Защо спрях да празнувам 24-ти май?

Вчера беше 24-ти май, но няма да говоря нито за нашите писменост и култура, нито за езика ни, нито за самия празник…

Вместо това ще разкажа една извънредно кратка и (надявам се) поучителна история. Поне за мен беше такава.

На 24-ти май 2010 г. бях на имен ден на дядо (Кирил). Беше една от обичайните вечери, в които най-близките роднини сме се събрали, за да се видим и почерпим за здравето на дядо.

Единствената разлика по това време беше, че бях на някаква диета и си спомням, че направих компромис, като „заблажих“ с бонбон за Добре дошла.

Дотук всичко изглежда съвсем обичайно и нормално, на моменти скучновато…

Е, нямаше как да знам, че всъщност това беше последният имен ден на дядо и последният път, в който го виждам…

Седмица по-късно той беше изчезнал, а в последствие се оказа, че е починал.

Наскоро разказвах за смъртта му на един важен за мен човек, когато стигнах до извода, че смъртта на дядо всъщност е нелепа. Но все пак точно такава смърт може би му отива. За да не звучи цинично, ще обясня:

Часове преди да умре, дядо беше отишъл да хваща рояк пчели от някаква топола. Покатерил се, но по някаква причина е паднал и така е загинал. Беше останал там цяла нощ, в която валеше като из ведро (така, вярвам, природата, която той обожаваше, се погрижи за него – измивайки го от всичко земно и мръсно).

Въпреки тъгата и изненадата от смъртта му, за мен това е геройска смърт – с протегната към пчелите ръка.

И намирам все повече символика в точно този образ – ние хората също трябва да се протегнем към пчелите (и природата), защото в противен случай може да загинем.

Моята поука от историята обаче е друга:

Наслаждавайте се на момента СЕГА, оценявайте времето с любимите си хора и не им пестете искрените си думи и емоции. 

Никога не съм казвала на дядо, че го обичам, но всяко спасено от мен растение или животинче ще му го напомня някъде там в по-добрия свят. Надявам се.

П.П. Това, че обичам книгите, също ще ми напомня за него, защото именно той ме въвлече в този вълнуващ свят, когато веднъж разтвори една от многото си книги за пчели и ми обясняваше какво правят и как да се грижим за тях.

Новите дрехи на баба

Фотография: Йордан Йорданов – Юри, „Несебър 1970“

Когато си дете на разведени родители (не е задължително), може да се случи така, че майка ти да ти е и баща, а пък баба ти да ти е и майка. Ролите в семейството се променят.

И докато т.нар. „самотна“ майка, на която съдът те поверява (за щастие), се опитва през 90-те да те отгледа в поне някакви нормални условия, зад кулисите е и една друга много важна персона с още по-значима роля. И това е баба ти.

Поне някоя от двете баби е изключително ангажирана с това да се грижи за теб. Дали да ти готви, да те къпе, да те люлее с цедилка на лозата в двора, тя е там.

Героят, който е винаги в сянка. Жената, която е най-големият боец, заради всички жертви и лишения, направени в името на децата и внуците.

Ако днес трябваше да пиша по темата за героите на нашето време, която ми се падна на кандидатстудентския изпит за ФЖМК, щях да пиша за моите баби. И съм сигурна, че бабите на всички са такива. Надявам се!
Само дето често забравяме, че без тях, нямаше да сме същите. И въобще, доста често забравяме, че са там, че денонощно мислят за нас и се вълнуват така искрено за всичко хубаво и лошо, което ни сполетява.

Тъкмо последните почивни дни направих един бърз тур при моите баби за по няколко часа. И докато бях при едната от тях, тази, която наистина е посветила огромна част от живота си на моето израстване, отглеждане и възпитаване, откровението й ме порази.
Тя ми разказа как си е купила блуза, но не й става и трябва да я върне в понеделник (баба живее на село (с. Микрево), на 10-15 км от Сандански). Та тази баба, която в автобиографията си има позиция „кметица“ на село Палат, от което е родом, ми каза, че няма дрехи. Всичко, което носи, е старо, подарено от някого, а това, което може да си купи в селото е онези грозни, найлонови дрехи, които носят немалко баби. И разказа как й се налага при всяко къпане да планира какво да облече, за да бъде все пак чисто.
Завърши, обръщайки се към мен и майка ми, с думите:
Моля ви, купете ми някакви дрехи. Аз ще си ги платя! 

Рядко съм получавала подобен шамар. От онези, които те осъзнават. Защото докато аз поне няколко пъти месечно обикалям  магазините и се „награждавам“ с нещо за носене, баба, моята мила баба, няма какво да носи!

Потънах вдън земя с моите желания да имам още нещо ново, въпреки че пазарувам предимно от магазини втора ръка.

А баба не само, че няма какво да облече, но дори няма от къде да си го купи. За завидната трицифрена пенсия, която взима, няма нужда да споменавам никакви детайли.

Шамарът ме осъзна и замисли:
Баба не е виждала море. И така ми се иска да я заведем да си натопи краката. Да се развълнува като вълните, да усети мокрия пясък, да си вземе мида и да погледа водата. Както казваше учителката ми по български език и литература: не се срамувайте от бабите си, те са част от вас! Заведете ги в София, качете ги на трамвай, разходете се с тях.

Надявам се, че ще мога да заведа моята на море. Не, че тя изгаря от желание, но поне ще знам, че и аз съм й показала нещо ново, че съм й дала още едно парче от пъзела, който всички заедно редим – животът. Както дава на мен всеки път.

И така. И аз и майка ми обещахме, че ще й намерим дрехи.
Изискванията са минимални: подходящ цвят като за баба и задължително памук, а не найлон и всякакви кофти, най-вече за лятото, материи.

На тръгване баба искаше да се увери, че е чула правилно и ме попита:
Нали ще ми вземеш дрехи?

Тази седмица имам мисия: да намеря дрехи на баба.

А за целия живот мисията ми е да забелязвам повече, да се интересувам, да се грижа, ако се налага и да се жертвам. Така, както бабите ми го правят вече 24 години.

И да ги обичам. Не само в мислите, но и в действията си! 

Моят герой от детството

Когато бях на 6, вече знаех буквите и цифрите. Можех да смятам и чета, не перфектно, но началото беше поставено. И беше едно наистина добро начало.

Помня как през ваканциите и съботите и неделите гостувах на баба и дядо в Кресна (което е на 15 минути от село, където живеех). Имах си една единствена приятелка, но приятелка като за целия свят. Тя живееше в съседната къща и това, както и фактът, че квартал Котата е доста малък и има предимно възрастни хора, чиито внуци идват през ваканциите, ни сплоти допълнително.

Имахме страхотно детство (не само защото сме живели през 90-те и не е имало компютри, както сега), в което благодарение на нея и това, че беше 5 години по-голяма и 5 пъти по-умна и отговорна от мен и другите ми приятели, вършехме не само щуротии, но и умнотии.

Сред спомените за щуротиите имам няколко ярки:
– Играем с кукли и шием дрешки за тях;
– Играем с нейните въдички и надуваемото басейнче с рибки (изкуствени), които трябваше да ловим. Това все още го има по детските паркове;
– Обикаляме горичката над нас, повлекли кучето на баба барабар със синджира, докато не стигнем до другия край, след няколко часа, когато цялата махала е в паника, че сме изчезнали. Намира ни майка й, на стадиона, а нас ни очаква най-страшното наказание – да не ходим на детска дискотека.

Бърза вметка – детската дискотека представляваше следното:
Аз, кака и баба отиваме в дискотека „Бриони“ към 6-7 часа след обяд, сядаме на масичка, поръчваме си кола и картофки със сирене, слушаме музика час-два и се прибираме. Е, когато бяхме непослушни, нямаше такова удоволствие.

…Кучето от историята по-горе го изгубихме по пътя. Оказа се, че се е върнало преди нас, но своевременно е паднало във външната тоалетна на съседите. Наложи се да го къпят. Поне веднъж.

Сред забавните моменти беше и гледането на слънчевото затъмнение през опушени парчета стъкло, но с още 2-3 приятелчета. Те живееха в последната къща и бяха от ромски произход. Бяхме стабилна банда, организирахме си игри, с томболи, беряхме от черешите на съседите, едното момче се качваше по лозниците, за да ни бере грозде, и въобще бяхме много щастливи заедно. Всичко се промени, когато пораснахме и момчето и момичето се преместиха да живеят в по-голям град. Останахме само аз, кака и другото момче. което също играеше на кукли с нас, и тримата оплаквахме с часове на улицата отпред онази певица Румяна, когато разбрахме, че е умряла…

Умнотиите, които вършехме, се изрязаваха в учене как се пише, чете и смята. Имаше пред къщи едно квадратно парче метал/ламарина, с тъмен цвят. Кака носеше тебешир от училище и ми пишеше задачите за деня. Имахме си гъбичка, за да трием „дъската“. И така имахме едно малко училище на открито. И това бяха най-любимите ми часове.

Благодарение на нея в първи клас умирах от скука, докато още бяхме на първите букви от азбуката, а другите ми съученици нямаха представа, че има буква Щ. Дори класният ми ръководител настояваше да ме местят в по-горен клас, защото съм била много пред останалите. Майка ми не се съгласи и си останах в същия клас…

С годините нещата се промениха. Виждахме се все по-рядко. Все по-малко ставаха общите ни преживявания и спомени. Но любовта ни се съхрани в онези чекмеджета в сърцето, които рядко отваряме, но знаем, че са там и ни е топло. Аз пораснах и дойдох да уча и живея в София. Кака завърши висшето си образование, омъжи се и вече си има и прекрасно дете.

Има всичко това, което знам, че заслужава, защото се е борила. Осъзнато, с воля и с много любов и търпение. Като онези любов и търпение, с които ме учеше как се чете, пише и смята.

Благодаря ти!
Винаги ще те обичам, задето си ми дала повече, отколкото някога ще мога да ти дам аз!

P.S. Извинявай, че веднъж ти изхвърлих дрешките на куклата. Просто ти умееше да шиеш по-добре!