Как честотата на радиото може да промени честотата на живота ти

Преди точно 4 години започнах първата си работа и точно тогава за първи път си пуснах радио. Не просто радио, а Z-Rock. Тази подробност обаче щях да я разбера няколко години по-късно.

За да си правя сутрините на работа по-приятни, си пусках радиото, слушах Буги Барабата и с всеки изминал ден все повече се забавлявах с хумора му. После продължавах да се забавлявам и с другите предавания. И макар да имаше моменти, в които класическият рок ми идваше в повече, защото все пак до онзи момент слушах повече Bullet For My Valentine, Marilyn Manson и Rammstein, не се отказах.

С течение на времето простих класическите хитове на радиото, че даже ги заобичах и лека-полека започнах да се образовам по отношение на музиката. Започнах да навлизам и в дебрите на новите банди като Foals, Alt-J, Amorphis… Нови, не в смисъл млади, а нови за мен и актуални за годините, в които живея. Дано го обясних правилно.

Всъщност това, заради което пиша тези редове, е концертът, който приключи преди по-малко от 2 часа (малко повече за хората, които бяха на този в 17:00). За още поне 6 хиляди човека, мисля, това е бил концертът, който е изтръгнал нещо от струните на душата ни.
Концертът, който не просто беше куфеене, крещене, аплодисменти и хедбенгване. А концертът, който ми напомни защо толкова обичам радиото само по себе си, защо обичам Z-Rock (10 века ви желая, човеци такива!), но и защо обичам точно тази музика, която се прави от сърце.

Музиката, за която Съли Ърна говори тази вечер. Изстраданата музика, изплаканата песен, скъсаната едновременно с тази на душата ти струна.

Благодаря, че по някаква случайност в онзи първи работен ден пуснах точно това радио, което стана любимо. То беше силата, която ме водеше през всичките дни и години. Моят малък остров, на който се чувствах защитена в непозната среда, слагайки слушалките на запаметената честота.

Тази вечер концертът на Съли Ърна ми напомни, че музиката не е просто нещо. Тя е чувства, тя е спасение, тя е болка, прошка, любовВпечатлена съм от смелостта на Съли да покаже всичко това. Да ни позволи да бъдем толкова близо до него, макар и чак на втория балкон. Да усетим неговия свят, да се припознаем един в друг, споделяйки общи ценности и мечти.

Талантът му е толкова огромен и си мисля, че само истинските хора са способни да овладеят тази стихия и да я влеят в нещо толкова градивно. Нещо така силно, че ме накара да плача в продължение на 4 песни непрекъснато (ако има някой, който се е справил по-добре от мен, нека ми пише, за да обменим идеи и опит!).

Не е задължително да сте изхабили цял пакет носни кърпи (а в по-лошия случай да сте си насополили ръкавите, своите и на гаджето), за да сте почувствали музиката и вибрациите й. Всеки се изразява различно: аз с рев, Съли с музика. На когото за каквото му стига талантът.

Имах още много неща за казване, но по-добре да ви споделя първата акустична песен на Съли Ърна, която чух, и която остана дълбоко в съзнанието и душата ми.
Пожелавам си съвсем скоро да усетим същото трептене отново!

Благодаря!

От Аналгин глава не боли

Макар още да усещам кънтене в главата си, бързам да пиша, за да успея да предам оптималното количество от кънтенето и в душата ми.
Дългоочакваният концерт на Аналгин. Промо на дългоочаквания им нов албум и още по-дългоочакваната среща със страшни музиканти.

Толкова емоционално събитие не съм преживявала отдавна и се чудя от къде да започна. Хронологично първата приятна емоция беше залата. За първи път влизам във Военния клуб в София и вътре си е доста приятно. Обстановката предразполага към нещо леко по – изискано. И то беше такова. Сякаш несъвместимо, но така хубаво и добре се получи посрещането в точно такава среда. Не беше претъпкано, нито имаше прекалено глъч. Възпитана публика, макар на няколко пъти, особено по време на подгряващата банда, да си беше баш моментът за яко пого.

А, да, подгряващата. За първи път чувам и виждам Fyeld, но израдваха доволно с прилична палитра от парчета, авторски и кавъри, и луд вокалист със зелена брада.
И като на всеки концерт, времето си препускаше, и час след началото сцената беше префасонирана и засияха много лъчи цветна светлина, а тържественото посрещане на Аналгин се случи под звуците на мелодията от „Карибски пирати“. Парчетата бяха предимно от новия албум, разнообразени от най-известните отпреди години такива, както и кавъри.

И ако някой все още се съмнява, ще го кажа, за да се знае: Звезди има най – страхотният глас у нас. Че и не само. Особено си пролича, докато пееше парчета на Дио и Ози. Китаристите си имаха забавна игра на сцената, а барабанистът така ме изуми. Направи страшно соло, сякаш бях сред публиката на последната сцена във филма „Whiplash“. Да, беше толкова добро! И знам, че вече съжалявате, че не сте присъствали на концерта.
Имаше и не малко забавни моменти: фотографът – пластелин, който в опитите си да запечата всеки як кадър, се разтичаше, разтягаше, катереше и всичко възможно във всички възможни пози. И любимият колега Буги Барабата, който изникна някъде отзад, за да се поклони на своите колеги. Абсолютен мачовски жест, признавам!
О, освен всички нови и стари парчета и кавъри, тази вечер пяхме и „Happy Birthday“ на един чуждестранен младеж на балкона, който бе избрал да отпразнува личния си празник с Аналгин и с нас.
Това е най – добрият начин за празнуване и на други годишнини, защото само човек, който е чакал месеци или години, за да чуе една-единствена песен и да преживее такава емоция, знае как се разтяга лицето му в огромна усмивка, а сърцето му… то тупти от обич!

Z-Rock, да ‘илядите!

Юхууу, сякаш аз имам рожден ден!
Но не, най – якото радио има рожден ден за 8-ми път!
Преди около година по това време получих най-  случайното обаждане, което ми донесе няколкомесечно щастие. Това щастие е същото, което изпитвам и сега. Но вече мога да кажа, че съм и влюбена в радиото, защото то е Радиото с главна буква.

Институция, общество, медия, цял жив организъм, който ме образова музикално, ментално. Понякога се грижи и за черния ми дроб и бъбреците.

Преди година имах честта да черпя опит и знания от самото място, на което, ако щете ми вярвайте, работят най – прекрасните професионалисти (и биролюби)!

Ще се върна малко назад, към миналогодишното предизвикателство за слушателите, от което станах част и аз самата. А именно 7-те истини за рока.

Е, не помня кои споделих тогава, но зная, че има една и това е:
Рокът у нас нямаше да е това, което е, ако го нямаше Z – Rock!

Още 8 века желая на най – рокаджийското радио!

Честит още един рожден ден на мен!

Още една страница, равняваща се на една година, се прикрепи към книгата на моя живот.

През нея се научих,  че всяко сърце може да бъде излекувано с любов, но не просто любов, а много от нея. В чиста и непринудена форма.

През изминалите 12 месеца отделих 3 от тях за стаж, който на този етап е най – мечтаният и вече сбъднат. Бях в любимото ми радио Z -Rock и видях и усетих, че у нас има страхотни хора, невероятни професионалисти, а мечтите се сбъдват понякога съвсем случайно, само с едно телефонно обаждане.

Разочарованията са задължителна част, защото те не просто те връщат в реалността, а даже на две преки от старта. И трябва да се съвземеш, да помислиш, да преглътнеш и да продължиш с поглед в новия облак с причудлива форма, който ще гониш. Задължително хванал някого за ръка. Много е важно да има кой да те подкрепи или да избърше сълзите, най – вече тях, даже и да започне да ги събира в бутилки, защото понякога са в повече.

Приятелите. Приятелите, които може да не виждам по месец, макар да живеем в един квартал, но които са до мен. И които ме познават и обичат, както и аз тях.

Любимите банди, които ме накараха да плача поне 5 пъти в рамките на 2 часа.

И всички останалите малки неща, заради които започнах предизвикателството #100HappyDays.

И най – важното в личен план: научих се да готвя! Е, не всичко, но съм майстор на домашния кекс (всеки път е с почти еднакви съставки, но вкусът е различен). А в момента очаквам с нетърпение гостите по случай рождения ми ден да опитат от тортата, която правя за първи път, за да затвърдя уменията и да пристъпя към следващо ниво.

И не на последно място се убедих, че от най – важните неща, за да бъдеш щастлив, е да си в хармония със себе си!

Мир, хора!