Стопаджийски урок по човечност

След първа част следва втора.
Чакайки заветното такси, на десетата минута се появи автомобил. Дойде от мястото, от което и ние се бяхме отървали. Намали, спря, прозорецът бе свален и един приветлив глас попита за къде сме. След отговора ни „за София“, човекът ни предложи да се качим и ние с големи усмивки до уши, се настанихме. Бяхме мокри, гнуснички, въобще ако бях не мястото на шофьора, едва ли щях да ни кача.
В течение на разговора се оказа, че пичът е от операторите, но част то техниката отказала и той си тръгнал. Разпитвах го за стопаджийски истории. И той едно време пътувал така, а сега просто качвал понякога хора.
Попитах дали може да се брои и този случай за качване на стоп и то в много екстремни условия. Той потвърди с усмивка. А моята не слизаше от лицето. Сигурно приличах  на мръднала, но добротата, която непознатият ни дари, беше най – великодушната постъпка, която виждам от много време насам. Човекът оправи деня на всички, че даже и животът!
Вярата ми в добротата и човечността бе подхранена, а рекордьорският ми стоп в екстремни условия (по тъмно и в пороен дъжд) сега е с дата 15.09.14.
Защото всеки ден е Първи учебен ден!

Всеки ден е Първи учебен ден

Един от личните ми мънички проекти е да наблюдавам хората, които ходят като публика на разни предавания.
Четвъртото място, на което трябваше да бъда статист (ще разберете защо не (o)станах след малко), беше „любимият“ на всички VIP Brother.
След като прочетох „1984“ на Джордж Оруел преди години, затвърдих мнението си, че шоу като това не е нещо, от което имам нужда и въобще, което има смисъл и си заслужава да се гледа. За да напредвам с личния си проект, а и за да видя колко изкуствено всъщност е всичко там, и как пред и зад камерата нещата са полярно различни, реших да отида.

Сред хората имаше всякакви, от деца до пенсионери. Изненадах се от двете момичета, които решаваха тест по любимия за мен от училище философски цикъл, а по – късно някаква леличка, виждайки че дочитам „Гняв“ на Стивън Кинг, дойде да си говорим за автора и татуировки. Пълни щуротии, които истински ме изненадаха, заради нивото, което по принцип не се забелязва на подобни места.

Връщайки се към статистването, бяхме около 300 човека, като така и не разбрах кои са хората от агенцията, наемаща публика. Нямаше указания, нито информация. Нищо. 
Понаредихме се на мястото, отредено на нейно величество Публиката и зачакахме. Дъждът обаче не почака и минута. Заваля. Обилно, стабилно, студено и неподсигурено. Обещаните според слуховете, които бяха основният източник на информация в малкото ни общество, дъждобрани и чадъри, ги нямаше. Търпението също ми се изчерпа за около 30 минути.
Шепа хора тръгнахме по средата на паузата между преките включвания и визитките на „ВИП“ – овете (които ме погнуся да гледам и слушам с целия измислен свят, в който се опитват да заблудят себе си и останалите, че живеят).
Върнахме се в някаква зала, където всички сваляха част от дрехите си, за да ги изстискат от литрите вода, която успя да намокри всичко по нас (включително и новия брой „L’Europeo“, за което най – съжалявам). Поседяхме около 30 минути, след което дойде някакъв привидно сух мъж, който със заповеднически тон ни приветства да излезем навън и обясни на всички, че трябва да завършим снимките.
Не почаках повече и тръгнах към пътя, където да стопирам или да повикам такси.
Това бе и вторият път, в който имам такова преживяване с дъжд и студ, но първият беше на Узана Фест и имахме поне палатка. Имаше го и приключенският дух!
Коли почти не минаваха, затова повикахме такси. Събрахме се четирима човека (имахме си страхотна баба с нас, която ме радваше всеки път с разказите си) и зачакахме заветното такси…

И защото в клас някога винаги пишехме изводи от историите или задачите: 
Изводи:
1. Никога повече какъвто и да е голям и малък брат, ако ще и да е най – ВИП в Галактиката!
2. Никога повече въпросната агенция СМАРТ КАСТ, чиито хора се оказаха не достатъчно смарт, че да оценят важността на хората – публика и да се отнесат към тях поне хуманно.
3. Предразсъдъците към платената публика изчезват с всяко събитие, а проектът ми се развива.

И, защото в „Светът на Мира“ винаги има щастлив край, то следващият пост ще разкаже за щастливия край на Първият учебен ден от 22 – рата ми година : )