Моят герой от детството

Когато бях на 6, вече знаех буквите и цифрите. Можех да смятам и чета, не перфектно, но началото беше поставено. И беше едно наистина добро начало.

Помня как през ваканциите и съботите и неделите гостувах на баба и дядо в Кресна (което е на 15 минути от село, където живеех). Имах си една единствена приятелка, но приятелка като за целия свят. Тя живееше в съседната къща и това, както и фактът, че квартал Котата е доста малък и има предимно възрастни хора, чиито внуци идват през ваканциите, ни сплоти допълнително.

Имахме страхотно детство (не само защото сме живели през 90-те и не е имало компютри, както сега), в което благодарение на нея и това, че беше 5 години по-голяма и 5 пъти по-умна и отговорна от мен и другите ми приятели, вършехме не само щуротии, но и умнотии.

Сред спомените за щуротиите имам няколко ярки:
– Играем с кукли и шием дрешки за тях;
– Играем с нейните въдички и надуваемото басейнче с рибки (изкуствени), които трябваше да ловим. Това все още го има по детските паркове;
– Обикаляме горичката над нас, повлекли кучето на баба барабар със синджира, докато не стигнем до другия край, след няколко часа, когато цялата махала е в паника, че сме изчезнали. Намира ни майка й, на стадиона, а нас ни очаква най-страшното наказание – да не ходим на детска дискотека.

Бърза вметка – детската дискотека представляваше следното:
Аз, кака и баба отиваме в дискотека „Бриони“ към 6-7 часа след обяд, сядаме на масичка, поръчваме си кола и картофки със сирене, слушаме музика час-два и се прибираме. Е, когато бяхме непослушни, нямаше такова удоволствие.

…Кучето от историята по-горе го изгубихме по пътя. Оказа се, че се е върнало преди нас, но своевременно е паднало във външната тоалетна на съседите. Наложи се да го къпят. Поне веднъж.

Сред забавните моменти беше и гледането на слънчевото затъмнение през опушени парчета стъкло, но с още 2-3 приятелчета. Те живееха в последната къща и бяха от ромски произход. Бяхме стабилна банда, организирахме си игри, с томболи, беряхме от черешите на съседите, едното момче се качваше по лозниците, за да ни бере грозде, и въобще бяхме много щастливи заедно. Всичко се промени, когато пораснахме и момчето и момичето се преместиха да живеят в по-голям град. Останахме само аз, кака и другото момче. което също играеше на кукли с нас, и тримата оплаквахме с часове на улицата отпред онази певица Румяна, когато разбрахме, че е умряла…

Умнотиите, които вършехме, се изрязаваха в учене как се пише, чете и смята. Имаше пред къщи едно квадратно парче метал/ламарина, с тъмен цвят. Кака носеше тебешир от училище и ми пишеше задачите за деня. Имахме си гъбичка, за да трием „дъската“. И така имахме едно малко училище на открито. И това бяха най-любимите ми часове.

Благодарение на нея в първи клас умирах от скука, докато още бяхме на първите букви от азбуката, а другите ми съученици нямаха представа, че има буква Щ. Дори класният ми ръководител настояваше да ме местят в по-горен клас, защото съм била много пред останалите. Майка ми не се съгласи и си останах в същия клас…

С годините нещата се промениха. Виждахме се все по-рядко. Все по-малко ставаха общите ни преживявания и спомени. Но любовта ни се съхрани в онези чекмеджета в сърцето, които рядко отваряме, но знаем, че са там и ни е топло. Аз пораснах и дойдох да уча и живея в София. Кака завърши висшето си образование, омъжи се и вече си има и прекрасно дете.

Има всичко това, което знам, че заслужава, защото се е борила. Осъзнато, с воля и с много любов и търпение. Като онези любов и търпение, с които ме учеше как се чете, пише и смята.

Благодаря ти!
Винаги ще те обичам, задето си ми дала повече, отколкото някога ще мога да ти дам аз!

P.S. Извинявай, че веднъж ти изхвърлих дрешките на куклата. Просто ти умееше да шиеш по-добре!

Advertisements

Осмъртяване от смях с Deadpool

Deadpool оправда големите очаквания!

Благодарение на Супер Герои, разбрах, че има компютърна игра Deadpool, която реших да изпробвам, за да бъде подготвена за филма. Оказа се, че това е първата игра, която играя от-до, с малка помощ разбира се. В началото въобще не можех да контролирам стреляне, телепортация и бой с мечове и правех всичко едновременно. Това от своя страна ми носеше постоянни подигравки на самия герой и гласовете в главата му. Deadpool е доста забавен, говори постоянно, събаря всичко, най-вече стени, включително и т.нар. четвърта такава.

hqdefault.jpg

Първата ми реакция от играта, когато убих няколко от лошите, беше абсолютна погнуса от кървищата и звуците от разчленяването. Мислех, че няма да продължа, но постепенно станах корав играч и успях да минимизирам страха и погнусата си. Така и не се престраших обаче да играя вечер, докато съм сама в стаята. (Единственият бъг, който открих в процеса на играта, беше липсата на указание за изход/преминаване по-нататък в самите помещения, което ми отне няколко часа за ориентиране и започване на нивото наново. Имаше и момент, в който една от портите въобще не се отвори, затова трябваше да изиграя пак целия етап до стигането до нея.)

maxresdefault

След много играене и още повече умиране на героя, както и междувременно гледане на почти всички възможни трейлъри на филма, а и четене на постовете на Супер Герои, дойде така чаканият (заради филма) 14-и февруари.

Deadpool-Romance-750x400

Филмът започна с неконтролируемо хилене в залата, което така и не разбрах от къде произтича. Сякаш всички бяха сдържали в себе си струи смях, които избухваха като гранати. Реакциите на публиката станаха премерени, а Deadpool ставаше все по-брутален в своите такива. Най-любимият ми момент е този по-долу, зад който всъщност се крие писък и по детски реакция на изненада на Deadpool (тук почти се задуших от смях).

Като гледате филма, ще разберете кое пък му е толкова якото : )
12729379_10205664310116180_8471461460302718025_n

Филмът е напълно подходящ за 14-и февруари – има си любовна история, ама не е сладникава или сълзлива, а си е яка любовна история, звучаща съвсем правдоподобно.

Целият филм (освен мутанти, суперкорави какички и батковци, и яката тийнейдж нещо си – огнената мацка с якия пиърсинг) си звучи съвсем реално като сюжет, реплики и главен герой. За зрителите, които не са американци, и не са чели комиксите или пък гледали филмите, към които има много препратки (X-Men, Green Lantern, 127 Hours и др.), някои от шегите е възможно да не бъдат уловени, особено онези за IKEA и типичните американски неща, за които си нямам и идея какво трябва да означават. Но най-впечатляваща за мен е самоиронията, не само на самия Deadpool, но и на 20th Century Fox, които го използват, за да се гъбаркат със себе си и „ниския бюджет, недостатъчен за повече от 2 X-Men героя във филма„.

b8417feaab5e10e4998f0131c4ead1492d9b5e7b

Райън Рейнолдс е супер добър в ролята си на Deadpool, правейки го не само любим герой, но и превръщайки го в най-якия комикс герой – от днес започвам да чета и комиксите! 

deadpool-review-2.jpg

Сравнявайки играта и филма, почти не намирам разлика между характерите. Deadpool постоянно си ръси глупости, забавлява и се бие умопомрачително добре. Във филма има едни такива забавни моменти с регенерацията му, любовния му живот и въобще всички малки подробности, които доизграждат любимия образ. Единствената разлика може би е това, че Deadpool е пансексуален, а във филма това не пролича особено, но пък героят въобще не криеше желанията си.

deadpool-upside-down

Първата сцена с колата ми е от любимите, особено хващането за бельото на един от лошите. Плавното въвеждане на зрителя в предисторията е гениална и неподражаема откъм хумор. Отне ми време да осъзная и да сглобя цялата картинка, но начинът, по който това се случи, си заслужава похвали.

Музиката също не отстъпва на качеството на целия филм: като започнем от DMX, когото всички помним от младостта/детството си, минем през Salt-N-Pepa и George Michael, и стигнем до The Black Keys, които само едно фенско ухо може да улови за няколко секунди.

Имам толкова любими моменти, че, за да ги изброя, ще отнеме много писане и много спойлери, но не мога да пропусна този със счупването на крайници – осмъртяването от смях е почти неизбежно.

Нямам търпение да гледам филма отново, а за тези, на които им предстои да се запознаят с Deadpool, един съвет: 
Останете и след надписите! Ще разберете защо : ) 

Чика-чикааааа! 

452HctU

Да преживееш разказ на Едгар Алън По

Случайно попадам преди минути на текст по повод годишнината от рождението на най-великия писател на ужаса (и не само) и се сещам за случката отпреди няколко години, която ще помня и до гроба си. 

Може би беше лятото на 2012 година, когато се бях зарибила да чета негови разкази. Имах подръка сборника „Разкази с неочакван край“. Четейки, съвсем в реда на нещата ме побиваха тръпки, а и бях сама в цялата къща. Това, сочи моят опит, никога не е най-подходящата обстановка за четене на страшни разкази. На всичко отгоре точно по това време имах и домашен любимец с благозвучното име Демон, черен на цвят. Исках да го повикам, за да не съм сама, но не ми се викаха демони точно тази вечер… А той все още не бе достигнал възрастта, в която да осъзнае, че викат точно него с „Мац-мааац-маааац-маааааац“ в продължение на 5 минути.

Последният разказ, който прочетох за тази вечер беше „Черният котарак„, написан през 1843г. (Препоръчвам първо да го прочетете, за да добиете по-ясна представа  и за моята случка.)

Прочетох разказа и затворих книгата, отбелязвайки си старателно къде точно съм стигнала. Бях втрещено-погнусена и доста уплашена от историята за черния котарак, на който стопанинът му изважда окото. Побързах да се завия презглава с чаршафа, въпреки лятната горещина, и да заспя.

Дотук всичко беше наред. Или поне аз така си мислех, докато съм си сънувала ужасии.

На сутринта се събудих, облекчена, че съм жива и че вече е светло и НЕ МЕ Е СТРАХ! (До следващата вечер, де.)
Ритуално излязох на балкона, за да повикам Демон. Разбрах, че ме е чул и идва. Задаваше се от другия край на балкона с бавни стъпки, в началото виждайки само сянката му. Накуцваше и мяучеше леко болнаво.
Като се приближи, установих разликите между моя Демон от вчера и приликите с Плутон (котаракът от разказа):
Демон вече не само куцаше и имаше рани по тялото, но имаше само едно око.

Котката ми ОЧЕВАДНО не беше добре.

И до ден днешен не знам какво се бе случило с нея. Но знам, че вече внимавам какво чета. 

1186981_10200509822777218_817242189_n

 * Заглавната картинка е дело на KlarEm

 

И аз имам една мечта.

Гледали ли сте филма „The Normal Heart“?
С Джулия Робъртс, Марк Ръфало, актьорът, който играе Шелдън в „The Big Bang Theory“ и още много други. Ако някое от имената е на ваш любим актьор, гледайте го! Ако никое не ви говори нищо, гледайте го! Ако мислите, че нищо от това, което ще напиша, няма да ви събуди интереса, гледайте го!

Филмът е история за любовта. Като онази човешка любов в „Still Alice“ например. Любовта към живота, към хората, познати или не. История за борбата. Ежедневната такава.
Във филма е разказана една от най-силните любовни истории, поне за мен. От онези, в които наистина се бориш, а всеки миг отчаяние, е година по-малко щастие, споделено с любимия.
the-normal-heart-750x600
Чудя се защо никой не разказва, не пише, не говори за появата на ХИВ/СПИН с човешки истории. Тепърва го виждам в този филм и в Pride, за който вече писах. Защо хората неглижират факта, че гаснат човешки животи и се късат човешки съдби. В тази история хората, носещи етикет „различен“, „хомосексуален“ не заслужават да бъдат спасени. Дори не заслужават да се търсят начини за лечението им. Тези хора не заслужават дори да бъдат чути.
Защото е по-лесно да продължаваме да ги изолираме в лабиринта на стереотипа за тях. (Тук една малка задачка за всеки четящ текста: Какъв е вашият стереотип за ЛГБТ хората? Обсъдете го със себе си. Поне.)
Стереотипът, който така не харесвам за ЛГБТ хората, който понякога изглежда много по-удобен и лесен и за тях самите и за останалите. Ще видите как изглежда в една от сцените на първата среща между лекарката и момчетата.

И ако си мислим, че днес сме с толкова отворени умове и сме широко скроени, защо сбръчкваме чело или извръщаме очи, когато видим човек, показващ своята принадлежност? Защо се забавляваме със същността на хората, различни от „нормалното“? И всеки от нас си носи в джоба по едно тесте с лепящи се бележки, които слага на всеки: „шишко“, „гей„, „боклук“ и много други. Всеки има богат и цветен речник за различните.
human-label-11
Споменах за любовната история. Не е ли за всеки любовта причината за щастието, а щастието – смисълът на живота ни? Поне за мен е така. А колко често съдим различните, оправдавайки се с децата, които не би трябвало да виждат мъж и мъж или жена и жена, хванати за ръце? Имаме самочувствието да осъждаме другите за това, че са щастливи, в мир със себе си, и желаещи да го изразят по стандартен начин. Но стандартите за различните са други. Те нямат право да са щастливи, да се наслаждават на малките радости в любовта. Спомнете си или се замислете как ви препуска сърчицето, когато любимият човек ви хване за ръката. И с каква гордост държите всеки път тази ръка, а?! Любимо чувство, знам. Любимо на всеки. Защото е човешко.

Днес има лечения, някакви. За диагнозите, които лекарите поставят. Но си мечтая все повече хора да бъдат излекувани от предразсъдъците си. В списъка на архаизмите да бъде думата хомофобия. И всякакви фобии. Без омраза. А все повече любов. Любов към живота, защото животът е за любов. Обичайте!
И оставете вкъщи тестето с листчета и етикети. Не са ви нужни, ако носите усмивка! 

Първи гост-автор с разказ за моя преживяна история. С чорап.

ЧОРАП.

Част първа

„Ода за изгубените души“

Аз съм сив на черни сърца, малко скъсан на петата и от сто процента памук. Мира ме изгуби преди две седмици и от тогава е малко тъжна. Аз съм много много близо, просто съм паднал под леглото, но тя не знае и все още ме търси. Сигурен съм… Вечер виждам как самотно се стъпват краката й по пода и колко меланхолично се свиват пръстенцета й, докато тя обува онези отвратителни  розови ментета, купени във всичко по един лев.

Мра, зя , ги! Мразягимразягимразягимразягимразягимразяги!

Те не разбират че трябва да оставят кожата й да диша, да се страят да са леки и удобни, и никога, никога да не миришат. Глупави позьори с пръсти! Мислят се за много оригинални, а пускат боя, като ги перат. ХА-ХА-ХА. Дано избледнеят и тя ги изхвърли в коша за боклук.

А как ми липсва брат ми оу оу оу… Заедно сме още от рождението ни. Близнаци. Онова, което казват за близнаците е напълно вярно – имаме специална връзка помежду си. Даже сега го усещам как седи самотен и смачкан в чекмеджето с чорапите. Всички си имат другарче, само той не. Ау ау ау… и се чуди : “ О, братко, къде си?“, а аз съм тук и чакам да ме намерят. Но скоро, скоро трябва да е. Потънал съм в прах, значи ще дойде време за чистене. Най -много още месец. Месец и половина в най-лошия случай. А тогава – О, радост, ще бъде – о, веселие! Точно като в деня, когато ни купи. Помня го сякаш беше вчера. Тя дойде в магазина с блуждаещ поглед и празно гледаше рафтовете. Но после видя нас с брат ми, и в миг очите й светнаха. Никога няма за забравя този момент. Почувствахме се толкова желани и обичани. С такава нежност ни докосваше и щом се прибра веднага ни обу. Ние, разбира се, я прегърнахме, колкото можем по-силно, та и тя да усети обичта ни. А после сгрявахме краката й и пазихме от студеното докосване на лошия твърд под. А колко нови приятели си намерихме! Зелените, Виолетовите, Черните, Белите, Онези на котенца, Тези на ромбове, Шарените, двата чифта Дебели Вълнени, изплетени от баба й, и още и още… С маратонките се намразихме веднага и често се карахме. Кецовете също не бяха цвете за мирисане. Такива едни разлигавени и прости. Официалните обувки бяха много възпитани, но брат ми и аз често имахме усещането, че гледат отгоре на нас, а от други чорапи съм чувал, че само с Черните се разбират. Но любими са ми Ботушите. Те са прями и откровени и имат страхотно чувство за хумор. Един път Десният какъв виц ми разказа, щях да се скъсам на палеца от смях! Но вече няма смях. Има самота  и мъка…

О, Мира, намери ме!

Част втора
„Където всички надежди се сбъдват“

ООООООООООООООООООООООООООООООО КОЛКО СЪМ ЩАСТЛИИИИИВ И КОЛКО СЪМ ДОВОЛЕН ОООООО КОЛКО СЪМ ЩАСТЛИВ И КОЛКО СЪМ ДОВОЛЕН…

Намери ме. Само след три месеца – НА – МЕ – РИ МЕ!

Вече бях изгубил надежда и бях потънал в отчаяние, даже си помислях дали няма да дойде някой мишок, за да ме завлече в дупката си и да ме изгризе до смърт само и само, за да се свърши. Но учудващо, не. Явно тук мишки няма. Или може би хлебарките са ги изяли. Но както и да е… Аз спях мъртвешки сън, но вече съм пробуден! Спасението дойде благодарение на една тенис топка, която, подскачайки, влетя в мрачното ми съществувание и накара Мира да погледне под леглото. А дори не знаех, че тя играе тенис! Може да е нещо ново. Хората често се опитват за запълнят празнините в душите си, оставени от липсата на някой важен,  чрез безсмислени игри и забавления.

Но сега съм тук! Тя ме сложи най-отгоре върху купчината в коша за пране и сега ме носи при пералнята. Отново ще вкуся от сладката свежест на праха без фосфати, но с нови подобрени активни съставки за едно дълбоко и лесно изпиране. Нямам търпение!

Част трета
„Къде съм?“

Къде съм? И защо е толкова тъмно? Лежа на плочки, а те са студени и мокри. Долавям слаба миризма на мухъл. Добре, добре, спомни си, спомни си, ти беше в пералнята, плуваше във водовъртежа и се опиваше от вълшебството на живота… После, какво стана после? Програма за сушене. Сигурно съм заспал от топлия  бриз след хубавата баня. Но къде съм сега? И защо имам котешка козина по себе си? Шшшш,ТИХО,мисля,  че не съм сам!

Но това е котка! Донесе още един нещастник като мен и го сложи наблизо.

Хеееей!

Хееееей!

ХЕЙ, Чорап! Знаеш ли къде сме?

Не отговаря. Може да е още в шок, горкият. Ох, защо ли ми стоварва небето толкова страдание? Да не би да съм мъртъв и това да е адът? Или пък съм бил много лош в миналия си живот?! Може да съм бил чорапогащник и да съм пускал бримки! Не,не,не не ми се мисли за това. Искам само да ме намерят и да си ида у дома….

Част четвърта
„there is no place like home“

Ама какво е това?! ААААААА ЗАСЛЕПЕН СЪМ! А, просто някой е светнал лампата.

Лампата! Хораааа хорааааа ето мееее етооооо меееееее! Вижтемевижтемевижтемевижтеме ВИЖ – ТЕ МЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

Чорапът до мен се е свестил, хей, Син, крещи с мен, хайде! Знам, че не ни чуват, но може би този път ще успеят.

Добре, забелязаха ме. Нас. Момиче със сърдито лице. Говори си сама нещо за котка на име Мима, майка й, лоши навици и бой. Не разбирам какво тук общо има майка й.

Но момичето изчезва.

Хей!

Върни се!

Хеееееей!

Не ни оставяй тук!

Нееееееееееееее…..

 

 

 

Тя се връща се и води някого. Момче. Той клати глава в отрицание.

След това идват и си отиват още хора и още хора…Боже нима всички те са изгубили чорапите си?! Колко болка, Боже, колко болка!

А ето я и Мира.

Мирааааааааааааааааааааааа!!! Миренце! Миреченце!

Ела и ме вземи и  никога не ме губи отново,чу ли?

НИКОГА!..

КРАЙ

Благодаря на Алексей Честният за страхотния разказ, в който превърна едно мое банално и битово преживяване с чорап. 


И един любим тематичен клип от мен: 

Възможна ли е „Нарния“ или всичко е само сън?

Като малка гледах за първи път „Хрониките на Нарния“. Довчера си спомнях малко, а усещането беше за нещо интересно, цветно. 
И ако преди години историята и филмът са били източник на забавни герои, говорещи животни и вълшебства, то днес те са нещо повече.
Всеки един от трите филма причинява подсмърчане, онази позната тежест в гърлото, а през останалото време щастие, умиление и магичност. 
След последния филм, като тук вмятам, че не съм чела книгите, но съм в процес на издирването им, едва се разделям с героите.
И все повече си мисля и усещам, че с възрастта и отдалечаването от детството, все повече нуждата от вяра в доброто, от вълшебства и от Нарния расте.
Искам да мога да срещна героите, да нагушкам лъва Аслан, както и смелия мишок. Да разговарям с природата, да бъда полезна, да помагам, да бъда щастлива заедно с цялата земя.
movie-chronicles-of-narnia_00212378
За мен историята, поне тази във филма, е интересна за децата, но необходима за порасналите такива. Тя ми напомни за връзката с природата. А дали преди много много години наистина дърветата не са говорили с хората и с всички други животни? 
Напомня ми за силата на доброто, за чистотата на децата, които единствени могат да се връщат в Нарния, за красотата, за обичта, за прошката.
Най – приказната и също толкова реална история за ценностите и зависимостите в нашия свят. Светът, който не принадлежи на хората, а на природата и единствено на вярващите и мъдрите, на смелите сърца и усмихнатите души. 
Все повече искам да мога да отида в Нарния, защото знам, че тук хората отдавна не четат приказки, не виждат вълшебства и най – вече не вярват в тях.

За историята без статистика и „На Западния фронт нищо ново“

„Но никой в училище не ни научи как да палим цигара в дъжд и буря, как да разпалваме огън от мокро дърво… или че е по-добре да се мушне щикът в корема, защото между ребрата се заклещва.“ 

В училище се учи история. Не ми е от любимите предмети. Някак суховато, прекалено много години, имена. Същото като по новините. Само статистика.

„На Западния фронт нищо ново“ е първата книга за историческо събитие, която чета. Четиво почти лишено от статистика, но пропито с много кръв, сълзи, пот и преживяно.

Разколебана съм дали да говоря с възхищение за автора и таланта му или да съжалявам, че този „талант“ отприщва не друго, а смъртта. Смъртта, душевната, докато са на по 18 – 20 години. Принудени да се бият, изтръгнати като зародиш от утробата на майката – живот.

Все си мисля, че съм си представяла какво е войната. Тя е трагична, продължителна, с незаличими следи. Войната, която като пролетна слана, сбръчква, съсухря и отнема живеца в зелените току – що поникнали стръкчета.

„Гранати, газови облаци и танкови флотилии – премазване, разкъсване, смърт.
Дизентерия, грип, тиф – гърчове, повръщане, изгаряне, смърт.
Окопи, лазарети, братски могили – други възможности не съществуват.“ 

Войната, която превръща младежи в старци. Изсмуква смисълът им за живот, отнема приятелството, поставя Берлинска стена между семейството и синовете.

Войната, в която спасението от ментално самоуинищожение не рядко е иронията. Да, книгата има и своите забавни моменти. Някои от тях чета със сълзи от смях. Следващият абзац обаче отново връща мъглата и студа на войната. И сълзите, но не от смях.

За мен книгата е най – ценният източник на достоверна, преживяна информация. Тежка, заради реалността. Неудобна на държавните машини, пропагандиращи войната като символ на героизъм.

И е хубаво, ако в училище започнат да включват и истории без статистика, но с повече лична история, за да знаят занапред поколенията, че животът е по – ценен и винаги трябва да бъде такъв.

„Сега за първи път виждам, че и ти си човек като мен. Мислех си за гранатите в ръцете ви, за вашите щикове и вашите пушки, сега виждам вашия живот, лицето ви и нашето приятелство. Прости ми, другарю. Ние винаги го виждаме твърде късно. Защо те никога не ни казват, че и вие сте бедни дяволи като нас, че вашите майки също са разтревожени, както нашите, че и ние също се страхуваме от смъртта, също умираме и споделяме същата мъка.“

Святсепшън: „Светът на Софи“ в „Светът на Мира“

Удоволствието от препрочитането.
Едва последните 2 седмици го усетих. Макар да имах откъслечни спомени за любимата си книга „Светът на Софи“, преживях всичко отново.

Разликата беше като да се живеят два различни живота.
Различни приоритети.
Различни гледни точки. 

Първият ми досег с книгата бе преди 4 години, подготвяйки се усилено за матурата по философия. Това бе най – добрият материал за теоретична подготовка, който се възприема лесно, подправен с приятни примери. А художествената част улеснява четенето и запомнянето.
Е, тогава явно не съм обърнала никакво внимание на историята за живота на Софи. Или по – скоро за света й. (Нищо няма да издавам, може да продължавате с четенето по – надолу!)
Тогава изчетох книгата за 3 дни, часове наред четене, водене на записки. А резултатите по – късно: почти изписана тетрадка с история на философията, взета почти отлично матура по философия и любима книга.

Ако някак случайно сте пропуснали заглавието, поправете се!
„Светът на Софи“ е за историята на философията, историята на човечеството, на планетата, на разума, поставяща безброй въпроси за настоящето и бъдещето.

Едва ли има нещо случайно в това, че избрах блогът ми да се казва „Светът на Мира“. Но това се случи несъзнателно, а едва 2 години след създаването му осъзнах как подсъзнанието ми е сътворило най – доброто име, аналогично на най – добрата книга за мен.

Книгата е за всеки от нас. В нея може да се намери съкровище или просто огледало за света около нас. А историята на героите в нея е вълнуващата част, с която очарова талантливият норвежки автор Юстайн Гордер.

Строежа е моят храм. Не просто бар, а религия

Съвсем по първосептемврийски, съвсем по понеделнишки, нещо трябваше да се сгомнИ (без извинение!)!

Както не веднъж съм казвала, повтаряла и потретвала, още преди да стана първи курс и да се преместя в Студентски град, бях чувала истории за Строежа. Това беше мястото, което изглеждаше най – приветливо за неоформената ми представа за квартала, студентстването, пиянстването, празнуването, концертването, а, бе, всичко, което прави един млад човек, разбирайте и студент тук. 

И защото на страницата на бара преди дни питаха за първия челен сблъсък с бара, спомням си моя:
Бях с двете ми Марии, както и супер много непознат народ: младолики, старолики, бледолики, кой каквото е пил и резултата, отразяващ се на лицето и движенията. И хубаво си танцуваме, радваме се на новото място, което се оказа доста по – яко от разказите и виртуалната разходка, извървявана на няколко пъти, за да се подготвя ментално за срещата. По някое време се лепва леко размазан образ, да зарибява едната Марийка. Една дума, две думи. Пичът не се отказва и даже си позволи да ми каже: Я ела отвън да се разберем. А тогава съвсем не бях подготвена за ръкопашен бой, а за словесен той беше абсолютно дърво, че и пиян. Повъртя се още няколко минути около Марийка, ядосах се и леко запристъпвах към човека охрана (за когото се носят митове и легенди, защото беше най – прекрасният як дългокос чичко – охрана не само в Строежа, но и навсякъде). Посочих с пръст притесняващия ни субект и за две мигвания време видях как въпросният е повлечен за някаква част от тялото си през вратата и изведен навън. Нека му е! Ще ми притеснява Марийка! Така де. Тогава наистина се изкефих на мястото и хората, които се грижат за сигурността и спокойното пиене и танцуване на посетителите. 

Строежа е мястото на сефтетата. И защото за мен е не просто бар, както не веднъж съм се опитвала да обясня на мои приятели, това е храм. Само в Строежа се чувствам религиозна, особено след мента с мляко или ром с чай, или бира. 

Там сме изкарали 3 празника по случай Хелоуин. Най – първото ми истинско отбелязване на 31 октомври беше там. И тогава бях наистина най – якото зомби. И не само това беше яко в цялата вечер. 

В Строежа участвах случайно в Студентските куизове и съвсем случайно спечелихме и то няколко пъти първото място. По – важното е, че се запознах с хора, които и до ден днешен се радвам да видя, където и да било, а и се почувствах част от нещо истинско и много хубаво! 

В Строежа за първи път бях на среща с непознати, беше малко странно и едва ли ще го направя някога пак, но все пак си е житейски опит, а и една – две бири в повече добро за бъбреците ми 🙂 

В Строежа бях и за първи път на концерт, не само клубен, но и като цяло. А колко пъти сме гледали ПИФ на живо там, нямам никаква идея вече. 

В Строежа научих толкова много нови банди и музиканти, че даже не ми се мисли какво щях да слушам сега, ако не бях попила от богатия плейлист на бара. 

В Строежа не посрещнах Нова година и това е пропуск. И други неща не правих там, за което тепърва ще съжалявам. 

Приказката продължава, но заСТРОЯването е вече в историята. 

*STROEJA EST MORT, VIVE STROEJA*