Куклен театър, „Хъшове“ и аплодисменти за Чочо

Вчера, петък 28.11.2014, беше най – шантавият и пълнознателен ден от доста месеци насам.

Една част прекарах в любимия си факултет, за да науча какви презентационни умения са необходими, за да се справя блестящо при представянето на предстоящата ми дипломна защита например. Благодарностите и поздравленията са за инициаторите от Българското дружество за връзките с общствеността, а лекторът, който зае почетно място в списъка с хората, които ме вдъхновяват, е Росен Бъчваров.

Последва неочакван куклен театър на Коледния немски базар. Не бях присъствала на подобно нещо от детските си години и се забавлявах от сърце. И съвсем като дете. „Трите прасенца“ бе представена от млади мъж и жена, изключително талантливи. Препоръчвам!

Последните часове на вечерта преминаха в Народен театър „Иван Вазов“. „Хъшове“ с адаптацията на Александър Морфов. Спомням си, че речта на Странджата ми се падна на кандидатгимназиалния изпит. И е имало защо. Години по – късно щях да гледам неповторимото произведение и щях да скърбя за Македонски, за актьора, който допреди година играеше Македонски. Това е нещо, за което ще съжалявам  доживот. Не успях да видя любимия си актьор, вдъхновител и най – талантливияч герой от детството ми.

Извод: Никога не отлагайте да видите, чуете, направите нещо любимо, нещо скъпо за вас, оправдавайки се, че сега нямате време или друг ресурс не ви достига. Никога не се знае дали утре няма да е твърдо късно. Защото има неща, които се случват и то безвъзвратно.

Тъгувайки за Чочо, се опитвах да си представя как той се движи в дрехите на Македонски, как говори и се смее. Почти невъзможно да заместиш тленното пространство с фикция. Липсва ми. Повече от човек, когото съм познавала и много повече от всички хора, които никога не съм познавала. Необяснима привързаност, която обаче не държи да бъде обяснена. След постановката всички ръкопляскахме и някои плакахме. Ръкопляскаха и актьорите. За Чочо.

За човека, чиято енергия е толкова силна, че не е необходимо да го познаваш, за да го чувстваш близък и да ти липсва! 

Advertisements

Вълнения в „Нощ на театрите“

Вчера беше „Нощ на театрите“ и бързам да запиша нещата, на които ме научи този ден/вечер.

Добре е предварително да закупите билети за представленията, на които желаете да присъствате. Ще кажете, че то се знае, но има и такива есенни листа (отвеяни) като мен, които се сещат в последните часове, правят маршрута в последните минути и остават почти с пръст в уста.

„Мизантроп“ на Сдружение „КЛАС“ беше първата локация във „Фабрика 126“, но всички места бяха предварително запазени и не успяхме да се доредим. Лично за мен това бе сякаш най – желаната постановка, защото съм присъствала на впечатляващия „Кавказкият тебеширен кръг“ в НАТФИЗ, играна от класа на доц. Ивайло Христов, част от който участва и във въпросната „Мизантроп“.
Е, обещах си, че ще дойда след няколко седмици със закупени предварително билети.

Пътешествието продължи през Народен театър „Иван Вазов“, „Българска армия“, Театър 199, „Сълза и смях“. Последните надежди, че ще се вредим за места в публиката, на което и да е представление, се оказаха последните места в учебния театър на НАТФИЗ и в Сатиричния „Алеко Константинов“.

Двете думи, с които бих описала постановката „Код: Сазонов“ в НАТФИЗ, е когнитивен дисонанс. Почувствах се неприятно. Омерзена и не на място.
За мен театърът е последно останало чисто изкуство, имащо за мисия да съхранява и предава изконните ценности. Изкуство, което не бива и не се комерсиализира. И тази моя вяра и представа изключват едночасово+ разголване, показване на гърди в цяла светлина, съприкосновения между телата на актьорите и т.н. ( не ме разбирайте погрешно, нямаше сношения и подобни неща, но и да имаше, върхът на погнусата бе достигнат).
За мен театърът е като книга, но тази в „Код: Сазонов“ беше от онези панорамните детски книжки, но за възрастни. На зрителя не бе оставено и капка шанс да употреби въображението си. Всичко се казваше и показваше. А зрителят бе унизен. Жалко!
Надявам се вината да е в мен и да не съм разбрала просто идеята на авторите и актьорите. Надявам се, че театърът ни не се е профанизирал дотолкова. 

С тъга, омерзение и леко чувство на насилствена употреба, но и с надежда, че следващата постановка ще отмие срама, се насочих към Сатиричния.

Очакваше ме комедията „Волпоне“ с героите на детството ми Георги Мамалев и Антон Радичев. Много смях, истински театър, 10 различни индивидуалности в образите на персонажите и 400 – годишна актуалност на темата. За мен постановката се нарежда сред любимите и истинските. А аз за около 2 часа живях в света на героите, смях се с тях, чувствах с тях и не исках да се разделям.

И нещото, което ми върна надеждата, загубена по  – рано същата вечер, бе когато Георги Мамалев след края на постановката, усмири бурните аплодисменти, за да поздрави рожденика Тодор, който специално по повода бе довел своите около 20 приятели на театър, а не на кръчма, както традицията повелява.

Благодаря!