7 неща, които научих на първото издание на See It Be It в България

В първата събота на декември 2017 г. или с други думи – вчера, се проведе първото в България (а и надявам се не последно) издание на програмата See It Be It.

Програмата е създадена през 2014 г. от най-големия и значим рекламен фестивал в света Cannes Lions International Festival of Creativity в отговор на дисбаланса мъже-жени в рекламната индустрия.

Събитието продължи около 8 часа, в които на сцената в „Модерен театър“ чух поне 17 различни истории, свързани с ролята на жената в обществото и в бизнеса, очакванията към нея, стереотипите, статистиките и образът ѝ в рекламната индустрия.

Ако трябва да съм честна, това е първото събитие, на което се чувствах супер надъхана – толкова, че след една от лекциита просто писах на майка ми, окуражавайки я да се бори със зъби и нокти за конкретна цел в момента в работата ѝ.

И понеже водих доста записки (повече от на някои лекции в университета дори), а и в главата ми е все още е като жужащ кошер с пчели, искам да ви разкажа за нещата, които ме докоснаха и които ще се опитам да запомня и приложа в живота си + няколко наистина добри видеа, които спокойно да вземете като храна за размисъл за самите вас.

Урок 1 

Егото понякога може и да не е най-добрият ни приятел, а точно обратното. 

Трябва да призная, че това, което и на мен доста често ми пречи, е именно егото ми. Страхът от това да получа обратна връзка, да съм критикувана, да се изправя пред слабостите си.

Да, трудно е, и да – страшно е. Но веднъж осмелим ли се, после става по-лесно, защото виждаме, че от това не се умира, а даже се задобрява. И спокойно – в началото истината може и да ни ядоса дотолкова, че да ни се иска да вилнеем като тасманинския дявол Таз, но после ще ни олекне.

Урок 2 

„If you can’t see it, you can’t be it“

В буквален превод, ако нямаш добър пример пред себе си, трудно можеш да се превърнеш в такъв.

Тук става въпрос за моделите на поведение, на които ни учат от най-ранна детска възраст. На очакванията към едно дете, ако то е момиче, и на очакванията, ако е момче… На това, което „може“ и което „не може“ да прави всяко от тях.

Като малка много се ядосвах и чувствах за несправедливо това, че братовчед ми получаваше за подаръци камиончета с дистанционно, а пък аз получавах момичешки играчки от типа на кукли и темподобни. Наистина не разбирах логиката и защо по дяволите аз не мога да имам нещо, което искам.

От днешна гледна точка разбирам, че всъщност възрастните са тези, които задават наклона на плоскостта, в която ще виждаме света. Затова и ако пред себе си имаме добри примери и не сме ограничавани въз основа на половите или каквито и да било други характеристики, то е много вероятно ние също да станем добри примери (и след това да ги приложим и с децата си).

Ето може би най-любимото видео по темата за половите стереотипи от вчера:

Урок 3

Една жена може да бъде шеф и има пълният потенциал за това

На събитието стана въпрос за успешната жена и стереотипите за нея. Много често жената на лидерска позиция се слага в една от двете рамки: при по-женския стереотип тя е прекалено „мекушав“ шеф, а при  другия – по-мъжкият, тя е прекалено „твърда“ (bossy).

В този момент се замислих за начина, по който аз самата гледам на жените шефове и осъзнах, че всичко това е много вярно и да, за съжаление се отнася и за мен. Аз също ставам подозрителна, когато видя жена шеф. През главата ми минават различни сценарии за това как е стигнала дотам – кой ѝ е помогнал и колко зла е от 1 до 10 (най-често я приемам за толкова зла, колкото е Круела де Вил)… и въобще, да си призная, се плаша от жени шефове.

При все че за няколко месеца собствената ми майка ми беше шеф (което от една страна си беше един малък ужас, понеже взискателността ѝ се пренесе от семейството в работата). Но от това научих само добри житейски уроци и добих опит, който малко хора биха имали търпението да ми помогнат да получа. А и осъзнах, че щом мога да оцелея с майка си като шеф, че даже и да ми е хубаво, то с всеки друг шеф има шанс да се чувствам добре.

Тук е много важен и още един момент, статистически подкрепен, че повечето мъже приписват своите успехи на личните си качества, докато жените омаловажават себе си и определят заслугите си за сбор от качества и условия извън тях. С други думи – подценяваме себе си и успехите си.

Може би затова гледаме на другите успешни жени по този начин и търсим причините да са там в други хора, а не в техните качества и усилен труд. Докато истината е, че за да бъде една жена на позицията, на която е, то е много по-вероятно тя наистина да е успяла и да е заслужила мястото си, отколкото да е там, заради някой друг или защото е ужасно зла и противна.

Всъщност в световен план много малък процент от хората на управленски позиции са именно жени и затова имаме повече нужда от такива или както се казва в кампанията #MoreWomen – „There is room for more of us at the top“.

Урок 4

Превърнете партньора си в истински партньор [Make your partner a real partner]

Разбирам, че у нас стереотипът за мъжа все още е да „носи парите вкъщи“, а жената да стои до печката, но все повече се убеждавам, че това изобщо не е така и няма никакъв смисъл да бъде.

Понеже и мъжете могат да вършат абсолютно същите неща, които и ние. И да, някои го правят с удоволствие, а други просто защото ни обичат и знаят, че това е и тяхна отговорност.

Истината е, че мъжете могат да пускат прахосмукачка, да мият чиниите, да простират прането, да гладят, и не – това няма да ги направи по-малко мъже или „чехльовци“.

Въпросът обаче не е само в това дали те са склонни да излязат от стереотипа, а и дали ние самите ще им го позволим. Понеже, колкото и да обичаме да го правим, не можем винаги да обвиняваме мъжете за нещата, които не правят.

Да, ако са жертва на семейния модел, при който мъжът се прибира след работа и чака ракията и салатата, то ще ни е много трудно да го превъзпитаме. Но ако ние сами дирижираме постановката, при която това се случва, като не допускаме мъжа в женския свят, където има огромно количество домакинска работа и грижа за наследниците, то е много трудно това да се случи на практика.

Затова тук ще споделя една страхотна лекция от TED на Sheryl Sandberg, чието име вчера също бе споменато:

 

Урок 5

Жената не се ражда с етикет, на който пише „мие чинии по-добре“, „пере по-добре“, „гледа децата по-добре“. Още по-малко се ражда с бележка със „задължения“ и неща, които „трябва“ да прави.

Това са думите, които чух в една от най-любимите ми лекции вчера, тази на Елисавета Белобрадова от Майко Мила. Тази жена общо взето е като магическа торба за мъдрости, понеже от нейното говорене на сцената имам толкова много записки, че почти всеки втори университетски преподавател би завидял!

Етикетирането ни е любим спорт, спор няма, но освен от обществото, средата и семейството, това, което ще си позволим да правим зависи и от вътрешната ни свобода. Дали ще си дадем правото да сме само до печката или ще изберем да не сме заключени в клетка и да търсим това, което наистина ни харесва да правим (а не това, което „се очаква“ да правим), зависи и от нас самите.

Затова тук добавям и темата с домашното насилие, независимо дали физическо или психическо, за която също стана въпрос вчера. Една тема, която все повече започна да се повдига предвид статиската, че всяка четвърта жена в света е жертва на такова.

Това, което Елисавета каза, ми се струва много важно – ако веднъж ви посегнат, защото „не сте си свършили работата“ или ако веднъж ви направят забележка от рода на „ама защо сега излизаш с тази пола“… То червената лампичка трябва да ви светва и да бягате, защото щом е посегнал веднъж (към тялото или към свободата ви), ще го направи и втори път.

Тук се сещам за една история от времето, когато бях 7-8 клас и най-добрата ми приятелка (изключително умна, възпитана и прекрасна девойка) имаше гадже с 2-3 години по-голямо от нея. Та той често ѝ мрънкаше защо излиза с „толкова къси поли“ и защо излиза с момчетата от класа ни и т.н. И въобще имаше голям проблем с всичко, което тя прави при все че нямаше никаква логика да се държи по този начин.

Сега обаче разбирам всичко – той просто е от онзи тип мъже, от който е по-добре да бягаш, отколкото да се надяваш, че ще се промени. Защото ограничаването на свободата е най-малкото, което този тип мъже могат да ни причинят!

Урок 6

Работете за хора, на които не се притеснявате да кажете, че сте бременна. 

Все по-често срещам материали за това, че жените, които искат да имат деца или вече имат, са по един или друг начин репресирани от работодателите си.

Лиляна Якимова, една от страхотните жени, която вчера разказа своята история, спомена факта, че наистина на жените, избрали да имат деца, на много места все още се гледа изключително… как да кажа – необяснимо. Сякаш бременността е начин да кръшкат от работа и да си „починат“ още малко, докато реалността е съвсем различна.

Това е една от темите, която все повече ме вълнува, а фактите, на които попадам, са наистина притеснителни. Затова смятам, че е много важно да работим за и с хора, които не забравят и не подценяват напълно естественото право на жената да има (или няма) деца.

Съответно – като жени е важно да отстояваме правото си и да не омаловажаваме този момент от живота си.

И наистина, ако не можете спокойно да кажете на работодателите си, че сте бременна, по-добре изберете друго място и други хора, които помнят, че и техните майки са били бременни, че и техните жени ще бъдат… и това изисква спокойствие и внимание, а не страх и вменяване на вина.

Урок 7

Допускането на грешки е същността на ученето. 

Поне няколко от лекторите засегнаха темата с грешките, провалите и страхът от тях. Истината е, че човек е добре да си позволи да се провали.

Иначе казано – не се отказвайте преди да сте опитали. Защото ако опитате, то има 50% шанс да успеете, но ако не се осмелите да пробвате, шансът е 0%.

Затова тук ще споделя и любимото ми меме от интернет:

Любимо ми е, защото мен адски много ме е страх да се провалям и да губя.

Страх ме е, че може да не се справя или че може някоя моя мечта да се окаже просто илюзия, която аз изкуствено съм подхранвала… така че накрая граденото с месеци и години да се пръсне на парченца и на мястото му да остане едно празно, голо и болезнено „нищо“!

Вчера обаче се осмелих да задълбая по въпроса с провалите и да си кажа, че „майната му, по-добре да се пробвам, отколкото да стоя в ъгъла и да го мисля твърде дълго„.

Най-простият пример за страха от провала, за който се сещам, е от училище и университета, когато много пъти ме е било страх да вдигна ръка, защото не съм била напълно сигурна, че ще съм права. Страхът, че може и да се проваля и изложа, като дам грешен отговор, ме е спирал от това въобще да се опитам и да действам.

А всъщност няма нищо лошо, а даже е препоръчително да си дадем възможност да се провалим. Какво толкова?! Особено ако сме в двайсетте си години, то, както каза Елисавета Белобрадова, е чудесно време за провали. Не един и два, а поне 5-6 такива трябва да имаме. И вече съм напълно съгласна!

Снимка: Ели Кацева

 

И като за финал, ще споделя още няколко мои размишления: 

Събитието беше чудесно – смятам, че обхвана абсолютно всички теми, които са важни, належащи за обсъждане и все повече появяващи се като въпроси и в моя живот.

Тези теми обаче не засягат само жени, но и мъжете. В залата имаше много малко на брой мъже, а всичко, което вчера се каза, трябва да стигне и до тях. Необходимо е и мъжете да знаят през какво минава една жена в личен и в професионален план, защото живеем и работим заедно и зависим един от друг.

И нещо, което много от вас вероятно ще сметнат за „извън темата“, но за мен е важно, особено когато става въпрос за провеждане на събития – използването на пластмаса за еднократна употреба. Тъй като смятам, че човек наистина трябва „да има високи изисквания и към дребните неща“ (както един от лекторите каза), то е добре ситуацията да започне да се променя.

Това го отправям като предложение с ясната идея, че екологичният отпечатък е предмет на разговори на други събития, но пък и смятам, че личният пример е единственият начин да поставим началото на една положителна не само за хората, но и за планетата ни промяна.

Затова ще се радвам, ако има все повече събития, които се грижат и за планетата ни!

Благодаря от сърце на хората, които се осмелиха да излязат от рамката на посредствените събития и превърнаха съботата в най-запомнящият се ден от живота ми!

За десерт ще ви оставя с една впечатляваща история, която вчера също бе спомената:

Благодаря, че отделихте от времето си, за да ме прочетете! Ще се радвам да чуя и вашите впечатления, коментари и критики 🙂

Advertisements

И аз имам една мечта.

Гледали ли сте филма „The Normal Heart“?
С Джулия Робъртс, Марк Ръфало, актьорът, който играе Шелдън в „The Big Bang Theory“ и още много други. Ако някое от имената е на ваш любим актьор, гледайте го! Ако никое не ви говори нищо, гледайте го! Ако мислите, че нищо от това, което ще напиша, няма да ви събуди интереса, гледайте го!

Филмът е история за любовта. Като онази човешка любов в „Still Alice“ например. Любовта към живота, към хората, познати или не. История за борбата. Ежедневната такава.
Във филма е разказана една от най-силните любовни истории, поне за мен. От онези, в които наистина се бориш, а всеки миг отчаяние, е година по-малко щастие, споделено с любимия.
the-normal-heart-750x600
Чудя се защо никой не разказва, не пише, не говори за появата на ХИВ/СПИН с човешки истории. Тепърва го виждам в този филм и в Pride, за който вече писах. Защо хората неглижират факта, че гаснат човешки животи и се късат човешки съдби. В тази история хората, носещи етикет „различен“, „хомосексуален“ не заслужават да бъдат спасени. Дори не заслужават да се търсят начини за лечението им. Тези хора не заслужават дори да бъдат чути.
Защото е по-лесно да продължаваме да ги изолираме в лабиринта на стереотипа за тях. (Тук една малка задачка за всеки четящ текста: Какъв е вашият стереотип за ЛГБТ хората? Обсъдете го със себе си. Поне.)
Стереотипът, който така не харесвам за ЛГБТ хората, който понякога изглежда много по-удобен и лесен и за тях самите и за останалите. Ще видите как изглежда в една от сцените на първата среща между лекарката и момчетата.

И ако си мислим, че днес сме с толкова отворени умове и сме широко скроени, защо сбръчкваме чело или извръщаме очи, когато видим човек, показващ своята принадлежност? Защо се забавляваме със същността на хората, различни от „нормалното“? И всеки от нас си носи в джоба по едно тесте с лепящи се бележки, които слага на всеки: „шишко“, „гей„, „боклук“ и много други. Всеки има богат и цветен речник за различните.
human-label-11
Споменах за любовната история. Не е ли за всеки любовта причината за щастието, а щастието – смисълът на живота ни? Поне за мен е така. А колко често съдим различните, оправдавайки се с децата, които не би трябвало да виждат мъж и мъж или жена и жена, хванати за ръце? Имаме самочувствието да осъждаме другите за това, че са щастливи, в мир със себе си, и желаещи да го изразят по стандартен начин. Но стандартите за различните са други. Те нямат право да са щастливи, да се наслаждават на малките радости в любовта. Спомнете си или се замислете как ви препуска сърчицето, когато любимият човек ви хване за ръката. И с каква гордост държите всеки път тази ръка, а?! Любимо чувство, знам. Любимо на всеки. Защото е човешко.

Днес има лечения, някакви. За диагнозите, които лекарите поставят. Но си мечтая все повече хора да бъдат излекувани от предразсъдъците си. В списъка на архаизмите да бъде думата хомофобия. И всякакви фобии. Без омраза. А все повече любов. Любов към живота, защото животът е за любов. Обичайте!
И оставете вкъщи тестето с листчета и етикети. Не са ви нужни, ако носите усмивка! 

„Pride“ за правата на всички

По настояване на един приятел, за което му благодаря, днес гледах „Pride“. Филмът е част от програмата на тазгодишното издание на София Филм Фест, което е още една от причините да вляза в залата с големи очаквания. 

И съм очарована. Силен филм, контрасти в събитията, емоциите и сюжетните линии, танци, музика, красиви хора, красиви умове.

Филмът е за любимите ми хора – представителите на ЛГБТ общността. Толкова цветни, широко скроени и борещи се, отстояващи себе си. Вярващи в себе си. Това е нещото, за което понякога им завиждам, защото знаят кои са и не допускат чужди мнения и вербални удари да ги наранят. Най – запомнящата се фраза е тази, че е нелогично да се бориш за правата само на едни. С други думи, когато се бориш за своите права, за правата на ЛГБТ хората или за правата да изразяваш произхода си като пишеш на някоя стена „к*р“, то това означава, че трябва да се бориш и за всички други права. Няма да давам примери.
Това е нещото, което забравяме: въпросът не е конкретно за едни или други хора и общности, субкултури и пр., а за правата на хората като цяло. И те трябва да бъдат защитавани всеки ден.

Впечатлена съм от начина, по който са съчетани исторически събития, които ако не беше този филм едва ли щях да науча. Като миньорските протести по време на Маргарет Тачър. Наред с това борбата за признаване правата на ЛГБТ хората. И към това появата на ХИВ/СПИН.

А хуморът, акцентът, прекрасните баби и най – вече белокосата с „нейните лесбийки“, правят филмът от онези, които влизат под кожата и стигат до сърцето. 

За 2 часа заживях с героите, с историите им – истински истории, изживени, човешки, тъжни и смешни, всякакви. И ми се иска да познавам повече такива хора: вярващи, обичащи, борещи се и цветни, много цветни външно и емоционално. И да гледам повече такива филмипредставящи света от гледна точка на табутата, защото в този свят те не съществуват. 

Благодаря!