Защо спрях да празнувам 24-ти май?

Вчера беше 24-ти май, но няма да говоря нито за нашите писменост и култура, нито за езика ни, нито за самия празник…

Вместо това ще разкажа една извънредно кратка и (надявам се) поучителна история. Поне за мен беше такава.

На 24-ти май 2010 г. бях на имен ден на дядо (Кирил). Беше една от обичайните вечери, в които най-близките роднини сме се събрали, за да се видим и почерпим за здравето на дядо.

Единствената разлика по това време беше, че бях на някаква диета и си спомням, че направих компромис, като „заблажих“ с бонбон за Добре дошла.

Дотук всичко изглежда съвсем обичайно и нормално, на моменти скучновато…

Е, нямаше как да знам, че всъщност това беше последният имен ден на дядо и последният път, в който го виждам…

Седмица по-късно той беше изчезнал, а в последствие се оказа, че е починал.

Наскоро разказвах за смъртта му на един важен за мен човек, когато стигнах до извода, че смъртта на дядо всъщност е нелепа. Но все пак точно такава смърт може би му отива. За да не звучи цинично, ще обясня:

Часове преди да умре, дядо беше отишъл да хваща рояк пчели от някаква топола. Покатерил се, но по някаква причина е паднал и така е загинал. Беше останал там цяла нощ, в която валеше като из ведро (така, вярвам, природата, която той обожаваше, се погрижи за него – измивайки го от всичко земно и мръсно).

Въпреки тъгата и изненадата от смъртта му, за мен това е геройска смърт – с протегната към пчелите ръка.

И намирам все повече символика в точно този образ – ние хората също трябва да се протегнем към пчелите (и природата), защото в противен случай може да загинем.

Моята поука от историята обаче е друга:

Наслаждавайте се на момента СЕГА, оценявайте времето с любимите си хора и не им пестете искрените си думи и емоции. 

Никога не съм казвала на дядо, че го обичам, но всяко спасено от мен растение или животинче ще му го напомня някъде там в по-добрия свят. Надявам се.

П.П. Това, че обичам книгите, също ще ми напомня за него, защото именно той ме въвлече в този вълнуващ свят, когато веднъж разтвори една от многото си книги за пчели и ми обясняваше какво правят и как да се грижим за тях.

Advertisements

„Гарванът и гюлето“ открива Сезон 2 на Моята класация за барове

Посещаването на барове е вълнуващо занимание, когато стане студено и вече е трудно поносимо пиенето на бира по пейките. Затова ненадейно открихме нов бар по покана на добър приятел – бароизследовател, което от своя страна доведе до…Сезон 2 на „Моята класация за барове в София и у нас“ 

След кратко съвещание с колегите ми бароизследователи от типа „спор“, решихме, че е удачно като всеки нов сезон и в Класацията да има нещо ново – нов критерий за оценка, която ще видите по-долу. 
Първият бар за сезон 2 на „Моята класация за барове в София и у нас“ е:  

Гарванът и Гюлето

ДОСТЪПНОСТ  -> 5/5
Барът се намира на ул. Позитано 3, което си е доста добра локация. Ако си чукнете среща на „Св. Неделя“, само за по-малко от минута (ако знаете маршрута) ще се озовете на входа на бара. И от там започват изненадите, които ме накараха да възклицавам в продължение на минути неща от сорта: Уаааау!, Леле…, Колко якооо!, Виж, има гарван, ГАР-ВАН! и т.н. 
bar-garvanat-sofia

ОБСТАНОВКА  – > 5/5
Още при влизането барът създава големи очаквания и то за нещо ГОЛЯМО. Много се впечатлих от стълбите с огледала, стените с големи картини на известни музиканти и още по-голямото пространство вътре. Като казвам голямо, означава наистина ГОЛЯМО. Вътре има място за адски много хора, много танци, много бира и много забавление.

Макар никога да не съм била в английски бар, но пък съм гледала достатъчно филми, в които героите ходят в такъв (тук първата ми асоциация беше любимия ми филм „Eurotrip“), наистина ми заприлича на голям английски бар. Заради масите, стените, табелите по тях (най-вече футболните такива) и въобще духът му.

БИРОРАЗНООБРАЗИЕ – > 5/5
Бар „Гарванът и Гюлето“ предлага богат избор от бира – наливна и бутилирана. Вече си бях поръчала наливна „Козел“, а нямахме време за втора, за да опитам бирата на Iron Maiden „The Trooper“, както и тази на AC/DC. Това ни убеди, че ще посетим бара много скоро отново!

ХРАНА – > 3/5
Тъй като бяхме прекалено екзалтирани от мястото, съвсем забравихме да проверим и това. Но предвид всичко, което имаше бара под формата на „храна за душата„, смятам, че си заслужава поне 3 точки.

ПЕРСОНАЛ – > 5/5
Обичам, когато в баровете работят мъже. Мястото е сериозно и му отиват точно готини мъже. Особено такива, които те поздравяват и се грижат за това да направиш най-добрия избор.

ЦЕНИ – > 5/5
Най-хубавото на готините барове е когато цените са по джоба и на студенти. Аз съм на прага да спра да бъда представител на точно тази част от обществото, но смятам, че предвид качеството на предлаганата бира, а и на самото място, цените са си съвсем в реда на нещата.

ИГРИ – > 3/3
Това е ПЪРВИЯТ бар, в който има не само дартс и билярд, но и СНУКЪР! Макар да не съм фен на последното, то само да видиш масата, си е голяма работа. Мислех да дам даже 4 от 3 точки, но правилата са си правила…

ПУШИ ЛИ СЕ – > 1/1
Тук беше една от големите и много приятни изненади за мен. В бара хем се пуши, хем не се. За да не се обърквате – има си пушилня. Ама не просто пушилня, а пушилня, в която бих седяла просто защото е впечатляваща. Голяма, с огледала, до която се стига през т.нар. от мен „портал“ – две големи завеси, между които се чувстваш като в гардероба на „Нарния“.

ГАРДЕРОБ – > 1/1
И това пропуснахме да проверим, но подозирам, че именно на „рецепцията“ с онази типично хотелска зелена лампа (точно като по филмите) е мястото за оставяне на дрехи. Дори и да не е така, то столовете са толкова големи и прекрасни, че върху тях идеално прилягат якета, чанти, шалове и каквото още сте решили да събличате там.

ТОАЛЕТНИ – >5/5
Тоалетните също са големи и доста, което е много важно предвид големия капацитет на мястото и огромните количества от бира, които могат да се изпият там, а и не само.

Обещах, че новият сезон на Класацията идва с нов критерий за оценка и това е: 

ИМЕ – > 3/3

Ами… какво да кажа. Като фен на филма „Гарванът“, на „Гарванът“ на Едгар Алън По, а след това и на гарваните като цяло, няма как да не дам максимум точки. Ако можех да нарушавам правилата, които съм създала, щях да дам даже 5!

И тъй като смятам, че най-добрите за мен барове са именно онези, които имат още нещо допълнително, което не може да се вкара в рамки и критерии, то ще дам 5 бонус точки, защото… 

Гарванът и Гюлето“ си има цяла БИБЛИОТЕКА!
Библиотека с книги, чиито заглавия разгледах и са доста силни и никак не са случайни. И бях раздвоена между това бира ли да пия, книги ли да чета. После се сетих, че се допълват много добре, но пък бях с компания и нямаше да е много възпитано да я зарежа. Но ако решите да идете сами или не в бара, занимания – доста!  Книги също.

bar-garvanat-sofia-biblioteka

КРАЙНА ОЦЕНКА: 46/43

Макар и моите колеги бароизследователи да не одобриха идеята ми за нов критерий „разчупен интериор„, то барът „Гарванът и Гюлеторазчупи всички представи за бар, за класация за барове и за точки. 

Крайна оценка 46 от 43 си е нещо нечувано и даже невъобразимо за Класацията, но си заслужава! 

Отвъд всякакви критерии и оценки, смятам, че барът е направен с много замисъл, грижа към детайлите и най-вече желание. И всичко това се вижда както в големите детайли, така и в по-малките като пясъчните часовници, табелите с надписи и посланията. А най-любима ми е черната дъска, върху която може да се пише с тебешир!

garvanat-giuleto-bar

Авторите на тази барова магия, не знам кои сте, но сте си свършили работата много добре!

Бароизследователи Мир, Нач и Гьо ви благодарят и ще ви посетят отново!

Mission (im)possible: Да се спасиш от досадни служители

В два поредни дни ми се случват почти едни и същи ситуации, в които се опитвам да разубедя някого, че имам нужда от нещо, като давам логични за мен доводи. И съвсем прости. Уж.

Ден 1
Малко след 9 сутринта, закъснявам за работа, нося 5 кайсии в едната ръка (за да не взимам поредната ненужна найлонова торбичка), раница на гърба, ключове в другата. Тъкмо да си отключа входната врата за сградата, на чийто пети етаж се намира работното ми място, телефонът ми звъни. Решавам, че е нещо спешно или поне любопитно.

Непознат номер. Изненада.

Вадя, не помня с коя ръка, телефона от раницата, прибирам кайсиите с някоя от другите ми ръце, приемам обаждането и в същия момент успявам да си отключа, да дръпна вратата и да се изстрелям във входа. Докато качвам 100-те стъпала до петия етаж (колежката ми ги беше изброила, но не помня точната цифра), слушам обичайната тирада от: „вие сте лоялен клиент“, „само сега имате възможността да получите такава оферта“, „предлагаме ви изключително предложение, от което могат да се възползват само няколко наши клиенти“…
Бърза вметка: дамата (с доста дрезгав и неемоционален глас) дори не попита „Удобно ли е?“. Поне това очаквах.

До третия етаж слушах предложението:
Чудесен пакет, телвизия, стотици канали, само за някаква дребна сума пари… Как Ви се струва?

На четвъртия етаж най-сетне проговарям, разбира се, започвайки с учтиво благодарене, затова че са ме сметнали за така ценна за тях, че да ме застрелят с наизустените си реплики в 9 сутринта, докато качвам стълбите.
– Не проявявам интерес на този етап, защото не гледам телевизия. 

Отсреща:
– Разбирам. Но все пак това са толкова много канали само за *незнамсикаква* сума (не помня колко, но се очакваше да звучи „изгодно“).
Аз:
Да, но аз не използвам телевизия. Нямам нужда от канали и пакети. 
Отсреща:
Добре (тонът става леко опитващ се да прояви емпатия и убедителност), когато се приберете след работа, не си ли пускате телевизора?…
Аз прекъсвам с лек изнервен смях:
Не. Аз дори нямам телевизор. Не гледам телевизия и това въобще не е каналът, който използвал за информиране или каквото и да било. 
Някак успях да убедя невярващата отсрещна страна, че няма смисъл и е по-добре да ме спаси от пърженето по телефона и ми пожела:
Лек ден. 

*Все пак се надявам, че въпросният служител е успял да ме задържи на телефонната линия повече от минималните минути, необходими, за да й бъде начислена конкретната сума, която заработва на разговор или както там им се води в договора…

Ден 2
Оказвам се до Попа и докато чакам уговорка, а междувременно съм се запитала към офис, за да си платя сметката за телефона, се спирам на сергията с книги. Продавачката е често там, адски мила и разговорлива. Харесвам си няколко книжки, но се оказва, че днес съм първият клиент и няма да ми върне. Казвам й, че ще отида да се разплатя с телекома, и ще се върне, надявам се, с точни пари.

Влизам в офиса.
*По принцип за да избегна ситуации като следващата плащам на ПОС терминала, за да не ми се налага да разговарям с напористи служители. Този път не успях дори и да приложа хитростта със заблуждаването, че плащам чужда сметка.

Канят ме на едно от бюрата. Дамата ме пита какво ще плащам, аз ли съм въпросното лице (тук хората допускат най-честата грешка, като отговарят честно). Давам съответната сума, чакам си рестото, моля за дребни пари, за да си платя книгите вън, но нямат. Нищо. Очаквам да ми се размине, но не. Следва това:

А адресът, който е отбелязан при нас същият ли е? (Явно това е добре действаща фраза, защото не за първи път я чувам.)
– Ами има ли значение? Сега съм с временен адрес, защото съм студентка. 
Къде, в Студентски град ли живеете? 
– Не.
На квартира? Там ползвате ли нещо: интернет, домашен телефон? 
– Телефон не, но интернет да. Има някакъв, който просто така го заварих и нямах опции да го сменя (тук послъгвам, усещайки накъде ще ни отведе уж лекият и небрежен разговор).
А мобилният, който ползвате сега, като гледам Ви е малко. Минути не изговаряте, но интернетът Ви свършва бързо. Мога да Ви предложа само срещу 6 лв на месец още незнамсиколко  ГБ. 
– Не, благодаря. Ползвам предимно уай-фай в нас и в офиса и не усещам необходимост от повече включени данни. 
Добре, но сега идва лято. Няма ли да ходите някъде на почивка? Там ще ви трябва интернет. 
И да ходя, едва ли ще го използвам толкова. Най-много за някой по-важен мейл.
Добре, а таблет не искате ли? Срещу *незнамсиколко* лева на месец. 
Майка ми има, благодаря. 
Е, таблет и за Вас! (Някой май е фен на Бареков и кампанията му.)
– Не, предпочитам да давам тези пари за книги. А и телефонът ми в момента, който взех от Вас, и още изплащам, ми върши чудесна работа.
Да, но на таблета може да си четете също книги. 
Мисля, че имам повече свободно място за запълване в библиотеката ми, а не в телефона. Благодаря! 

И тогава запомних погледа.  Онзи същият поглед, с който ме „слушаше“ дамата от предния ден.
Неразбиращ това, как може да не гледаш телевизия и да не искаш пакет с безброй канали?! И как може да не искаш нито таблет, нито допълнително интернет, ами ще пожелаеш да си купуваш книги?!

Леличката на книгите ме чакаше и като видя, че се връщам с все така едри (10 лв.) пари, отиде да ги „разбие“.

А изводът: плащайте си сметките дистанционно и си купувайте книгите лично. По-истинско и приятно е! Дори и да нямате дребни. 

Нощ на литературата и новите запознанства

Нощ на литературата е събитието на запознанствата.
Запознанства със страхотни и непознати заглавия, запознанства с нови автори, с различни истории и с много други хора, споделящи любовта към книгите и четенето.
Нощ на литературата е и запознаване с града, в който живеем. Всяка година читателските гнезда са разположени в различни райони, за да могат посетителите и участниците да открият интересни и вдъхновяващи кътчета за четене и раздумка.

IMG_20160511_181739 IMG_20160511_185124_188

Тази година е трета поред, в която присъствам на събитието и втора поред като доброволец. Да бъдеш доброволец на Нощ на литературата е изключително удоволствие! Особено когато виждам как хората идват, подтичвайки, за да успеят да влязат за началото на откъса, който се чете, и така да чуят любимия си автор. Тази година имаше много такива подтичващи, още повече че валеше доволно почти през цялото време. Подтичваха и от нетърпение, защото в нашето гнездо в Народно читалище „Цанко Церковски 1946”, се чете Тери Пратчет с два от разказите му от „Дракони в Порутения замък„.

IMG_20160511_181917
Хората и историите, които разказаха или сътвориха чрез разговорите си с нас, ще останат най-забележителните спомени от тазгодишната Нощ на литературата.

Началото постави една баба (а аз много обичам бабите, заради техните истории!), която поне 3 пъти ми се представи, (по)каза ми къде живее: „ей там оня етаж с чадъра виждаш ли го, не него, той не е мой, а горния с цветята на балкона, ама и те не са мои, над тях съм аз, да не си помислиш нещо, че…“. Извини се, че е забравила зъбите си, но това не й пречеше да се шегува и да се усмихва, разказвайки с трепет за годините, в които е била „страшна българка“ (по думите й), работила много, изръшкала 14 държави, знаела много езици, които вече забравила, но „това е животът„! Възпитана, със завиден речник и притеснителна. Пита ме дали да влезе отново да слуша, защото и без това нямала какво да прави. Като истинско слънце влизаше и излизаше, благодареше за всяка секунда внимание и така май успя да задържи дъжда около час след началото на събитието. Най-впечатляващото беше, че бабата се обръщаше към мен с „майка„.
„Хубава вечер, майка“ беше поздравът й преди да си тръгне и адски много ме усмихна. Мислех, че само един наш рапър говори на „майка“, но явно патентът е на слънчевата баба и думата звучеше по на място.

Вторият герой от историята, която пишехме вчера, беше един чичо/батко, който просто ни наричаше „гълъби“. И по някаква случайност също използваше „майка“ в края на изреченията си. Дали е слушал бабата или рапъра, не знам. Но пък в рамките на няколко минути се запознахме с богатството на езика ни по отношение на интонацията и емоцията, с която може да се употреби една и съща дума.

Най-радващият читател за мен беше онзи усмихнат човек, който дойде веднъж, влезе, послуша, излезе. Върна се с думите, че май ще си купи книга. Влезе и пак излезе. Поздрави ни и каза, че вече си е купил книжка и е супер доволен. След малко отново се върна и каза, че „май още една ще си взема“. Пак се поздравихме, пак се усмихна и той и ние, влезе, взе си още една книжка и отново си тръгна. Този път беше двойно по-щастлив и усмихнат и тогава си казах, че има вечно щастие и то е в книгите!

nosht-na-literaturata-2016-sofia

Тъй като нашето гнездо беше за детски книги, освен родители с деца и пораснали деца, имаше и много тийнейджъри. Те идваха на тумби, разпалено обсъждащи всякакви теми и впечатляващи се от всичко. Почти познах в едно от момичетата, с което се заговорих, моето по-младо аз. Спомних си колко неуверени, но емоционални и трогващи бяхме в тази възраст. И на тръгване пожелах на момичето да стане известна, защото към това водеше разговорът ни. Тя така се израдва да чуе пожеланието ми, че го върна като пожелание за мен.

Е, дали и коя от нас ще стане известна, не знам. Но ми стига само това, че успях да разсмея едно все още осъзнаващо се в света човече, носещо много енергия в себе си, но и вече знаещо, че обича да чете.

И се успокоих, че и след нас ще има кой да се вълнува при вида на всяка една книга и ще продължава с разпространението на книжната любов!

Учителката на 20, която не обичаше да чете

Рядко се впечатлявам дотолкова от нещо отрицателно, че да искам да пиша за него. Но си мисля, че вчера срещнах човек, който е абсолютен ходещ оксиморон.

Запознах се с една 20-годишна девойка, която се очакваше да преподава немски език на група кандидат-служители във фирма. Е, ако оставим настрани прекалената емоционалност, през която прозираше ЕГН-то на момичето, почти всичко си беше нормално. Преподаването все още не й беше сила, защото голяма част от времето преминаваше в саморедактиране на глас, което понижи с още една единица мнението ми и най-вече доверието ми в нейните възможности.

Мислех, че съм прекалено критична, водена от предразсъдъка за възрастта и т.н. Но най-голямото изумление преживях, когато, обсъждайки различни книги, учителката сподели, че тя не обича много да чете, даже хич. „Нямам никакво време“, това беше нейната причина. И се замислих…

Дали си на 20 години или не, какво би означавало да нямаш време за книги… Бих приела нямането на време като оправдание за непосещаване на барове и кино. Но… Да нямаш време, за да прочетеш една книжка, имайки предвид, че в София поне час от денонощието минава в пътуване и можеш да го направиш по-смислено от блеене през прозореца или цъкайки на телефона 2048 (или каквато и друга игра да е…).

Това е от малкото моменти в живота ми, в които съзнанието ми не е успявало и не е искало да приеме нещо за истина, а именно нямането на време за четене. И то, когато си на 20… И най-вече, когато си се заел с мисията да бъдеш учител, да вдъхновяваш, да променяш, да имаш цел, да си добродетел(ен).

Искрено ми стана мъчно и неудобно, че не е имало някого, който да отвори вратичката за книгите в живота на младото момиче. Защото би пропуснала толкова много, невъзможно да се замени с каквото и да било друго!

Затова…
ЧЕТЕТЕ!
Най-вече това, което ви харесва.

Възможна ли е „Нарния“ или всичко е само сън?

Като малка гледах за първи път „Хрониките на Нарния“. Довчера си спомнях малко, а усещането беше за нещо интересно, цветно. 
И ако преди години историята и филмът са били източник на забавни герои, говорещи животни и вълшебства, то днес те са нещо повече.
Всеки един от трите филма причинява подсмърчане, онази позната тежест в гърлото, а през останалото време щастие, умиление и магичност. 
След последния филм, като тук вмятам, че не съм чела книгите, но съм в процес на издирването им, едва се разделям с героите.
И все повече си мисля и усещам, че с възрастта и отдалечаването от детството, все повече нуждата от вяра в доброто, от вълшебства и от Нарния расте.
Искам да мога да срещна героите, да нагушкам лъва Аслан, както и смелия мишок. Да разговарям с природата, да бъда полезна, да помагам, да бъда щастлива заедно с цялата земя.
movie-chronicles-of-narnia_00212378
За мен историята, поне тази във филма, е интересна за децата, но необходима за порасналите такива. Тя ми напомни за връзката с природата. А дали преди много много години наистина дърветата не са говорили с хората и с всички други животни? 
Напомня ми за силата на доброто, за чистотата на децата, които единствени могат да се връщат в Нарния, за красотата, за обичта, за прошката.
Най – приказната и също толкова реална история за ценностите и зависимостите в нашия свят. Светът, който не принадлежи на хората, а на природата и единствено на вярващите и мъдрите, на смелите сърца и усмихнатите души. 
Все повече искам да мога да отида в Нарния, защото знам, че тук хората отдавна не четат приказки, не виждат вълшебства и най – вече не вярват в тях.

Порното не е това, което е!

Тъкмо завърших с огромни мъки получената за рождения си ден „Порно“ на Ървин Уелш.

Запознавам се с автора за първи път, нямам идея за какво иде реч, но съм чувала за популярността на „Трейнспотинг“.
По едно и също време започнах книгата и броя на L’Europeo със същото заглавие. Списанието добре, книгата съвсем не.

Тегаво за четене, а си представям, ако думите ги гледам във филм, колко по – интересно ще е. Най – вече колко по – малко време бих загубила.
Тази книга е от малкото, които наистина отчитам като загуба на време, а и на мотивация.

Нищо не успях да си взема от „Порно“, което е най – големият недостатък. И се чудя, гледайки оценките в Goodreads, дали на мен нещо не ми е наред или съм недорасла. Нямам идея. По – скоро съм любопитна кое не съм оценила, кое съм пропуснала да забележа, запомня, да ме впечатли.

Усещането след тази книга е същото, което изпитвам, когато се окаже, че театралната постановка е пълна с евтин хумор, просташки реплики, вулгарност и неестетичен секс.

Бих се радвала някой да ме опровергае.