може да не гледаш телевизия и да не искаш пакет с безброй канали?! И как може да не искаш нито таблет, нито допълнително интернет, ами ще пожелаеш да си купуваш книги?!

Леличката на книгите ме чакаше и като видя, че се връщам с все така едри (10 лв.) пари, отиде да ги „разбие“.

А изводът: плащайте си сметките дистанционно и си купувайте книгите лично. По-истинско и приятно е! Дори и да нямате дребни. 

Advertisements

Нощ на литературата и новите запознанства

Нощ на литературата е събитието на запознанствата.
Запознанства със страхотни и непознати заглавия, запознанства с нови автори, с различни истории и с много други хора, споделящи любовта към книгите и четенето.
Нощ на литературата е и запознаване с града, в който живеем. Всяка година читателските гнезда са разположени в различни райони, за да могат посетителите и участниците да открият интересни и вдъхновяващи кътчета за четене и раздумка.

IMG_20160511_181739 IMG_20160511_185124_188

Тази година е трета поред, в която присъствам на събитието и втора поред като доброволец. Да бъдеш доброволец на Нощ на литературата е изключително удоволствие! Особено когато виждам как хората идват, подтичвайки, за да успеят да влязат за началото на откъса, който се чете, и така да чуят любимия си автор. Тази година имаше много такива подтичващи, още повече че валеше доволно почти през цялото време. Подтичваха и от нетърпение, защото в нашето гнездо в Народно читалище „Цанко Церковски 1946”, се чете Тери Пратчет с два от разказите му от „Дракони в Порутения замък„.

IMG_20160511_181917
Хората и историите, които разказаха или сътвориха чрез разговорите си с нас, ще останат най-забележителните спомени от тазгодишната Нощ на литературата.

Началото постави една баба (а аз много обичам бабите, заради техните истории!), която поне 3 пъти ми се представи, (по)каза ми къде живее: „ей там оня етаж с чадъра виждаш ли го, не него, той не е мой, а горния с цветята на балкона, ама и те не са мои, над тях съм аз, да не си помислиш нещо, че…“. Извини се, че е забравила зъбите си, но това не й пречеше да се шегува и да се усмихва, разказвайки с трепет за годините, в които е била „страшна българка“ (по думите й), работила много, изръшкала 14 държави, знаела много езици, които вече забравила, но „това е животът„! Възпитана, със завиден речник и притеснителна. Пита ме дали да влезе отново да слуша, защото и без това нямала какво да прави. Като истинско слънце влизаше и излизаше, благодареше за всяка секунда внимание и така май успя да задържи дъжда около час след началото на събитието. Най-впечатляващото беше, че бабата се обръщаше към мен с „майка„.
„Хубава вечер, майка“ беше поздравът й преди да си тръгне и адски много ме усмихна. Мислех, че само един наш рапър говори на „майка“, но явно патентът е на слънчевата баба и думата звучеше по на място.

Вторият герой от историята, която пишехме вчера, беше един чичо/батко, който просто ни наричаше „гълъби“. И по някаква случайност също използваше „майка“ в края на изреченията си. Дали е слушал бабата или рапъра, не знам. Но пък в рамките на няколко минути се запознахме с богатството на езика ни по отношение на интонацията и емоцията, с която може да се употреби една и съща дума.

Най-радващият читател за мен беше онзи усмихнат човек, който дойде веднъж, влезе, послуша, излезе. Върна се с думите, че май ще си купи книга. Влезе и пак излезе. Поздрави ни и каза, че вече си е купил книжка и е супер доволен. След малко отново се върна и каза, че „май още една ще си взема“. Пак се поздравихме, пак се усмихна и той и ние, влезе, взе си още една книжка и отново си тръгна. Този път беше двойно по-щастлив и усмихнат и тогава си казах, че има вечно щастие и то е в книгите!

nosht-na-literaturata-2016-sofia

Тъй като нашето гнездо беше за детски книги, освен родители с деца и пораснали деца, имаше и много тийнейджъри. Те идваха на тумби, разпалено обсъждащи всякакви теми и впечатляващи се от всичко. Почти познах в едно от момичетата, с което се заговорих, моето по-младо аз. Спомних си колко неуверени, но емоционални и трогващи бяхме в тази възраст. И на тръгване пожелах на момичето да стане известна, защото към това водеше разговорът ни. Тя така се израдва да чуе пожеланието ми, че го върна като пожелание за мен.

Е, дали и коя от нас ще стане известна, не знам. Но ми стига само това, че успях да разсмея едно все още осъзнаващо се в света човече, носещо много енергия в себе си, но и вече знаещо, че обича да чете.

И се успокоих, че и след нас ще има кой да се вълнува при вида на всяка една книга и ще продължава с разпространението на книжната любов!

Как се става супергерой с книга-игра

Днес пиша за нещо необичайно. Необичайно за мен, а и за много от хората, които познавам. И все пак не толкова необичайно за събитието, което посетих в петък (30.10.2015).

За първи път присъствах на премиера на книга-игра и откриване на първата книжарница (за мен е по-скоро храм) за книги-игри у нас, може би на Балканите, че защо не и в целия свят.
Поне съм сигурна, че в моя свят това е първото такова място.

Книжен център „Славейков“ се намира в безистена на едноименния площад. Там може да се сдобиете с най-новите книги-игри, да почетете от библиотеката с по-стари и още по-легендарни заглавия, а на втория етаж може да преживеете това, което преживях и аз: щастие до тавана (буквално) от всички комикси и невероятни заглавия там. Това, което виждате на снимката, вече е заплюто (преносно)!

ploshtad_slaveikov

Премиерата на книгата-играГрадска вещица. Ловец на таласъми“ премина в разглеждане на купчинките с книги-игри, въодушевление с много междуметия и в разговори с авторката на „Градска вещица“ Върджил Дриймънд, която ни остави това мистериозно пожелание заедно с подписа си.
IMG_20151102_223437

Ако все още не сте разгръщали книга-игра, направете го!

За протокола: това ми е трета или четвърта книга-игра, която чета. Както с „Градска вещица“, така и с всички, четени/играни преди това, не успях да спечеля от първия път. Даже нито от втория. Всъщност досега не съм побеждавала злото. Да, знам, тъжно е.
Но точно там се появява предизвикателството на този тип четиво-игра. Дали ще се откажеш или ще се нахъсаш да им покажеш на злодеите, че не могат да те откажат. Така де. Въпросът е да играеш или не? С книгата-игра можеш така да си тестваш волята и търпението, както с нищо друго. Защото само от теб зависи дали ще победиш, дали ще разбереш какво се случва накрая (различно от това да те затрият под една или друга форма).

Книгата-игра е приключение, спотайващо се между страниците, на което можеш да се отправиш единствено, ако имаш достатъчно търпение и повечко късмет, за да попаднеш на точните страници.

knigi-igri Както каза самата авторка, това е мястото, в което ти самият си герой. И винаги можеш да поправиш нещата. Този аргумент е за тези, които не вярват в супергероите днес.
Е, хайде, вземете една книга- игра (поне) и повярвайте, защото вие сте тези герои и сте супер!

А на мен ми остава да направя поне още един опит в желанието си да стана супергероинята в книгата.
КаЧао!

P.S. В книгата е вложила своя труд и една прекрасна художничкаАлександра Петрук, в чиито животинки се влюбих от пръв поглед!
alexandra_petruk IMG_20151102_223529

Учителката на 20, която не обичаше да чете

Рядко се впечатлявам дотолкова от нещо отрицателно, че да искам да пиша за него. Но си мисля, че вчера срещнах човек, който е абсолютен ходещ оксиморон.

Запознах се с една 20-годишна девойка, която се очакваше да преподава немски език на група кандидат-служители във фирма. Е, ако оставим настрани прекалената емоционалност, през която прозираше ЕГН-то на момичето, почти всичко си беше нормално. Преподаването все още не й беше сила, защото голяма част от времето преминаваше в саморедактиране на глас, което понижи с още една единица мнението ми и най-вече доверието ми в нейните възможности.

Мислех, че съм прекалено критична, водена от предразсъдъка за възрастта и т.н. Но най-голямото изумление преживях, когато, обсъждайки различни книги, учителката сподели, че тя не обича много да чете, даже хич. „Нямам никакво време“, това беше нейната причина. И се замислих…

Дали си на 20 години или не, какво би означавало да нямаш време за книги… Бих приела нямането на време като оправдание за непосещаване на барове и кино. Но… Да нямаш време, за да прочетеш една книжка, имайки предвид, че в София поне час от денонощието минава в пътуване и можеш да го направиш по-смислено от блеене през прозореца или цъкайки на телефона 2048 (или каквато и друга игра да е…).

Това е от малкото моменти в живота ми, в които съзнанието ми не е успявало и не е искало да приеме нещо за истина, а именно нямането на време за четене. И то, когато си на 20… И най-вече, когато си се заел с мисията да бъдеш учител, да вдъхновяваш, да променяш, да имаш цел, да си добродетел(ен).

Искрено ми стана мъчно и неудобно, че не е имало някого, който да отвори вратичката за книгите в живота на младото момиче. Защото би пропуснала толкова много, невъзможно да се замени с каквото и да било друго!

Затова…
ЧЕТЕТЕ!
Най-вече това, което ви харесва.