Защо гимназиалните години са най-безгрижни?

Гимназията.
Годините, които летят.
Месеците, в които създаваме приятелства до живот или поне отчасти.
Дните, в които ни се подаряват знания, които избираме да усвоим или да отхвърлим. Освен когато става въпрос за контролно или класно. Тогава може да се зубри или преписва, а това, както знаем, са умения, необходими и високо ценени в студентстването.

Гимназията ми.
Озовах се в нея по воля на родителското тяло. Против моята. И това е най–важният избор, който не съм направила, за който днес съм най–благодарна.

Моите гимназиални години бяха трудни в началото, лесни после. И пак трудни в края, защото раздялата е тежка.
Годините, които за мен са предимно интересни, пътуващи, дебатиращи, театралстващи, рецитиращи, любопитстващи, философстващи и обичащи.

Днес посещавам любимите учители, които са ми дали много повече от обикновеното, защото те самите са необикновени. Приказни герои, борещи се доброто да възтържествува, на мисия в името на знанието и човешкото. Мисията, която днес е все по–трудна, но не и невъзможна. Вярваме го!

Годините в гимназията са щастие.
Щастие, синтезирано в 30-минутните ни срещи с учителите четвърта поред година след завършването.
Щастие, което сигурно произвежда весели хормони, колкото Седемте рилски езера в шоколад.
Щастливи срещи, които чакам с месеци, за да ме заредят за следващите.
Които да ми напомнят, че не съм била просто ученик, а човек, който е получил по мъничко отгоре. По мъничко от всеки преподавател, който ми е дал парченце от пъзела, необходим ми да редя и до днес. Моят живот.

Ако ви кажа, че гимназиалните, са най–безгрижните години, може и да се окажа права. Винаги има някой, който го е грижа повече от мен за това, дали в очите ми има блясък и дали той е от щастие или не толкова. Безгрижните години обаче не са доживот, но пламъкът в очите е, когато има кой да го поддържа!

Благодаря на всички, които ме правят не свободен електрон, а обикалящ около своето ядро! Защото всеки има нужда от такова едно!
А моето е ЗПГ : )

Advertisements

Какво не казах за бала си, а трябваше.

От деня на завършването ми до ден днешен винаги по това време на годината се започва трескаво празнословие за предстоящите, настоящите или отминалите балове. Класациите със снимки, с бюджети за подготовката на събитието са на преден план. А видео материалите, в които участва една достойна представителна извадка от абитуриентите, запълват последните минути на новинарските емисии.

Навсякъде чета едно и също. „Пир по време на чума в най-бедната страна в ЕС”, „Панаир на суетата”, „Абитуриентски балове 2014: Българското четмо и писмо в калта зад лимузината”, Във всеки материал се чувствам дискриминирана. Малцина си позволяват да споменат, че има и „други”, „различни”. Но те не са толкова малко. Просто за тях не се говори, защото никой няма да чете и да гледа. По-интересно е да се провокират подигравки, да се толерира низкото поведение и евтиното излъчване, заплатено с многоцифрена сума български левове. И по-мотивиращо за бъдещите зрелостници, но само по документ, е да видят, че имат много съидейници в мисията да превърнат балната вечер на всички свои съученици във вечер на кич, много чалга, летящи салфетки и никакви обноски. Това е нощта, в която маските се свалят, заменени с много повече грим и високи обувки, но оскъдно възпитание и липсващ морал.

Но не за вече описаните в стотиците материали, генериращи хиляди прочитания и също толкова много коментари, ще говоря тук. Връщам се към всички дискриминирани в писанията на журналистическите умове. От другата страна на кича и скандалните облекла, са учениците, които ще се превърнат в зрелостници. Тези, които ще дърпат страната напред или поне встрани, за да избегнат поредната локва. Онези, които ще отидат да учат в чужбина и ще се върнат, за да дадат на страната си повече, отколкото тя им е дала. Всички те не изгарят от желание да отидат на бала си. Правят го, за да си кажат довиждане с любимите учители, с които ще се видят след няколко месеца отново, когато се върнат в любимата гимназия, защото ще си липсват взаимно. Тези бъдещи не просто „държавни поръчки”, а истински студенти, мотивирани и нетърпеливи за академичната среда, правят поредния компромис със себе си, заради масата. Те винаги са били аутсайдери, винаги са мразени в класа, защото са били искрени в желанието си да покажат добри резултати в часовете, на олимпиади и винаги са жонглирали с уроци, домашни, извънкласни дейности и социален живот много успешно. Те са онези, заради които целият клас е бил наричан първенец на випуска и също са онези, по чиято липса на вина, са отговаряли за провиненията на една друга част от съучениците им.

На тях училищата дължат успехите си, учителите успешно завършените проекти, на тях всички онези пируващи в балната нощ дължат оценките си. Защото онези три момичета, които искаха да научат повече по немски език, не успяваха, защото всички други бяха на първо ниво, и нямаше как учителката да се клонира, за да изпитва различно, да преподава различно. Нито имаше възможност да провежда целия час на немски, защото щеше да дискриминира повече от трима. Това е другата страна на монетата, която никой не обръща с лице нагоре, защото онази малка група, която тегли каруцата, е онази, която бива забравяна, дискриминирана, за да не се омаловажи масата, същата онази маса, която ще се поклаща в ритъма на чалга хитовете, размятайки фусти, пърхайки с мигли.

Тази година нещо се пробуди. Будните умове се събудиха, направиха нещо. Няколко училища взеха решението да бъдат просто с еднакви тениски и да дарят част или целия от заделения семеен бюджет за облекло, и да помогнат на деца в неравностойно положение. Това е жест, достоен за адмирации, пример, който заслужава да бъде последван. Това е един от възможните избори, които можем да направим. Но нещо по-дълбоко трябва да се промени.  Защото балът е веднъж в живота, абитуриентската рокля или костюм също са веднъж в живота, но чалгата за някои е присъда. И колкото и добри каузи да има, ако чалгата е в душите ни, то и милиард хаштагове с тениска на бала няма да бъдат достатъчни. Нито поредната статия за омаскарени абитуриенти ще засрами безсрамните двойкаджии.

Очаквам в следващите години ожесточена борба между онези, които са готови да дадат и да пожертват евтиното си великолепие в името на доброто, и онези, които за нищо на света няма да пропуснат да се покажат в новите си лъскави пайетки. Отново ще има разделение, с по – голяма пропаст, защото злото няма да допусне доброто да победи. Това не е приказка, няма и да бъде. Докато мислим провинциално никое земетресение не ще бъде способно да ни уплаши и да спре самоубийственото ни поведение, не за тялото, а за душата ни. Гниещи черни дробове и гниещи ценности. И в навечерието на евроизборите една гниеща система. Урните са вечни, а ние в тях също ще бъдем такива. Без история.