Символите на града на Мира (и любовта)

Когато съм човек, живял поне 18 години в малък град, няма как да не ми липсва нещо. На мен ми липсваше в повече. Културни събития, театър, цветни и артистични хора, подходящи барове и като цяло барове, а не дискотеки. Липси на едно се запълват временно с други неща. Повече книги, повече чат, училищни дейности, пътувания. Докато един ден заявявам пред себе си и приятелите си, че това задушно място ми е тясно.

Клишетата в малкия град са преобладаващи качествено и количествено.
В големия град също има клишета, но те могат да се избегнат. В София деградацията е само за тези, които носят в себе си непоносим от предишните местообитания товар. Тук хората – клишета са по – лесно различими, защото има много, които не са. Да, тук е място, събиращо всякакви, всички, достатъчно, понякога повече (особено в градския и на опашката в магазина). Тук бързо свършват билетите за театър. В Нощ на театрите почти няма места. Но пък има не само Нощ на театрите, а Нощ на музеите, Нощ на литературата. Тук нощите са различни. Определям ги аз. Аз и моите нови приятели. Не, че старите също не са тук. И те успяха да смелят навалицата, както и тя тях.

София е мястото на новите приятелства и на продължаващите стари  такива.

Тук е мястото, където мога да пробвам бира, ром, ром с кола, мента, мента с мляко, греяно вино, домашно греяно вино, вино в парка, бира в парка. Бира за 10 лв. Мога да опитам Хималайски чай и после да го приготвям вкъщи, канейки приятели в измислен Мир хостел, който всички обичат. А аз обичам тях, защото всички вярваме в нещо въображаемо.

Тук имам много възможности, но не неограничени. Защото все пак съм същият човек, подчиняващ се на морални норми, воден от семейни и не чак толкова ценности.
И все пак пробвам трева, няколко пъти. Не е толкова яко, нито задължително ставам наркоман. Не ставам и по – яка. Защото има и по – яки неща.
Като събитията, които се чудя как да наредя, за да видя възможно най – много. Като концертите, за които рядко плащам, защото съм истинска късметлийка.

Тук е мястото на метаморфозите. И не е задължително да стана пеперуда. Мода да стана  писател, артист, журналист, юрист. Но няма да остана в пашкула, а дори и да съм гъсеница, то ще съм доста по – красива, обогатена житейски и емоционално.

Тук е мястото на странните мечти. На първата или на истинската любов. Тук е мястото, където ще се татуирам и повече от година след това още никой освен аз и приятелите ми няма да знае. Тук е мястото, на което не нося етикет на челото си. Тук съм анонимна, но не и незначителна.

Тук съм значима и имам глас, защото крещя за поредна вечер на протестите. Тук играя с фризби на голям булевард, докато тичат деца и кучета. Песни и танци, игри. Големият град, какъвто никой не си представя. Тук се разграждат предразсъдъците, както кока – кола разгражда. Това все още не съм го порбвала.
Има джънк фууд в повече. И се радвам, че съм живяла почти на село с еко храна. И тогава оценявам и какво имам. Осъзнавам се сред хората и мястото. И обичам повече, понякога и мразя. Дисонанси, сезони, по – студена зима и идва ред на греяното вино, което допреди София не бях вкусвала.

Защото символът на София са сефтетата. Любима дума и любимо място. Тук се обичам!

Advertisements

Вълнения в „Нощ на театрите“

Вчера беше „Нощ на театрите“ и бързам да запиша нещата, на които ме научи този ден/вечер.

Добре е предварително да закупите билети за представленията, на които желаете да присъствате. Ще кажете, че то се знае, но има и такива есенни листа (отвеяни) като мен, които се сещат в последните часове, правят маршрута в последните минути и остават почти с пръст в уста.

„Мизантроп“ на Сдружение „КЛАС“ беше първата локация във „Фабрика 126“, но всички места бяха предварително запазени и не успяхме да се доредим. Лично за мен това бе сякаш най – желаната постановка, защото съм присъствала на впечатляващия „Кавказкият тебеширен кръг“ в НАТФИЗ, играна от класа на доц. Ивайло Христов, част от който участва и във въпросната „Мизантроп“.
Е, обещах си, че ще дойда след няколко седмици със закупени предварително билети.

Пътешествието продължи през Народен театър „Иван Вазов“, „Българска армия“, Театър 199, „Сълза и смях“. Последните надежди, че ще се вредим за места в публиката, на което и да е представление, се оказаха последните места в учебния театър на НАТФИЗ и в Сатиричния „Алеко Константинов“.

Двете думи, с които бих описала постановката „Код: Сазонов“ в НАТФИЗ, е когнитивен дисонанс. Почувствах се неприятно. Омерзена и не на място.
За мен театърът е последно останало чисто изкуство, имащо за мисия да съхранява и предава изконните ценности. Изкуство, което не бива и не се комерсиализира. И тази моя вяра и представа изключват едночасово+ разголване, показване на гърди в цяла светлина, съприкосновения между телата на актьорите и т.н. ( не ме разбирайте погрешно, нямаше сношения и подобни неща, но и да имаше, върхът на погнусата бе достигнат).
За мен театърът е като книга, но тази в „Код: Сазонов“ беше от онези панорамните детски книжки, но за възрастни. На зрителя не бе оставено и капка шанс да употреби въображението си. Всичко се казваше и показваше. А зрителят бе унизен. Жалко!
Надявам се вината да е в мен и да не съм разбрала просто идеята на авторите и актьорите. Надявам се, че театърът ни не се е профанизирал дотолкова. 

С тъга, омерзение и леко чувство на насилствена употреба, но и с надежда, че следващата постановка ще отмие срама, се насочих към Сатиричния.

Очакваше ме комедията „Волпоне“ с героите на детството ми Георги Мамалев и Антон Радичев. Много смях, истински театър, 10 различни индивидуалности в образите на персонажите и 400 – годишна актуалност на темата. За мен постановката се нарежда сред любимите и истинските. А аз за около 2 часа живях в света на героите, смях се с тях, чувствах с тях и не исках да се разделям.

И нещото, което ми върна надеждата, загубена по  – рано същата вечер, бе когато Георги Мамалев след края на постановката, усмири бурните аплодисменти, за да поздрави рожденика Тодор, който специално по повода бе довел своите около 20 приятели на театър, а не на кръчма, както традицията повелява.

Благодаря!