Какво се случи? 2018 г. в ретроспекция

Обожавам да чета чужди ретроспекции, но винаги ме домързява или просто забравям да си правя мои. Този път реших да се поправя и да опитам и аз.

Е, какво всъщност се случи през 2018 г.?

Бях за първи път в Румъния, Букурещ. Не съм впечатлена, не ми е топ дестинация, но бих отишла отново, просто защото е някак обикновено и леко да си там. 

За първи път бях в Ахтопол и отскочихме до плаж Велека, но там, заради бурното море, плажуването не се получи, затова оставям темата отворена и догодина втори опит. Дано се получи. 

Започнах да слушам подкасти (така ли е мн.ч. на подкаст?!). Говори Интернет ми е фаворит, понеже говорят за неща, от които предимно не разбирам, но за щастие водещите и гостите обясняват толкова добре нещата, че понаучавам това-онова (а и са супер забавни).

Все още опипвам почвата с Guys We Fucked, подкаст на английски, който препоръчвам на всеки, който се интересува от връзки и взаимоотношения, и който като мен обича да чете или слуша за секс от личен опит. Двете водещи са супер щури и смешни, и въобще нямат цедка на устата. 

Случайно попаднах и се влюбих в музиката на Jain, а малко по-неслучайно ми пуснаха I-Cure на Иво Димчев и о-боже-къде-съм-спала-досега?!

Като става въпрос за музика, ходих за втори път на концерт на God Is An Astronaut. Те са инструментална банда (демек почти нямат вокали в парчетата си), правят неземни неща и с тяхна помощ стотици хиляди пъти съм си улеснявала ученето за изпити, писането на курсови и дипломни, сътворяването на рекламни текстове и какво ли още не. 

Заветната 2018 година ще запомня с това, че най-сетне си смених работата. Търсих и осъзнавах нуждата си от ново място почти 9 месеца, та най-накрая взех, че се преродих. Един от мотивите ми е описан в този мой анонимен текст

Не очаквах страстта ми към лонгборда да продължи второ лято, но и тази година карах по асфалта (ама не боса). Смея да кажа, че даже задобрях и вече мога да “убивам” скоростта с крак без да се пребивам (засега). Който се чуди дали е за него, скачайте на дъската и не му мислете. Все пак отидете няколко пъти при инструктор, че да е по-лесно и безболезнено ученето. 

Тази година намерихме дом на цели 8 кученца, които приютеното от нас и съседите куче роди в двора. Истината е, че съседката пое голяма част от ангажимента и отговорността, но радостта от добре свършената работа е обща. Нямаше как да се справим, ако не бяхме заедно в тази своя кауза, пък макар и локална. Ура за нас и дано все по-малко хора си изхвърлят домашните любимци по улиците. 

През 2018 година се осмелих да отида на феминисткия кемп и не съжалявам! Научих много и се образовах за феминизма – не, това далеч не е мъжемразство, а точно обратното. Остана ми най-малко едно ценно приятелство от събитието и станах активист и за това. Писах подробно за лагера в блога

Тази година отново си беше година на осмеляването. Защото събрах куража и започнах да разказвам за личната си семейна история. А това за мен е много важно. Писах за цели две неща: за общата ни съдба с диабета, както и за медицинското на мама.

Продължавам да правя картички за Коледа и мисля, че го превръщам в устойчива традиция. 

За първи път избраха мой разказ за Пощенска кутия за приказки и то точно в момент, в който имах огромна нужда от външно признание и потупване по рамото. 

Четох не много, но за сметка на това изключително важни книги. Сред тях са:

  • „Черво с чар“ (Джулия Ендерс);
  • „Войната с храната“ (Джулия Бъкройд);
  • „Депресията ме обича“ (Веселина Седларска);
  • „Когато капят кестените“ (Стефан Коспартов);
  • „Ловецът на хвърчила“ (Халед Хосейни).

Именно последната ме вдъхнови да пусна хвърчило за първи път и наистина се оказа забавно и изморително занимание.

Точките не са подредени хронологично, но в края на година присъствах на Rails Girls, още едно събитие, на което исках да отида, откакто научих за него. Писах и за това

И не на последно място – започнах да се завръщам към приятелския си кръг, който бях зарязала, заради неосъзнатата, но достатъчно коварна депресия, в която бях доскоро. Благодаря, че въпреки странните ми моменти, отново се съгласихте да пием хималайски чай! 🙂 

Какво предстои през 2019 година?

Ще се погрижа да има от всичко. Засега плановете са да се разпиша на 2 големи концерта, които се надявам да ми отвеят главата, че да искам да пиша за тях. 

Какво научих на Rails Girls Sofia 11?

Случвало ли ви се е да си кажете, че просто не ви бива за нещо? Или пък, че не можете да направите нещо… че не ви се отдава? Ако отговорът е да, то ставаме двама. Аз неведнъж съм си казвала, че „в математиката не съм добра“, че „спортуването също не ми е сила“ и какво ли още не…

Почти няма човек, който да не се е зачеркнал от някоя графа, дори без въобще да е пробвал дали е възможно да направи нещото, от което се е отказал. При мен например се случи нещо такова с лонгборда.

За да изясним картинката, нека уточня, че аз освен колело и кола, друго не карам. Даже и колата е спорно дали аз я карам или тя мен. Никога не съм стъпвала на скейтборд, а няколкото жалки опита да подкарам ролери завършиха с 2 падания върху килима в коридора и 1 падане върху цимента на двора. Тогава рекох и отсекох – аз такива превозни средства няма да погледна, не и да карам!

Какво се случи обаче преди година и половина? Ами качих се на лонгборд, „бутах се“ няколко часа, потих се като грешен дявол и накрая ми дадоха награда за най-ентусиазиран участник.

Защо ви разказвам всичко това?

Защото дълго време, почти откакто се помня, не съм си и помисляла да припарвам до компютри, ама така в дълбочина – не става въпрос да бъркам с отвертка, а да програмирам. И как иначе! Помня как първия път, като видях Правец в шести клас, седях, гледах тъпо кутията и се чудих какво и как за бога правят другите. Абсолютна мистерия и магия!

Единственият ми по-дълбок досег, ако мога така да се изразя, с компютрите беше в седми клас, когато на чисто новия компютър му затрих целия уиндоус. Изтрих го. Просто ей така. Нямам абсолютно никаква представа как се случи, но компютърът угасна… и така и не се включи. Явно толкова се е уплашил от моите умения, че капитулира и даде един черен екран. Дотам приключих с „програмирането“.

Докато не стигнем до 2018 година, 16 и 17 ноември. Намирам се в НДК и съм една от 100-те участнички в Rails Girls Sofia 11. Това, казвам набързо, е събитие, което има за цел да разчупи като комат хляб предразсъдъка, че жените не могат и не са създадени да програмират.

Истината е, че се колебаех дали да отида, защото след злощастния ми опит с моя компютър, си сложих етикета „аз компютрите не ги разбирам“. Все пак лонгбордът ме научи на нещо много важно – да не си поставям границите сама, не и докато не съм си дала поне един шанс. Затова се записах.

И, няма да ви лъжа, 2 дни по-късно аз все още не знам да програмирам. Нямам ни най-малка представа и как съм успяла преди години да изтрия уиндоуса… Но научих не по-малко важни неща:

Като това каква е логиката на програмирането. Осъзнах колко много работа, време, мислене и знания стоят дори само зад това да видите една статична страница в интернет или зад анкета „Къде да обядваме днес?“.

Научих също, че е много важно да не бъдем критични към тези, които не знаят, и същевременно да стимулираме незнаещите да се научат. Затова на събитието имахме ментори, които с впечатляващо търпение обясняваха всяко едно нещо по десетки пъти и показваха всичко нагледно още по толкова. Благодаря от сърце!

Научих също, че е много, ама много важно, ние самите да не се поставяме в стереотипа, от който искаме да излезем. В момента, в който влязох в залата на събитието, изтрих от главата си думи като „не мога“, „не ме бива“ и т.н. И тогава, повярвайте ми, е много по-лесно да се опитваш да правиш нещо и евентуално да ти се получи.

Какво всъщност разбрах за програмирането?

Ами трудно е, сложно е, изисква немалко знания и много, много практика. Почти като всичко останало в тоя живот.

Ако вземем например българския език и се върнем назад, ще видим себе си в предучилище, когато с криволичещ върху листа химикал се опитваме да изваем ченгелчета и линии. И ще се чуем да пелтечим азбуката, докато заекваме на икратко. В началото винаги е трудно, но след това нещата се подобряват. Така и с програмирането.

Основната цел на събитието, както казах, е да покаже на момичетата, че имаме възможностите, знанията, уменията и „генът“, за да се занимаваме с програмиране, че имаме място в индустрията и компютрите не са „мъжка“ работа. Да, изисква се доста мислене, логика, четене и практика. Но коя сфера не изисква всичко това?!

Много е възможно, ако отидете на събитието, да се запалите по програмирането и това да се окаже вашето следващо хоби или професионален път. Много е възможно обаче и да не се запалите. Всъщност не е задължително.

Въпросът е в това да пробвате и да видите, първо – че това не е ядрена физика и компютърът няма да гръмне, ако дадете команда kill -9 (това ли беше командата, която спираше процесите в компютъра?) и второ – че компютрите са измислени от хора, езикът е написан от хора, затова и е напълно възможно да бъде научен от други хора.

И не на последно място – научих, че е важно да си смел(а) и да пробваш, дори когато шансът за провал е 99%, а когато сгрешиш, да опиташ пак. Почти като с карането на лонгборд.

Не споменах, но на втория си урок се претъркулих и паднах, а возилото изхвърча на 5 метра от мен. На третия урок дъската изхвърча и за малко да помете двама души. Въпреки тези „грешки“, не се отказах, и година и половина по-късно все още карам. Не съм убила никого (засега) и с ръка на сърцето мога да кажа, че имам ново хоби, което съм си извоювала от самата себе си… и нямам търпение да се стопли, за да запаля колелата.

Е, с програмирането е още по-лесно, защото времето навън не е от значение, стереотипите може да ги изхвърлите в коша (нека бъде разделно!)… а единственото, което ви е нужно, е компютър и желание! Толкова.

Ако вече ви е станало любопитно за събитието и ви гъделичка да отидете, не му мислете! Събитието е великолепно организирано, хората са се погрижили да се чувствате като у дома си, разказват ви шеги, правят игри, раздават награди, но най-вече няма да ви гледат с недоверие и няма да ви подценят, а точно обратното!

Затова огромни благодарности на машините, които стоят зад Rails Girsl Sofia! Благодаря, че ми дадохте възможност да надникна в света на програмирането и то по толкова забавен и безопасен за мен и околните начин!

7 неща, които научих на първото издание на See It Be It в България

В първата събота на декември 2017 г. или с други думи – вчера, се проведе първото в България (а и надявам се не последно) издание на програмата See It Be It.

Програмата е създадена през 2014 г. от най-големия и значим рекламен фестивал в света Cannes Lions International Festival of Creativity в отговор на дисбаланса мъже-жени в рекламната индустрия.

Събитието продължи около 8 часа, в които на сцената в „Модерен театър“ чух поне 17 различни истории, свързани с ролята на жената в обществото и в бизнеса, очакванията към нея, стереотипите, статистиките и образът ѝ в рекламната индустрия.

Ако трябва да съм честна, това е първото събитие, на което се чувствах супер надъхана – толкова, че след една от лекциита просто писах на майка ми, окуражавайки я да се бори със зъби и нокти за конкретна цел в момента в работата ѝ.

И понеже водих доста записки (повече от на някои лекции в университета дори), а и в главата ми е все още е като жужащ кошер с пчели, искам да ви разкажа за нещата, които ме докоснаха и които ще се опитам да запомня и приложа в живота си + няколко наистина добри видеа, които спокойно да вземете като храна за размисъл за самите вас.

Урок 1 

Егото понякога може и да не е най-добрият ни приятел, а точно обратното. 

Трябва да призная, че това, което и на мен доста често ми пречи, е именно егото ми. Страхът от това да получа обратна връзка, да съм критикувана, да се изправя пред слабостите си.

Да, трудно е, и да – страшно е. Но веднъж осмелим ли се, после става по-лесно, защото виждаме, че от това не се умира, а даже се задобрява. И спокойно – в началото истината може и да ни ядоса дотолкова, че да ни се иска да вилнеем като тасманинския дявол Таз, но после ще ни олекне.

Урок 2 

„If you can’t see it, you can’t be it“

В буквален превод, ако нямаш добър пример пред себе си, трудно можеш да се превърнеш в такъв.

Тук става въпрос за моделите на поведение, на които ни учат от най-ранна детска възраст. На очакванията към едно дете, ако то е момиче, и на очакванията, ако е момче… На това, което „може“ и което „не може“ да прави всяко от тях.

Като малка много се ядосвах и чувствах за несправедливо това, че братовчед ми получаваше за подаръци камиончета с дистанционно, а пък аз получавах момичешки играчки от типа на кукли и темподобни. Наистина не разбирах логиката и защо по дяволите аз не мога да имам нещо, което искам.

От днешна гледна точка разбирам, че всъщност възрастните са тези, които задават наклона на плоскостта, в която ще виждаме света. Затова и ако пред себе си имаме добри примери и не сме ограничавани въз основа на половите или каквито и да било други характеристики, то е много вероятно ние също да станем добри примери (и след това да ги приложим и с децата си).

Ето може би най-любимото видео по темата за половите стереотипи от вчера:

Урок 3

Една жена може да бъде шеф и има пълният потенциал за това

На събитието стана въпрос за успешната жена и стереотипите за нея. Много често жената на лидерска позиция се слага в една от двете рамки: при по-женския стереотип тя е прекалено „мекушав“ шеф, а при  другия – по-мъжкият, тя е прекалено „твърда“ (bossy).

В този момент се замислих за начина, по който аз самата гледам на жените шефове и осъзнах, че всичко това е много вярно и да, за съжаление се отнася и за мен. Аз също ставам подозрителна, когато видя жена шеф. През главата ми минават различни сценарии за това как е стигнала дотам – кой ѝ е помогнал и колко зла е от 1 до 10 (най-често я приемам за толкова зла, колкото е Круела де Вил)… и въобще, да си призная, се плаша от жени шефове.

При все че за няколко месеца собствената ми майка ми беше шеф (което от една страна си беше един малък ужас, понеже взискателността ѝ се пренесе от семейството в работата). Но от това научих само добри житейски уроци и добих опит, който малко хора биха имали търпението да ми помогнат да получа. А и осъзнах, че щом мога да оцелея с майка си като шеф, че даже и да ми е хубаво, то с всеки друг шеф има шанс да се чувствам добре.

Тук е много важен и още един момент, статистически подкрепен, че повечето мъже приписват своите успехи на личните си качества, докато жените омаловажават себе си и определят заслугите си за сбор от качества и условия извън тях. С други думи – подценяваме себе си и успехите си.

Може би затова гледаме на другите успешни жени по този начин и търсим причините да са там в други хора, а не в техните качества и усилен труд. Докато истината е, че за да бъде една жена на позицията, на която е, то е много по-вероятно тя наистина да е успяла и да е заслужила мястото си, отколкото да е там, заради някой друг или защото е ужасно зла и противна.

Всъщност в световен план много малък процент от хората на управленски позиции са именно жени и затова имаме повече нужда от такива или както се казва в кампанията #MoreWomen – „There is room for more of us at the top“.

Урок 4

Превърнете партньора си в истински партньор [Make your partner a real partner]

Разбирам, че у нас стереотипът за мъжа все още е да „носи парите вкъщи“, а жената да стои до печката, но все повече се убеждавам, че това изобщо не е така и няма никакъв смисъл да бъде.

Понеже и мъжете могат да вършат абсолютно същите неща, които и ние. И да, някои го правят с удоволствие, а други просто защото ни обичат и знаят, че това е и тяхна отговорност.

Истината е, че мъжете могат да пускат прахосмукачка, да мият чиниите, да простират прането, да гладят, и не – това няма да ги направи по-малко мъже или „чехльовци“.

Въпросът обаче не е само в това дали те са склонни да излязат от стереотипа, а и дали ние самите ще им го позволим. Понеже, колкото и да обичаме да го правим, не можем винаги да обвиняваме мъжете за нещата, които не правят.

Да, ако са жертва на семейния модел, при който мъжът се прибира след работа и чака ракията и салатата, то ще ни е много трудно да го превъзпитаме. Но ако ние сами дирижираме постановката, при която това се случва, като не допускаме мъжа в женския свят, където има огромно количество домакинска работа и грижа за наследниците, то е много трудно това да се случи на практика.

Затова тук ще споделя една страхотна лекция от TED на Sheryl Sandberg, чието име вчера също бе споменато:

 

Урок 5

Жената не се ражда с етикет, на който пише „мие чинии по-добре“, „пере по-добре“, „гледа децата по-добре“. Още по-малко се ражда с бележка със „задължения“ и неща, които „трябва“ да прави.

Това са думите, които чух в една от най-любимите ми лекции вчера, тази на Елисавета Белобрадова от Майко Мила. Тази жена общо взето е като магическа торба за мъдрости, понеже от нейното говорене на сцената имам толкова много записки, че почти всеки втори университетски преподавател би завидял!

Етикетирането ни е любим спорт, спор няма, но освен от обществото, средата и семейството, това, което ще си позволим да правим зависи и от вътрешната ни свобода. Дали ще си дадем правото да сме само до печката или ще изберем да не сме заключени в клетка и да търсим това, което наистина ни харесва да правим (а не това, което „се очаква“ да правим), зависи и от нас самите.

Затова тук добавям и темата с домашното насилие, независимо дали физическо или психическо, за която също стана въпрос вчера. Една тема, която все повече започна да се повдига предвид статиската, че всяка четвърта жена в света е жертва на такова.

Това, което Елисавета каза, ми се струва много важно – ако веднъж ви посегнат, защото „не сте си свършили работата“ или ако веднъж ви направят забележка от рода на „ама защо сега излизаш с тази пола“… То червената лампичка трябва да ви светва и да бягате, защото щом е посегнал веднъж (към тялото или към свободата ви), ще го направи и втори път.

Тук се сещам за една история от времето, когато бях 7-8 клас и най-добрата ми приятелка (изключително умна, възпитана и прекрасна девойка) имаше гадже с 2-3 години по-голямо от нея. Та той често ѝ мрънкаше защо излиза с „толкова къси поли“ и защо излиза с момчетата от класа ни и т.н. И въобще имаше голям проблем с всичко, което тя прави при все че нямаше никаква логика да се държи по този начин.

Сега обаче разбирам всичко – той просто е от онзи тип мъже, от който е по-добре да бягаш, отколкото да се надяваш, че ще се промени. Защото ограничаването на свободата е най-малкото, което този тип мъже могат да ни причинят!

Урок 6

Работете за хора, на които не се притеснявате да кажете, че сте бременна. 

Все по-често срещам материали за това, че жените, които искат да имат деца или вече имат, са по един или друг начин репресирани от работодателите си.

Лиляна Якимова, една от страхотните жени, която вчера разказа своята история, спомена факта, че наистина на жените, избрали да имат деца, на много места все още се гледа изключително… как да кажа – необяснимо. Сякаш бременността е начин да кръшкат от работа и да си „починат“ още малко, докато реалността е съвсем различна.

Това е една от темите, която все повече ме вълнува, а фактите, на които попадам, са наистина притеснителни. Затова смятам, че е много важно да работим за и с хора, които не забравят и не подценяват напълно естественото право на жената да има (или няма) деца.

Съответно – като жени е важно да отстояваме правото си и да не омаловажаваме този момент от живота си.

И наистина, ако не можете спокойно да кажете на работодателите си, че сте бременна, по-добре изберете друго място и други хора, които помнят, че и техните майки са били бременни, че и техните жени ще бъдат… и това изисква спокойствие и внимание, а не страх и вменяване на вина.

Урок 7

Допускането на грешки е същността на ученето. 

Поне няколко от лекторите засегнаха темата с грешките, провалите и страхът от тях. Истината е, че човек е добре да си позволи да се провали.

Иначе казано – не се отказвайте преди да сте опитали. Защото ако опитате, то има 50% шанс да успеете, но ако не се осмелите да пробвате, шансът е 0%.

Затова тук ще споделя и любимото ми меме от интернет:

Любимо ми е, защото мен адски много ме е страх да се провалям и да губя.

Страх ме е, че може да не се справя или че може някоя моя мечта да се окаже просто илюзия, която аз изкуствено съм подхранвала… така че накрая граденото с месеци и години да се пръсне на парченца и на мястото му да остане едно празно, голо и болезнено „нищо“!

Вчера обаче се осмелих да задълбая по въпроса с провалите и да си кажа, че „майната му, по-добре да се пробвам, отколкото да стоя в ъгъла и да го мисля твърде дълго„.

Най-простият пример за страха от провала, за който се сещам, е от училище и университета, когато много пъти ме е било страх да вдигна ръка, защото не съм била напълно сигурна, че ще съм права. Страхът, че може и да се проваля и изложа, като дам грешен отговор, ме е спирал от това въобще да се опитам и да действам.

А всъщност няма нищо лошо, а даже е препоръчително да си дадем възможност да се провалим. Какво толкова?! Особено ако сме в двайсетте си години, то, както каза Елисавета Белобрадова, е чудесно време за провали. Не един и два, а поне 5-6 такива трябва да имаме. И вече съм напълно съгласна!

Снимка: Ели Кацева

 

И като за финал, ще споделя още няколко мои размишления: 

Събитието беше чудесно – смятам, че обхвана абсолютно всички теми, които са важни, належащи за обсъждане и все повече появяващи се като въпроси и в моя живот.

Тези теми обаче не засягат само жени, но и мъжете. В залата имаше много малко на брой мъже, а всичко, което вчера се каза, трябва да стигне и до тях. Необходимо е и мъжете да знаят през какво минава една жена в личен и в професионален план, защото живеем и работим заедно и зависим един от друг.

И нещо, което много от вас вероятно ще сметнат за „извън темата“, но за мен е важно, особено когато става въпрос за провеждане на събития – използването на пластмаса за еднократна употреба. Тъй като смятам, че човек наистина трябва „да има високи изисквания и към дребните неща“ (както един от лекторите каза), то е добре ситуацията да започне да се променя.

Това го отправям като предложение с ясната идея, че екологичният отпечатък е предмет на разговори на други събития, но пък и смятам, че личният пример е единственият начин да поставим началото на една положителна не само за хората, но и за планетата ни промяна.

Затова ще се радвам, ако има все повече събития, които се грижат и за планетата ни!

Благодаря от сърце на хората, които се осмелиха да излязат от рамката на посредствените събития и превърнаха съботата в най-запомнящият се ден от живота ми!

За десерт ще ви оставя с една впечатляваща история, която вчера също бе спомената:

Благодаря, че отделихте от времето си, за да ме прочетете! Ще се радвам да чуя и вашите впечатления, коментари и критики 🙂

5 неща, които научих в Световния ден на океана

Вчера беше Световният ден на океана и го отбелязах, посещавайки събитие в Дом на киното.

Освен да изгледаме два страхотни филма, които силно препоръчвам:  Чисто море“ и „На север от слънцето„, чухме и няколко истории за това, какво и как замърсяваме, и най-важното – как да се справим с проблема и кое всъщност е проблемът.

Имайки предвид, че водата на Земята е 71%, си казах, че това е адски много вода за замърсяване. И тя вече е замърсена, замърсяваме я в момента и утре отново ще продължим с процеса.
Е, освен ако не се замислим какво правим и как да избегнем замърсяването.

Освен да почистваме след себе си винаги, а и да почистваме след другите, когато имаме тази възможност (има много инициативи за почистване на плаж, река, планинска местност или просто градинката пред блока), то има и други начини да ограничим замърсяването, а именно като ограничим използването на нещата, които се превръщат в боклук, а съответно и в проблем.

Това са моите 5 неща, които научих в Световния ден на океана: 

1. Да си налудничав не е лошо.
Особено когато налудничавостта ти се изразява в това да си носиш съдове за многократна  употреба за готвена храна, напитки, продукти и т.н. Най-лесно е да се откажеш, когато ти кажат „Не може!“. Но най-важно е преодоляването на това имагинерно ограничение, за да се случат нещата, а именно да променим възприятията и навиците. Своите и тези на другите.

2. Да ползваш платнена торба за пазар е лесен навик и красив аксесоар, отказвайки всички безплатни или платени найлонови такива от магазина, независимо дали са „най-здравата торбичка“ (дори толкова здрава, че безпроблемно да се обесиш с нея например или да дърпаш колата на съседа, като закъса).

Една от моите лични битки, която някак успях да овладея, е с магазинерките в кварталния супер. Тъй като си купувам не огромни количества зеленчуци: 2 лимона, 1 авокадо, 1 краставица и 2 домата например, някак си не се чувствам комфортно да ползвам за всеки един вид зеленчук найлоново пакетче, което после да изхвърля или да завра в онази торба с торбички, която всички май имаме. Затова и не взимам торбички, още повече че си нося платнена и след като си платя покупките, ги мятам директно в нея.

Е, магазинерките на няколко пъти ме смъмряха, че „трябва“ да си взимам торбичка, че иначе „гонят“ по везната въпросния зеленчук и че не знам си още какво. След поредната подобна забележка, тропнах с крак и казах, че повече няма да пазарувам от там. Малко по-късно обаче осъзнах, че вместо да се отказвам, мога да се справя с проблема и то без да изнасям лекции на магазинерките, да влизам в пререкания и да ги затруднявам чак толкова.
Изрових всички малки подобни торбички от голямата торба и си ги пъхнах в платнената за пазар. Така вече съм спокойна, че не само няма да взимам още безплатен и убиващ найлон, но и ще използвам вече получения такъв. Е, леличките все още си ги мразя.

3. Фасовете са по-вредни, отколкото мислим. 
Въпреки че не пуша и много рядко съм пасивен пушач, то се оказа, че пушачите успяват да вредят не само на себе си, но и на околната среда. Вчера научих, че всъщност всички фасове, заровени в пясъка или изхвърлени просто някъде ей така, никак не са полезни за околната среда. Защото във филтъра, чиято функция е да задържа отровите от дима, се съдържат именно същите отрови, които така любезно някои хора заравят в пясъка. И същите тези отрови стават част от живота и смъртта на животни на плажа, в морето или във въздуха. Всички страдат. 

4. Коктейл, изсмукан през пластмасова сламка, не е секси.
Рядко ползвам пластмасови сламки, особено откакто осъзнах, че са пластмаса, която дори не е особено забавна и приложима, освен ако не искаш да се отрежеш само с една бира, изсмуквайки я през сламката (така звучи легендата за мистериозното напиване със сламка и алкохол). Ако си мислите, че имате вопиюща нужда от сламка към коктейла, помислете пак. И си поръчайте коктейл без. По-чисто е. И ще направите поне една птица или риба щастлива или поне жива. 

5. Митът за вълшебните мокри кърпи.
Най-учудващ за мен беше фактът, че мокрите кърпи – тези, за които ми казаха, че дори изнасяме за чужбина (толкова ни бива в производството на качествени замърсители на околната среда) – всъщност не са просто намокрени с вода и нещо добре ухаещо хартийки.

Те съдържат в себе си неразградими вещества (нещо като пластмаса или гума) и въобще ако „совите не са това, което са“, то така е и с мокрите кърпи. Така вече спирам да използвам мокри кърпи, защото животът на Земята е по-важен от това да си изтъркам обувките, лаптопа или някоя друга глупост.

Ако започнем да се замисляме повече, дали следващото ни действие си заслужава усилията, цената и ефекта от извършването му, вярвам, че ще успеем да променим навиците си и да спасим по-скоро природата си.

Както човекът – сърфист, чието сърце е океанът, каза:
За нас плажовете са детска площадка, на която отиваме да се забавляваме, и това трябва да се промени! 

И ще се промени! Още днес : ) 

P.S. Като изгледате филмите, ще разберете как изхвърленият ни боклук се превръща в един мореплавател и морезамърсител, както и че с всяка една пластмаса, която произведем и употребим, си осигуряваме част от нея в чинията ни. Повече по темата с пластмасата може да научите тук

The Subways или концертът с най-много стейдждайвъри на глава от населението

The Subways ги чух за първи път в един доста добър филм („Die Welle„) с убийствен саундтрак  и си казах, че все някога ще дойде времето, в което да ги чуя и на живо

И защото съдбата не беше на моето мнение за дълго време, поради което и пропуснах и тазгодишното издание на Wrong Fest (на него трябваше да свири бандата), се оказа, че за организаторите на фестивала няма никакви ограничения. Когато на едно място имаме яки организатори, яка банда и яка публика, нещата се развиват точно, както в приказките: с един голям happy end. То даже не е и точно end, защото The Subways май искат да се върнат пак… (Дано, дано, дано!)

Mixtape 5 е мястото, на което съм преживяла едни от най-добрите концертни събития: Dubioza Kolektiv, Amorphis, God Is An Astronaut.
Вече и The Subways.
the subways_sofia_bulgariaТе са от онези банди, в които има само трима музиканти, но са ти напълно достатъчни. Достатъчни да те впечатлят, да те накарат да се влюбиш в тях, да не искаш да си тръгват… Захаросан британски рок, за който не предполагаш, че може да е толкова влизащ под кожата, в главата ти и в душата… (О, и да се размажеш в брутално пого.)
Особено когато става въпрос за вокала Billy Lunn, който сякаш, за да се извини за закъснението си с около 2 месеца да свирят пред българска публика, беше научил български. И ако често казваме, че да свириш някъде и да поздравиш публиката на родния й език е клише, то това се различаваше от всички клишета, които съм чувала някога. След Sabaton, които играха театър на български, The Subways са бандата, която искам да гледам още сто пъти, за да ми говорят и свирят с тази жажда за обич между тях и нас.


Billy Lunn е толкова емоционален, говорещ, скачащ и така добре играе с феновете, че няма как да не го заобича човек. Особено с цялата добрина, която излъчва, и с която говори. И имам чувството, че ако дойде и ми каже „Сега ще те убия!“, аз бих се съгласила, че даже бих го и насърчила… Просто е слънце с китара.

И за да не обяснявам как пее на български, как кара публиката да кляка и скача, да прави съркъл пит и пого, как я учи да прави stage diving, споделям видео от концерта.


Благодаря
на всичките вселени, че някои неща се прецакват, за да може хора с неясен късмет като моя да се доберат до точното място в правилното време и с най-яката банда.
Толкова любов и смях на подобно събитие се събират рядко! 

Благодаря на организаторите, на бандата и всички хора в публиката.
Най-вече на организаторите: вие сте най-правилните хора на тази грешна планета!

Класацията за барове каца на „Терминал 1“

Най – яката класация за барове се завърна, директно кацайки на „Терминал 1„:

ДОСТЪПНОСТ  -> 5/5
Барът е на пъпа на София, даже барът е пъпът на София, ако питате почитателите на качествена музика, добро обслужване и креативна клубна атмосфера.

ОБСТАНОВКА  – > 5/5
Достатъчно голямо, завъртяно, интересно с тематичен интериор.

БИРОРАЗНООБРАЗИЕ – > 4/5

ХРАНА – > 2/5
Хрус-хруски.

ПЕРСОНАЛ – > 5/5
Шарени, татуирани, усмихнати, какво да иска повече човек!

ЦЕНИ – > 5/5

ИГРИ – > 3/3
Аркадни игри и джаги в достъпно, широко пространство.

ПУШИ ЛИ СЕ – > 1/1
Поредният бар за пример без тютюнев дим!

ГАРДЕРОБ – > 1/1
Има, има, има. С прекрасни момичета, а брандираните гривни с номерца си заслужават да си зарежа якето, стига да не беше зима и под нулата. ( Не го правете, моля, защото ще ме подведат под отговорност за агиитация към кражба 😀 )

ТОАЛЕТНИ – >5/5

СУМА: 36/40

Барът – отличник е „Терминал 1“ не само заради високите оценки, а и защото е мястото, което подкрепя и развива българската сцена за алтернативен рок и не само. Това е най – добрият бар за клубни концерти!

Благодарности на Найден Върбанов и Златан Деков за събиропреживяването.