По стъпките на Стивън Кинг и малкия ми бунт, БЛАГОДАРЯ!

От много време искам да разкажа една история.
Това е историята за първата ми работа.

Всичко започна като един малък бунт в началото на втори курс, когато исках по всякакъв начин да стана независима от родителското тяло. По това време четях и Стивън Кинг и ровейки биографията му, ми попадна фактът, че той някога работил в пералня. Имах и приятелка, която се подвизаваше в подобен обект, та реших, че много искам да видя какво е да си Стивън Кинг в първите му професионални години. Случайно, на пръв поглед, попаднах на обява, обадих се, среща уговорена, среща проведена и започнах да работя в пералнята. 

„Бунтът“ ми продължи точно 2 години. Научих много практични неща, запознах се с доста хора, разширих си музикалните познания, защото… ще обоснова извода си ред по – надолу.

И други хубави неща ми се случваха през тези две години, които съм сигурна, че по нищо не приличат на професионалния опит в сферата на Стивън Кинг, но някакси се почувствах по – специална, а и когато ме питаха защо работя точно това, имах много оригинален отговор!

***

Днес, 2 години и месец – два по – късно, получих най – трогателните пожелания и подарък, срещайки се с вече бившия ми шеф. Той е човекът, който винаги питаше как съм, разказваше истории за концерти, пътувания, палатки. Кефеше се на музиката, която слушах (естествено Z-Rock винаги!), изпитваше ме дали знам кой свири, като ме дообразоваше, когато отговорът беше отрицателен. Въобще шеф, който е толкова добър и истински човек, че няма шанс да не е също толкова добър и като работодател. SAM_1157И днес вярвам, че случайните неща са само за тези, които не могат да свържат точките, за които Стив Джобс говори в една известна реч, произнесена на дипломиране в Stanford University.

Накратко, ако не бях отделила това време и енергия за тази си първа работа, нямаше да науча колко е отговорно да работиш с хора, колко е важно да бъдеш добър с колегите и шефа си, колко необходимо е да бъдеш честен със себе си, колко добре е да оценяваш това, което си получил, макар понякога нещата да не са чисто бели, а по – скоро мръсно бели.

Вече знам какви, кои дрехи, как, на колко градуса и защо да пера. Химическото чистене си е сложен процес. Почти научих и всички знаци върху етикетите на дрехите.
Научих и какви са интересните навици на студентите.

Но най – важното е, че научих какъв трябва да си, за да бъдеш наистина добър шеф.
Благодаря, Веско!

P.S. Пералнята е най – нетрадиционното място, на което можете да срещнете любовта си, но може да бъдете сигурни, че имате поне едно общо нещо, а именно любовта към чистото пране!

Всеки ден е Първи учебен ден

Един от личните ми мънички проекти е да наблюдавам хората, които ходят като публика на разни предавания.
Четвъртото място, на което трябваше да бъда статист (ще разберете защо не (o)станах след малко), беше „любимият“ на всички VIP Brother.
След като прочетох „1984“ на Джордж Оруел преди години, затвърдих мнението си, че шоу като това не е нещо, от което имам нужда и въобще, което има смисъл и си заслужава да се гледа. За да напредвам с личния си проект, а и за да видя колко изкуствено всъщност е всичко там, и как пред и зад камерата нещата са полярно различни, реших да отида.

Сред хората имаше всякакви, от деца до пенсионери. Изненадах се от двете момичета, които решаваха тест по любимия за мен от училище философски цикъл, а по – късно някаква леличка, виждайки че дочитам „Гняв“ на Стивън Кинг, дойде да си говорим за автора и татуировки. Пълни щуротии, които истински ме изненадаха, заради нивото, което по принцип не се забелязва на подобни места.

Връщайки се към статистването, бяхме около 300 човека, като така и не разбрах кои са хората от агенцията, наемаща публика. Нямаше указания, нито информация. Нищо. 
Понаредихме се на мястото, отредено на нейно величество Публиката и зачакахме. Дъждът обаче не почака и минута. Заваля. Обилно, стабилно, студено и неподсигурено. Обещаните според слуховете, които бяха основният източник на информация в малкото ни общество, дъждобрани и чадъри, ги нямаше. Търпението също ми се изчерпа за около 30 минути.
Шепа хора тръгнахме по средата на паузата между преките включвания и визитките на „ВИП“ – овете (които ме погнуся да гледам и слушам с целия измислен свят, в който се опитват да заблудят себе си и останалите, че живеят).
Върнахме се в някаква зала, където всички сваляха част от дрехите си, за да ги изстискат от литрите вода, която успя да намокри всичко по нас (включително и новия брой „L’Europeo“, за което най – съжалявам). Поседяхме около 30 минути, след което дойде някакъв привидно сух мъж, който със заповеднически тон ни приветства да излезем навън и обясни на всички, че трябва да завършим снимките.
Не почаках повече и тръгнах към пътя, където да стопирам или да повикам такси.
Това бе и вторият път, в който имам такова преживяване с дъжд и студ, но първият беше на Узана Фест и имахме поне палатка. Имаше го и приключенският дух!
Коли почти не минаваха, затова повикахме такси. Събрахме се четирима човека (имахме си страхотна баба с нас, която ме радваше всеки път с разказите си) и зачакахме заветното такси…

И защото в клас някога винаги пишехме изводи от историите или задачите: 
Изводи:
1. Никога повече какъвто и да е голям и малък брат, ако ще и да е най – ВИП в Галактиката!
2. Никога повече въпросната агенция СМАРТ КАСТ, чиито хора се оказаха не достатъчно смарт, че да оценят важността на хората – публика и да се отнесат към тях поне хуманно.
3. Предразсъдъците към платената публика изчезват с всяко събитие, а проектът ми се развива.

И, защото в „Светът на Мира“ винаги има щастлив край, то следващият пост ще разкаже за щастливия край на Първият учебен ден от 22 – рата ми година : )