Как честотата на радиото може да промени честотата на живота ти

Преди точно 4 години започнах първата си работа и точно тогава за първи път си пуснах радио. Не просто радио, а Z-Rock. Тази подробност обаче щях да я разбера няколко години по-късно.

За да си правя сутрините на работа по-приятни, си пусках радиото, слушах Буги Барабата и с всеки изминал ден все повече се забавлявах с хумора му. После продължавах да се забавлявам и с другите предавания. И макар да имаше моменти, в които класическият рок ми идваше в повече, защото все пак до онзи момент слушах повече Bullet For My Valentine, Marilyn Manson и Rammstein, не се отказах.

С течение на времето простих класическите хитове на радиото, че даже ги заобичах и лека-полека започнах да се образовам по отношение на музиката. Започнах да навлизам и в дебрите на новите банди като Foals, Alt-J, Amorphis… Нови, не в смисъл млади, а нови за мен и актуални за годините, в които живея. Дано го обясних правилно.

Всъщност това, заради което пиша тези редове, е концертът, който приключи преди по-малко от 2 часа (малко повече за хората, които бяха на този в 17:00). За още поне 6 хиляди човека, мисля, това е бил концертът, който е изтръгнал нещо от струните на душата ни.
Концертът, който не просто беше куфеене, крещене, аплодисменти и хедбенгване. А концертът, който ми напомни защо толкова обичам радиото само по себе си, защо обичам Z-Rock (10 века ви желая, човеци такива!), но и защо обичам точно тази музика, която се прави от сърце.

Музиката, за която Съли Ърна говори тази вечер. Изстраданата музика, изплаканата песен, скъсаната едновременно с тази на душата ти струна.

Благодаря, че по някаква случайност в онзи първи работен ден пуснах точно това радио, което стана любимо. То беше силата, която ме водеше през всичките дни и години. Моят малък остров, на който се чувствах защитена в непозната среда, слагайки слушалките на запаметената честота.

Тази вечер концертът на Съли Ърна ми напомни, че музиката не е просто нещо. Тя е чувства, тя е спасение, тя е болка, прошка, любовВпечатлена съм от смелостта на Съли да покаже всичко това. Да ни позволи да бъдем толкова близо до него, макар и чак на втория балкон. Да усетим неговия свят, да се припознаем един в друг, споделяйки общи ценности и мечти.

Талантът му е толкова огромен и си мисля, че само истинските хора са способни да овладеят тази стихия и да я влеят в нещо толкова градивно. Нещо така силно, че ме накара да плача в продължение на 4 песни непрекъснато (ако има някой, който се е справил по-добре от мен, нека ми пише, за да обменим идеи и опит!).

Не е задължително да сте изхабили цял пакет носни кърпи (а в по-лошия случай да сте си насополили ръкавите, своите и на гаджето), за да сте почувствали музиката и вибрациите й. Всеки се изразява различно: аз с рев, Съли с музика. На когото за каквото му стига талантът.

Имах още много неща за казване, но по-добре да ви споделя първата акустична песен на Съли Ърна, която чух, и която остана дълбоко в съзнанието и душата ми.
Пожелавам си съвсем скоро да усетим същото трептене отново!

Благодаря!

Ела, тати, да видиш как се правят татуировки на Bulgaria Tattoo Expo III

Ела, тати, да видиш как се правят татуировки!“ – това беше изречението, което направо ми усмихна душата още на първия ден на тазгодишното изложение (не фест!) за татуровки Bulgaria Tattoo Expo. Това бяха думите на един млад татко, държащ малкото си хлапе за ръчичка, докато отиваха към входа на зала 3 на НДК. Адски ми стана миличко, че даже завидях, че и мен не са ме водили като малка на такива събития.

В духа на тъпите шеги на Робин Кафалиев (за жалост помня само тъпотиите, които чувам, не и умнотиите): и тази година експото дойде и отлетя като скакалец в гореща нощ из парка в Сандански… Примерно.

Така де. Чаках го супер много време, вълнувах се, мечтаех, представях си какво и как… И за 2 дни го изживях!

img_20160418_145126_828.jpg

Тази година го приех по-„нормално“ (нормално като за мен, де). Не съм скимтяла или пищяла от радост, както миналата. Просто този път бях малко по-подготвена и закалена.

И пак се унасях при вълните от звуци, идващи от машинките. Едно такова кошерче, жужащо, творящо и шарещо се. Както водещият Дидо обича да казва: Жестоко!

Голяма гордост е за мен, че тази година разпознавах поне някои от татуистите. Наистина бяха брутално добри! Имам си и любимци – като онзи, който беше татуиран от-до например. Така и не си направих снимка с него, а беше страшно як!

През първия ден, докато си обикалях из щандовете, ме спряха гърци, за да се снимаме. Ей така! Толкова непринудени и лъчезарни хора, че ми стана още по-хубаво! Единият от тях беше изключително срамежлив:
img_20160418_145621_940.jpgОсвен на яки хора, попадах и на всякакви щури неща. Като Deadpool кецките и шапката:
img_20160416_183007.jpg
Запознах се и с хората, които правят най-страшните черепи. Уверих се, че не са истински, а от гипс (хух!). Оказа се, че правят някакви ненормални неща с отливките. Рисуват, украсяват… Направо вземат акъла! Материалите са ок за околната среда, а черепите си плачат да им намери човек местенце някъде из спалнята. Ако имах студио за татуировки или пиърсинг, със сигурност щях да имам поне един такъв череп. Поне!
img_20160416_141745_716.jpg

Някои от татуистите бяха прозряли идеята ми много по-рано от мен и си бяха донесли череп. Не питах истински ли е, но пък изглеждаше също толкова яко и нямаше как да не го щракна за спомен.
img_20160417_150012.jpg

Измежду всички томболи, награди, жужене, снимки, бири, полуголи хора, татуирани повече или по-малко, на сцената се случваха интересни неща. Едно от тях например беше забиването на Plastic Bo. Отдавна не бе ми се искало толкова да друсна едно хорце на кавъра им „Ти-ри-рам“. Вокалът е така сърцат, емоционален, крещящ и искрен, че се чудех него ли да гледам, музиката ли да слушам, танци ли да съчинявам.
img_20160418_145435_593.jpg
Публиката също беше в синхрон с музикантите. По някое време видях как едни лица мотаеха с фолио и хартиено тиксо друго лице. Пичове! „Креативност на макс“ биха казали възпитаниците на ФЖМК 😉

img_20160418_145259_836.jpg

Най-гениалното за мен си остава ей това съобщение на един от артистите на щанда му. Единствено непредвидеността на събитията ме спря от това, да си татуирам един Чаризард.

img_20160416_171721.jpg

Така поприключи Bulgaria Tattoo Expo.  Събитието, за което ще разказвам и на внуците. До тогава има адски много време, така че засега мога да разкажа, пишейки. И да се сетя отново как на груповите снимки ми стана толкова мъчно, че свършва, сякаш скъп приятел заминаваше някъде надалеч… Но ще се върне!  Другата година по това време! Нали?!

*И огромно БЛАГОДАРЯ на едни големи човеци, които винаги ми даваха поне 2 минути, за да си изредактирам нещата. И не само.

Осмъртяване от смях с Deadpool

Deadpool оправда големите очаквания!

Благодарение на Супер Герои, разбрах, че има компютърна игра Deadpool, която реших да изпробвам, за да бъде подготвена за филма. Оказа се, че това е първата игра, която играя от-до, с малка помощ разбира се. В началото въобще не можех да контролирам стреляне, телепортация и бой с мечове и правех всичко едновременно. Това от своя страна ми носеше постоянни подигравки на самия герой и гласовете в главата му. Deadpool е доста забавен, говори постоянно, събаря всичко, най-вече стени, включително и т.нар. четвърта такава.

hqdefault.jpg

Първата ми реакция от играта, когато убих няколко от лошите, беше абсолютна погнуса от кървищата и звуците от разчленяването. Мислех, че няма да продължа, но постепенно станах корав играч и успях да минимизирам страха и погнусата си. Така и не се престраших обаче да играя вечер, докато съм сама в стаята. (Единственият бъг, който открих в процеса на играта, беше липсата на указание за изход/преминаване по-нататък в самите помещения, което ми отне няколко часа за ориентиране и започване на нивото наново. Имаше и момент, в който една от портите въобще не се отвори, затова трябваше да изиграя пак целия етап до стигането до нея.)

maxresdefault

След много играене и още повече умиране на героя, както и междувременно гледане на почти всички възможни трейлъри на филма, а и четене на постовете на Супер Герои, дойде така чаканият (заради филма) 14-и февруари.

Deadpool-Romance-750x400

Филмът започна с неконтролируемо хилене в залата, което така и не разбрах от къде произтича. Сякаш всички бяха сдържали в себе си струи смях, които избухваха като гранати. Реакциите на публиката станаха премерени, а Deadpool ставаше все по-брутален в своите такива. Най-любимият ми момент е този по-долу, зад който всъщност се крие писък и по детски реакция на изненада на Deadpool (тук почти се задуших от смях).

Като гледате филма, ще разберете кое пък му е толкова якото : )
12729379_10205664310116180_8471461460302718025_n

Филмът е напълно подходящ за 14-и февруари – има си любовна история, ама не е сладникава или сълзлива, а си е яка любовна история, звучаща съвсем правдоподобно.

Целият филм (освен мутанти, суперкорави какички и батковци, и яката тийнейдж нещо си – огнената мацка с якия пиърсинг) си звучи съвсем реално като сюжет, реплики и главен герой. За зрителите, които не са американци, и не са чели комиксите или пък гледали филмите, към които има много препратки (X-Men, Green Lantern, 127 Hours и др.), някои от шегите е възможно да не бъдат уловени, особено онези за IKEA и типичните американски неща, за които си нямам и идея какво трябва да означават. Но най-впечатляваща за мен е самоиронията, не само на самия Deadpool, но и на 20th Century Fox, които го използват, за да се гъбаркат със себе си и „ниския бюджет, недостатъчен за повече от 2 X-Men героя във филма„.

b8417feaab5e10e4998f0131c4ead1492d9b5e7b

Райън Рейнолдс е супер добър в ролята си на Deadpool, правейки го не само любим герой, но и превръщайки го в най-якия комикс герой – от днес започвам да чета и комиксите! 

deadpool-review-2.jpg

Сравнявайки играта и филма, почти не намирам разлика между характерите. Deadpool постоянно си ръси глупости, забавлява и се бие умопомрачително добре. Във филма има едни такива забавни моменти с регенерацията му, любовния му живот и въобще всички малки подробности, които доизграждат любимия образ. Единствената разлика може би е това, че Deadpool е пансексуален, а във филма това не пролича особено, но пък героят въобще не криеше желанията си.

deadpool-upside-down

Първата сцена с колата ми е от любимите, особено хващането за бельото на един от лошите. Плавното въвеждане на зрителя в предисторията е гениална и неподражаема откъм хумор. Отне ми време да осъзная и да сглобя цялата картинка, но начинът, по който това се случи, си заслужава похвали.

Музиката също не отстъпва на качеството на целия филм: като започнем от DMX, когото всички помним от младостта/детството си, минем през Salt-N-Pepa и George Michael, и стигнем до The Black Keys, които само едно фенско ухо може да улови за няколко секунди.

Имам толкова любими моменти, че, за да ги изброя, ще отнеме много писане и много спойлери, но не мога да пропусна този със счупването на крайници – осмъртяването от смях е почти неизбежно.

Нямам търпение да гледам филма отново, а за тези, на които им предстои да се запознаят с Deadpool, един съвет: 
Останете и след надписите! Ще разберете защо : ) 

Чика-чикааааа! 

452HctU