Ама ти не си ли много еко?

Лятото се запознах със За Земята. Тя имаше прекрасни, зелени и големи… мечти.

От тогава си я харесах за… пътеводна звезда.

Нали се сещате, като в легендите, в които хората (изгубени или не чак толкова) следват звездите, за да намерят пътя си…

Това сравнение не ми се получи, знам. И все пак…

Исках да кажа, че адски много благодаря за Академия „За Земята“, защото се появи в правилния момент, когато имах нужда точно от нея и получих това, което търсех.

Благодаря също за това, че в продължение на 6 седмици научих толкова много неща, съмнявах се и се осъзнавах в света на ежедневното консуматорство… И дори веднъж не се чувствах загубена (само леко депресирана, ама май всички бяхме по едно време).

Защо това беше правилният момент?

Има периоди, в които човек си мисли, че може би е достигнал оптималното ниво на развитие в конкретна сфера.

Преди Академията аз бях на етап, в който се чудех какво още да пестя, да не използвам и да заменя с невредящо за околната среда…

Все пак, казах си:

– изхвърлям разделно
– не купувам пластмасови бутилки с вода
– не купувам храна в кутия
– нося си платнена торба за пазар
– отказвам найлоновите торбички (с риск лимоните и бананите ми да запретнат обелки  и да ми избягат)
– компостирам органичния отпадък, макар червеите ми да не са повече от 20* (*данните са от последното преброяване, което им спретнах)
– пазарувам предимно дрехи втора употреба и рециклирам тези, които вече не нося…
Освен това не ям месо и избягвам останалите продукти с животински произход…

И все пак се чудех:

Какво още? Това вече не е достатъчно. Не може това да е всичко, което да мога да направя за околната среда…

Когато видях поканата за Академията, осъзнах, че ето сега имам шанса да намеря отговор на всичките си въпроси.

Академията ми показа, че има още доста ток и хартия да спестя, за да се чувствам наистина по-полезна, отколкото съм към момента.

В рамките на 6-те седмици имахме много лекции на какви ли не теми.

За някои не знаех нищичко (енергетика), други ми звучаха любопитно (офшорки), а в трети (отпадъци) се чувствах почти толкова компетентна, колкото се чувства преподавател във ФЖМК.

Оказа се, че не знам всичко. Даже почти нищо не знам.

Но пък имаше вълнуващи лектори, забавни и полезни игри, домашни, които изискваха пресмятане на консумираните годишно плодове, зеленчуци и подправки, както и събиране и носене на боклука в чантата…

Като казах чанта – имаше и една страхотна работилница, в която си направихме торби от стари тениски, които оцветихме с естествени багрила и оцет. И за първи път ших на машина! Е, след това машината малко спря да работи, ама това едва ли е било заради уменията ми…

В последния ден от Академията ни питаха какво ще ни остане от нея

Освен интереса към офшорките (за които май всички разбраха какво мисля вече) и начините за пестене на електроенергия, както и възможностите за отглеждане на плодове и зеленчуци у дома…

Всъщност ще ми остане радостта. Онази радост, когато се чувстваш на място, смислен, значим и развиващ се.

А, да. Ще запомня и бирите. Не сме пиянствали, но стимулирахме вдъхновението и словоохотливостта си с нея. Помага, тествах го 2-3 пъти.

Благодарение на бирата, а и на самите нас, успях да си говоря с много хора. И якото е, че на такива места можеш да си говориш с всекиго без да има нужда да знаеш демографските му характеристики.

Просто разговорите вървят и се оказва, че има толкова много хора като теб, че ти се иска да си създадете една комуна и да живеете на остров, ама само вие.

Малко преувеличих, но все пак подобна мисъл ми се прокрадна, когато говорихме по някоя от темите.

Представях си колко хубаво би било, ако всички хора от академията, а и такива като нас – с екологично съзнание – живеем в един квартал или в цял един град.

Тогава, продължавах с фантазиите, никой нямаше да гори клони и листа, щяхме да рециклираме всичко, да споделяме градинките и продукцията си и да живеем толкова природосъобразно…

Това обаче не изглеждаше като много здравословна фантазия, затова си казах, че може и без самотен остров.

По-добре е ей така – по един „луд“ в квартал, за да се кара със съседите, че горят мебели за Сирни Заговезни (да уточня, че който каквото и да ви говори – мебелите не са ДЪРВО, по-скоро съседът ви е пън).

И за да не се отдавам на още нездравословни фантазии, ще завърша с един съвет:

Ако някой някога ви погледне в очите и със сериозен тон ви каже: „Ама ти не си ли много еко?!“

Усмихнете му се. Човекът явно не е бил в Академията и явно няма представа колко много са хората, на които им е през сламката в коктейла какво точно се случва със Земята.

До нови срещи,
Академик Мира ви благодари!

*Снимка – Михаела Георгиева

Advertisements

Предизвикай се да компостираш

Чудите се къде да си изхвърлите ябълката, като я изядете? А обелката от банан, костилките от плодовете и остатъците от зеленчуците за салата също ви колебаят къде им е мястото? Или пък вие сте от хората, които въобще не се чудят, ами смело ги изхвърляте с останалия боклук?

И защото вече звучи като реклама на веестелешоп, а не това е търсеният ефект, ще ви дам отговорите:

Мястото на органичния отпадък не е нито на бунището, нито сред балираните отпадъци, а още по-малко в кофите с отпадъците за рециклиране.
На сметището органичният отпадък гние, докато е натъпкан между останалите боклуци, отделяйки метан (това е същият газ, който пръцкат кравите). Поради тази причина се нарича още блатен газ, заради гниенето, което претърпяват растителните материали в блатни местности при липса на кислород (това ми го подшушна Уикипедия). Така много често този метан става причина за самозапалването на сметищата, което е още по-лошият резултат от неправилното изхвърляне на отпадъците. Метанът още е парников газ, но и озоноразрушаващ такъв. А за някои метанът е просто по-евтиният вариант за придвижване с БеЕмВе.

img_20160915_194513

И защото говорех за органичния отпадък и за това, къде е мястото му, ще ви подскажа: органичният отпадък се чувства най-добре в компостера!
Да, КОМ-ПОС-ТЕР. Не компот, не и постна манджа.

Компостерът е мястото, от което като от вълшебен цилиндър се появява не заек, а тор. Тор, хумус, или онова нещо, което прави почвата плодородна. 

И за да не звучи като нещо изфантазирано, ще разкажа от къде ми дойде това просветление:
Последните 4 дни присъствах на първото в живота ми обучение, свързано с нещо толкова значимо, ново и вълнуващо (а и малко слузесто, заради червеите) – компостирането.
Младежки лагер „Предизвикай се да компостираш“ е нещото, което, оказа се, съм търсила дълго време. Макар няколко дни да се колебаех дали да присъствам, заради възможността да имам още едно злополучно палаткуване, реших, че е време да изпитам себе си, като спя във временния си дом-стая цели 3 вечери.

img_20160915_144116

Оказа се, че палаткуването е супер приятно (стига да не вали и трещи, докато си само с един чифт дрехи и обувки, както при първия ми опит за такова преживяване). Освен да подобря положително мнението си за този тип удоволствие, се уверих, че никое от съществата от Doctor Who няма да се появи ненадейно в или около палатката ми с цел да ме еxterminate-не (въпросният страх си подсигурих от ударните дози епизоди в последните седмици, бликащи от гнусни, страшни и вредни за съня създания).

За почти четирите дни 15+ човека се занимавахме на теория и на практика с компостирането (по-долу ще разкажа и за любимата ми компостна тоалетна). Всички заедно мерихме, чертахме и рязахме летви и дъски, завивахме болтове и забивахме пирони, боядисвахме, пилихме. Всичко това, за да направим компостер за училището в Шабла, който стана наистина супер красив и функционален.

img_20160917_133142

Честно казано, преди всички изброени манипулации, никак не вярвах, че от нищо, (ако можем да наречем предварително нарязания дървен материал нищо), ще успеем да изградим нещо толкова значимо. Процесът си беше вълшебство, но не просто изведнъж случило се и случайно, ами планирано, мислено, чертано, рязано, ковано, сглобявано и какво ли още не.

Вълнуващо беше как децата в училището от доста незаинтересовани и незнаещи абсолютно нищо за компостирането, се превърнаха в активни участници в процеса по съграждане на компостера. Тайно завиждах на всеки един от тях, имащ късмета да е точно там и тогава, когато някакви хора идват в училището им с желанието да предадат пламъка на знанието и грижата към природата. И силно се надявам, че след години ще видя поне едно от децата, вече пораснало, активно опазващо всичко, което ни заобикаля!

Във всички дни забавлението крачеше редом с нас, независимо дали по пътя към плажа, до магазина в с. Езерец (там беше лагерът ни) или пък по пътя към компостната ни тоалетна
compost-toilet

За любопитните: това е като тоалетната на село (поне тази при прабаба и прадядо в с. Палат някога беше такава), ама не точно. Т. нар. „лимонада“ си имаше собствен съд, а т.нар. „шоколад“ също имаше свой собствен такъв. По въпроса с отделянето на тези така важни материали, продукти на тялото ни, научих, че сами по себе си те са вид тор, който при определено „отлежаване“ и разграждане, са също толкова важни и полезни за растенията и почвата.

Осъзнах как толкова дълго време не съм знаела, нито за миг осъзнавала, че дори самата аз съм един вид компостер. А за да бъде един компостер истински, то той трябва да получава необходимия материал, който да превърне в компост. (Тук ще намерите подробна информация за компостирането, защо е важно и какви са основните правила за него.)

За всички присъстващи, съм сигурна, че любими ястия ще останат всички, приготвени с обемно количество елда, овес и булгур. Точно в този ред ги ядохме и точно в този ред са ни любими. Извън вътрешните шегички готвенето беше още един задружен и приятен процес, понякога даже по-приятен и от самото ядене (надявам се, че готвачът ни няма да ме разбере погрешно и да си помисли, че има ястие, което да не ми е харесало!). Научих много нови рецепти, съчетания, а салатата от тиквички ми стана любима, опровергавайки песимизма ми по отношение на салата от такъв характер.

Към края на лагера имахме и доста приятните задачи да представим театрално това, което получихме като впечатления от разговорите си с местните хора по отношение на отпадъците и компостирането. Играейки ролята на Песимиза, вдъхновена от реакциите на някои от учениците, си дадох сметка, че не е трудно човек да бъде научен на добро. И все по-убедено вярвам в онова, което ми каза веднъж учителката ми по философия, а именно, че ценностната ни система се променя всеки ден.

И аз се промених, и аз научих много, успях дори и да направя, макар и малко, за да помогна някой друг да научи и да се промени. Това е от моментите, в които завиждам на себе си, че съм точно тук и точно сега, за да познавам хората, които носят и създават доброто с делата си.

Благодарности за усилията, думите, жестовете, шегите и труда на всички!

П.П. Успях да се сдобия и с малък компостер за вкъщи, който всеки може да направи с подръчни материали. Инструкции може да намерите тук, а благодарностите са за Еми.
А ето така изглежда моят, който очаква само новите си наематели червеи, за да започне да работи с пълна пара и вълшебност!

КОМПОСТЕР

*May the елда be with you*

5 неща, които научих в Световния ден на океана

Вчера беше Световният ден на океана и го отбелязах, посещавайки събитие в Дом на киното.

Освен да изгледаме два страхотни филма, които силно препоръчвам:  Чисто море“ и „На север от слънцето„, чухме и няколко истории за това, какво и как замърсяваме, и най-важното – как да се справим с проблема и кое всъщност е проблемът.

Имайки предвид, че водата на Земята е 71%, си казах, че това е адски много вода за замърсяване. И тя вече е замърсена, замърсяваме я в момента и утре отново ще продължим с процеса.
Е, освен ако не се замислим какво правим и как да избегнем замърсяването.

Освен да почистваме след себе си винаги, а и да почистваме след другите, когато имаме тази възможност (има много инициативи за почистване на плаж, река, планинска местност или просто градинката пред блока), то има и други начини да ограничим замърсяването, а именно като ограничим използването на нещата, които се превръщат в боклук, а съответно и в проблем.

Това са моите 5 неща, които научих в Световния ден на океана: 

1. Да си налудничав не е лошо.
Особено когато налудничавостта ти се изразява в това да си носиш съдове за многократна  употреба за готвена храна, напитки, продукти и т.н. Най-лесно е да се откажеш, когато ти кажат „Не може!“. Но най-важно е преодоляването на това имагинерно ограничение, за да се случат нещата, а именно да променим възприятията и навиците. Своите и тези на другите.

2. Да ползваш платнена торба за пазар е лесен навик и красив аксесоар, отказвайки всички безплатни или платени найлонови такива от магазина, независимо дали са „най-здравата торбичка“ (дори толкова здрава, че безпроблемно да се обесиш с нея например или да дърпаш колата на съседа, като закъса).

Една от моите лични битки, която някак успях да овладея, е с магазинерките в кварталния супер. Тъй като си купувам не огромни количества зеленчуци: 2 лимона, 1 авокадо, 1 краставица и 2 домата например, някак си не се чувствам комфортно да ползвам за всеки един вид зеленчук найлоново пакетче, което после да изхвърля или да завра в онази торба с торбички, която всички май имаме. Затова и не взимам торбички, още повече че си нося платнена и след като си платя покупките, ги мятам директно в нея.

Е, магазинерките на няколко пъти ме смъмряха, че „трябва“ да си взимам торбичка, че иначе „гонят“ по везната въпросния зеленчук и че не знам си още какво. След поредната подобна забележка, тропнах с крак и казах, че повече няма да пазарувам от там. Малко по-късно обаче осъзнах, че вместо да се отказвам, мога да се справя с проблема и то без да изнасям лекции на магазинерките, да влизам в пререкания и да ги затруднявам чак толкова.
Изрових всички малки подобни торбички от голямата торба и си ги пъхнах в платнената за пазар. Така вече съм спокойна, че не само няма да взимам още безплатен и убиващ найлон, но и ще използвам вече получения такъв. Е, леличките все още си ги мразя.

3. Фасовете са по-вредни, отколкото мислим. 
Въпреки че не пуша и много рядко съм пасивен пушач, то се оказа, че пушачите успяват да вредят не само на себе си, но и на околната среда. Вчера научих, че всъщност всички фасове, заровени в пясъка или изхвърлени просто някъде ей така, никак не са полезни за околната среда. Защото във филтъра, чиято функция е да задържа отровите от дима, се съдържат именно същите отрови, които така любезно някои хора заравят в пясъка. И същите тези отрови стават част от живота и смъртта на животни на плажа, в морето или във въздуха. Всички страдат. 

4. Коктейл, изсмукан през пластмасова сламка, не е секси.
Рядко ползвам пластмасови сламки, особено откакто осъзнах, че са пластмаса, която дори не е особено забавна и приложима, освен ако не искаш да се отрежеш само с една бира, изсмуквайки я през сламката (така звучи легендата за мистериозното напиване със сламка и алкохол). Ако си мислите, че имате вопиюща нужда от сламка към коктейла, помислете пак. И си поръчайте коктейл без. По-чисто е. И ще направите поне една птица или риба щастлива или поне жива. 

5. Митът за вълшебните мокри кърпи.
Най-учудващ за мен беше фактът, че мокрите кърпи – тези, за които ми казаха, че дори изнасяме за чужбина (толкова ни бива в производството на качествени замърсители на околната среда) – всъщност не са просто намокрени с вода и нещо добре ухаещо хартийки.

Те съдържат в себе си неразградими вещества (нещо като пластмаса или гума) и въобще ако „совите не са това, което са“, то така е и с мокрите кърпи. Така вече спирам да използвам мокри кърпи, защото животът на Земята е по-важен от това да си изтъркам обувките, лаптопа или някоя друга глупост.

Ако започнем да се замисляме повече, дали следващото ни действие си заслужава усилията, цената и ефекта от извършването му, вярвам, че ще успеем да променим навиците си и да спасим по-скоро природата си.

Както човекът – сърфист, чието сърце е океанът, каза:
За нас плажовете са детска площадка, на която отиваме да се забавляваме, и това трябва да се промени! 

И ще се промени! Още днес : ) 

P.S. Като изгледате филмите, ще разберете как изхвърленият ни боклук се превръща в един мореплавател и морезамърсител, както и че с всяка една пластмаса, която произведем и употребим, си осигуряваме част от нея в чинията ни. Повече по темата с пластмасата може да научите тук