Ама ти не си ли много еко?

Лятото се запознах със За Земята. Тя имаше прекрасни, зелени и големи… мечти.

От тогава си я харесах за… пътеводна звезда.

Нали се сещате, като в легендите, в които хората (изгубени или не чак толкова) следват звездите, за да намерят пътя си…

Това сравнение не ми се получи, знам. И все пак…

Исках да кажа, че адски много благодаря за Академия „За Земята“, защото се появи в правилния момент, когато имах нужда точно от нея и получих това, което търсех.

Благодаря също за това, че в продължение на 6 седмици научих толкова много неща, съмнявах се и се осъзнавах в света на ежедневното консуматорство… И дори веднъж не се чувствах загубена (само леко депресирана, ама май всички бяхме по едно време).

Защо това беше правилният момент?

Има периоди, в които човек си мисли, че може би е достигнал оптималното ниво на развитие в конкретна сфера.

Преди Академията аз бях на етап, в който се чудех какво още да пестя, да не използвам и да заменя с невредящо за околната среда…

Все пак, казах си:

– изхвърлям разделно
– не купувам пластмасови бутилки с вода
– не купувам храна в кутия
– нося си платнена торба за пазар
– отказвам найлоновите торбички (с риск лимоните и бананите ми да запретнат обелки  и да ми избягат)
– компостирам органичния отпадък, макар червеите ми да не са повече от 20* (*данните са от последното преброяване, което им спретнах)
– пазарувам предимно дрехи втора употреба и рециклирам тези, които вече не нося…
Освен това не ям месо и избягвам останалите продукти с животински произход…

И все пак се чудех:

Какво още? Това вече не е достатъчно. Не може това да е всичко, което да мога да направя за околната среда…

Когато видях поканата за Академията, осъзнах, че ето сега имам шанса да намеря отговор на всичките си въпроси.

Академията ми показа, че има още доста ток и хартия да спестя, за да се чувствам наистина по-полезна, отколкото съм към момента.

В рамките на 6-те седмици имахме много лекции на какви ли не теми.

За някои не знаех нищичко (енергетика), други ми звучаха любопитно (офшорки), а в трети (отпадъци) се чувствах почти толкова компетентна, колкото се чувства преподавател във ФЖМК.

Оказа се, че не знам всичко. Даже почти нищо не знам.

Но пък имаше вълнуващи лектори, забавни и полезни игри, домашни, които изискваха пресмятане на консумираните годишно плодове, зеленчуци и подправки, както и събиране и носене на боклука в чантата…

Като казах чанта – имаше и една страхотна работилница, в която си направихме торби от стари тениски, които оцветихме с естествени багрила и оцет. И за първи път ших на машина! Е, след това машината малко спря да работи, ама това едва ли е било заради уменията ми…

В последния ден от Академията ни питаха какво ще ни остане от нея

Освен интереса към офшорките (за които май всички разбраха какво мисля вече) и начините за пестене на електроенергия, както и възможностите за отглеждане на плодове и зеленчуци у дома…

Всъщност ще ми остане радостта. Онази радост, когато се чувстваш на място, смислен, значим и развиващ се.

А, да. Ще запомня и бирите. Не сме пиянствали, но стимулирахме вдъхновението и словоохотливостта си с нея. Помага, тествах го 2-3 пъти.

Благодарение на бирата, а и на самите нас, успях да си говоря с много хора. И якото е, че на такива места можеш да си говориш с всекиго без да има нужда да знаеш демографските му характеристики.

Просто разговорите вървят и се оказва, че има толкова много хора като теб, че ти се иска да си създадете една комуна и да живеете на остров, ама само вие.

Малко преувеличих, но все пак подобна мисъл ми се прокрадна, когато говорихме по някоя от темите.

Представях си колко хубаво би било, ако всички хора от академията, а и такива като нас – с екологично съзнание – живеем в един квартал или в цял един град.

Тогава, продължавах с фантазиите, никой нямаше да гори клони и листа, щяхме да рециклираме всичко, да споделяме градинките и продукцията си и да живеем толкова природосъобразно…

Това обаче не изглеждаше като много здравословна фантазия, затова си казах, че може и без самотен остров.

По-добре е ей така – по един „луд“ в квартал, за да се кара със съседите, че горят мебели за Сирни Заговезни (да уточня, че който каквото и да ви говори – мебелите не са ДЪРВО, по-скоро съседът ви е пън).

И за да не се отдавам на още нездравословни фантазии, ще завърша с един съвет:

Ако някой някога ви погледне в очите и със сериозен тон ви каже: „Ама ти не си ли много еко?!“

Усмихнете му се. Човекът явно не е бил в Академията и явно няма представа колко много са хората, на които им е през сламката в коктейла какво точно се случва със Земята.

До нови срещи,
Академик Мира ви благодари!

*Снимка – Михаела Георгиева

Предизвикай се да компостираш

Чудите се къде да си изхвърлите ябълката, като я изядете? А обелката от банан, костилките от плодовете и остатъците от зеленчуците за салата също ви колебаят къде им е мястото? Или пък вие сте от хората, които въобще не се чудят, ами смело ги изхвърляте с останалия боклук?

И защото вече звучи като реклама на веестелешоп, а не това е търсеният ефект, ще ви дам отговорите:

Мястото на органичния отпадък не е нито на бунището, нито сред балираните отпадъци, а още по-малко в кофите с отпадъците за рециклиране.
На сметището органичният отпадък гние, докато е натъпкан между останалите боклуци, отделяйки метан (това е същият газ, който пръцкат кравите). Поради тази причина се нарича още блатен газ, заради гниенето, което претърпяват растителните материали в блатни местности при липса на кислород (това ми го подшушна Уикипедия). Така много често този метан става причина за самозапалването на сметищата, което е още по-лошият резултат от неправилното изхвърляне на отпадъците. Метанът още е парников газ, но и озоноразрушаващ такъв. А за някои метанът е просто по-евтиният вариант за придвижване с БеЕмВе.

img_20160915_194513

И защото говорех за органичния отпадък и за това, къде е мястото му, ще ви подскажа: органичният отпадък се чувства най-добре в компостера!
Да, КОМ-ПОС-ТЕР. Не компот, не и постна манджа.

Компостерът е мястото, от което като от вълшебен цилиндър се появява не заек, а тор. Тор, хумус, или онова нещо, което прави почвата плодородна. 

И за да не звучи като нещо изфантазирано, ще разкажа от къде ми дойде това просветление:
Последните 4 дни присъствах на първото в живота ми обучение, свързано с нещо толкова значимо, ново и вълнуващо (а и малко слузесто, заради червеите) – компостирането.
Младежки лагер „Предизвикай се да компостираш“ е нещото, което, оказа се, съм търсила дълго време. Макар няколко дни да се колебаех дали да присъствам, заради възможността да имам още едно злополучно палаткуване, реших, че е време да изпитам себе си, като спя във временния си дом-стая цели 3 вечери.

img_20160915_144116

Оказа се, че палаткуването е супер приятно (стига да не вали и трещи, докато си само с един чифт дрехи и обувки, както при първия ми опит за такова преживяване). Освен да подобря положително мнението си за този тип удоволствие, се уверих, че никое от съществата от Doctor Who няма да се появи ненадейно в или около палатката ми с цел да ме еxterminate-не (въпросният страх си подсигурих от ударните дози епизоди в последните седмици, бликащи от гнусни, страшни и вредни за съня създания).

За почти четирите дни 15+ човека се занимавахме на теория и на практика с компостирането (по-долу ще разкажа и за любимата ми компостна тоалетна). Всички заедно мерихме, чертахме и рязахме летви и дъски, завивахме болтове и забивахме пирони, боядисвахме, пилихме. Всичко това, за да направим компостер за училището в Шабла, който стана наистина супер красив и функционален.

img_20160917_133142

Честно казано, преди всички изброени манипулации, никак не вярвах, че от нищо, (ако можем да наречем предварително нарязания дървен материал нищо), ще успеем да изградим нещо толкова значимо. Процесът си беше вълшебство, но не просто изведнъж случило се и случайно, ами планирано, мислено, чертано, рязано, ковано, сглобявано и какво ли още не.

Вълнуващо беше как децата в училището от доста незаинтересовани и незнаещи абсолютно нищо за компостирането, се превърнаха в активни участници в процеса по съграждане на компостера. Тайно завиждах на всеки един от тях, имащ късмета да е точно там и тогава, когато някакви хора идват в училището им с желанието да предадат пламъка на знанието и грижата към природата. И силно се надявам, че след години ще видя поне едно от децата, вече пораснало, активно опазващо всичко, което ни заобикаля!

Във всички дни забавлението крачеше редом с нас, независимо дали по пътя към плажа, до магазина в с. Езерец (там беше лагерът ни) или пък по пътя към компостната ни тоалетна
compost-toilet

За любопитните: това е като тоалетната на село (поне тази при прабаба и прадядо в с. Палат някога беше такава), ама не точно. Т. нар. „лимонада“ си имаше собствен съд, а т.нар. „шоколад“ също имаше свой собствен такъв. По въпроса с отделянето на тези така важни материали, продукти на тялото ни, научих, че сами по себе си те са вид тор, който при определено „отлежаване“ и разграждане, са също толкова важни и полезни за растенията и почвата.

Осъзнах как толкова дълго време не съм знаела, нито за миг осъзнавала, че дори самата аз съм един вид компостер. А за да бъде един компостер истински, то той трябва да получава необходимия материал, който да превърне в компост. (Тук ще намерите подробна информация за компостирането, защо е важно и какви са основните правила за него.)

За всички присъстващи, съм сигурна, че любими ястия ще останат всички, приготвени с обемно количество елда, овес и булгур. Точно в този ред ги ядохме и точно в този ред са ни любими. Извън вътрешните шегички готвенето беше още един задружен и приятен процес, понякога даже по-приятен и от самото ядене (надявам се, че готвачът ни няма да ме разбере погрешно и да си помисли, че има ястие, което да не ми е харесало!). Научих много нови рецепти, съчетания, а салатата от тиквички ми стана любима, опровергавайки песимизма ми по отношение на салата от такъв характер.

Към края на лагера имахме и доста приятните задачи да представим театрално това, което получихме като впечатления от разговорите си с местните хора по отношение на отпадъците и компостирането. Играейки ролята на Песимиза, вдъхновена от реакциите на някои от учениците, си дадох сметка, че не е трудно човек да бъде научен на добро. И все по-убедено вярвам в онова, което ми каза веднъж учителката ми по философия, а именно, че ценностната ни система се променя всеки ден.

И аз се промених, и аз научих много, успях дори и да направя, макар и малко, за да помогна някой друг да научи и да се промени. Това е от моментите, в които завиждам на себе си, че съм точно тук и точно сега, за да познавам хората, които носят и създават доброто с делата си.

Благодарности за усилията, думите, жестовете, шегите и труда на всички!

П.П. Успях да се сдобия и с малък компостер за вкъщи, който всеки може да направи с подръчни материали. Инструкции може да намерите тук, а благодарностите са за Еми.
А ето така изглежда моят, който очаква само новите си наематели червеи, за да започне да работи с пълна пара и вълшебност!

КОМПОСТЕР

*May the елда be with you*