Как се спасява коте с книга в ръка

Петък вечер.
Докато съм се вглъбила в „Добрият късмет на момента“ (Матю Куик), чакайки на местростанция Сливница автобуса за вкъщи, го чувам. Онова котешко мяучене. Някъде отсреща. От другата страна на булеварда има паркинг за коли под наем, ограден, охраняван от куче и човек.
Отиваме, за да разберем дали може да намерим котето и да го спасим, защото явно е само и търси майка си.

Обикаляме няколко минути, като успяваме да локализираме котето. Не се вижда, но се чува: мяучи тъжно, изнервено, отчаяно. Не го разбирам много тоя котешки език, но не звучи щастливо. Никак.

Отивам към охранителната постройка, където ме „посреща“ куче, лаещо доста, скачайки по оградата. Обикалям, за да привлека вниманието му, така че човекът, който охранява да се сети, че има проблем и да се покаже. Стратегията работи и идва младо момче. Обяснявам му, че има коте под някой от автомобилите и бихме го приютили, стига той да ни помогне с хващането и подаването над оградата. Той ми обяснява как има работещи сензори и не може да отваря вратата и да се движи отвъд тях, защото алармата ще запищи. Аз все пак го увещавам да помогне само да го вземем. Нищо повече.
Младежът звъни на колеги, за да се консултира и след малко тръгва към колата, където се крие котето. Вървим успоредно един на друг и на оградата.

Тъмно е и не се вижда нищо, само се чува мяученето.
Охранителят се завъртя около колата, огледа и каза, че не се вижда, няма как да помогне и това е. Помолих го все пак, ако го намерят утре, да го сложат в кашон и да ми се обадят. Оставих номера си с надеждата, че някой ще се погрижи котето да не стои още едно денонощие под колите. Междувременно кучето дойде и започна да души и лае около автомобила, приютил малкото, което още толкова усложни ситуацията.

Тръгнахме си с надеждата, че охранителите ще са така добри да го хванат и да се обадят, за да го вземем.

Събота. 

Имах целодневен ангажимент и се озовах на същото място едва вечерта. Докато пак четях на спирката, отново чух мяученето. Този път беше по-слабо и не толкова на често. Осъзнах, че никой не е направил нищо и са ме излъгали. Нямаше за кога да правя същите упражнения и напразни уговорки с охранителите, затова се прибрах и реших, че на сутринта ще дойдем с подходящите приспособления за евентуална спасителна акция. Междувременно се надявах, че котето ще оживее още няколко часа без храна и вода.

Неделя, 9:30 сутринта. 

Отиваме на същото място и започвам да издавам звуци, подобни на мяучене, за да предизвикам интереса на евентуално живото коте, за да даде сигнал и да разберем къде е. Сработва. Отново търсим охранител, появява се един възрастен чичо-дядо, белокос. Обясняваме му ситуацията. Той идва, оглежда отдалече под колата. Котето обаче не издава звук от няколко минути. Охранителят ми казва:
– Ми то сигурно е избягало.
– Господине, тук е, досега маучеше.
– Няма какво да направя, сигурно се е свряло някъде под колата, няма как да го извадим.

Охранителят си тръгна.

Аз останах до оградата, издавайки наподобяващите (уж) мяучене звуци, за да се уверя, че котето не е издъхнало. Другарчето ми по мисия отиде за кренвирши, за да има как да привлечем котето към оградата, а и за да има някаква храна.

След 15-20 минути чакане, в които котето пак започна да сигнализира за присъствието се, имахме кренвирши. Мяученето ставаше все по-силно и учестено и звучеше сякаш идва под капака на автомобила. Притесних се, че може да се е завряло там, а тогава със сигурност нямаше да имаме шанс.

Начупихме и хвърлихме парчета от „стръвта“ и тъкмо изричах думите: „Да отидем ли да извикаме охранителя, за да отвори капака на колата“, когато видяхме едно черно кълбо да излиза изпод нея.

img_20160710_105120.jpg

Беше надушило кренвиршите и хапваше, мяучейки. Адски смешно и мило. След още няколко минути и почти половин начупен кренвирш, котето хапваше, все по-близо до оградата, а няколко ръце го уловиха и промушиха през нея. Увих го в лилавия емовски шал от тийнейджърството си и го гушках. Оказа се супер мило и гушливо коте, което дори си позволи да мърка. Така още 30 минути до вкъщи.

img_20160710_110359.jpg

След обстоен оглед се оказа, че е женско, с петна от машинно масло и доста слабо.
Първо мина през банята, за да се махнат бубите и нечистотиите, а после го оставихме да хапва попара от кисело мляко с хляб и да пие водичка.

2 часа по-късно вече се гушкаше и дремваше върху мен. И мъркаше като коте, което никога не е било на косъм от смъртта си.

Днес то вече си има име: Лиза, като героинята Елизабет от книгата на Матю Куик.

Препоръчвам я. Най-вече препоръчвам да не оставяте глухи за виковете на изоставените или изгубени животинки. Не ги отминавайте, казвайки си, че все някой друг ще ги намери. 

Защото няма. Така както никой не беше откликнал на виковете й, докато на нас ни отне 2 дни да я спасим.
А можеше и да не успеем.
Все пак „Добрият късмет на момента“ проработи!  

Бягство с книга в ръка

Една от причините да обичам да чета книги е, че те винаги са едно малко бягство от ежедневието и неговата рутинност. Книгата, която тъкмо прочетох, се оказа най-голямото ми бягство досега. Не за друго, а защото самата история е също едно такова бягство, по-осъзнато, по-планирано, и разбира се, съвсем реално и преживяно, отколкото може да бъде четенето за него.

„Между Нирвана и Самсара“ (изд. „Вакон„)
Книгата съвсем не се чете на един дъх, защото би било трудно да ми стигне един дъх за толкова смях и искрена изненада. Нерядко очите се навлажняват, но по-често се събира доволно количество слюнка в устата.
Знаех, че Наско (авторът) е талантлив с фотоапарата, както и вербално (помня го като водещ в студентското радио „Реакция“), но не предполагах, че е супер талантлив и в писането – толкова, че така да ме погълне разказът му.
Увлекателно и динамично повествование, през чийто текст се усещат аромати и звуци, емоции и ритми. И най-вече щастие! 

Книгата е своебразен наръчник за търсенето на щастие. Читателят го намира между страниците, но след прочитането, усещам, че всичко, от което станах част с течението на текста, е всичко, което бих искала да преживея в реалността.
А тези малки подробности, тези малки частички лична история, тази откровеност, са наистина много мил жест към читателя.

В книгата има всичко: от разбиване на митове за Индия, до препоръки как да се пазарим на улицата, като винаги има по някоя изненада за читателя, която го кара да избухне в неудържим смях. Любими са ми разказите за обслужването в хотелите и ресторантите, обслужване на едно съвсем друго ниво! Ще видите, като я прочетете.

И сред забавляващите моменти и факти, си мисля, колко смелост се иска, за да вземеш решението за едно такова пътуване, не само на географски различно място, но и с различни обичаи, ценности, навици, хора. Да го преживееш, се иска много воля и издръжливост.
Героите в книгата са герои в реалността.
И най-важното е, че историята няма „happy end“, защото щастието е неизменна част от нея, а самата тя не свършва. Това е само началото на едно по-щастливо и осъзнато творене на живота.

А изводът от „Между Нирвана и Самсара“ за мен е, че всеки един може да си сътвори сам началото, за да бъде сигурен, че ще го доведе до един истински щастлив живот.

Пожелавам на автора да има още много пътешествия, за които да ни разкаже в следващите си книги и филми!
Искрено благодаря за щастието! 

*И защото през цялото време, докато четях, си мислех, колко яко ще е да гледам книгата на филм, че дори и на пиеса, препоръчвам късометражния „Истинско щастие“ на Атанас Куцев, който се оказа един много добър трейлър за това, което ме очаква в книгата. Може да го гледате като част от програмата на „Sofia MENAR Film Festival

За историята без статистика и „На Западния фронт нищо ново“

„Но никой в училище не ни научи как да палим цигара в дъжд и буря, как да разпалваме огън от мокро дърво… или че е по-добре да се мушне щикът в корема, защото между ребрата се заклещва.“ 

В училище се учи история. Не ми е от любимите предмети. Някак суховато, прекалено много години, имена. Същото като по новините. Само статистика.

„На Западния фронт нищо ново“ е първата книга за историческо събитие, която чета. Четиво почти лишено от статистика, но пропито с много кръв, сълзи, пот и преживяно.

Разколебана съм дали да говоря с възхищение за автора и таланта му или да съжалявам, че този „талант“ отприщва не друго, а смъртта. Смъртта, душевната, докато са на по 18 – 20 години. Принудени да се бият, изтръгнати като зародиш от утробата на майката – живот.

Все си мисля, че съм си представяла какво е войната. Тя е трагична, продължителна, с незаличими следи. Войната, която като пролетна слана, сбръчква, съсухря и отнема живеца в зелените току – що поникнали стръкчета.

„Гранати, газови облаци и танкови флотилии – премазване, разкъсване, смърт.
Дизентерия, грип, тиф – гърчове, повръщане, изгаряне, смърт.
Окопи, лазарети, братски могили – други възможности не съществуват.“ 

Войната, която превръща младежи в старци. Изсмуква смисълът им за живот, отнема приятелството, поставя Берлинска стена между семейството и синовете.

Войната, в която спасението от ментално самоуинищожение не рядко е иронията. Да, книгата има и своите забавни моменти. Някои от тях чета със сълзи от смях. Следващият абзац обаче отново връща мъглата и студа на войната. И сълзите, но не от смях.

За мен книгата е най – ценният източник на достоверна, преживяна информация. Тежка, заради реалността. Неудобна на държавните машини, пропагандиращи войната като символ на героизъм.

И е хубаво, ако в училище започнат да включват и истории без статистика, но с повече лична история, за да знаят занапред поколенията, че животът е по – ценен и винаги трябва да бъде такъв.

„Сега за първи път виждам, че и ти си човек като мен. Мислех си за гранатите в ръцете ви, за вашите щикове и вашите пушки, сега виждам вашия живот, лицето ви и нашето приятелство. Прости ми, другарю. Ние винаги го виждаме твърде късно. Защо те никога не ни казват, че и вие сте бедни дяволи като нас, че вашите майки също са разтревожени, както нашите, че и ние също се страхуваме от смъртта, също умираме и споделяме същата мъка.“

Святсепшън: „Светът на Софи“ в „Светът на Мира“

Удоволствието от препрочитането.
Едва последните 2 седмици го усетих. Макар да имах откъслечни спомени за любимата си книга „Светът на Софи“, преживях всичко отново.

Разликата беше като да се живеят два различни живота.
Различни приоритети.
Различни гледни точки. 

Първият ми досег с книгата бе преди 4 години, подготвяйки се усилено за матурата по философия. Това бе най – добрият материал за теоретична подготовка, който се възприема лесно, подправен с приятни примери. А художествената част улеснява четенето и запомнянето.
Е, тогава явно не съм обърнала никакво внимание на историята за живота на Софи. Или по – скоро за света й. (Нищо няма да издавам, може да продължавате с четенето по – надолу!)
Тогава изчетох книгата за 3 дни, часове наред четене, водене на записки. А резултатите по – късно: почти изписана тетрадка с история на философията, взета почти отлично матура по философия и любима книга.

Ако някак случайно сте пропуснали заглавието, поправете се!
„Светът на Софи“ е за историята на философията, историята на човечеството, на планетата, на разума, поставяща безброй въпроси за настоящето и бъдещето.

Едва ли има нещо случайно в това, че избрах блогът ми да се казва „Светът на Мира“. Но това се случи несъзнателно, а едва 2 години след създаването му осъзнах как подсъзнанието ми е сътворило най – доброто име, аналогично на най – добрата книга за мен.

Книгата е за всеки от нас. В нея може да се намери съкровище или просто огледало за света около нас. А историята на героите в нея е вълнуващата част, с която очарова талантливият норвежки автор Юстайн Гордер.