Как честотата на радиото може да промени честотата на живота ти

Преди точно 4 години започнах първата си работа и точно тогава за първи път си пуснах радио. Не просто радио, а Z-Rock. Тази подробност обаче щях да я разбера няколко години по-късно.

За да си правя сутрините на работа по-приятни, си пусках радиото, слушах Буги Барабата и с всеки изминал ден все повече се забавлявах с хумора му. После продължавах да се забавлявам и с другите предавания. И макар да имаше моменти, в които класическият рок ми идваше в повече, защото все пак до онзи момент слушах повече Bullet For My Valentine, Marilyn Manson и Rammstein, не се отказах.

С течение на времето простих класическите хитове на радиото, че даже ги заобичах и лека-полека започнах да се образовам по отношение на музиката. Започнах да навлизам и в дебрите на новите банди като Foals, Alt-J, Amorphis… Нови, не в смисъл млади, а нови за мен и актуални за годините, в които живея. Дано го обясних правилно.

Всъщност това, заради което пиша тези редове, е концертът, който приключи преди по-малко от 2 часа (малко повече за хората, които бяха на този в 17:00). За още поне 6 хиляди човека, мисля, това е бил концертът, който е изтръгнал нещо от струните на душата ни.
Концертът, който не просто беше куфеене, крещене, аплодисменти и хедбенгване. А концертът, който ми напомни защо толкова обичам радиото само по себе си, защо обичам Z-Rock (10 века ви желая, човеци такива!), но и защо обичам точно тази музика, която се прави от сърце.

Музиката, за която Съли Ърна говори тази вечер. Изстраданата музика, изплаканата песен, скъсаната едновременно с тази на душата ти струна.

Благодаря, че по някаква случайност в онзи първи работен ден пуснах точно това радио, което стана любимо. То беше силата, която ме водеше през всичките дни и години. Моят малък остров, на който се чувствах защитена в непозната среда, слагайки слушалките на запаметената честота.

Тази вечер концертът на Съли Ърна ми напомни, че музиката не е просто нещо. Тя е чувства, тя е спасение, тя е болка, прошка, любовВпечатлена съм от смелостта на Съли да покаже всичко това. Да ни позволи да бъдем толкова близо до него, макар и чак на втория балкон. Да усетим неговия свят, да се припознаем един в друг, споделяйки общи ценности и мечти.

Талантът му е толкова огромен и си мисля, че само истинските хора са способни да овладеят тази стихия и да я влеят в нещо толкова градивно. Нещо така силно, че ме накара да плача в продължение на 4 песни непрекъснато (ако има някой, който се е справил по-добре от мен, нека ми пише, за да обменим идеи и опит!).

Не е задължително да сте изхабили цял пакет носни кърпи (а в по-лошия случай да сте си насополили ръкавите, своите и на гаджето), за да сте почувствали музиката и вибрациите й. Всеки се изразява различно: аз с рев, Съли с музика. На когото за каквото му стига талантът.

Имах още много неща за казване, но по-добре да ви споделя първата акустична песен на Съли Ърна, която чух, и която остана дълбоко в съзнанието и душата ми.
Пожелавам си съвсем скоро да усетим същото трептене отново!

Благодаря!

Jeremy? и кинжали в сърцето ми

Помня Jeremy?, когато забиваха в Строежа в Студентски. Не беше сякаш толкова отдавна, 2-3 години са минали, но това снощи беше друга банда. Пак бяха Jeremy?, но още по-добри, по-уверени, по-мощни и все така на място на сцената. О, и с цял албум зад гърба си, нов и страхотен!

Тъкмо го слушам и си мисля колко яко звучат от диска и колко яко звучат на живо парчетата. От онези банди, които си заслужава да слушаш по всяко време и по всякакъв начин. Но най-сензитивно е на живо, поне за мен. Използвах това време, за да ги наблюдавам, опитвайки се да попия от енергията на всеки един от музикантите.
На всички концерти, в които съм на първия ред, съзерцавам артистите, за да може, когато след време дойде сетният ми час, лентата, на която ще видя живота си да бъде не с друго, а с всички кадри, запечатани в ума ми точно от такива концерти.

img_20160526_231118.jpg

И съм сигурна, че до живот ще помня усещането от барабаните, чиито удари се забиваха като кинжали в сърцето ми. Така се влюбих и в едно от парчетата „Just Like The Rolling Stones„.

img_20160526_234954.jpg
Ако не сте чули още нищо на Jeremy?, направете го! Ако не сте си купили албума им, направете го! Както каза един от специалните гости на концерта снощи – Свилен от Остава: Да крадеш българска банда е като да крадеш болен (цитирам по памет и бира).

Е, аз силно вярвам, че здравето на всички български банди ще укрепва, а ние като вярна публика, ще бъдем полезни като зеленчуците и плодовете, за да са всички щастливи и здрави!

img_20160526_221959.jpg

Ако не сте се запознали с Dead Man’s Hat, имате още едно домашно. Младежите и девойките не само са си избрали яко име за групата, но и си забиват сериозно и то с авторски парчета. А наличието на чело на сцената беше голямо удоволствие за музикалната ми душа!

Пожелавам си младите ни банди да стават все повече, да издават албуми, да правят безброй концерти и да са подкрепяни от останалите, така както беше и снощи.
Защото всички се борим за едно: истинската и така ценна за мястото, на което живеем, стойностна музика.

P.S. Учудването от появата на Бойко Кръстанов беше още по-голямо, когато забиха онова яко парче. Благодаря за кефа!

img_20160526_232443.jpg

While we walk on the rope of our life with slow steps, time passes and changes us. Only music remains.“ – Росен Карамфилов

The Subways или концертът с най-много стейдждайвъри на глава от населението

The Subways ги чух за първи път в един доста добър филм („Die Welle„) с убийствен саундтрак  и си казах, че все някога ще дойде времето, в което да ги чуя и на живо

И защото съдбата не беше на моето мнение за дълго време, поради което и пропуснах и тазгодишното издание на Wrong Fest (на него трябваше да свири бандата), се оказа, че за организаторите на фестивала няма никакви ограничения. Когато на едно място имаме яки организатори, яка банда и яка публика, нещата се развиват точно, както в приказките: с един голям happy end. То даже не е и точно end, защото The Subways май искат да се върнат пак… (Дано, дано, дано!)

Mixtape 5 е мястото, на което съм преживяла едни от най-добрите концертни събития: Dubioza Kolektiv, Amorphis, God Is An Astronaut.
Вече и The Subways.
the subways_sofia_bulgariaТе са от онези банди, в които има само трима музиканти, но са ти напълно достатъчни. Достатъчни да те впечатлят, да те накарат да се влюбиш в тях, да не искаш да си тръгват… Захаросан британски рок, за който не предполагаш, че може да е толкова влизащ под кожата, в главата ти и в душата… (О, и да се размажеш в брутално пого.)
Особено когато става въпрос за вокала Billy Lunn, който сякаш, за да се извини за закъснението си с около 2 месеца да свирят пред българска публика, беше научил български. И ако често казваме, че да свириш някъде и да поздравиш публиката на родния й език е клише, то това се различаваше от всички клишета, които съм чувала някога. След Sabaton, които играха театър на български, The Subways са бандата, която искам да гледам още сто пъти, за да ми говорят и свирят с тази жажда за обич между тях и нас.


Billy Lunn е толкова емоционален, говорещ, скачащ и така добре играе с феновете, че няма как да не го заобича човек. Особено с цялата добрина, която излъчва, и с която говори. И имам чувството, че ако дойде и ми каже „Сега ще те убия!“, аз бих се съгласила, че даже бих го и насърчила… Просто е слънце с китара.

И за да не обяснявам как пее на български, как кара публиката да кляка и скача, да прави съркъл пит и пого, как я учи да прави stage diving, споделям видео от концерта.


Благодаря
на всичките вселени, че някои неща се прецакват, за да може хора с неясен късмет като моя да се доберат до точното място в правилното време и с най-яката банда.
Толкова любов и смях на подобно събитие се събират рядко! 

Благодаря на организаторите, на бандата и всички хора в публиката.
Най-вече на организаторите: вие сте най-правилните хора на тази грешна планета!

Бар Road 66 или как да уцелиш точно в десетката!

Когато завали дъжд и не ти се стои вкъщи, е най-добре да отидеш на някое ново и интересно местенце. Вчера беше точно такъв откривателски ден, в който посетих един нов (за мен) бар, в който се канеха от много време да ме заведат.
Десетият бар, който влиза в най-яката класация за барове в София и у нас е бар Road 66. 
ДОСТЪПНОСТ  -> 5/5
Адресът е ул. Позитано 15, но и с една уговорка на площад Възраждане и няколко минути ходене, минавайки покрай трамвайчета, се стига супер лесно. Точно тази случайна съвкупност от трамваи и бар прави мястото още по-приятно и удобно

ОБСТАНОВКА  – > 5/5
Пространството е голямо, няма излишности, което създава усещане за простор и неподправен уют. Има доста интересности по стените, които така и не успях да разгледам напълно. Отвън има място за сядане, покрито е, така че по време на дъждовалеж е доста романтично да се седи на открито.

БИРОРАЗНООБРАЗИЕ – > 5/5
Сериозен избор. Така и не екпериментирах с нещо коренно различно от обичайния ми избор. Гледайки менюто, си мисля, че има наистина сериозен избор не само за бира, но… Това пия – това гледам.

ХРАНА – > 3/5
Рядко поръчвам нещо по-хранително от бира в барове, затова и тази точка е леко под въпрос. Предполагам, че има обичайните хруски.

ПЕРСОНАЛ – > 5/5
Хората зад бара са важни също толкова, колкото и от другата страна. Мацката, която ни обслужи, беше усмихната и готина.

ЦЕНИ – > 5/5
Цените в бара са приемливи, особено като се имат предвид уютът и духът му.

ИГРИ – > 0/3
Доколкото успях да забележа, игри няма. Но самото място предразполага повече към приятни разговори и наслаждаване на хубава музика, а не толкова към игри. Често има музиканти, което дори е по-добрият вариант от някоя игра.

ПУШИ ЛИ СЕ – > 1/1
Бар за пример без тютюнев дим : ) Пушачите излизат отвън.

ГАРДЕРОБ – > 1/1
Удобни окачалки, от онези дървените, на които с кеф си закачаш сакото и шала. И чадъра също.

ТОАЛЕТНИ – >5/5
Няколко тоалетни без полова диференциация. Което за мен е по-добрият вариант, спестяващ на дамите минути чакане и образуване на опашки.

СУМА: 35/40

Ако посетите десетия бар от класацията, ще уцелите направо в десетката! Барът се записа в списъка с наистина любими места, а възможността за резервации, празнуване на рождени дни и пр. ми дава много добра идея за някой следващ личен празник.

Това може би е и първият бар в класацията, за който забелязах, че е част от най-човешката кампания, която съм виждала… Добре дошъл, човеко!

Благодаря на Александра А., че ме измъкна от домашния уют, за да се насладя на един друг в бар Road 66! 

Народни танци с „Оксижен“

От месец искам да пиша за читалището, което толкова ме впечатли. Днес обаче надхвърли всички мои очаквания. 
Говоря за читалище „Добри Чинтулов“ в ж.к. Дианабад. За поредна сряда отидох на събиранията, на които се танцуват български народни хора. А участниците са от всички възрасти. Предимно баби, които, ако щете вярвайте, са толкова бодри, свежи, подвижни и усмихнати, че само като вляза в залата и усмивката ми грейва, а сърцето удря в ритъма на музиката.
„Дръж се, земльо, шоп те гази!“ е кулминационният момент, за който дядо Венци смело ни напомня в началото на всяко хоро.
Няма и да забравя младата майка с 9-месечния си малчуган, която в продължение на час танцува с детето си в ръце. Ако това не е обич и отдаденост…! А и научих още нещо: Дунавското хоро е най – важното българско хоро! А за тези, които ще ходят на своята или чужда сватба всички хора са абсолютно задължителни!

А защо „Оксижен“ ли?
Защото докато учехме поредното хоро, дочух звук от барабани, по – скоро трещене. Излязох в почивката и какво да видя: стая, в нея няколко младежи репетират.
Така се запознах с група „Оксижен“. Няма да пропускам да ги навестявам всеки удобен път, а дори след турнето им, което вече тече, са ми обещали даже да ме научат как се свири на барабани!
A, и защото днес в една от най – добрите лекции говорих за любимите си сефтета, тъкмо докато присъствах на част от репетицията на бандата, чух „Primo Victoria“, „Whole Lotta Love“ и „Master Of Puppets“ за първи път на живо и отблизо! Защото момчетата са много добри!

P.S.
Това е читалището, което събира под покрива си толкова различни хора и интереси, и е добре да се грижим за това, което са оставили прародителите ни, за да има какво да оставим и на своите деца! 

Z-Rock, да ‘илядите!

Юхууу, сякаш аз имам рожден ден!
Но не, най – якото радио има рожден ден за 8-ми път!
Преди около година по това време получих най-  случайното обаждане, което ми донесе няколкомесечно щастие. Това щастие е същото, което изпитвам и сега. Но вече мога да кажа, че съм и влюбена в радиото, защото то е Радиото с главна буква.

Институция, общество, медия, цял жив организъм, който ме образова музикално, ментално. Понякога се грижи и за черния ми дроб и бъбреците.

Преди година имах честта да черпя опит и знания от самото място, на което, ако щете ми вярвайте, работят най – прекрасните професионалисти (и биролюби)!

Ще се върна малко назад, към миналогодишното предизвикателство за слушателите, от което станах част и аз самата. А именно 7-те истини за рока.

Е, не помня кои споделих тогава, но зная, че има една и това е:
Рокът у нас нямаше да е това, което е, ако го нямаше Z – Rock!

Още 8 века желая на най – рокаджийското радио!