Защо спрях да празнувам 24-ти май?

Вчера беше 24-ти май, но няма да говоря нито за нашите писменост и култура, нито за езика ни, нито за самия празник…

Вместо това ще разкажа една извънредно кратка и (надявам се) поучителна история. Поне за мен беше такава.

На 24-ти май 2010 г. бях на имен ден на дядо (Кирил). Беше една от обичайните вечери, в които най-близките роднини сме се събрали, за да се видим и почерпим за здравето на дядо.

Единствената разлика по това време беше, че бях на някаква диета и си спомням, че направих компромис, като „заблажих“ с бонбон за Добре дошла.

Дотук всичко изглежда съвсем обичайно и нормално, на моменти скучновато…

Е, нямаше как да знам, че всъщност това беше последният имен ден на дядо и последният път, в който го виждам…

Седмица по-късно той беше изчезнал, а в последствие се оказа, че е починал.

Наскоро разказвах за смъртта му на един важен за мен човек, когато стигнах до извода, че смъртта на дядо всъщност е нелепа. Но все пак точно такава смърт може би му отива. За да не звучи цинично, ще обясня:

Часове преди да умре, дядо беше отишъл да хваща рояк пчели от някаква топола. Покатерил се, но по някаква причина е паднал и така е загинал. Беше останал там цяла нощ, в която валеше като из ведро (така, вярвам, природата, която той обожаваше, се погрижи за него – измивайки го от всичко земно и мръсно).

Въпреки тъгата и изненадата от смъртта му, за мен това е геройска смърт – с протегната към пчелите ръка.

И намирам все повече символика в точно този образ – ние хората също трябва да се протегнем към пчелите (и природата), защото в противен случай може да загинем.

Моята поука от историята обаче е друга:

Наслаждавайте се на момента СЕГА, оценявайте времето с любимите си хора и не им пестете искрените си думи и емоции. 

Никога не съм казвала на дядо, че го обичам, но всяко спасено от мен растение или животинче ще му го напомня някъде там в по-добрия свят. Надявам се.

П.П. Това, че обичам книгите, също ще ми напомня за него, защото именно той ме въвлече в този вълнуващ свят, когато веднъж разтвори една от многото си книги за пчели и ми обясняваше какво правят и как да се грижим за тях.

Новите дрехи на баба

Фотография: Йордан Йорданов – Юри, „Несебър 1970“

Когато си дете на разведени родители (не е задължително), може да се случи така, че майка ти да ти е и баща, а пък баба ти да ти е и майка. Ролите в семейството се променят.

И докато т.нар. „самотна“ майка, на която съдът те поверява (за щастие), се опитва през 90-те да те отгледа в поне някакви нормални условия, зад кулисите е и една друга много важна персона с още по-значима роля. И това е баба ти.

Поне някоя от двете баби е изключително ангажирана с това да се грижи за теб. Дали да ти готви, да те къпе, да те люлее с цедилка на лозата в двора, тя е там.

Героят, който е винаги в сянка. Жената, която е най-големият боец, заради всички жертви и лишения, направени в името на децата и внуците.

Ако днес трябваше да пиша по темата за героите на нашето време, която ми се падна на кандидатстудентския изпит за ФЖМК, щях да пиша за моите баби. И съм сигурна, че бабите на всички са такива. Надявам се!
Само дето често забравяме, че без тях, нямаше да сме същите. И въобще, доста често забравяме, че са там, че денонощно мислят за нас и се вълнуват така искрено за всичко хубаво и лошо, което ни сполетява.

Тъкмо последните почивни дни направих един бърз тур при моите баби за по няколко часа. И докато бях при едната от тях, тази, която наистина е посветила огромна част от живота си на моето израстване, отглеждане и възпитаване, откровението й ме порази.
Тя ми разказа как си е купила блуза, но не й става и трябва да я върне в понеделник (баба живее на село (с. Микрево), на 10-15 км от Сандански). Та тази баба, която в автобиографията си има позиция „кметица“ на село Палат, от което е родом, ми каза, че няма дрехи. Всичко, което носи, е старо, подарено от някого, а това, което може да си купи в селото е онези грозни, найлонови дрехи, които носят немалко баби. И разказа как й се налага при всяко къпане да планира какво да облече, за да бъде все пак чисто.
Завърши, обръщайки се към мен и майка ми, с думите:
Моля ви, купете ми някакви дрехи. Аз ще си ги платя! 

Рядко съм получавала подобен шамар. От онези, които те осъзнават. Защото докато аз поне няколко пъти месечно обикалям  магазините и се „награждавам“ с нещо за носене, баба, моята мила баба, няма какво да носи!

Потънах вдън земя с моите желания да имам още нещо ново, въпреки че пазарувам предимно от магазини втора ръка.

А баба не само, че няма какво да облече, но дори няма от къде да си го купи. За завидната трицифрена пенсия, която взима, няма нужда да споменавам никакви детайли.

Шамарът ме осъзна и замисли:
Баба не е виждала море. И така ми се иска да я заведем да си натопи краката. Да се развълнува като вълните, да усети мокрия пясък, да си вземе мида и да погледа водата. Както казваше учителката ми по български език и литература: не се срамувайте от бабите си, те са част от вас! Заведете ги в София, качете ги на трамвай, разходете се с тях.

Надявам се, че ще мога да заведа моята на море. Не, че тя изгаря от желание, но поне ще знам, че и аз съм й показала нещо ново, че съм й дала още едно парче от пъзела, който всички заедно редим – животът. Както дава на мен всеки път.

И така. И аз и майка ми обещахме, че ще й намерим дрехи.
Изискванията са минимални: подходящ цвят като за баба и задължително памук, а не найлон и всякакви кофти, най-вече за лятото, материи.

На тръгване баба искаше да се увери, че е чула правилно и ме попита:
Нали ще ми вземеш дрехи?

Тази седмица имам мисия: да намеря дрехи на баба.

А за целия живот мисията ми е да забелязвам повече, да се интересувам, да се грижа, ако се налага и да се жертвам. Така, както бабите ми го правят вече 24 години.

И да ги обичам. Не само в мислите, но и в действията си! 

Как да (пре)живееш на общежитие в Студентски град

Всеки, който е живял на общежитие в Студентски град, знае, че в определен момент най-съкровеното му желание е просто да се изпари от това място. 

Денят, в който се изнесох от моето, беше паметен. И доста дълго очакван.

След 4 години, в които обитавах с познати и непознати онази стая с номер 209 (известна сред редовните й посетители като Mir Hostel), носталгията май е мъртва. Така си се роди.

Първият ми спомен от студентски град е булевардът пред УНСС, по чиято осова линия подтичвах, за да питам таксиджиите накъде е блокът ми, а часове по-късно си създадох още един първи спомен, сядайки на кафе в клуб Face с родителското тяло, докато всичко беше толкова шарено, шумно и цветно, че ми изглеждаше като курортче.

Е, тогава не знаех, че кафенето и въобще почти всички заведения там няма да бъдат моя любима дестинация за свободните вечери. Кварталът е предимно чалголюбиво място, в което едно време имаше легендарен Строежа, днес все още има Шедьовър, а за Маската не съм сигурна, но не е нещо специално. И един бивш Тукан, сега Саунд Уейв, в който се ходи на караоке.

Квартал на парадокса.
Когото и да попитате за живота в Студентски, ще ви каже, че денонощните магазини са супер якото предимство, и си е вярно. Кварталът бълва заведения за бързо хранене, дюнери, катми, пици. За кратко през последната година съществува брутално симпатична Шкембудка, но студентският организъм понася чесън като елемент на чесновия сос в дюнера, но не и в шкембенцето с чесънче и люто. Всъщност Студентски е квартал на парадокса. Същият парадокс около затварянето на Строежа, за който плакахме и пишехме сълзливи статуси, но реално минимално количество хора и фенове го посещавахме в последните му месеци студентство…

12319538_1064394353592419_474907869_n

Това е мястото, на което няма гладни улични кучета, но има доста гладни хора. Духовно.
Първата година си мислех, че на това място няма какво да се яде и мъкнех бабински манджи от село, голяма смешка, наистина. После открих топлата витрина във Фантастико, за която е доста спорно дали става или не за вечеря (това, което приятелски се усмихва в нея)…
И след това открих готварската печка, подарена от майка ми, което е поредният парадокс според правилата за обитаването на общежитията, според които не може да се внасят и ползват уреди…
Кажете го обаче на студентите през зимата в стаите със стари дограми, в които парното не е достатъчно, което от своя страна води до масовата употреба на духалки и всякакви печки, което пък от своя страна води до претоварване на елмрежата, което води до безтоково прекарване на вечерите и статус на домакинката в групата на блока: Знаем защо спира токът, не се правете, а преустановете употребата на духалки!

По този и други поводи си мисля как има някакви договорки с всякакви бизнесмени в квартала, защото ако общежитието ти няма обща кухня и нямаш условия за готвене в стаята, то се налага да си купуваш от заведения и магазини готови и не много ясни по произход и полезност неща. От друга страна това е мястото с най-много обществени перални (информация, получена от проверяващ подобни обекти служител), което показва необходимостта от перални в блоковете, които биха излизали по-евтино и удобно за студентите, но не и за бизнеса с перални там.

washmachine_music

В студентското общежитие най-често живеят хора, които смятат, че могат да пеят.
Правят го на висок глас и отворен прозорец (ако дограмата не е нова и не пропуска звук), обичат да крещят всякакви вулгаризми и тъпотии, най-вече докато имаш да учиш за изпит, опитваш се да заспиш или правиш нещо смислено. В какъвто и момент да го правят, все е досадно, но пък е основно забавление за жалко съществуващите (неу)зрелостници. Най-големи са междуметията, свирканията и скандиранията, когато угасне токът. Ако имаше устройства, превръщащи звука в електричество, нямаше да има нужда въобще от ЧЕЗ, ЕВН и пр.

В общежитията не се пести.
Водата винаги тече, защото майсторите идват седмица-две по-късно, ако въобще някой дойде, или някой си направи труда да подаде сигнал (да се запише в книгата за ремонтни дейности при портиерите).
Често съседите отгоре са толкова щедри, че те наводняват, което води до петна по стените, теч през дупката на парното и естествено теч от тавана в коридора. Майсторите все са заети, затова водата от горното казанче си тече свободно поне 10 дни, причинявайки ми гняв и тъга, както и смущения в съня от шуртенето.

В общежитието няма скрито-покрито.
Чува се всичко: от затваряне на прозорец, врата и шкафче, до оригване, пръцкане, стонове, кихане. Случвало ми се е да ми казват наздраве някои от съседите, когато кихам. Ако е прекалено тихо, то все ще се намери някой съсед  да чука по тръбите на парното, пресъздавайки сцена от хорър или просто тренирайки умението за ползване на морзова азбука, или просто придружавайки тананикането на някоя нова песен.
Рядко ви е нужен часовник за събуждане, защото вибрацията на алармата на съседа отгоре, е толкова силна, че върши чудесна работа.

В общежитието цари живот на щедрост.
Редовно някой си оставя боклука в коридора, гаси си фасовете на парното и освен смрад, има и остатъци. Често има хвърлени брошурки за чалга събития, по-често ги пъхат и под вратата. А много рядко може да се случи така, че някой да се изпишка в торбичка, която възпитано да остави в коридора, за което няма как да разберат всички, ако домакинката не пише отново в групата на блока за това „геройство„.

17040_1167627519998_3561102_n

В общежитието лично пространство не е нужно.
Затова най-често в стая за един живеят трима. За всички 4 години съжителствах с общо 5 девойки, които ме обогатиха откъм впечатления за различни райони на страната, включващи диалект, тренд в обличане и държание и пр. С нито една не си приличах по вкус за книги, музика и въобще не си пасвахме. В повечето случаи и на двете страни се налагаше да правят компромиси с музика (най-често на мен, защото всички могат да слушат чалга, но не и рок).
(Е, имало е и паметни моменти, в които разкривам някогашната си чалга натура, пускайки нещо от рода на „автомонтьор със златни ръце“, което така ме компроментира, че след това дълго време ми го напомнят…)

Студентското общежитие е мястото, на което често се случват и студентските тройки: двама правят секс, докато третият се прави, че спи. След първия път обикновено и двете страни претръпват, но никой никога не казва какво е чул.

Това е и мястото, на което можеш винаги да бъдеш приютен, особено ако в блока няма много контрол, в противен случай са от полза умения за катерене по стени и прозорци.

Тук се срещат човешкия вид с този на хлебарките и дървениците, макар за мен винаги да са били легенди и слухове, освен 2-3 случая, в които съм се запознавала с 2-3 хлебарки.

Това е и мястото, за което майка ми възкликва разтревожено:
Как ще живееш тук?!
А по-късно отправя хвалебствия по мой адрес, че успявам да живея там. Всъщност не е кой знае какво геройство, но… майки…

Животът в студентско общежитие не е толкова лош, докато имаш ниски критерии и все още имаш търпението да съжителстваш с всякакви откачалки. 

След този повратен момент е време за квартира.

Алилуя (бейбе)

10984264_10203617345983356_3775950170039728790_n