По-интересното от 2019 г. (обобщение)

И тази година не мина без пътувания. Отново посетихме Букурещ, за да сбъдна мечтата си да гледам на живо The Cure. Оттам пък си харесах The Editors. Пътуването беше супер приятно и споделено с много скъпи приятели. Повече за преживяването ще откриете в разказа ми Букурещ – какво правихме, видяхме и хапнахме, и ни хареса.

Годината бе ознаменувана не с едно, а с цели две морета. Отново избрахме август, който пак се оказа бурен и позволяваше така приятното за мен киснене във водата само рано сутрин. Бургас беше първата ни морска дестинация. Няколкото дни бяха изключително натоварени, заради инициираното от мен ранно ставане за плаж, плажуване, докато морето не се разбеснее, следобеден сън, каране на колела под наем, вечерни разходки и кулинарни глезотии.

Бургас всъщност е приятно място, защото големият град позволява разнообразие, което малките курортчета не предлагат. Има доста плажна ивица, солници, за чиято кал и гнус не бях подготвена и затова не влязох, и много хубави места за хапване като Бирарията и Бътлърс.

Второто море беше в Кавала (Гърция), за който продължавам да не се съгласявам, че се произнася като духовия инструмент. Бяхме там в началото на септември в едно чудно airbnb на 5 минути от още по-прекрасен не особено популярен плаж. Предпочитам гръцкото море, защото е адски солено, чувстваш се лек като перце във водата, а навътре вместо да става дълбоко, става плитко.

За първи път взехме с нас плажна топка, което ни даде възможност за още повече забавление във водата. А най-неочаквано беше, когато майка ми откри банкнота от 5 евро на дъното, както и огромна жива мида. И всичко това – извадено с пръстите на краката. На това му казвам късмет и умения в едно. Същинска майка-русалка.

Може би най-вълнуващото събитие в личен план беше намирането на нова квартира. Стана за една вечер със случайно съобщение в olx. А после няколко дни не можах да спя от вълнение и притеснение дали мястото ще бъде каквото искаме и дали ще ни дочака да го наемем. Оказа се покриващо максимално заложените изисквания, а по случайност и ми е на 20 минути път с трамвая от работа и на почти толкова с колело.

За щастие котката успя да преживее драстичната промяна от свободна скитаща навън и прибираща се на топло вкъщи, в напълно домашна, затворена в апартамент мацорана (нещото, за което се притеснявах най-много).

Тази година празнувах рождения си ден у дома… което беше много мило събиране с приятели. Осъзнах колко е хубаво да имаш близки хора, които не са ти роднини, но с които можеш да споделяш ценни моменти като порастването. Благодаря ви, мили хора, радвам се, че ви познавам и сме толкова яка компания заедно!

Есента беше отпразнувана с посещение на Копривщица. Пътуването с влак дотам е адски красиво, стига да не го проспиш, унесен от ритмичното клатушкане и уютната топлина на парното. Самият град е доста мъничък, но предлага живописни гледки, много цветни стени за инстаграмабъл снимки и достатъчно места за хапване с вкусна храна. А пазара на площада е идеалното място, за да се запасите с конфитюр от горски ягоди (най-добрият!).

Тази година освен The Editors, имам и други музикални открития – Billie Eilish и Harry Styles. Тотално влюбена съм и в двамата и това го доказва и историята ми в Spotify. Гледах немалко филми и сериали, но най-скъп, трогващ и mind blowing си остава Joker. Гледайте го, ако сте пропуснали. Любими сериали: Atypical, You и много други.  Не четох много, но в съзнанието ми останаха „Седем градски гряха“ и „Тяло под роклята“, които силно препоръчвам.

Едни от най-впечатляващите неща, на които попаднах в интернет са: Океанът и как изглежда в дълбочина и този полезен текст Grown-Up Too Soon: Healing from Parentification Trauma, свързан с взаимоотношенията между родители и деца.

За 2020 планирам поне един голям концерт на любима група ииии нямам търпение да се случи, за да разкажа. Пожелавам си здрава и прекрасна нова година. Да бъде такава и за вас!

*Заглавната снимка „Да бидеш или да не бидеш“ е сред любимите ми от тази година.

За времето, когато Строежа беше млад, и ние с него!

Ех! Пускам си Jet – Are you gonna be my girl? по случайност и срещу мен като невиждани отдавна приятели се затичват и започват да ме прегръщат и мачкат едни позабравени спомени за още по-забравени времена.

Времената на “всичко ми е ново и интересно”. Времената, в които имахме лекции, ходехме на работа, но това въобще не ни пречеше да сме поне по два пъти седмично в Строежа докъм 2-3 след полунощ.

А тогава към 1-2-3 ставаше най-интересно и задушевно. Защото алкохолът се отлагаше на дъното на душите и телата ни, изпитвахме необяснима радост от съществуването си и от все по-оредяващата публика. Хайде, тръгвайте си, за да останем пияните от алкохол и опиянените от младостта си!

Спираше да ни пука и се чувствахме леко сектантски… бяхме си в нашата бърлога, където знаеш всяко кътче и ти е хиляди пъти по-комфортно от мизерното общежитие. Където си себе си сред себеподобни, където цъфтиш не само защото възрастта ти е такава.

Строежа беше най-подходящото място да отбележиш рожден ден, имен ден или взет, а може би невзет изпит. Да поканиш гадже на първа среща, да скъсаш с гадже, да гледаш нова банда или любима банда за петнайсти път тая година.

Там беше ок да се натресеш по домашни дрехи, да отидеш на по бира с напълно непознати от блока съседи, да отпразнуваш Хелоуин за първи път в живота си, ама както си трябва (като Зомби)… да станеш пръв приятел с охраната, защото нафиркани младежи закачат Марийка… Да пиеш за първи път мляко с мента и да се напиеш, хълцукайки с дъх на мляко като пеленаче.

Строежа съм го наричала храм и неслучайно. Това е моят храм, където чух не един и двама светци, икони от световната рок музика. Музикалните подборчици там ми възпитаха вкуса към качествени мелодии и днес съм повече от горда, че съм получила толкова добро обучение по качествен слух.

Строежа за мен е било единственото място, където се чувствам по-вкъщи и от истинското ми вкъщи. Където съм ходила без свян с почти домашни дрехи ей така за по една бира. И няма да излъжа, ако кажа, че ми липсва. Не само мястото, но и хората, самата аз, онези така безгрижни по друг начин години. Онази енергия да се забавляваш до 3 и да станеш за смяната в 7. Онзи ентусиазъм, с който отговаряхме на поканата – айде в строежа след час?

Мисля си за Строежа и все повече се убеждавам, че за всяко нещо си има време. И въпреки че понякога ми се случва меланхолията да ме тръшне като кечист на ринга, си давам сметка какъв късмет имахме. Защото студентсвахме във времето на Строежа в Студентски… Защото преживяхме, видяхме, изпихме и изслушахме всичко, което можеше да се преживее, види, изпие и изслуша в Строежа. Защото живяхме с легендата. И защото преживяхме едни от най-хубавите години от живота си (вярвам, че всеки период си има своите върховни преживявания) по възможно най-добрия начин!

Нищо нямаше да е същото без този мощен трамплин за приятелството, музикалния вкус и житейското обогатяване, наречен Строежа. Нищо нямаше да е същото без приятелите, с които споделихме всичко това. Благодаря ви!

Време е да пусна хартиената лодка на Младостта по реката на живота и да продължа напред.

Да преживееш разказ на Едгар Алън По

Случайно попадам преди минути на текст по повод годишнината от рождението на най-великия писател на ужаса (и не само) и се сещам за случката отпреди няколко години, която ще помня и до гроба си. 

Може би беше лятото на 2012 година, когато се бях зарибила да чета негови разкази. Имах подръка сборника „Разкази с неочакван край“. Четейки, съвсем в реда на нещата ме побиваха тръпки, а и бях сама в цялата къща. Това, сочи моят опит, никога не е най-подходящата обстановка за четене на страшни разкази. На всичко отгоре точно по това време имах и домашен любимец с благозвучното име Демон, черен на цвят. Исках да го повикам, за да не съм сама, но не ми се викаха демони точно тази вечер… А той все още не бе достигнал възрастта, в която да осъзнае, че викат точно него с „Мац-мааац-маааац-маааааац“ в продължение на 5 минути.

Последният разказ, който прочетох за тази вечер беше „Черният котарак„, написан през 1843г. (Препоръчвам първо да го прочетете, за да добиете по-ясна представа  и за моята случка.)

Прочетох разказа и затворих книгата, отбелязвайки си старателно къде точно съм стигнала. Бях втрещено-погнусена и доста уплашена от историята за черния котарак, на който стопанинът му изважда окото. Побързах да се завия презглава с чаршафа, въпреки лятната горещина, и да заспя.

Дотук всичко беше наред. Или поне аз така си мислех, докато съм си сънувала ужасии.

На сутринта се събудих, облекчена, че съм жива и че вече е светло и НЕ МЕ Е СТРАХ! (До следващата вечер, де.)
Ритуално излязох на балкона, за да повикам Демон. Разбрах, че ме е чул и идва. Задаваше се от другия край на балкона с бавни стъпки, в началото виждайки само сянката му. Накуцваше и мяучеше леко болнаво.
Като се приближи, установих разликите между моя Демон от вчера и приликите с Плутон (котаракът от разказа):
Демон вече не само куцаше и имаше рани по тялото, но имаше само едно око.

Котката ми ОЧЕВАДНО не беше добре.

И до ден днешен не знам какво се бе случило с нея. Но знам, че вече внимавам какво чета. 

1186981_10200509822777218_817242189_n

 * Заглавната картинка е дело на KlarEm