Аз знам, че нищо не знам, и не се срамувам от това

Когато бях в училище, да кажем, около 15-18-годишна, се страхувах да питам „Какво е това?”. Или „Къде е това?”. Или „Какво означава?”. В един момент толкова си бях втълпила, че трябва да знам всичко, че се срамувах от това да не знам нещо. Дълго време живеех с усещането, че не знам толкова много неща, но и се срамувах от това, бях потисната и с ниско самочувствие.

В часовете по философия често цитирахме Сократ с „Аз знам, че нищо не знам”. И въпреки това, повтаряйки тази мисъл, не успях да преодолея това чувство за малоценност или по-скоро за незнание. Сигурно този етап от живота на израстващия човек е нещо нормално. Нямам представа. Но днес се сещам как вече не се притеснявам да попитам за значението на нещо, за местоположението на нещо (град или забележителност) и за приложението на друго.

Едно от ключовите ми запознанства беше с човек, който знаеше това, което и аз знам, но беше запознат и с много повече факти, теория, имаше и повече опит. Това беше така необходимата ми комуникация, в която аз бях ученикът, а другият учителят, с цел не да бъда изпитвана, а единствено да бъда научена и то не нарочно. Просто бях една попиваща гъба, която не само възприемаше информация, но и не се страхуваше да пита. Точно тогава започнах да задавам милион и един въпроси!

Това, скъпи деца и възрастни, е ценно! Не се свенете да признаете пред себе си, а и пред другите, че нещо ви е убягнало. Всеки от нас има различни интереси и насока, в която иска да се развива, затова и „багажът”, с който пътуваме е различен. И това, че някой е пропуснал някоя важна част в училище не е голяма работа, ако той има желание да навакса пропуснатото.

Най-важно е желанието за подобряване, за научаване, за задаване на въпроси, за търсене на отговори. И другото важно нещо, за да бъдете в мир със себе си, е да приемете, че винаги ще има какво ново да научите, но и няма нужда да се притеснявате от това, че още не сте го научили.

Днес, когато не знам нещо, питам или човека срещу себе си или интернет. И не се срамувам да вдигна ръка с въпроса: „Извинете, какво означава това?”. Опитайте се и вие, ще ви стане по-леко, а и ще научите още повече за себе си и за света!

И моля ви, не казвайте на децата, че да не знаеш нещо е срамота! Насърчавайте ги да търсят, да учат, да четат, най-вече когато виждате, че нещо ги вълнува истински! Именно нещата, които са ни интересни, са тези, които най-лесно научаваме. А покрай тях може да се запознаем и с други на пръв поглед безинтересни за нас неща, но ценни!

Защото днес познанието е най-важният и скъп капитал, който е по-добре да споделим с другите, вместо да го пазим само за себе си!

*Текстът е вдъхновен от няколко интервюта за работа и много скъпи приятели.*

Святсепшън: „Светът на Софи“ в „Светът на Мира“

Удоволствието от препрочитането.
Едва последните 2 седмици го усетих. Макар да имах откъслечни спомени за любимата си книга „Светът на Софи“, преживях всичко отново.

Разликата беше като да се живеят два различни живота.
Различни приоритети.
Различни гледни точки. 

Първият ми досег с книгата бе преди 4 години, подготвяйки се усилено за матурата по философия. Това бе най – добрият материал за теоретична подготовка, който се възприема лесно, подправен с приятни примери. А художествената част улеснява четенето и запомнянето.
Е, тогава явно не съм обърнала никакво внимание на историята за живота на Софи. Или по – скоро за света й. (Нищо няма да издавам, може да продължавате с четенето по – надолу!)
Тогава изчетох книгата за 3 дни, часове наред четене, водене на записки. А резултатите по – късно: почти изписана тетрадка с история на философията, взета почти отлично матура по философия и любима книга.

Ако някак случайно сте пропуснали заглавието, поправете се!
„Светът на Софи“ е за историята на философията, историята на човечеството, на планетата, на разума, поставяща безброй въпроси за настоящето и бъдещето.

Едва ли има нещо случайно в това, че избрах блогът ми да се казва „Светът на Мира“. Но това се случи несъзнателно, а едва 2 години след създаването му осъзнах как подсъзнанието ми е сътворило най – доброто име, аналогично на най – добрата книга за мен.

Книгата е за всеки от нас. В нея може да се намери съкровище или просто огледало за света около нас. А историята на героите в нея е вълнуващата част, с която очарова талантливият норвежки автор Юстайн Гордер.

„Whiplash“ или емпиричното познание на критиката

Вдъхновена от най – новия блог за филми в родното блогърско пространство, чийто последен пост е посветен на филма „Whiplash“, си пуснах и въпросната лента.

Какво ме впечатли? 
– Конфликтът. 

Този така познат емпирично конфликт.
Той ни съпътства или по – скоро ни обръща като малко камъче каруцата всеки път, когато сме поели към някоя дестинация.

Конфликтът може да е с родителско тяло, което както знаем не пести критики, и с право.
Конфликтът може да е и с учител в гимназията или преподавател в университета. Когото и да сложите като социална фигура на мястото, все ще се получи.

Критиката, след като съм преминала през няколко, които са срутвали целия мост, по който вървя, кара обектът й да скочи в реката или да си построи нов мост, а в най – добрия случай, той просто се научава да плува.

От ретроспективна гледна точка днес съм благодарна на няколко човека, които не са пестили критика:
1. Учителката, която ме научи как да бъда добър оратор. А от ученето с нея никога не ще забравя следобедите в училище, репетирайки, поправяйки, грешки, връщане отначало за стотен път. И сълзите, които изпълваха и преливаха веднъж или два пъти очите ми.

2. Учителката по философия, с която се виждаме толкова кратко и за малко, но пълноценно, че не й остава време да размаха показалец.

3. Майка ми, която продължава да ме напътства и мъмри как да стана човек.

Дали този метод на критика, тактично мачкане, провокация, е успешен, все още спорим с приятели.
При мен действа.
Подейства и когато бях скъсана при небезизвестния Бондиков във ФЖМК. Толкова ме мотивира да докажа на себе си, че мога да назубря всички излишни неща за прословутия изпит по статистика, че рисувах цици с и без зърна, за да запомня визуално иначе скучните понятия.

Е, поправяйки 2-ката на 6-ца (не се хваля), си доказах, че мога да запомням и скучни неща, че мога да се пречупя и най – важното, че това са моментите от живота ни, които ще се открояват в морето от розовост и спокойствие, но които ще ни превърнат в борещи се, можещи и най – вече познаващи своите възможности хора.
А те по – скоро са толкова големи, колкото ние им позволим да бъдат.
Нещо като sky is the limit!