Какво е да си дете на разведени родители, или историята на едно медицинско?

Да си дете на разведени родители е като да имаш родители, ама без семейство, или пък точно обратното.

Всъщност това е от многото въпроси, чийто отговор варира. Зависи от причините за развода, от това къде са родителите, при кого живее детето, кой го отглежда, какви са взаимоотношенията с двете семейства, от които идват майката и бащата, дали е само едно дете и т.н.

  1. Темата все още е табу.

Темата е обширна, но и табуизирана. Поне така го усещам през последните 20 години.

Докато едната ми баба всеки път ме оплаква, че съм без баща, че не съм имала нормално детство и т.н. то в другите социални кръгове почти не се говори за това.

Когато бях малка се носеше като мълва за някое друго дете или съученик, приятел на приятел, че „и техните са разведени“. И като ми кажеха нещо такова, започвах да намествам пъзела и да си давам лични обяснения за поведението за въпросния човек.

Моят личен опит показва, че да си дете на разведени родители не е голяма драма.

Последният път, в който се убедих, че съм имала късмета със смела майка, която да се разведе, е моментът, в който ровейки в онази черна чанта в гардероба с документи всякакви от последните 20+ години, незнайно как (защото там съм ровила поне 50 пъти), открих един документ, малък и невзрачен, но показателен. В онази черна, пълна с листи чанта, открих медицинското на мама. Онова медицинско, което вероятно е извадила след поредния побой върху нея и за щастие последен такъв. Защото след това е дошъл разводът.

Открих документа и пъзелът ми се нареди.
Няма смисъл да живееш с човек, който ти причинява физически и психически тормоз.

Няма смисъл да обричаш и детето или децата си на същия такъв, само защото възрастните не гледат с добро око на разводите. Особено ако, както в моя случай, живееш в малък град или село.

  1. Струва ли си жертвата?

Тъй като и в двете ми семейства (от страна на майка ми и от страна на баща ми) има „традиция“ с неразбирателство в семейството, вкл. и развод, то се наблюдава известна промяна в поведението и „жертвите“, които са склонни да направят родителите.

Баба ми понася цял живот всякакъв тип тормоз от страна на дядо (вече покойник), мислейки, че е по-добре децата й да имат лош баща, отколкото да са без баща. Е, разбирам я донякъде. Едва ли през 70-те е имало толкова разводи и е било възможно самотна майка да отгледа 2 деца в малко село. А и обществената стигма не е лека задача, с която да се справи човек. Така почти цял живот тя и децата ѝ понасят семеен терор. От там не съм намирала никакви документи и медицински, но разказите и наследеният модел за поведение ми казват достатъчно.

  1. Кой да отгледа детето?

В моя случай съдът ме поверява на майка ми. За щастие. Баба (майката на мама) помага през цялото време, като ме отглежда, докато мама работи и пътува. През повечето време майка ми е заета с това да изкарва пари, но успява и да ме възпитава, да ми даде възможност да съм самостоятелна и да не съм разглезено дете.

Забелязала съм, че в случаи на разведени родители, и двете страни правят опити да заместят уж липсата на родител с материални неща, което едва ли работи – не и ако искате детето ви да има що-годе добри ценности. А и един отдаден и обичащ родител, според мен, е много повече, но и напълно достатъчен в подобни случаи, за да бъде възпитано и задоволено детето.

  1. Връзка с родителите.

От малка съм свикнала да ставам сама за училище, да си редя раницата с учебниците, да си чета книгите в задължителния списък (понякога не с голямо желание). Израснах доста срамежливо хлапе, дори съм имала моменти, в които ме беше срам да се кача при вуйчо и вуйна на втория етаж.

Докато бях малка, спазвайки условията на съда, можех да посещавам другите баба и дядо (вкл. баща си) по-рядко. Тогава другият дядо идваше с колата да ме взима за уикенда. И единствената обич, която съм усетила от страна на другото семейство е именно от баба 2 и дядо 2 (все пак съм първо внуче) и от единия ми чичо.

Баща ми никога не ми се обаждаше, а и до ден днешен не го прави, нито за рождения ми ден, нито за празниците, нито просто за да ме чуе или да пита как съм. Виждах го рядко, нямах особено желание, защото той за мен бе просто познат, чиито гени нося. Не усещам някаква връзка, нито нужда от такава.

От общуването с него помня как като малка (докато все още живеехме всички като семейство в апартамента – била съм на 2-3 годинки), ми дърпаше пръстчетата на краката и ме болеше адски много. Мразех, когато го прави. И помня как една вечер, когато седяхме в хола, аз, сгушена при мама на дивана, а баща ми гледащ телевизия. Аз шептях нещо вероятно много вълнуващо на мама, когато баща ми се скара, че му преча да гледа телевизия. Явно съм продължила с разказа на ухо, защото малко по-късно баща ми стана и ми удари плесница. Тогава заплаках.

Като се преместих да уча в София, ме увещаваше да замина за чужбина, защото там съм могла да изкарвам пари. Тука нямало смисъл. И постоянно правеше забележки за външния ми вид – най-вече имаше много против обецата на веждата. А аргументите му бяха, че „хората гледат странно и говорят”. И допълваше, че и той искал да се татуира, но хората…

Като цяло спомените и впечатленията, които имам от него са на доста стиснат, защото никога не си плащаше издръжката (макар и смешна като сума), нито пък ми даваше доброволно някакви пари. Грижите му се простираха до там да ми даде нещо, което можеше да вземе от магазина, в който по едно време работеше или от другия, който по-късно имаше. Нещата като цяло бяха дрехи и храна, първите можеше и да ми ставаха, но вторите най-често бяха с изминал срок на годност. Това е запазената му марка, защото носеше храна с подобно качество на баба и дядо с уверението, че скоро е минал срокът на годност и още стават за ядене нещата.

Освен дядо, който не само ме возеше с колата, но и ме глезеше със сладолед и кола, чичо също беше загрижен за мен. Той е човекът, който повече пъти ми е звънял, писал, взимал от село и връщал обратно и давал някакви пари. И който и до ден днешен (а съм вече на почти 25) ме поздравява и ми дава джобни за празниците, ако се видим.

  1. Детето като вещ.

Докато бях малка, се случваха и интересни събития, пряко засягащи мен. Бях най-често между чука и наковалнята, защото двете семейства сякаш се надпреварваха (по-скоро това, на което не бях поверена от съда). Едните бяха по-заможни и се опитваха да ме впечатляват с лакомства, колело и всякакви подобни неща, които очевидно майка ми трудно можеше да ми осигури в изобилие.

Съревноваваха се пари срещу думи.

Майка ми често не ме пускаше да виждам баба 2 и дядо 2, защото винаги се връщах плачеща и разстроена, защото гостуването ми при тях е свършило. Всъщност аз си ревях винаги, когато се отделях от някого. В петък – преди да ида при баба и дядо – плачех за мама, а в неделя, като се връщах, за баба и дядо. Това винаги ядосваше майка ми, но обещанието за забрана да ги виждам, ако продължавам да плача, както човек би се досетил, водеше до още сълзи и сополи.

Куриозни бяха случаите като този, при който завърших детската градина и предстоеше да ме запишат в предучилищна. Тогава беше краят на лятната ваканция, когато бях отишла отново при баба 2 и дядо 2. Те ме питаха дали искам да ме запишат да уча там. Аз, естествено, се съгласих. На следващия ден ме заведоха в училището и ме записаха. През следващата седмица не исках да ходя на училище и на спирах да плача, затова дядо 2 ме е върнал на мама с обяснението, че не знаят какво да правят, защото само плача. (Този спомен беше допълнен от разказа на майка ми, защото не си спомням онази част с едноседмичния рев.)

През същите тези години, докато още бях малка и нямах мнение и въобще не разбирах какво се случва, и двете страни се опитваха сякаш да ме настройват срещу другата. Особено проблематично беше какво чувах и после говорех на баба и дядо 2, по време на бракоразводното дело, защото всяко едно твърдение, което би намалило шанса съдът да ме повери на баща ми, беше заплаха за моето бъдеще. Често ми казваха какво да говоря и какво не пред другите.

Сега си мисля, че това не е най-правилният вариант, защото все пак това поведение и реч влияе на детето и му дава една погрешна представа за ситуацията и за „семейството“. Сякаш бях вещ, която се опитват да продадат на пазара, едните обещавайки ми играчки и материални неща, а другите просто отстоявайки правото си, дадено от съда.

В крайна сметка, майка ми единствено можеше да се грижи за мен, а и го предпочитах и останах при нея. Едва ли съм имала и друг шанс, но кой знае.

  1. Порастването.

Като по-малка си мислех, че когато са разведени родителите ти, имаш 2 семейства, които ще ти дават повече и няма да ти липсва нищо. Това обаче е възможно сигурно в случаите, в които и двете страни те обичат и подкрепят. Ако обаче това е налице, тогава едва ли щяха да са разведени.

Баща ми, както вече казах, не се интересуваше от мен, така че опцията с това да съм двойно обичана и затрупана с играчки, липсваше. Но пък ми стига това, че бях обичана от мама. И най-вече – възпитана. Спасих се от това да стана разглезено и неразумно същество.

Моменти, в които да ми липсва баща, почти не е имало. Имала съм по-скоро странни ситуации като тази, в която много добра приятелка в гимназията разказваше за нейния „тати“. Аз никога не съм и мислила да наричам моя биологичен родител от мъжки пол така. Тя разказваше как с нейния „тати” правили нещо или ходили някъде заедно и точно това нарицателно ми остана в паметта.

„Тати”, когото аз нямам. Дори не предполагам каква трябва да е връзката между баща и дъщеря. Въпреки че имам доведен баща, който в продължение на над 10 години се грижеше за мен от все сърце: финансово, морално, че даже и ме глезеше, което нерядко беше повод за недоволство от страна на майка ми. Но него така и не го допуснах толкова близо емоционално, че да го наричам татко и да го чувствам така близък, макар той да ми е казвал десетки пъти, че може да го наричам татко, защото за него съм дъщеря.

  1. Обичаите.

Неприятната страна на това да си с разведени родители са всички обичаи, през които е възможно да се наложи да преминеш. Един такъв беше абитуриентския ми бал.

Първо, че нямах желание и не виждах смисъл да събирам роднините и да правя банкет.

Второто беше завеждането ми до самия бал. Това е единственият път, в който баща ми е имал смисъл в живота ми (освен при зачеването ми), защото ме вози до училището, след това и до ресторанта, направихме си и снимка и това беше. А, да, за малко да забравя – без да го моля ми даде 50 лв.

В училищния двор беше само майка ми, която тогава беше и адски щастлива, задето е успяла да се справи с мисията да ме издържа и отглежда, за да завърша втора по успех във випуска, с желание да продължа да уча.

Другите ритуали, които ще ми създадат голяма доза некомфорт и които най-вероятно ще пожелая да си спестя са: сватби, кръщенета и т.н.

  1. Натискът.

Днес вече съм почти на 25. Малко повече от 20 години с етикет „дете на разведени родители“. Нямам представа какво е да имаш обичащите те мама и татко, защото само мама е тази, която и до днес ме моли да ям, приема поръчките ми за вечеря и се тревожи, сякаш съм на 5, дали съм се облякла и къде съм. Но това явно е и защото от над 5 години не живеем заедно.

През годините взаимоотношенията ни бяха какви ли не. Тя ми беше и майка, и баща. Беше и първият ми работодател. По някое време, като премина пубертетът, в който мразех всички и исках да се изнеса, станахме приятелки. И до днес сме приятелки. Тя споделя повече, но това е защото аз по принцип съм си темерут и не говоря много. По-скоро не се оплаквам толкова, колкото на нея би ѝ се искало.

Разменяме си дрехи, правим си неочаквани подаръци, говорим по един час по телефона през 2-3 дни. Задължително ѝ пиша дълги смси на празници, за да я разплача. И винаги успявам.

Тя все още се изненадва, че баща ми продължава да не се интересува от мен.

С годините осъзнах, че товарът за нея е бил двоен. Преживяла е и е жертвала толкова много и е била най-смелият човек. Защото, ако днес аз трябваше да отглеждам сама дете, щях да се замисля.

Днес всичко е толкова различно. Роднините, самата аз.

Няма го онова съревнование, защото баба и дядо знаят, че ги обичам независимо къде живея. Вече съм на 3 часа път и от двете семейства и си липсваме всички.

Понякога чувам едната баба да казва, че тя ме изгледала (това е в пристъпите на главозамайваща обич към мен). А аз знам, че не е вярно, защото помня при кого съм живяла, както и какво са ми разказвали за бебешките ми години. Но не споря. Оставям ги да живеят със спомените и убежденията, с които се чувстват спокойни и щастливи. Въпреки разбитите семейства, съдби, болестите в резултат на прекомерния стрес и т.н.

Натискът днес обаче е различен.

Откакто имам сериозен приятел и баба 2 го харесва много за зет, доста осезаемо се опитва да ме „сдобри“ с баща ми. Настоява да му се обадя, да го поздравявам, да запозная приятеля ми с него и т.н. Няколко пъти имахме спорове по отношение на това, дали ми е баща или не и как да се държа с него.

И е тежко, че тя е майка и баба, и иска първата и най-важна внучка да има поне малко нормални взаимоотношения със семейството, когато се появи още един важен човек в живота ѝ.

Но няма как човек, когото не чувствам като близък и който години наред не ме е търсил, забелязвал и т.н. за един ден да ми стане важен. Още повече, че той има ново семейство и цели 4 други деца. А и след опитите за разговори с него, изводът ми е, че не си приличаме по отношение на музика, книги и въобще интелект. А с такива хора по принцип не желая да общувам. Още повече ако са причинили толкова много болки и травми на най-ценния ми човек – мама.

И макар всички да ми казват „како“, защото съм най-голямата от всички внуци, разликата се усеща. Разбирам баба, разбирам дядо, разбирам всички роднини. Но не разбирам единствения непознат за мен човек – баща ми.

Да създадеш дете и да не проявиш ни най-малко желание или интерес дали е добре. Не ми липсва, но ме озадачава. Сякаш не е възпитан от баба и сякаш няма сърце. Сърцето, с което в момента отглежда и се грижи за другите си деца.

Доста съм мислила по отношение на възможните причини за развод. Дали е неразбиране или просто неподходящо време. Недостатъчно опит и себепознание, за да си готов за семейство и дете. Урокът, който съм си записала след всичкото това мислене е:

Когато решиш да обречеш друг човек на себе си, помисли дали си достоен за него!  

Аз пораснах, успях дотук, но като мен, вярвам, не са много деца. Сигурно са безброй тези, които не са могли да преживеят липсата, които не са имали добри модели за поведение и които се чувстват ощетени или различни по много неприятен и неприемлив начин. Отритнати или нежелани най-малко.

Знам, че ще направя всичко възможно, ако някога имам дете, да има поне толкова добра майка, каквато имам и аз, и да има баща. Истински, а не просто на хартия. Добър баща и добър човек.

И ще държа медицинското далеч от мен.

Advertisements

Аз знам, че нищо не знам, и не се срамувам от това

Когато бях в училище, да кажем, около 15-18-годишна, се страхувах да питам „Какво е това?”. Или „Къде е това?”. Или „Какво означава?”. В един момент толкова си бях втълпила, че трябва да знам всичко, че се срамувах от това да не знам нещо. Дълго време живеех с усещането, че не знам толкова много неща, но и се срамувах от това, бях потисната и с ниско самочувствие.

В часовете по философия често цитирахме Сократ с „Аз знам, че нищо не знам”. И въпреки това, повтаряйки тази мисъл, не успях да преодолея това чувство за малоценност или по-скоро за незнание. Сигурно този етап от живота на израстващия човек е нещо нормално. Нямам представа. Но днес се сещам как вече не се притеснявам да попитам за значението на нещо, за местоположението на нещо (град или забележителност) и за приложението на друго.

Едно от ключовите ми запознанства беше с човек, който знаеше това, което и аз знам, но беше запознат и с много повече факти, теория, имаше и повече опит. Това беше така необходимата ми комуникация, в която аз бях ученикът, а другият учителят, с цел не да бъда изпитвана, а единствено да бъда научена и то не нарочно. Просто бях една попиваща гъба, която не само възприемаше информация, но и не се страхуваше да пита. Точно тогава започнах да задавам милион и един въпроси!

Това, скъпи деца и възрастни, е ценно! Не се свенете да признаете пред себе си, а и пред другите, че нещо ви е убягнало. Всеки от нас има различни интереси и насока, в която иска да се развива, затова и „багажът”, с който пътуваме е различен. И това, че някой е пропуснал някоя важна част в училище не е голяма работа, ако той има желание да навакса пропуснатото.

Най-важно е желанието за подобряване, за научаване, за задаване на въпроси, за търсене на отговори. И другото важно нещо, за да бъдете в мир със себе си, е да приемете, че винаги ще има какво ново да научите, но и няма нужда да се притеснявате от това, че още не сте го научили.

Днес, когато не знам нещо, питам или човека срещу себе си или интернет. И не се срамувам да вдигна ръка с въпроса: „Извинете, какво означава това?”. Опитайте се и вие, ще ви стане по-леко, а и ще научите още повече за себе си и за света!

И моля ви, не казвайте на децата, че да не знаеш нещо е срамота! Насърчавайте ги да търсят, да учат, да четат, най-вече когато виждате, че нещо ги вълнува истински! Именно нещата, които са ни интересни, са тези, които най-лесно научаваме. А покрай тях може да се запознаем и с други на пръв поглед безинтересни за нас неща, но ценни!

Защото днес познанието е най-важният и скъп капитал, който е по-добре да споделим с другите, вместо да го пазим само за себе си!

*Текстът е вдъхновен от няколко интервюта за работа и много скъпи приятели.*

Предизвикай се да компостираш

Чудите се къде да си изхвърлите ябълката, като я изядете? А обелката от банан, костилките от плодовете и остатъците от зеленчуците за салата също ви колебаят къде им е мястото? Или пък вие сте от хората, които въобще не се чудят, ами смело ги изхвърляте с останалия боклук?

И защото вече звучи като реклама на веестелешоп, а не това е търсеният ефект, ще ви дам отговорите:

Мястото на органичния отпадък не е нито на бунището, нито сред балираните отпадъци, а още по-малко в кофите с отпадъците за рециклиране.
На сметището органичният отпадък гние, докато е натъпкан между останалите боклуци, отделяйки метан (това е същият газ, който пръцкат кравите). Поради тази причина се нарича още блатен газ, заради гниенето, което претърпяват растителните материали в блатни местности при липса на кислород (това ми го подшушна Уикипедия). Така много често този метан става причина за самозапалването на сметищата, което е още по-лошият резултат от неправилното изхвърляне на отпадъците. Метанът още е парников газ, но и озоноразрушаващ такъв. А за някои метанът е просто по-евтиният вариант за придвижване с БеЕмВе.

img_20160915_194513

И защото говорех за органичния отпадък и за това, къде е мястото му, ще ви подскажа: органичният отпадък се чувства най-добре в компостера!
Да, КОМ-ПОС-ТЕР. Не компот, не и постна манджа.

Компостерът е мястото, от което като от вълшебен цилиндър се появява не заек, а тор. Тор, хумус, или онова нещо, което прави почвата плодородна. 

И за да не звучи като нещо изфантазирано, ще разкажа от къде ми дойде това просветление:
Последните 4 дни присъствах на първото в живота ми обучение, свързано с нещо толкова значимо, ново и вълнуващо (а и малко слузесто, заради червеите) – компостирането.
Младежки лагер „Предизвикай се да компостираш“ е нещото, което, оказа се, съм търсила дълго време. Макар няколко дни да се колебаех дали да присъствам, заради възможността да имам още едно злополучно палаткуване, реших, че е време да изпитам себе си, като спя във временния си дом-стая цели 3 вечери.

img_20160915_144116

Оказа се, че палаткуването е супер приятно (стига да не вали и трещи, докато си само с един чифт дрехи и обувки, както при първия ми опит за такова преживяване). Освен да подобря положително мнението си за този тип удоволствие, се уверих, че никое от съществата от Doctor Who няма да се появи ненадейно в или около палатката ми с цел да ме еxterminate-не (въпросният страх си подсигурих от ударните дози епизоди в последните седмици, бликащи от гнусни, страшни и вредни за съня създания).

За почти четирите дни 15+ човека се занимавахме на теория и на практика с компостирането (по-долу ще разкажа и за любимата ми компостна тоалетна). Всички заедно мерихме, чертахме и рязахме летви и дъски, завивахме болтове и забивахме пирони, боядисвахме, пилихме. Всичко това, за да направим компостер за училището в Шабла, който стана наистина супер красив и функционален.

img_20160917_133142

Честно казано, преди всички изброени манипулации, никак не вярвах, че от нищо, (ако можем да наречем предварително нарязания дървен материал нищо), ще успеем да изградим нещо толкова значимо. Процесът си беше вълшебство, но не просто изведнъж случило се и случайно, ами планирано, мислено, чертано, рязано, ковано, сглобявано и какво ли още не.

Вълнуващо беше как децата в училището от доста незаинтересовани и незнаещи абсолютно нищо за компостирането, се превърнаха в активни участници в процеса по съграждане на компостера. Тайно завиждах на всеки един от тях, имащ късмета да е точно там и тогава, когато някакви хора идват в училището им с желанието да предадат пламъка на знанието и грижата към природата. И силно се надявам, че след години ще видя поне едно от децата, вече пораснало, активно опазващо всичко, което ни заобикаля!

Във всички дни забавлението крачеше редом с нас, независимо дали по пътя към плажа, до магазина в с. Езерец (там беше лагерът ни) или пък по пътя към компостната ни тоалетна
compost-toilet

За любопитните: това е като тоалетната на село (поне тази при прабаба и прадядо в с. Палат някога беше такава), ама не точно. Т. нар. „лимонада“ си имаше собствен съд, а т.нар. „шоколад“ също имаше свой собствен такъв. По въпроса с отделянето на тези така важни материали, продукти на тялото ни, научих, че сами по себе си те са вид тор, който при определено „отлежаване“ и разграждане, са също толкова важни и полезни за растенията и почвата.

Осъзнах как толкова дълго време не съм знаела, нито за миг осъзнавала, че дори самата аз съм един вид компостер. А за да бъде един компостер истински, то той трябва да получава необходимия материал, който да превърне в компост. (Тук ще намерите подробна информация за компостирането, защо е важно и какви са основните правила за него.)

За всички присъстващи, съм сигурна, че любими ястия ще останат всички, приготвени с обемно количество елда, овес и булгур. Точно в този ред ги ядохме и точно в този ред са ни любими. Извън вътрешните шегички готвенето беше още един задружен и приятен процес, понякога даже по-приятен и от самото ядене (надявам се, че готвачът ни няма да ме разбере погрешно и да си помисли, че има ястие, което да не ми е харесало!). Научих много нови рецепти, съчетания, а салатата от тиквички ми стана любима, опровергавайки песимизма ми по отношение на салата от такъв характер.

Към края на лагера имахме и доста приятните задачи да представим театрално това, което получихме като впечатления от разговорите си с местните хора по отношение на отпадъците и компостирането. Играейки ролята на Песимиза, вдъхновена от реакциите на някои от учениците, си дадох сметка, че не е трудно човек да бъде научен на добро. И все по-убедено вярвам в онова, което ми каза веднъж учителката ми по философия, а именно, че ценностната ни система се променя всеки ден.

И аз се промених, и аз научих много, успях дори и да направя, макар и малко, за да помогна някой друг да научи и да се промени. Това е от моментите, в които завиждам на себе си, че съм точно тук и точно сега, за да познавам хората, които носят и създават доброто с делата си.

Благодарности за усилията, думите, жестовете, шегите и труда на всички!

П.П. Успях да се сдобия и с малък компостер за вкъщи, който всеки може да направи с подръчни материали. Инструкции може да намерите тук, а благодарностите са за Еми.
А ето така изглежда моят, който очаква само новите си наематели червеи, за да започне да работи с пълна пара и вълшебност!

КОМПОСТЕР

*May the елда be with you*

Моят герой от детството

Когато бях на 6, вече знаех буквите и цифрите. Можех да смятам и чета, не перфектно, но началото беше поставено. И беше едно наистина добро начало.

Помня как през ваканциите и съботите и неделите гостувах на баба и дядо в Кресна (което е на 15 минути от село, където живеех). Имах си една единствена приятелка, но приятелка като за целия свят. Тя живееше в съседната къща и това, както и фактът, че квартал Котата е доста малък и има предимно възрастни хора, чиито внуци идват през ваканциите, ни сплоти допълнително.

Имахме страхотно детство (не само защото сме живели през 90-те и не е имало компютри, както сега), в което благодарение на нея и това, че беше 5 години по-голяма и 5 пъти по-умна и отговорна от мен и другите ми приятели, вършехме не само щуротии, но и умнотии.

Сред спомените за щуротиите имам няколко ярки:
– Играем с кукли и шием дрешки за тях;
– Играем с нейните въдички и надуваемото басейнче с рибки (изкуствени), които трябваше да ловим. Това все още го има по детските паркове;
– Обикаляме горичката над нас, повлекли кучето на баба барабар със синджира, докато не стигнем до другия край, след няколко часа, когато цялата махала е в паника, че сме изчезнали. Намира ни майка й, на стадиона, а нас ни очаква най-страшното наказание – да не ходим на детска дискотека.

Бърза вметка – детската дискотека представляваше следното:
Аз, кака и баба отиваме в дискотека „Бриони“ към 6-7 часа след обяд, сядаме на масичка, поръчваме си кола и картофки със сирене, слушаме музика час-два и се прибираме. Е, когато бяхме непослушни, нямаше такова удоволствие.

…Кучето от историята по-горе го изгубихме по пътя. Оказа се, че се е върнало преди нас, но своевременно е паднало във външната тоалетна на съседите. Наложи се да го къпят. Поне веднъж.

Сред забавните моменти беше и гледането на слънчевото затъмнение през опушени парчета стъкло, но с още 2-3 приятелчета. Те живееха в последната къща и бяха от ромски произход. Бяхме стабилна банда, организирахме си игри, с томболи, беряхме от черешите на съседите, едното момче се качваше по лозниците, за да ни бере грозде, и въобще бяхме много щастливи заедно. Всичко се промени, когато пораснахме и момчето и момичето се преместиха да живеят в по-голям град. Останахме само аз, кака и другото момче. което също играеше на кукли с нас, и тримата оплаквахме с часове на улицата отпред онази певица Румяна, когато разбрахме, че е умряла…

Умнотиите, които вършехме, се изрязаваха в учене как се пише, чете и смята. Имаше пред къщи едно квадратно парче метал/ламарина, с тъмен цвят. Кака носеше тебешир от училище и ми пишеше задачите за деня. Имахме си гъбичка, за да трием „дъската“. И така имахме едно малко училище на открито. И това бяха най-любимите ми часове.

Благодарение на нея в първи клас умирах от скука, докато още бяхме на първите букви от азбуката, а другите ми съученици нямаха представа, че има буква Щ. Дори класният ми ръководител настояваше да ме местят в по-горен клас, защото съм била много пред останалите. Майка ми не се съгласи и си останах в същия клас…

С годините нещата се промениха. Виждахме се все по-рядко. Все по-малко ставаха общите ни преживявания и спомени. Но любовта ни се съхрани в онези чекмеджета в сърцето, които рядко отваряме, но знаем, че са там и ни е топло. Аз пораснах и дойдох да уча и живея в София. Кака завърши висшето си образование, омъжи се и вече си има и прекрасно дете.

Има всичко това, което знам, че заслужава, защото се е борила. Осъзнато, с воля и с много любов и търпение. Като онези любов и търпение, с които ме учеше как се чете, пише и смята.

Благодаря ти!
Винаги ще те обичам, задето си ми дала повече, отколкото някога ще мога да ти дам аз!

P.S. Извинявай, че веднъж ти изхвърлих дрешките на куклата. Просто ти умееше да шиеш по-добре!

Учителката на 20, която не обичаше да чете

Рядко се впечатлявам дотолкова от нещо отрицателно, че да искам да пиша за него. Но си мисля, че вчера срещнах човек, който е абсолютен ходещ оксиморон.

Запознах се с една 20-годишна девойка, която се очакваше да преподава немски език на група кандидат-служители във фирма. Е, ако оставим настрани прекалената емоционалност, през която прозираше ЕГН-то на момичето, почти всичко си беше нормално. Преподаването все още не й беше сила, защото голяма част от времето преминаваше в саморедактиране на глас, което понижи с още една единица мнението ми и най-вече доверието ми в нейните възможности.

Мислех, че съм прекалено критична, водена от предразсъдъка за възрастта и т.н. Но най-голямото изумление преживях, когато, обсъждайки различни книги, учителката сподели, че тя не обича много да чете, даже хич. „Нямам никакво време“, това беше нейната причина. И се замислих…

Дали си на 20 години или не, какво би означавало да нямаш време за книги… Бих приела нямането на време като оправдание за непосещаване на барове и кино. Но… Да нямаш време, за да прочетеш една книжка, имайки предвид, че в София поне час от денонощието минава в пътуване и можеш да го направиш по-смислено от блеене през прозореца или цъкайки на телефона 2048 (или каквато и друга игра да е…).

Това е от малкото моменти в живота ми, в които съзнанието ми не е успявало и не е искало да приеме нещо за истина, а именно нямането на време за четене. И то, когато си на 20… И най-вече, когато си се заел с мисията да бъдеш учител, да вдъхновяваш, да променяш, да имаш цел, да си добродетел(ен).

Искрено ми стана мъчно и неудобно, че не е имало някого, който да отвори вратичката за книгите в живота на младото момиче. Защото би пропуснала толкова много, невъзможно да се замени с каквото и да било друго!

Затова…
ЧЕТЕТЕ!
Най-вече това, което ви харесва.