Какво да направиш, като отидеш на концерт на Балканджи?

Ходенето по концерти е спортът, който изключително уважавам и упражнявам. И макар в последно време да се бях пренаситила и да се случваше да не отида на концерт, въпреки че имам билет за него… То вчера се случи нещо неочаквано.

От пренасищането с концерти нямаше и помен… защото се срещнах с Балканджи.

За тези, които тепърва чуват за тях, това е българска група, смесваща народно с метъл или иначе казано – фолк метъл. Това е може би най-простото обяснение. Ако попитате професионалистите обаче, музиката на Балканджи е особена смесица между неща, които се свирят наистина трудно (питайте барабаниста им) и звучат брутално.

Казвам брутално и имам предвид яко и различно. Защото така ги възприех, когато за първи път чух тяхната песен „Камене“ по радио Z-Rock.

От този ден не спрях да слушам „Камене“ и спамих Фейсбук страницата на групата със съобщения за тази пуста песен и с въпроси къде да я намеря. Беше като зависимост. Не чуя ли „Камене“ веднъж дневно, започвах да треперя.

Шегата настрана. Откакто чух Камене, си казах, че тая банда трябва да я чуя на живо. А тя каква взе, че стана… Да взема да спечеля мийт & грийт с тях!

Такова нещо бях печелила и друг път, но ако щете ми вярвайте, нямах никаква представа какво се прави.

Затова преди да отидем в бекстейджа при бандата, се чудех да ходя ли въобще, какво ще правя, няма ли да досаждам и преча на музикантите да се настроят… Да не им разваля ритуала…

А то се оказа, че 8-те човека (забележете масивната цифра) са толкова благи балканджии, че можехме да си изкараме целия концерт в сладки приказки.

Направи ми впечатление, че се бяха подготвили с мартеници, та ни отне няколко минути, докато „разтопявяме“ леда с кичене на мартеници и с пожелания. И тук е мястото, където благодаря на Баба Марта, че така добре ни тръгна разговорът с нейна помощ.

Около 30 минути минаха неусетно, докато разпитвах групата (а и те нас) за историята им, концертите, писането на музика и въобще каквото ни хрумне. Понеже исках да използвам времето, за да се надъхваме взаимно.

Всъщност се оказа, че това е ритуалът на музикантите преди да излязат на сцената – да се вдъхновят от хората. Разказаха ми колко е важно живото изпълнение, за да са мотивирани да свирят (защото това им е хоби) и още повече се чувствах доволна и на място, защото помагах за целта.

И моята цел си беше постигната. След концерта съм още по-голям почитател на бандата и отново не спирам да слушам Камене и другите им песни.

Концертът беше много добър: имаше контакт с публиката, забавление, имаше енергия и смятам, че и музикантите останаха доволни и заредени. А след това ушите ми не пищяха, което си е още един плюс.

Най-хубавото за мен обаче е, че ще запомня този 1 март с Балканджи и музиката им – народно звучащите авторски песни с метъл.

Честно да си кажа, по някое време ги наблюдавах поотделно – желанието и удоволствието, с което свиреха и пееха (а някои танцуваха) бяха огромни и непринудени. Тогава си казах, че това може да се случи само под звуците на нашенското. Онова, дето като го чуеш и видиш, и сърцето ти пламва, „не трае“ и ти се иска да удариш едно хоро и да извикаш с глас до небето.

И тук ще вметна – това е първият може би концерт, на който просто не знаех как да танцувам – ръченица ли да играя, коси ли да размятам или нещо друго… Сърцето обаче игра, както само то си знае.

И музиката на Балканджи е точно това – музика за сърцето, на която тялото просто не знае какво по-напред да прави.

Ще завърша с благодарности към Балканджи, че са избрали хоби, с което да поддържат добрия ритъм на сърцата ни. И благодарение на която правят музика, която ми напомни какво богатство имаме откъм език, инструменти, ритми и талант. И може би звучи странно, но… че си струва да живеем на тази земя, българската.

Да, на едно от парчетата си казах – абе, пусто да остане, ама тук ми е хубаво. България – харесва ми. И тези хора са още тук, и аз искам да съм тук! Стана ми родолюбиво, че чак аз се учудих. Ама е за хубаво.

И понеже бях тръгнала да благодаря, ще благодаря от сърце.

И си мисля, че ако някога вдигам сватба, Балканджи ще ги поканя – да посвирят, да поиграят, да попеят и помежду другото да се напием дружно.

П.П. Ако не сте чували „Седнало е Джоре..“ в малко по-бърз, метъл вариант – следете ги за следващия им концерт и отидете. Няма да останете разочаровани!

А ето тук може да се запознаете с Балканджи.

Едно изречение и De Staat

„Бандата, която подгрява Muse“.
Това беше изречението, което Марто от Строежа написа в профила си, и ме нави да си пусна бандата. И да се билетирам веднагически.

Още с първото им парче, което си пуснах, бях вече всмукана. Като от центрофуга. Почти като от клипа на „Witch Doctor“.

Да, клипа почти успяхме да го пресъздадем: Торе слезе в публиката, а ние около него скачахме и в точния момент започнахме да тичаме около му. Така приключи най-очакваният концерт от много време насам за мен.

Но всъщност по-важното и впечатляващото е, че това е концерт, за който имах супер високи очаквания, и те бяха преизпълнени. Е, бандата не се върна за втори бис, въпреки шума, който вдигахме няколко минути, но пък ни дариха с 3 песни от бис първи.

Започвайки малко след 22, De Staat не се спряха 90 минути (поне). Нямах време да си гледам часовника, нито телефона. А това казва много за концерта!

И имаше онзи така любим контакт с публиката, много място за танци и скачане. Торе подаваше микрофона и естествено, бидейки сред хората най-отпред, имах честта да попищя на „Help Yourself“. (Извинявам се на всички, за които това не беше приятен за слуха звук!)

Като за десерт си отмъкнах сетлиста с 2 автографа… Разбира се, единият е от любимия ми Роко, с когото даже и разменихме няколко приказки. От тях стана ясно, че те са най-великата банда на света, но моя е отговорността целият свят да го разбере!

13020044_10206108059649641_149726726_n

Да! De Staat са най-великата банда на света!

И благодарностите са за хората, които се погрижиха, те да бъдат тази вечер с нас в София. След време всички ще го оценим наистина! Сега ушите все още ми кънтят, а сърцето ми подскача в ритъма…

The Subways или концертът с най-много стейдждайвъри на глава от населението

The Subways ги чух за първи път в един доста добър филм („Die Welle„) с убийствен саундтрак  и си казах, че все някога ще дойде времето, в което да ги чуя и на живо

И защото съдбата не беше на моето мнение за дълго време, поради което и пропуснах и тазгодишното издание на Wrong Fest (на него трябваше да свири бандата), се оказа, че за организаторите на фестивала няма никакви ограничения. Когато на едно място имаме яки организатори, яка банда и яка публика, нещата се развиват точно, както в приказките: с един голям happy end. То даже не е и точно end, защото The Subways май искат да се върнат пак… (Дано, дано, дано!)

Mixtape 5 е мястото, на което съм преживяла едни от най-добрите концертни събития: Dubioza Kolektiv, Amorphis, God Is An Astronaut.
Вече и The Subways.
the subways_sofia_bulgariaТе са от онези банди, в които има само трима музиканти, но са ти напълно достатъчни. Достатъчни да те впечатлят, да те накарат да се влюбиш в тях, да не искаш да си тръгват… Захаросан британски рок, за който не предполагаш, че може да е толкова влизащ под кожата, в главата ти и в душата… (О, и да се размажеш в брутално пого.)
Особено когато става въпрос за вокала Billy Lunn, който сякаш, за да се извини за закъснението си с около 2 месеца да свирят пред българска публика, беше научил български. И ако често казваме, че да свириш някъде и да поздравиш публиката на родния й език е клише, то това се различаваше от всички клишета, които съм чувала някога. След Sabaton, които играха театър на български, The Subways са бандата, която искам да гледам още сто пъти, за да ми говорят и свирят с тази жажда за обич между тях и нас.


Billy Lunn е толкова емоционален, говорещ, скачащ и така добре играе с феновете, че няма как да не го заобича човек. Особено с цялата добрина, която излъчва, и с която говори. И имам чувството, че ако дойде и ми каже „Сега ще те убия!“, аз бих се съгласила, че даже бих го и насърчила… Просто е слънце с китара.

И за да не обяснявам как пее на български, как кара публиката да кляка и скача, да прави съркъл пит и пого, как я учи да прави stage diving, споделям видео от концерта.


Благодаря
на всичките вселени, че някои неща се прецакват, за да може хора с неясен късмет като моя да се доберат до точното място в правилното време и с най-яката банда.
Толкова любов и смях на подобно събитие се събират рядко! 

Благодаря на организаторите, на бандата и всички хора в публиката.
Най-вече на организаторите: вие сте най-правилните хора на тази грешна планета!

Бургаски вечери, събитието на годината и духът от бутилката

Всички около мен знаят колко много обичам сефтетата. И концертите също.
Тази година е не само супер силна откъм концерти, но и откъм сефтета.
За първи път съм на Spirit Of Burgas и това е моето събитие на годината!

spirit-of-burgas

Последните 4 дни от изминалата седмица бяха наистина тежки. Най-тежките ми досега.

За 3 вечери изживях 3 концерта

Всичко започва от София, по-точно от изхода в посока Бургас, откъдето хванахме стопа. Най-късметлийският стоп в кратката ми стопаджийска биография (този ми бе четвърти, може би). За 5 часа бяхме в Бургас, сменяйки 3 коли:

hitchiking

Кола №1 от София до Пловдив, карана от един супер бързащ за работна среща младеж с ван, в който се запознахме с още двама стопаджии, насочили се към Каваци за концерта на Dubioza Kolektiv… Той ни разказа за други стопаджии, които е качвал, като например попа, който не само редовно пътува, но и винаги щом влезе в колата, я освещава за здраве, търси 2 лв. за услугата и моли да му спрат ей там на отбивката за селото… Наистина се впечатлявам от хора като този, които споделят не само автомобилното пространство с непознати, вдигнали палец на пътя, но и времето, историите си и въобще енергията си…

Кола №2 от Пловдив до Ямбол, в която ни приюти най-добрият пожарникар, когото някога съм срещала и познавала… Той ни задаваше гатанки, разказваше истории от професионалния и личния си живот и дори наруши професионалното правило да не качва хора, които не са служители, но ние сме толкова готини, че се смилил над нас… Едно време, ни разказа, че пътували доста на стоп, после имало период, в който нямало подобна практика, заради промяната в обществено-политическата обстановка и несигурността, но в последните години, по думите му, все повече хора избирали този начин на придвижване. С благодарности се сбогувахме с него, за да стигнем до…

Кола №3, която ни заведе до Бургас, като този път добротворците бяха семейство, мъж и жена, доста разговорливи, питащи, разказващи, с нетипично чувство за хумор, чиито деца, както ни споделиха, също пътували към Каваци за концерта вечерта. Осведомиха ни за цвета, модела и номера на колата, с която пътуват наследниците им, като предложиха да дадат и номерата им, за да им се обадим и запознаем… Е, засмяхме се, тактично пропускайки специалното предложение, защото едва ли би било възпитано да се натресем и на децата, след като вече сме в колата на родителите…

След всичките спътници, с които се срещнахме, и разговорите, стигнахме до извода, че предимно бивши стопаджии качват настоящи такива, защото „знаят какво е„. А по време на пътуването, видяхме толкова много други стопиращи, че имах чувството, че половин България се е запътила към морето да пее и танцува с така очакваните групи този уикенд.

Придвижването до Каваци се оказа почти толкова дълго, колкото това от София до Бургас, но с много повече мъки, смяна на автобуси, пешеходене през Созопол (който виждам за първи път, но не бих пожелала да посетя отново, заради цялата сергийщина, чевермета по улицата и въобще безвкусица, малтретирани коне, впрегнати в карети за разглезените туристи и пр…).

kavaci-beach

Каваци се оказа хубаво място. Плажът е приятен, особено подходящ за нощуване в спални чували, къпане в морето и най-вече за концерт на Dubioza Kolektiv!
Задължително е да се опита сръбската скара на входа на плажа, грижливо рекламирана и приготвена от сърбина, чието име не разбрахме, но който прави такива плескавици (300 грама парчето), че не само може да убиеш човек с цялото нещо, включващо питка и салати, но и можеш да се осмъртиш от ядене. Той ни разказа за фестивала на сръбската скара „Рощилияда“ в Лесковац, на който се провеждат състезания по надяждане, правят (и се ядат) плескавици, пие се, въобще голяма забава и чревоугодничество пада, а самият той е шампион за 2014 по правене на плескавици. Това е и събитието, което директно влиза в следващите ни 100 неща за 2016 година.

SAM_2834

След кратката почивка, в която полежахме и поспахме, където сварим, започна да се здрачава. На сцената излизат Миленита и компания – време да поседим на плажа, следват Уикеда, които продължиха повече от необходимото, ама не се оплакваме, защото бяха оригинални и подгряващо-забавни, както винаги, за да доживеем да видим за пореден път (за мен трети) Dubioza Kolektiv. Излишно е да изпадам в подробности, но това е бандата, която няма да ми омръзне да слушам и гледам на живо! Умопомрачително живи, скачащи, комуникиращи с публиката. А живото изпълнение е в пъти по-добро от слушането им на запис, защото може да се чуе и усети всеки инструмент, отделят се минути за импровизации и въобще балканският дух излиза от всички бутилки, минава през всички изпушени неща и се разбива като вълни в телата и мозъците ни!

dubioza-kolektiv-kavaci-beach

Естествено има лудо скачащи хора пред нас, единият от които си забива зверски лакътя във веждата ми (за щастие непродупчената), за да ми остави отчетлива болка за следващите дни и лека подутина. Макар това леко да прекъсва водопада от емоции и щастие, минути по-късно се радвам отново, усещайки все по-сериозната умора. Вечерта приключва някъде по плажа, в спален чувал, леко на завет, за да се окаже на сутринта, че временните трупове по плажа са много повече. Това е моментът, в който ми става адски забавно, че хората на този концерт си приличаме много повече от споделяния общ вкус към музиката. И наистина ме радва фактът, че има толкова много, които просто опъват кърпи или чували на плажа и полагат песъчливи крайници, за да вземат малката си доза сън.

sleeping-beach-kavaci

На следващия ден е денят, в който Роби Уилямс се представя поне веднъж, разказвайки, пеейки, танцувайки. Не съм от най-запалените му фенове, но се оказва, че шоуто е по-добро от очакваното. Парчетата ни водят на приключение през романтични гори, диви плажове, настръхване на кожата, хиляди крещящи гърла, смях и шеги, разляти питиета… Колкото и хиперболизирано да звучи позитивизмът ми често, не съм очаквала да се добера до събитието на годината, на което ще гледам Robbie Williams и суперските Kasabian! Всяка минута си заслужава! Том, вокалистът на Kasabian има толкова запомнящ се и неповторим глас, a Серджио изглежда толкова неземно, танцува супер странно и скача като животно… Парчетата, с които ни унищожават, за да възкръснем, са от добри по-добри, и само гравитацията ни спира от това при всяко отскачане да полетим във въздуха.

spirit-of-burgas

Двете вечери са толкова различни и толкова ценни за мен, че след последния звук от бандата втората вечер, се чувствам като корабокрушенец, преживял най-страшното и завладяващо пътуване. Няма по-як концерт от този на плажа, докато вятърът те гъделичка, носещ песъчинки, а в паузите се чуват гонещите се вълни. Бургас отново е първият най-добър град за живеене и концертване за мен, а Spirit of Burgas го направи още по-любим!
Радвам се, че организаторите, въпреки всички недостатъци, които част от посетителите отчитат, успяха да ни доведат на морето изпълнители, които са на върха, успявайки да ни впечатлят, на което им отвръщаме и ние като най-добрата и емоционална публика.
За съжаление пропускам повечето от подгряващите банди, от които втората вечер имам толкова любими: Jin Monic и Hayes & Y.

spirit-of-burgas-kasabian

Приключението поприключва на пейки в морската градина, където полагаме морни тела и замаяни глава, за да съберем сили за най-куция 3-часов стоп, който завършва с 3-часово споделено пътуване до София.

(Въпреки щастието, разочарованието ми също се появи няколко пъти: когато в 10 сутринта в Бургас никой не искаше да ни направи от най-якия сладолед на машина или пък да ни сипе от старата градска лимонада, и въобще в 10 и малко никой не беше започнал да работи. Което е повече от озадачаващо, имайки предвид работното време в родния ми курортен Сандански.)

too-hot

Междувременно успяхме да се видим с приятели, танцувахме под звуците на уличните музиканти от София (Исус & ко.), пропуснахме да плажуваме, заради червения флаг, нахранихме най-хубавото коте на гарата в Карнобат, ядохме най-вкусните голи праскови в Созопол, взех си книга на Хенри Милър от главната в Бургас, направихме си обща снимка в морето с единия вокал на Dubioza, ама без той да разбере (и да иска също), както и видяхме екран, показващ 58 градуса, които сутринта се усещаха най-много като 20…

karnobat-catkarnobat-railway

Благодаря на вселената, че бе така добра да ме сътвори точно тук и сега, за да преживея всичко това! 

P.S. След всички пропътувани и най-вече извървени километри се роди и новият ни житейски девиз: „Няма нещо, което да не може да бъде изходено!“, чийто край в последствие се модифицира на „…извървяно“, поради двусмислицата : )

Класацията за барове каца на „Терминал 1“

Най – яката класация за барове се завърна, директно кацайки на „Терминал 1„:

ДОСТЪПНОСТ  -> 5/5
Барът е на пъпа на София, даже барът е пъпът на София, ако питате почитателите на качествена музика, добро обслужване и креативна клубна атмосфера.

ОБСТАНОВКА  – > 5/5
Достатъчно голямо, завъртяно, интересно с тематичен интериор.

БИРОРАЗНООБРАЗИЕ – > 4/5

ХРАНА – > 2/5
Хрус-хруски.

ПЕРСОНАЛ – > 5/5
Шарени, татуирани, усмихнати, какво да иска повече човек!

ЦЕНИ – > 5/5

ИГРИ – > 3/3
Аркадни игри и джаги в достъпно, широко пространство.

ПУШИ ЛИ СЕ – > 1/1
Поредният бар за пример без тютюнев дим!

ГАРДЕРОБ – > 1/1
Има, има, има. С прекрасни момичета, а брандираните гривни с номерца си заслужават да си зарежа якето, стига да не беше зима и под нулата. ( Не го правете, моля, защото ще ме подведат под отговорност за агиитация към кражба 😀 )

ТОАЛЕТНИ – >5/5

СУМА: 36/40

Барът – отличник е „Терминал 1“ не само заради високите оценки, а и защото е мястото, което подкрепя и развива българската сцена за алтернативен рок и не само. Това е най – добрият бар за клубни концерти!

Благодарности на Найден Върбанов и Златан Деков за събиропреживяването.

Символите на града на Мира (и любовта)

Когато съм човек, живял поне 18 години в малък град, няма как да не ми липсва нещо. На мен ми липсваше в повече. Културни събития, театър, цветни и артистични хора, подходящи барове и като цяло барове, а не дискотеки. Липси на едно се запълват временно с други неща. Повече книги, повече чат, училищни дейности, пътувания. Докато един ден заявявам пред себе си и приятелите си, че това задушно място ми е тясно.

Клишетата в малкия град са преобладаващи качествено и количествено.
В големия град също има клишета, но те могат да се избегнат. В София деградацията е само за тези, които носят в себе си непоносим от предишните местообитания товар. Тук хората – клишета са по – лесно различими, защото има много, които не са. Да, тук е място, събиращо всякакви, всички, достатъчно, понякога повече (особено в градския и на опашката в магазина). Тук бързо свършват билетите за театър. В Нощ на театрите почти няма места. Но пък има не само Нощ на театрите, а Нощ на музеите, Нощ на литературата. Тук нощите са различни. Определям ги аз. Аз и моите нови приятели. Не, че старите също не са тук. И те успяха да смелят навалицата, както и тя тях.

София е мястото на новите приятелства и на продължаващите стари  такива.

Тук е мястото, където мога да пробвам бира, ром, ром с кола, мента, мента с мляко, греяно вино, домашно греяно вино, вино в парка, бира в парка. Бира за 10 лв. Мога да опитам Хималайски чай и после да го приготвям вкъщи, канейки приятели в измислен Мир хостел, който всички обичат. А аз обичам тях, защото всички вярваме в нещо въображаемо.

Тук имам много възможности, но не неограничени. Защото все пак съм същият човек, подчиняващ се на морални норми, воден от семейни и не чак толкова ценности.
И все пак пробвам трева, няколко пъти. Не е толкова яко, нито задължително ставам наркоман. Не ставам и по – яка. Защото има и по – яки неща.
Като събитията, които се чудя как да наредя, за да видя възможно най – много. Като концертите, за които рядко плащам, защото съм истинска късметлийка.

Тук е мястото на метаморфозите. И не е задължително да стана пеперуда. Мода да стана  писател, артист, журналист, юрист. Но няма да остана в пашкула, а дори и да съм гъсеница, то ще съм доста по – красива, обогатена житейски и емоционално.

Тук е мястото на странните мечти. На първата или на истинската любов. Тук е мястото, където ще се татуирам и повече от година след това още никой освен аз и приятелите ми няма да знае. Тук е мястото, на което не нося етикет на челото си. Тук съм анонимна, но не и незначителна.

Тук съм значима и имам глас, защото крещя за поредна вечер на протестите. Тук играя с фризби на голям булевард, докато тичат деца и кучета. Песни и танци, игри. Големият град, какъвто никой не си представя. Тук се разграждат предразсъдъците, както кока – кола разгражда. Това все още не съм го порбвала.
Има джънк фууд в повече. И се радвам, че съм живяла почти на село с еко храна. И тогава оценявам и какво имам. Осъзнавам се сред хората и мястото. И обичам повече, понякога и мразя. Дисонанси, сезони, по – студена зима и идва ред на греяното вино, което допреди София не бях вкусвала.

Защото символът на София са сефтетата. Любима дума и любимо място. Тук се обичам!

Пожелай си щастие (с Parov Stelar)

След всичките концерти през последните 2 години, откакто активно започнах да посещавам такива, все по – често я няма онази емоция, която ме придружаваше на първите няколко. Дали е претръпване, пренасищане или нещо друго в повече, не зная. Но вчера нещо се промени. 

Случайно се сдобих с билет за концерта на Parov Stelar и без колебание отидох.
Свириха 2 часа без малко. А на всяка песен настръхване.

Чудесна сцена, екрани, анимации, ярки и контрастиращи светлини.
Страхотни музиканти.
Чаровна и откачена вокалистка.
Барабаните в началото, които пулсираха във вените ми.
Max The Sax, който на косъм се размина от нападение от 2 фенки (Защото е супер секси!).
И най – впечатляващото беше енергията. Публиката танцуваше. Усмихнати и щастливи хора. Много много овации.
И два биса.

Повече няма какво да желая, защото това беше условието, което бях поставила на себе си, за да бъда щастлива.
И съм!