Дядо вади ряпа в извънредно положение

В следващите редове ще прочетете нещо нетипично за блога – съвременен прочит на любима приказка. Включих се в конкурса на Майко Мила и Мебели Виденов с много ентусиазъм и като цяло при самото писане се забавлявах доста. Надявам се, че хуморът ми ще бъде разбран и оценен. Благодаря! 

– – –

Посадил дядото ряпа, за да има какво да яде фамилията през настаналите смутни времена. И добре че имал ряпата, казвал си дядо Ставри, та да не се налага да се редят по опашки като през соца за и без това изкупената леща, боб и гречка. 

Не щеш ли обаче, бурканите с миналогодишна ряпа свършили, затова дошло ред да вади новата реколта. Тая ряпа обаче не била като оная ряпа, миналогодишната, ами някаква ГМО и пораснала така доста, бая дето се вика. 

Плюл си дядото на ръцете, ама се сетил, че сега с тоя вирус не е много удачно, па се върнал до къщи да си измие олющените от сапуна длани и да си ги дезинфекцира допълнително за тройна защита със специален дезинфектант за 3.50 малката тубичка. 

Нахлузил отново маската на челото – понеже емпирично след 253-те дни домашна изолация установил, че му пази от слънцето и мухите и без това изнеженото от застояването у дома голо теме. 

И така. Загащил се дядо Ставри и приклекнал пред грамаданската ГМО ряпа. Плюнал за всеки случай, тоя път настрани, защото то да тръгнеш да правиш нещо с ръце без да плюнеш, не е на късмет, и задърпал. 

Дърпал, дърпал, изкарал си целия въздух, даже и от зор малко попръцнал, но ряпата не помръдвала. Стояла в средата на градината, досущ като малко келеме пред стелажа с шоколадови бонбони и скръстени ръце тип – докато не ми купиш и това, не мърдам оттука! 

Почесал се дядото за миг и се сетил – ще викне бабата. Повикал я, а тя дошла едва ли не на бегом, мислейки си, че дядото е получил рязко суха кашлица и задух. 

Разгеле – помислила си пътьом бабата. Но не било това, слава на бога, та се наложило да си отдъхне театрално. 

– Ренето, я ме зафани за кръста, че ряпата се дърпа и не ще да излява.  

– Ееее, бре Ставри, от теб направо ми призлява – изграчила бабата. Как да те хвана през кръста, като генарала каза – никакво пипане, а само 2 метра инстанция?! 

– Е, ма Ренето, гладни ли да стоим? Добре, дай ще го измислим, няма да се пипаме. 

Поогледали се старците за подходящи креативни инструменти, с които да разрешат налегналата ги житейска трудност в онзи ми ти момент. Видели да се веят изпраните поизбелели чаршафи тъкмо на два метра от тях на простора. Все пак вчера било неделя и по стара българска традиция – време за къпане и пране. 

Бабата с тежко сърце и още по-тежка въздишка, примесена със старчески хрипове, махнала щипките от простора и овързала двата чаршафа през кръста на дядото и през нейната отдавна не съвсем тънка като на фиданка снага. 

Започнало се неконтролируемо лашкане напред назад, което повече приличало на пиянски танци, отколкото на целеустремено дърпане. 

– Де дърпай, ма! – изгракал старият, но все пак много мил към любимите си внуци дядо Ставри. 

– Е, дърпам бе, не усещаш ли! – опнала му се бабата на свой ред. Иначе и тя много мила баба била, правила мекици, палачинки, тутманици и по две тави с баклава за децата, като идвали на гости за празниците. 

След 45 секунди усилено мятане на гюбеци, дърпане с ръцете на чаршафите, псувни и патардия до небето, старците грохнали изнемощели от канските усилия и поспрели да отдъхнат. 

– Дай да викнем Мимето, тая няма да стане така. Ще останем гладни най-накрая! – предложил с изражение на прозрял смисъла на живота и на песните на Гери-Никол човек.  

– Мименцееееее! – провикнала се от дъното на пазвата си баба Ренета. Мимеееееее! – докарала фалцетно малко бабата, припомняйки си участието в селския народен хор преди 35 години. 

– Да, бабо! – появила се винаги услужливата внучка на прозореца със слушалки с микрофон на главата. Чакай, че съм в час по физика! Ще питам госпожата дали може да изляза за малко. 

Почакали старците с опрени на главите си длани, че слънцето им напичало.. И след 2 минути малката им любима внучка пробягала до тях. 

– Какво ви трябва, бабо? 

– Я тука вземи да ни помогнеш с тая ряпа, че с дядо ти се измъчихме, душа не ни остана. 

– Ама как да ви помогна, аз не знам как се изкоренява ряпа! Чакай да гугълна набързо, че госпожата ме пусна само до тоалетна, ще ми пише забележка. 

– Добре, добре, айде по-бързо вземи там нещо овържи се, че да не ни се кара генерала, ама не се приближавай, ти казвам!  

– Амиии то в гугъл няма как се вади ряпа. С какво да се обвържа? 

– Овържи се с нещо бе, дете! Я виж си косата, това не са ли екстрасеншъните? 

– Екстеншъните, бабо. Добре, чакай да ги сваля. А, ето така. Ех, каква си хитра.

Свалила Мимето, иначе много добро и съвестно дете, екстеншъните в различни цветове на дъгата, дето сега били много модерни. Поръчани били от алиекспрес за 2 долара от баща ѝ, АйТи специалист, за рождения ѝ ден. 

Оплела една хубава плитка от тях, че те така, бая дългички и гъсти били, а пък тя инфлуенсърка искала да става. Завързала се за през кръста и с морски възел хубаво се прикрепила за на баба си чаршафа. 

И пак се повторило упражнението. Дърпали, дърпали, ту напред, ту назад, тоя път с повече синхрон, благодарение на мениджърските умения, прокарващи корени у внучката. Ряпата обаче не поддавала като Мутафчийски на въпросите на Миролюба Бенатова. 

– Така няма да стане тая. Животинска тяга трябва. Дай да видим кой е в кошарата и да го впрягаме. – отсякъл непоколебимо дядо Ставри. 

Нищо неподозиращи козата Спаска и овенът Кольо, отдали се на благополучно преживяне след сутрешната паша, мигом били впрегнати и овързани с ортомата на наскоро умрялото магаре Станко. Че ортомата е най-надеждното в къщата въже, се знаело от памтивека. Дядо Ставри даже тайно си го пазил, ако ненадейно се окаже, че жената му изневери и честта му бъде накърнена, та да се обеси успешно на сливата и да си спести социалното унижение сред иначе прекрасното патриархално общество. 

И след това нелеко лирическо отклонение, си представете картинката: най-отпред нищо неподозиращата ГМО ряпа, над нея навесил се дядо Ставри, после баба Ренета, увързани с чаршафите, внучката Миме с екстеншъните, а накрая козата Спаска и овенът Кольо. Последните двама въобще не знаели какво се случва, но пък били добре обучени – кажеш ли им РрРрРр, Де! (Да се чете с подходящия стимулиращ тон.) и веднага се завтичвали, като че са видели огромната тучна морава от скрийнсейвъра на Уиндоус. 

За секунди чудото се случило! ГМО ряпата била изкоренена, а под нея се оказало, че има не просто кал, а пълно гърне с пари! Бабата и дядото ахнали, пляснали с ръце, забравили за всички ограничения на Генерала и се запрегръщали от радост. 

Било повече от ясно, че най-накрая ще могат да си сменят старата спалня с все гардеробите, раклата с покривките, везани на една кука, приготвена зестра за внучката. И ще им остане даже да си направят и градина като по турските филми и въобще животът ще им потръгне на стари години. 

Станало един вид пир по време на коронавирус. Събрала се родата и отпразнувала заедно извадената ряпа и имането! 

И тогава още в същия ден на извънреден брифинг в 12 без 15 вечерта, по телевизора обявили, че усложнената обстановка се е опростила като 2 и 2, че няма вече извънредно положение, а вирусът е победен! 

Оттогава в този двор стои издигнат паметник на благополучната ряпа, която стояла там да покаже и напомня, че на този ден светът се изцелил от божията напаст и се възцарило спокойствие. А маските, дезинфектантите и социалното дистанциране станали част от страшните приказки, разказвани на непослушните деца, които не искали да си мият ръцете и ядяли от пясъка на плажа. 

7 неща, които научих на първото издание на See It Be It в България

В първата събота на декември 2017 г. или с други думи – вчера, се проведе първото в България (а и надявам се не последно) издание на програмата See It Be It.

Програмата е създадена през 2014 г. от най-големия и значим рекламен фестивал в света Cannes Lions International Festival of Creativity в отговор на дисбаланса мъже-жени в рекламната индустрия.

Събитието продължи около 8 часа, в които на сцената в „Модерен театър“ чух поне 17 различни истории, свързани с ролята на жената в обществото и в бизнеса, очакванията към нея, стереотипите, статистиките и образът ѝ в рекламната индустрия.

Ако трябва да съм честна, това е първото събитие, на което се чувствах супер надъхана – толкова, че след една от лекциита просто писах на майка ми, окуражавайки я да се бори със зъби и нокти за конкретна цел в момента в работата ѝ.

И понеже водих доста записки (повече от на някои лекции в университета дори), а и в главата ми е все още е като жужащ кошер с пчели, искам да ви разкажа за нещата, които ме докоснаха и които ще се опитам да запомня и приложа в живота си + няколко наистина добри видеа, които спокойно да вземете като храна за размисъл за самите вас.

Урок 1 

Егото понякога може и да не е най-добрият ни приятел, а точно обратното. 

Трябва да призная, че това, което и на мен доста често ми пречи, е именно егото ми. Страхът от това да получа обратна връзка, да съм критикувана, да се изправя пред слабостите си.

Да, трудно е, и да – страшно е. Но веднъж осмелим ли се, после става по-лесно, защото виждаме, че от това не се умира, а даже се задобрява. И спокойно – в началото истината може и да ни ядоса дотолкова, че да ни се иска да вилнеем като тасманинския дявол Таз, но после ще ни олекне.

Урок 2 

„If you can’t see it, you can’t be it“

В буквален превод, ако нямаш добър пример пред себе си, трудно можеш да се превърнеш в такъв.

Тук става въпрос за моделите на поведение, на които ни учат от най-ранна детска възраст. На очакванията към едно дете, ако то е момиче, и на очакванията, ако е момче… На това, което „може“ и което „не може“ да прави всяко от тях.

Като малка много се ядосвах и чувствах за несправедливо това, че братовчед ми получаваше за подаръци камиончета с дистанционно, а пък аз получавах момичешки играчки от типа на кукли и темподобни. Наистина не разбирах логиката и защо по дяволите аз не мога да имам нещо, което искам.

От днешна гледна точка разбирам, че всъщност възрастните са тези, които задават наклона на плоскостта, в която ще виждаме света. Затова и ако пред себе си имаме добри примери и не сме ограничавани въз основа на половите или каквито и да било други характеристики, то е много вероятно ние също да станем добри примери (и след това да ги приложим и с децата си).

Ето може би най-любимото видео по темата за половите стереотипи от вчера:

Урок 3

Една жена може да бъде шеф и има пълният потенциал за това

На събитието стана въпрос за успешната жена и стереотипите за нея. Много често жената на лидерска позиция се слага в една от двете рамки: при по-женския стереотип тя е прекалено „мекушав“ шеф, а при  другия – по-мъжкият, тя е прекалено „твърда“ (bossy).

В този момент се замислих за начина, по който аз самата гледам на жените шефове и осъзнах, че всичко това е много вярно и да, за съжаление се отнася и за мен. Аз също ставам подозрителна, когато видя жена шеф. През главата ми минават различни сценарии за това как е стигнала дотам – кой ѝ е помогнал и колко зла е от 1 до 10 (най-често я приемам за толкова зла, колкото е Круела де Вил)… и въобще, да си призная, се плаша от жени шефове.

При все че за няколко месеца собствената ми майка ми беше шеф (което от една страна си беше един малък ужас, понеже взискателността ѝ се пренесе от семейството в работата). Но от това научих само добри житейски уроци и добих опит, който малко хора биха имали търпението да ми помогнат да получа. А и осъзнах, че щом мога да оцелея с майка си като шеф, че даже и да ми е хубаво, то с всеки друг шеф има шанс да се чувствам добре.

Тук е много важен и още един момент, статистически подкрепен, че повечето мъже приписват своите успехи на личните си качества, докато жените омаловажават себе си и определят заслугите си за сбор от качества и условия извън тях. С други думи – подценяваме себе си и успехите си.

Може би затова гледаме на другите успешни жени по този начин и търсим причините да са там в други хора, а не в техните качества и усилен труд. Докато истината е, че за да бъде една жена на позицията, на която е, то е много по-вероятно тя наистина да е успяла и да е заслужила мястото си, отколкото да е там, заради някой друг или защото е ужасно зла и противна.

Всъщност в световен план много малък процент от хората на управленски позиции са именно жени и затова имаме повече нужда от такива или както се казва в кампанията #MoreWomen – „There is room for more of us at the top“.

Урок 4

Превърнете партньора си в истински партньор [Make your partner a real partner]

Разбирам, че у нас стереотипът за мъжа все още е да „носи парите вкъщи“, а жената да стои до печката, но все повече се убеждавам, че това изобщо не е така и няма никакъв смисъл да бъде.

Понеже и мъжете могат да вършат абсолютно същите неща, които и ние. И да, някои го правят с удоволствие, а други просто защото ни обичат и знаят, че това е и тяхна отговорност.

Истината е, че мъжете могат да пускат прахосмукачка, да мият чиниите, да простират прането, да гладят, и не – това няма да ги направи по-малко мъже или „чехльовци“.

Въпросът обаче не е само в това дали те са склонни да излязат от стереотипа, а и дали ние самите ще им го позволим. Понеже, колкото и да обичаме да го правим, не можем винаги да обвиняваме мъжете за нещата, които не правят.

Да, ако са жертва на семейния модел, при който мъжът се прибира след работа и чака ракията и салатата, то ще ни е много трудно да го превъзпитаме. Но ако ние сами дирижираме постановката, при която това се случва, като не допускаме мъжа в женския свят, където има огромно количество домакинска работа и грижа за наследниците, то е много трудно това да се случи на практика.

Затова тук ще споделя една страхотна лекция от TED на Sheryl Sandberg, чието име вчера също бе споменато:

 

Урок 5

Жената не се ражда с етикет, на който пише „мие чинии по-добре“, „пере по-добре“, „гледа децата по-добре“. Още по-малко се ражда с бележка със „задължения“ и неща, които „трябва“ да прави.

Това са думите, които чух в една от най-любимите ми лекции вчера, тази на Елисавета Белобрадова от Майко Мила. Тази жена общо взето е като магическа торба за мъдрости, понеже от нейното говорене на сцената имам толкова много записки, че почти всеки втори университетски преподавател би завидял!

Етикетирането ни е любим спорт, спор няма, но освен от обществото, средата и семейството, това, което ще си позволим да правим зависи и от вътрешната ни свобода. Дали ще си дадем правото да сме само до печката или ще изберем да не сме заключени в клетка и да търсим това, което наистина ни харесва да правим (а не това, което „се очаква“ да правим), зависи и от нас самите.

Затова тук добавям и темата с домашното насилие, независимо дали физическо или психическо, за която също стана въпрос вчера. Една тема, която все повече започна да се повдига предвид статиската, че всяка четвърта жена в света е жертва на такова.

Това, което Елисавета каза, ми се струва много важно – ако веднъж ви посегнат, защото „не сте си свършили работата“ или ако веднъж ви направят забележка от рода на „ама защо сега излизаш с тази пола“… То червената лампичка трябва да ви светва и да бягате, защото щом е посегнал веднъж (към тялото или към свободата ви), ще го направи и втори път.

Тук се сещам за една история от времето, когато бях 7-8 клас и най-добрата ми приятелка (изключително умна, възпитана и прекрасна девойка) имаше гадже с 2-3 години по-голямо от нея. Та той често ѝ мрънкаше защо излиза с „толкова къси поли“ и защо излиза с момчетата от класа ни и т.н. И въобще имаше голям проблем с всичко, което тя прави при все че нямаше никаква логика да се държи по този начин.

Сега обаче разбирам всичко – той просто е от онзи тип мъже, от който е по-добре да бягаш, отколкото да се надяваш, че ще се промени. Защото ограничаването на свободата е най-малкото, което този тип мъже могат да ни причинят!

Урок 6

Работете за хора, на които не се притеснявате да кажете, че сте бременна. 

Все по-често срещам материали за това, че жените, които искат да имат деца или вече имат, са по един или друг начин репресирани от работодателите си.

Лиляна Якимова, една от страхотните жени, която вчера разказа своята история, спомена факта, че наистина на жените, избрали да имат деца, на много места все още се гледа изключително… как да кажа – необяснимо. Сякаш бременността е начин да кръшкат от работа и да си „починат“ още малко, докато реалността е съвсем различна.

Това е една от темите, която все повече ме вълнува, а фактите, на които попадам, са наистина притеснителни. Затова смятам, че е много важно да работим за и с хора, които не забравят и не подценяват напълно естественото право на жената да има (или няма) деца.

Съответно – като жени е важно да отстояваме правото си и да не омаловажаваме този момент от живота си.

И наистина, ако не можете спокойно да кажете на работодателите си, че сте бременна, по-добре изберете друго място и други хора, които помнят, че и техните майки са били бременни, че и техните жени ще бъдат… и това изисква спокойствие и внимание, а не страх и вменяване на вина.

Урок 7

Допускането на грешки е същността на ученето. 

Поне няколко от лекторите засегнаха темата с грешките, провалите и страхът от тях. Истината е, че човек е добре да си позволи да се провали.

Иначе казано – не се отказвайте преди да сте опитали. Защото ако опитате, то има 50% шанс да успеете, но ако не се осмелите да пробвате, шансът е 0%.

Затова тук ще споделя и любимото ми меме от интернет:

Любимо ми е, защото мен адски много ме е страх да се провалям и да губя.

Страх ме е, че може да не се справя или че може някоя моя мечта да се окаже просто илюзия, която аз изкуствено съм подхранвала… така че накрая граденото с месеци и години да се пръсне на парченца и на мястото му да остане едно празно, голо и болезнено „нищо“!

Вчера обаче се осмелих да задълбая по въпроса с провалите и да си кажа, че „майната му, по-добре да се пробвам, отколкото да стоя в ъгъла и да го мисля твърде дълго„.

Най-простият пример за страха от провала, за който се сещам, е от училище и университета, когато много пъти ме е било страх да вдигна ръка, защото не съм била напълно сигурна, че ще съм права. Страхът, че може и да се проваля и изложа, като дам грешен отговор, ме е спирал от това въобще да се опитам и да действам.

А всъщност няма нищо лошо, а даже е препоръчително да си дадем възможност да се провалим. Какво толкова?! Особено ако сме в двайсетте си години, то, както каза Елисавета Белобрадова, е чудесно време за провали. Не един и два, а поне 5-6 такива трябва да имаме. И вече съм напълно съгласна!

Снимка: Ели Кацева

 

И като за финал, ще споделя още няколко мои размишления: 

Събитието беше чудесно – смятам, че обхвана абсолютно всички теми, които са важни, належащи за обсъждане и все повече появяващи се като въпроси и в моя живот.

Тези теми обаче не засягат само жени, но и мъжете. В залата имаше много малко на брой мъже, а всичко, което вчера се каза, трябва да стигне и до тях. Необходимо е и мъжете да знаят през какво минава една жена в личен и в професионален план, защото живеем и работим заедно и зависим един от друг.

И нещо, което много от вас вероятно ще сметнат за „извън темата“, но за мен е важно, особено когато става въпрос за провеждане на събития – използването на пластмаса за еднократна употреба. Тъй като смятам, че човек наистина трябва „да има високи изисквания и към дребните неща“ (както един от лекторите каза), то е добре ситуацията да започне да се променя.

Това го отправям като предложение с ясната идея, че екологичният отпечатък е предмет на разговори на други събития, но пък и смятам, че личният пример е единственият начин да поставим началото на една положителна не само за хората, но и за планетата ни промяна.

Затова ще се радвам, ако има все повече събития, които се грижат и за планетата ни!

Благодаря от сърце на хората, които се осмелиха да излязат от рамката на посредствените събития и превърнаха съботата в най-запомнящият се ден от живота ми!

За десерт ще ви оставя с една впечатляваща история, която вчера също бе спомената:

Благодаря, че отделихте от времето си, за да ме прочетете! Ще се радвам да чуя и вашите впечатления, коментари и критики 🙂