Новите дрехи на баба

Фотография: Йордан Йорданов – Юри, „Несебър 1970“

Когато си дете на разведени родители (не е задължително), може да се случи така, че майка ти да ти е и баща, а пък баба ти да ти е и майка. Ролите в семейството се променят.

И докато т.нар. „самотна“ майка, на която съдът те поверява (за щастие), се опитва през 90-те да те отгледа в поне някакви нормални условия, зад кулисите е и една друга много важна персона с още по-значима роля. И това е баба ти.

Поне някоя от двете баби е изключително ангажирана с това да се грижи за теб. Дали да ти готви, да те къпе, да те люлее с цедилка на лозата в двора, тя е там.

Героят, който е винаги в сянка. Жената, която е най-големият боец, заради всички жертви и лишения, направени в името на децата и внуците.

Ако днес трябваше да пиша по темата за героите на нашето време, която ми се падна на кандидатстудентския изпит за ФЖМК, щях да пиша за моите баби. И съм сигурна, че бабите на всички са такива. Надявам се!
Само дето често забравяме, че без тях, нямаше да сме същите. И въобще, доста често забравяме, че са там, че денонощно мислят за нас и се вълнуват така искрено за всичко хубаво и лошо, което ни сполетява.

Тъкмо последните почивни дни направих един бърз тур при моите баби за по няколко часа. И докато бях при едната от тях, тази, която наистина е посветила огромна част от живота си на моето израстване, отглеждане и възпитаване, откровението й ме порази.
Тя ми разказа как си е купила блуза, но не й става и трябва да я върне в понеделник (баба живее на село (с. Микрево), на 10-15 км от Сандански). Та тази баба, която в автобиографията си има позиция „кметица“ на село Палат, от което е родом, ми каза, че няма дрехи. Всичко, което носи, е старо, подарено от някого, а това, което може да си купи в селото е онези грозни, найлонови дрехи, които носят немалко баби. И разказа как й се налага при всяко къпане да планира какво да облече, за да бъде все пак чисто.
Завърши, обръщайки се към мен и майка ми, с думите:
Моля ви, купете ми някакви дрехи. Аз ще си ги платя! 

Рядко съм получавала подобен шамар. От онези, които те осъзнават. Защото докато аз поне няколко пъти месечно обикалям  магазините и се „награждавам“ с нещо за носене, баба, моята мила баба, няма какво да носи!

Потънах вдън земя с моите желания да имам още нещо ново, въпреки че пазарувам предимно от магазини втора ръка.

А баба не само, че няма какво да облече, но дори няма от къде да си го купи. За завидната трицифрена пенсия, която взима, няма нужда да споменавам никакви детайли.

Шамарът ме осъзна и замисли:
Баба не е виждала море. И така ми се иска да я заведем да си натопи краката. Да се развълнува като вълните, да усети мокрия пясък, да си вземе мида и да погледа водата. Както казваше учителката ми по български език и литература: не се срамувайте от бабите си, те са част от вас! Заведете ги в София, качете ги на трамвай, разходете се с тях.

Надявам се, че ще мога да заведа моята на море. Не, че тя изгаря от желание, но поне ще знам, че и аз съм й показала нещо ново, че съм й дала още едно парче от пъзела, който всички заедно редим – животът. Както дава на мен всеки път.

И така. И аз и майка ми обещахме, че ще й намерим дрехи.
Изискванията са минимални: подходящ цвят като за баба и задължително памук, а не найлон и всякакви кофти, най-вече за лятото, материи.

На тръгване баба искаше да се увери, че е чула правилно и ме попита:
Нали ще ми вземеш дрехи?

Тази седмица имам мисия: да намеря дрехи на баба.

А за целия живот мисията ми е да забелязвам повече, да се интересувам, да се грижа, ако се налага и да се жертвам. Така, както бабите ми го правят вече 24 години.

И да ги обичам. Не само в мислите, но и в действията си! 

Advertisements

5 неща, които научих в Световния ден на океана

Вчера беше Световният ден на океана и го отбелязах, посещавайки събитие в Дом на киното.

Освен да изгледаме два страхотни филма, които силно препоръчвам:  Чисто море“ и „На север от слънцето„, чухме и няколко истории за това, какво и как замърсяваме, и най-важното – как да се справим с проблема и кое всъщност е проблемът.

Имайки предвид, че водата на Земята е 71%, си казах, че това е адски много вода за замърсяване. И тя вече е замърсена, замърсяваме я в момента и утре отново ще продължим с процеса.
Е, освен ако не се замислим какво правим и как да избегнем замърсяването.

Освен да почистваме след себе си винаги, а и да почистваме след другите, когато имаме тази възможност (има много инициативи за почистване на плаж, река, планинска местност или просто градинката пред блока), то има и други начини да ограничим замърсяването, а именно като ограничим използването на нещата, които се превръщат в боклук, а съответно и в проблем.

Това са моите 5 неща, които научих в Световния ден на океана: 

1. Да си налудничав не е лошо.
Особено когато налудничавостта ти се изразява в това да си носиш съдове за многократна  употреба за готвена храна, напитки, продукти и т.н. Най-лесно е да се откажеш, когато ти кажат „Не може!“. Но най-важно е преодоляването на това имагинерно ограничение, за да се случат нещата, а именно да променим възприятията и навиците. Своите и тези на другите.

2. Да ползваш платнена торба за пазар е лесен навик и красив аксесоар, отказвайки всички безплатни или платени найлонови такива от магазина, независимо дали са „най-здравата торбичка“ (дори толкова здрава, че безпроблемно да се обесиш с нея например или да дърпаш колата на съседа, като закъса).

Една от моите лични битки, която някак успях да овладея, е с магазинерките в кварталния супер. Тъй като си купувам не огромни количества зеленчуци: 2 лимона, 1 авокадо, 1 краставица и 2 домата например, някак си не се чувствам комфортно да ползвам за всеки един вид зеленчук найлоново пакетче, което после да изхвърля или да завра в онази торба с торбички, която всички май имаме. Затова и не взимам торбички, още повече че си нося платнена и след като си платя покупките, ги мятам директно в нея.

Е, магазинерките на няколко пъти ме смъмряха, че „трябва“ да си взимам торбичка, че иначе „гонят“ по везната въпросния зеленчук и че не знам си още какво. След поредната подобна забележка, тропнах с крак и казах, че повече няма да пазарувам от там. Малко по-късно обаче осъзнах, че вместо да се отказвам, мога да се справя с проблема и то без да изнасям лекции на магазинерките, да влизам в пререкания и да ги затруднявам чак толкова.
Изрових всички малки подобни торбички от голямата торба и си ги пъхнах в платнената за пазар. Така вече съм спокойна, че не само няма да взимам още безплатен и убиващ найлон, но и ще използвам вече получения такъв. Е, леличките все още си ги мразя.

3. Фасовете са по-вредни, отколкото мислим. 
Въпреки че не пуша и много рядко съм пасивен пушач, то се оказа, че пушачите успяват да вредят не само на себе си, но и на околната среда. Вчера научих, че всъщност всички фасове, заровени в пясъка или изхвърлени просто някъде ей така, никак не са полезни за околната среда. Защото във филтъра, чиято функция е да задържа отровите от дима, се съдържат именно същите отрови, които така любезно някои хора заравят в пясъка. И същите тези отрови стават част от живота и смъртта на животни на плажа, в морето или във въздуха. Всички страдат. 

4. Коктейл, изсмукан през пластмасова сламка, не е секси.
Рядко ползвам пластмасови сламки, особено откакто осъзнах, че са пластмаса, която дори не е особено забавна и приложима, освен ако не искаш да се отрежеш само с една бира, изсмуквайки я през сламката (така звучи легендата за мистериозното напиване със сламка и алкохол). Ако си мислите, че имате вопиюща нужда от сламка към коктейла, помислете пак. И си поръчайте коктейл без. По-чисто е. И ще направите поне една птица или риба щастлива или поне жива. 

5. Митът за вълшебните мокри кърпи.
Най-учудващ за мен беше фактът, че мокрите кърпи – тези, за които ми казаха, че дори изнасяме за чужбина (толкова ни бива в производството на качествени замърсители на околната среда) – всъщност не са просто намокрени с вода и нещо добре ухаещо хартийки.

Те съдържат в себе си неразградими вещества (нещо като пластмаса или гума) и въобще ако „совите не са това, което са“, то така е и с мокрите кърпи. Така вече спирам да използвам мокри кърпи, защото животът на Земята е по-важен от това да си изтъркам обувките, лаптопа или някоя друга глупост.

Ако започнем да се замисляме повече, дали следващото ни действие си заслужава усилията, цената и ефекта от извършването му, вярвам, че ще успеем да променим навиците си и да спасим по-скоро природата си.

Както човекът – сърфист, чието сърце е океанът, каза:
За нас плажовете са детска площадка, на която отиваме да се забавляваме, и това трябва да се промени! 

И ще се промени! Още днес : ) 

P.S. Като изгледате филмите, ще разберете как изхвърленият ни боклук се превръща в един мореплавател и морезамърсител, както и че с всяка една пластмаса, която произведем и употребим, си осигуряваме част от нея в чинията ни. Повече по темата с пластмасата може да научите тук

Бургаски вечери, събитието на годината и духът от бутилката

Всички около мен знаят колко много обичам сефтетата. И концертите също.
Тази година е не само супер силна откъм концерти, но и откъм сефтета.
За първи път съм на Spirit Of Burgas и това е моето събитие на годината!

spirit-of-burgas

Последните 4 дни от изминалата седмица бяха наистина тежки. Най-тежките ми досега.

За 3 вечери изживях 3 концерта

Всичко започва от София, по-точно от изхода в посока Бургас, откъдето хванахме стопа. Най-късметлийският стоп в кратката ми стопаджийска биография (този ми бе четвърти, може би). За 5 часа бяхме в Бургас, сменяйки 3 коли:

hitchiking

Кола №1 от София до Пловдив, карана от един супер бързащ за работна среща младеж с ван, в който се запознахме с още двама стопаджии, насочили се към Каваци за концерта на Dubioza Kolektiv… Той ни разказа за други стопаджии, които е качвал, като например попа, който не само редовно пътува, но и винаги щом влезе в колата, я освещава за здраве, търси 2 лв. за услугата и моли да му спрат ей там на отбивката за селото… Наистина се впечатлявам от хора като този, които споделят не само автомобилното пространство с непознати, вдигнали палец на пътя, но и времето, историите си и въобще енергията си…

Кола №2 от Пловдив до Ямбол, в която ни приюти най-добрият пожарникар, когото някога съм срещала и познавала… Той ни задаваше гатанки, разказваше истории от професионалния и личния си живот и дори наруши професионалното правило да не качва хора, които не са служители, но ние сме толкова готини, че се смилил над нас… Едно време, ни разказа, че пътували доста на стоп, после имало период, в който нямало подобна практика, заради промяната в обществено-политическата обстановка и несигурността, но в последните години, по думите му, все повече хора избирали този начин на придвижване. С благодарности се сбогувахме с него, за да стигнем до…

Кола №3, която ни заведе до Бургас, като този път добротворците бяха семейство, мъж и жена, доста разговорливи, питащи, разказващи, с нетипично чувство за хумор, чиито деца, както ни споделиха, също пътували към Каваци за концерта вечерта. Осведомиха ни за цвета, модела и номера на колата, с която пътуват наследниците им, като предложиха да дадат и номерата им, за да им се обадим и запознаем… Е, засмяхме се, тактично пропускайки специалното предложение, защото едва ли би било възпитано да се натресем и на децата, след като вече сме в колата на родителите…

След всичките спътници, с които се срещнахме, и разговорите, стигнахме до извода, че предимно бивши стопаджии качват настоящи такива, защото „знаят какво е„. А по време на пътуването, видяхме толкова много други стопиращи, че имах чувството, че половин България се е запътила към морето да пее и танцува с така очакваните групи този уикенд.

Придвижването до Каваци се оказа почти толкова дълго, колкото това от София до Бургас, но с много повече мъки, смяна на автобуси, пешеходене през Созопол (който виждам за първи път, но не бих пожелала да посетя отново, заради цялата сергийщина, чевермета по улицата и въобще безвкусица, малтретирани коне, впрегнати в карети за разглезените туристи и пр…).

kavaci-beach

Каваци се оказа хубаво място. Плажът е приятен, особено подходящ за нощуване в спални чували, къпане в морето и най-вече за концерт на Dubioza Kolektiv!
Задължително е да се опита сръбската скара на входа на плажа, грижливо рекламирана и приготвена от сърбина, чието име не разбрахме, но който прави такива плескавици (300 грама парчето), че не само може да убиеш човек с цялото нещо, включващо питка и салати, но и можеш да се осмъртиш от ядене. Той ни разказа за фестивала на сръбската скара „Рощилияда“ в Лесковац, на който се провеждат състезания по надяждане, правят (и се ядат) плескавици, пие се, въобще голяма забава и чревоугодничество пада, а самият той е шампион за 2014 по правене на плескавици. Това е и събитието, което директно влиза в следващите ни 100 неща за 2016 година.

SAM_2834

След кратката почивка, в която полежахме и поспахме, където сварим, започна да се здрачава. На сцената излизат Миленита и компания – време да поседим на плажа, следват Уикеда, които продължиха повече от необходимото, ама не се оплакваме, защото бяха оригинални и подгряващо-забавни, както винаги, за да доживеем да видим за пореден път (за мен трети) Dubioza Kolektiv. Излишно е да изпадам в подробности, но това е бандата, която няма да ми омръзне да слушам и гледам на живо! Умопомрачително живи, скачащи, комуникиращи с публиката. А живото изпълнение е в пъти по-добро от слушането им на запис, защото може да се чуе и усети всеки инструмент, отделят се минути за импровизации и въобще балканският дух излиза от всички бутилки, минава през всички изпушени неща и се разбива като вълни в телата и мозъците ни!

dubioza-kolektiv-kavaci-beach

Естествено има лудо скачащи хора пред нас, единият от които си забива зверски лакътя във веждата ми (за щастие непродупчената), за да ми остави отчетлива болка за следващите дни и лека подутина. Макар това леко да прекъсва водопада от емоции и щастие, минути по-късно се радвам отново, усещайки все по-сериозната умора. Вечерта приключва някъде по плажа, в спален чувал, леко на завет, за да се окаже на сутринта, че временните трупове по плажа са много повече. Това е моментът, в който ми става адски забавно, че хората на този концерт си приличаме много повече от споделяния общ вкус към музиката. И наистина ме радва фактът, че има толкова много, които просто опъват кърпи или чували на плажа и полагат песъчливи крайници, за да вземат малката си доза сън.

sleeping-beach-kavaci

На следващия ден е денят, в който Роби Уилямс се представя поне веднъж, разказвайки, пеейки, танцувайки. Не съм от най-запалените му фенове, но се оказва, че шоуто е по-добро от очакваното. Парчетата ни водят на приключение през романтични гори, диви плажове, настръхване на кожата, хиляди крещящи гърла, смях и шеги, разляти питиета… Колкото и хиперболизирано да звучи позитивизмът ми често, не съм очаквала да се добера до събитието на годината, на което ще гледам Robbie Williams и суперските Kasabian! Всяка минута си заслужава! Том, вокалистът на Kasabian има толкова запомнящ се и неповторим глас, a Серджио изглежда толкова неземно, танцува супер странно и скача като животно… Парчетата, с които ни унищожават, за да възкръснем, са от добри по-добри, и само гравитацията ни спира от това при всяко отскачане да полетим във въздуха.

spirit-of-burgas

Двете вечери са толкова различни и толкова ценни за мен, че след последния звук от бандата втората вечер, се чувствам като корабокрушенец, преживял най-страшното и завладяващо пътуване. Няма по-як концерт от този на плажа, докато вятърът те гъделичка, носещ песъчинки, а в паузите се чуват гонещите се вълни. Бургас отново е първият най-добър град за живеене и концертване за мен, а Spirit of Burgas го направи още по-любим!
Радвам се, че организаторите, въпреки всички недостатъци, които част от посетителите отчитат, успяха да ни доведат на морето изпълнители, които са на върха, успявайки да ни впечатлят, на което им отвръщаме и ние като най-добрата и емоционална публика.
За съжаление пропускам повечето от подгряващите банди, от които втората вечер имам толкова любими: Jin Monic и Hayes & Y.

spirit-of-burgas-kasabian

Приключението поприключва на пейки в морската градина, където полагаме морни тела и замаяни глава, за да съберем сили за най-куция 3-часов стоп, който завършва с 3-часово споделено пътуване до София.

(Въпреки щастието, разочарованието ми също се появи няколко пъти: когато в 10 сутринта в Бургас никой не искаше да ни направи от най-якия сладолед на машина или пък да ни сипе от старата градска лимонада, и въобще в 10 и малко никой не беше започнал да работи. Което е повече от озадачаващо, имайки предвид работното време в родния ми курортен Сандански.)

too-hot

Междувременно успяхме да се видим с приятели, танцувахме под звуците на уличните музиканти от София (Исус & ко.), пропуснахме да плажуваме, заради червения флаг, нахранихме най-хубавото коте на гарата в Карнобат, ядохме най-вкусните голи праскови в Созопол, взех си книга на Хенри Милър от главната в Бургас, направихме си обща снимка в морето с единия вокал на Dubioza, ама без той да разбере (и да иска също), както и видяхме екран, показващ 58 градуса, които сутринта се усещаха най-много като 20…

karnobat-catkarnobat-railway

Благодаря на вселената, че бе така добра да ме сътвори точно тук и сега, за да преживея всичко това! 

P.S. След всички пропътувани и най-вече извървени километри се роди и новият ни житейски девиз: „Няма нещо, което да не може да бъде изходено!“, чийто край в последствие се модифицира на „…извървяно“, поради двусмислицата : )