11 урока от личната ми психотерапия

Този текст отлежава дълго време, защото все не бях сигурна дали е подходящ момент да го споделя. Винаги има нещо в общественото пространство, което е на дневен ред и все намирах нещо друго за по-важно. Преди малко обаче разбрах, че тази седмица е обявена за Европейска седмица на психичното здраве, затова най-сетне споделям моя опит с психотерапията. 

Истината е, че винаги е подходящо време да говорим и да се грижим за себе си и психичното си здраве. Още повече сега, когато вече няколко месеца се намираме в толкова непозната ситуация, предизвикваща най-разнообразни емоции, мисли и усещания у нас. Важно е да говорим, да си помагаме и да не спираме да се грижим за психичното и физическото здраве на себе си и близките ни.  

Честно казано, трудно мога да си спомня живота ми преди терапията. Макар да продължи има-няма 3 години (терапията, не животът), всъщност с терапията започнах на шега. Видях един текст в Майко мила, видях името на терапевтката и областта, в която работи, и пуснах имейл. Нямах никаква идея в какво се забърквам, но ей ме на! 

През изминалите почти 3 години преживях много, вътрешно. Промених се, пораснах, опознах се много по-добре, развих умението си да се слушам и поех по пътя на самообичането и грижата за себе си. Вече мога да кажа, че не воювам със себе си и тялото си, а се грижим взаимно един за друг и се пазим. Е, през повечето време. 

Какво научих за изминалите почти 3 години работа с психотерапевт:

1. Ходенето на терапия не е лесно 

Макар никога да не съм си чупила кост, терапията малко ми напомня на онова повторно чупене, заради неправилно зарастване след първо счупване. Когато нещата не са се получили от първия път и се налага повторна намеса, за да бъдат “оправени”. 

Знам, че сравнението е малко преувеличено и може да отговаря само на моя опит с терапията, но няма да крия, че това не е никак лесен процес. Свързан е с много осъзнаване, човъркане и дълбаене в психиката, емоциите, травмите и зарасналите и незарасналите рани. Но както моята терапевтка казва – терапията е мехлем за душата. 

И наистина е така – днес се чувствам много по-добре, по-спокойна съм, уравновесена, а връзката ми с тялото е заздравена и здравословна. Все пак започнах да ходя на терапия, заради наднорменото тегло и неосъзнаваното дотогава емоционално хранене и често преяждане. 

2. Терапията означава промяна 

От моя специалист разбрах, че за да се осмелиш да го направиш, значи трябва много да ти е писнало… Толкова, че да имаш нужда от генерална промяна и да си готов да си скъсаш задника от работа. Да, терапията не е – отиваш, говориш си и хоп – щастлив си, а е много, ама адски много работа със себе си и върху себе. И тя не свършва с излизането от кабинета или с края на терапията. 

Понякога е като във филмите, където просто сядаш на диванчето (ах, колко удобни са им диванчетата, не е за вярване) и говорите. Но друг път ти се иска просто да избягаш, защото до терапевтката ти са седнали твоите най-големите травми и страхове, и няма друг начин, освен да ги погледнеш в очите и да се разбереш веднъж и завинаги с тях. Понякога даже и по няколко пъти.

3. Тя не е моментално действащо хапче, а дълго пътешествие на самопомощ и грижа

С много приятели съм си говорила, и аз лично също си мислех, че ходенето на терапия е получаване на ексклузивни тайни за живота, с които си оправяш всичко на мига. Отиваш, говориш си, дават ти съвети как да живееш по-добре и си готов! 

Е, не е точно така. Отнема наистина много работа и е като пътуване по непознат път, направо околосветско пътешествие в личния свят. Има урагани, слънчеви дни, студ и мраз, бабунки, ментални дупки, но много върхове и безкраен и красив и слънчев хоризонт после. Ако си свършиш работата, разбира се. 

4. Терапията може да е най-важната стъпка за личностно развитие

За мен терапията е изкачване на най-високия връх в живота ми (Еверест пасти да яде). Трудно, бавно, понякога ми е писвало и съм искала да избягам, но винаги отивах въпреки страха си. Все пак любопитството от това какво ще извадим този път от торбата на магьосника ми, наречен “живот”, почти винаги надделяваше. 

Но с радост и гордост от себе си мога да кажа, че всяка минута в кабинета си е струвала. Всяко усилие се е възнаграждавало поне тройно. В крайна сметка за 27-те ми години живот, терапията е най-доброто нещо, което съм правила за себе си (а и за околните, но за това след малко). 

5. Нужна е добра екипировка от търпение и желание

“Насила хубост не става” и “хубавите неща стават бавно” важат с пълна сила при моята терапия. Ако не осъзнавате нуждата си от промяна и не подхождате с търпение, то може и да не се получи. 

Самата аз очаквах нещата да се случат бързо, да стана нов човек след няколко срещи, а по някое време по средата даже си мислех, че всичко е готово. Да, ама не! Ефектът не се вижда веднага. Няма общо с онези диети и хапчета, с които всичко ти светва на втората минута, отслабваш с -25 кг за седмица… Нищо подобно.  

Бавно е, изисква осъзнаване, вглеждане в себе си, анализиране, домашни, писане (лично при мен този метод е изключително полезен, но смятам, че е различно за всеки). То е като да отглеждаш и възпитаваш дете – търпение, време, внимание. С тази разлика, че детето си самият ти и е по-скоро превъзпитаване, нужно е да поразчистиш овехтелите и неработещи закони и да направиш място за новите.  

6. Грижа за себе си, каквато не си полагал досега

Терапията ми научи да се вглеждам в себе си, да се слушам, да анализирам – защо реагирам точно така в този момент, каква е причината, как да спра да се чувствам зле, защо всъщност се чувствам зле, какво да направя, за да не се чувствам другия път в същата ситуация по същия начин и т.н. 

Лека-полека се научих да си имам набор от средства за бързо справяне с ежедневния стрес и да не се чувствам безпомощна. Получих второ възпитание и набор от идеи и механизми за справяне.

Е, понякога все още криввам от правия път, но не се самобичувам за това, а приемам, че това е част от мен и невинаги ще имам пълен контрол върху ситуацията и реакциите ми. 

7. Личен проект, влияещ върху всички останали в живота ти

За мен е абсолютно личен проект, защото в тази битка съм почти сама, аз и терапевтката ми (в случай че не говорим за групова, семейна, партньорска и т.н. терапия). Пътят се върви почти сам с компетентната подкрепа от терапевта, който знае какво прави и ти обяснява, за да имаш все пак контрол или поне някаква подготовка за ситуациите. 

От друга страна проектът е личен, защото не е задължително да казваш на други хора, особено ако не ти е комфортно. Аз все още не съм споделила на много мои близки, просто защото не смятам за необходимо, а и за да ги предпазя. Защото… 

8. Може да е успех за теб, но провал за родителите ти

Едно от първите неща, които научих в терапевтичния кабинет, е, че не е задължително да казвам на някого, особено на семейството си. Особено като се има предвид, че много родители го приемат като личен провал и се чувстват виновни за това, че детето им е “повредено” от тях. 

Истината е, че родителите (и все повече вярвам в това) правят всичко по силите си и дават най-доброто, на което те самите са способни – знания, умения, опит, наследство от техните родители. Затова няма как да знаем какво точно ще “счупим” в децата си и фактът, че не е целенасочено, според мен до голяма степен отнема вината. Все пак никой не желае лошото на децата си, нали?

Терапията всъщност ме научи да се вглеждам в родителите си като продукт на техните родители. И виждам, че няма как да търся вината в тях, защото те самите са плод на вече заучен семеен модел. Затова подхождам с разбиране и емпатия и не се сърдя, а се опитвам да помагам. Което ни води до следващата точка, а именно… 

9. Ефекта на пеперудата

С времето, освен да виждам ефект от терапията при мен самата, забелязах, че отношенията ми с близките и приятелите също се промениха. Така например от тотално отчуждение с приятелите си, отново се върнах към регулярните срещи с тях без това да ми носи предишния дискомфорт. 

Отношенията с роднините ми също се промениха и вече не съм в конфликт с тези, с които преди бях. А да не говорим колко близки станахме с майка ми и как разцъфнахме буквално. Нещо, което не можеше да се случи преди. Ефектът на пеперудата е налице и то с положителен знак, за което съм наистина щастлива. 

10. Да не очаквам, че животът оттук насетне ще е само розов и прекрасен

Отне ми дълго време, а и още осъзнавам факта, че животът никога няма да е перфектен и без тръни по пътя. Все нещо ще ни засегне, ще ни сломи, натъжи, все някоя отминала травма ще се събуди и ще ни напомни за съществуването си. Но това е напълно нормално и даже е супер – означава, че си нося историята, преживяла съм един куп неща и вероятно съм си взела поука. Като корубата на костенурката, която е там и я пази, и е нейно убежище, макар понякога сигурно да ѝ натежава.

Терапията не дава отговорите на всички въпроси за живота и не ни дава учебник, с който никога да нямаме проблеми. Тя просто помага за това да се научим да възприемаме живота по различен начин, да се справяме по-лесно с трудностите, да живеем по-добре дори. 

Разбира се, че ще имам проблеми и перипетии в живота си, но начинът, по който ги възприемам, е най-важното нещо за преодоляването им. Дали ще ги приемам като неразрешими трудности, които ще позволя да ме извадят от равновесие или ще ги приема и като инструмент, с който ще стана по-опитна и по-добра в играта на живота.  

11. Може би най-смислената инвестиция на време, труд и пари

Както вече казах, терапията не е за всеки – не всеки е готов за нея. Но ако усетите, че имате нужда поне да опитате, то си намерете добър терапевт и пробвайте. 

От моя опит това са най-добре оползотворените средства – времево, финансово и откъм енергия. Това е добре свършена работа, която ще се отплаща с години напред и следвайки ефекта на пеперудата, съм сигурна, че ще окаже своята роля и върху децата ми и техните деца. 

Ако сте стигнали дотук, благодаря ви за времето и четенето. Както виждате, не навлизам в лични проблеми и подробности, тъй като смятам, че личният опит означава, че няма как моите изводи да бъдат общовалидни. Но мога да кажа, че съм изключително щастлива, че още от първия път открих специалист, с когото ми потръгна комуникацията. Едно от правилата в терапията е, че терапевтът не е ваш приятел и не се очаква да станете дружки и да си пиете кафето заедно. 

Научих се да мисля с една идея по-различно, да оглеждам ситуациите от различни страни и се опознах много повече. Разбрах защо съм такава, каквато съм и се заобичах. Приех се с всичките си хубави и лоши страни и вече не се мразя, поглеждайки се в огледалото. А храната – тя вече е удоволствие и гориво, а не враг или начин за самонаказване. 

А що се отнася до сегашната ситуация, имах няколко момента, в които се чувствах ужасно зле. Но с полезна среща с терапевтката, четене на книги, много време в мислене и осъзнаване на емоциите и с помощта на вече наученото от терапията, успях да се справя. Да имаш силата и знанието да си помагаш в подобни трудни моменти, за мен е изключително важно и полезно. И в това се изразява грижата за психичното ми здраве.

Пожелавам на всеки, решил да поеме по пътя на личната терапия, успех, сили и много самообичане! 

Приятно ми е, Рикиши (личната история на едно пораснало дебело дете)

Децата в училище ме наричаха Рикиши. Сещате се, оня от кеча. Проблемът е, че само аз имах прякор на кечист и не бях особено добра в тоя тип спорт. Да, много пъти се биехме момичета срещу момчета, като дори веднъж изкъртихме вратата на класната стая, но все пак не това беше причината да имам славата на Ракиши. Причината е, че в училищните ми години преди гимназията бях дебело дете.

В случаите, когато ядосах много някого, са ме наричали маторица, бишка, плондир. Както сами виждате, кюфте е най-милият комплимент, който можеш да получиш, ако си дебело дете. А Ракиши е хем сладко, хем горчиво, особено ако си гледал кеч.

Помня, че в шести клас, когато кантарът показваше заветните 67 кг, медицинската сестра, която ни претегляше, реши да не казва на висок глас цифрата, както след претеглянето на останалите момичета, а да я запише сама в тефтера. За всички обаче бе очевидно, че не тежа 45 кг както всички останали.

Едно от най-милите неща, които съм чувала като напомняне, че имам килограми в повече, получих наскоро в автобуса от съвсем непознати. Секси слонче. Голям комплимент за голям човек. Случвало ми се докато си карам колелото някой да ми каже – давай, давай, гледай каква си дебела. Все едно съм седнала да ям, а не да спортувам.

Когато бях малка и страдах от това колко тежа и как изглеждам, майка ми все ме успокояваше, че дебелите хора задължително са с добри сърца, че за всеки влак си има пътници и че костите на жените в нашия род са по-тежки. Демек не е чак толкова зле, ще го избуташ тоя живот все някак!

Успокоенията най-често не вършеха работа, особено когато имах нужда от нови дрехи и се започваше едно изнервящо обикаляне на магазините за възрастни. Защото в пети клас вече пазарувахме дрехи за възрастни и всеки път усещах гнева на майка ми от това, че имам такова тяло, което се натъпква едвам дори в дрехите за големи (без да споменавам, че всеки един панталон или дънки изискваше подкъсяване и още нерви за нея).

В пети клас беше и времето, когато отдавна не можех да нося бял чорапогащник. Буквално мразех белите чорапогащници, защото никога не ми ставаха, поради простата причина, че бяха само в детски (нормални) размери. За съжаление именно белите чорапогащи бяха част от задължителната официална униформа в училище. От един момент нататък започнах да нося бежови – за големи, което още повече караше да изпъквам сред тълпата – не само заради размерите си, но и заради цвета на краката.

С годините и порастването започнах да чувам все по-рядко коментари за това как изглеждам. Оставяме настрана това, че в гимназията свалих излишните килограми, а новите ми съученици ме познаваха отскоро и не знаеха историята ми на дебело дете.

И тогава обаче усещането за това, че съм дебела, че не съм привлекателна, че трябва да спазвам диети, да гладувам и да свалям още килограми, си оставаше. Нямаше никакво значение какво виждах в огледалото, нито това, че някой ме харесваше или ми правеше комплименти. Вътрешно знаех, че съм дебела, и никак не се харесвах.

Усещането, че не изглеждам добре, си беше добре отгледано и живееше с мен без значение какво показваше кантарът. Всичко, което съм чула и преглътнала заедно със сълзите си като малка, го помня и си нося травмите от това и до ден днешен. И ми трябва само една дума без значение по чий адрес, за да се върна отново в онова тъмно и неприятно място, където бях различна по кофти начин.

Междувременно всички обиди, подмятания и коментари през годините ме научиха, че не е редно да ям пред други хора, без значение дали приятели или непознати.

Дебелите не бива да ядат, още по-малко пред хора, мислех си аз. Затова и до днес когато видя дебел човек с баничка или кифла в ръка, ми изскача мисълта, която не исках да изскача в чуждите умове, ако ме видят да ям – ето затова изглеждаш по тоя начин, понеже тъпчеш като свиня. Нямах нужда да виждам моя укор в чуждите очи. Обидите, с които се жигосвах всяка сутрин, поглеждайки тялото си в огледалото, ми бяха достатъчни.

Любимата ми приказка като малка беше за мечката и лошата дума. Сещате се – мечката имала лош дъх, ловецът ѝ го казал и това я заболяло повече от раната, която той ѝ бил нанесъл по-рано. Е, и аз преживях нещо такова. В ролята на мечката естествено бях аз, а ловецът бе първият ми учител по народни танци. Докато правехме загрявка в една малка и ужасно тясна стая, тогава беше зима и повечето играехме направо с ботуши, без да искам ритнах момичето зад мен. То се оплака, че съм я ритнала и я е заболяло, а коментарът на преподавателя на всеослушание беше – ми как няма да те заболи, тя е като танк. Отбелязваме в списъка с подходящи обиди и танк.

Разрушителният ефект на обидите и подигравките, които човек получава в период, в който самият той не е наясно кой е и какъв е, когато още не се е изградил като личност, е че започват да оформят начина, по който самият той се възприема.

В един момент не исках да участвам в игри с тичане, защото знаех, че съм по-бавна и ще съм загубенячка, ще съм дебеланата, която не може да стигне топката бързо и затова все губи. Не исках да ходя с приятелки на басейн, защото знаех колко лошо ще се чувствам от начина, по който изглеждам с бански… Как ще ме гледат другите и ще се правят, че не виждат колко съм огромна.

Често хората си мислят, че дебелият човек е дебел, защото се тъпче с храна. Но не продължават със задаването на въпросите. Защо този човек се тъпче с храна? Какво се е случило с него, с родителите му или близките му, за да се налага да компенсира нещо, което му липсва, с ядене? Дали празнината във взаимоотношенията му с някого не го кара да запълва празнотата в стомаха си с твърде много от всичко, което види на масата, в хладилника или в магазина?

Храната е най-лесният и достъпен начин да си запълниш емоционалната празнота. Особено когато и за голяма част от бабите и майките ни това е най-прекият начин да изразят обичта и загрижеността си към нас – като ни готвят по 3 манджи и на всеки кръгъл час ни питат “гладна ли си?”.

Една приятелка наскоро ми каза, че не е знаела за съществуването и разликата между емоционален глад и физически глад. Е, аз също не го знаех. Допреди 3 години нямах представа, че те същестуват и че се усещат различно, защото аз дълго време не усещах нищо повече от емоционален глад, който бърках с физически. За мен всичко беше глад в стомаха, който изискваше запълване до краен предел.

Дебелината всъщност е само външното проявление на наслояването на болка и тъга в душата на човека. И не е толкова лесно като – направи диета, спри да ядеш сладко, започни да спортуваш. Всички лесни съвети, които раздаваме на близки и познати, “борещи” се с килограмите, са съвети, от които нямат нужда и които не вършат работа, а само замитат под килима по-важния въпрос:

Как се чувстваш?

Всяко едно подобно лесно на пръв поглед “решение”, дадено под формата на съвет, отнема единственото лекарство на страдащия човек, опитващ се да намали болката си именно с храна. Предприемането на някоя от тези стъпки-решения би означавало да загуби едничкия комфорт, едничката топлина, пък макар и в претъпкания стомах, който има.

За съжаление ситуацията не се е променила много през последните 15 години. Наскоро ми се наложи да водя разговор с по-малката си сестра, по повод нейна съученичка с наднормено тегло. Ама защо яде толкова? Ама тя само шоколади яде. Виж я каква е дебела. Това беше единственото, което имаше да ми каже тя по отношение на съученичката си. Сестра ми мразеше това момиче, защото е дебело.

Тогава аз преживях отново детството си, аз бях онова момиче, а сестра ми говореше за мен с думите на всички останали вербални насилници и въобще хора, които са ме сочили с онзи подигравателен поглед и са шушукали за мен. Не ги обвинявам.

Децата са просто отражение на думите и действията на възрастните, а възрастните, както знаем, също не си пестят критики и обиди, когато видят някой различен, особено пък дебеланко.

Често самите родители правят грешката и влизат в ролята на първия насилник, който обижда (с цел мотивация), прави си шегички с външния вид и теглото на детето и допринася то да се чувства отритнато, неприето, нехаресвано, повредено.

А това се превръща в сериозен проблем, който като снежна топка, търкаляща се по склон, набира все повече инерция и добива огромни размери. Детето пораства без да се харесва и се превръща във възрастен, който също не се харесва. А това му пречи във всяко едно отношение – от училище, до работа, взаимоотношения и т.н.

Оттук сценариите могат да бъдат много различни – убеждавам се в това и след като гледах филма “Прасето” на Драго Шолев. Обикновено родителите не приемат прекаляването с храната като симптом на проблем, учителите се правят, че не забелязват агресията между децата, а самите деца… те просто копират моделите на поведение и си намират лесна жертва, върху която да излеят агресията, която преди това някой е излял върху тях (без значение дали родител или някой от по-големите).

Скъпи родители, ако имате пълно хлапе или просто видимо различаващо се…. Какви глупости говоря. Скъпи хора, ако имате дете или общувате с деца, грижете се за тях повече от – ето ти вечерята, сядай да ядеш, гладен ли си, яде ли, добре, отивай да си учиш уроците и т.н.

Говорете с него, поинтересувайте се в какви отношения е със съучениците си и бъдете негов приятел, а не първият му враг. То има нужда от вас, защото си няма никой друг и въобще не вярва на себе си, че си струва!

Всъщност казаното по-горе важи за всяко дете. Защото няма дете и човек, който да не се нуждае от обич, внимание и грижи.

Знам, че темата е доста широка и сложна. Че моята история е капка в морето от истории на дебеланковци, всеки от които е чул поне една обида, изял поне един ритник и преглътнал поне веднъж срама и унижението, заради външния си вид. За съжаление живеем в общество, където ако си с нещо различен – ставаш обект на подигравки: жираф, дъска, ушко, цайс, кюфте… Все някой ще се хване за нещо и ще направи живота ти ад, който не свършва със завършването на училище, а си стои доживот.

Напълно наясно съм, че темата е болезнена, тежка, но и дълго време замитана под килима. Именно това са признаците, че има нужда от говорене и разказване на истории. И ако нищо в този текст не ви е докоснало, то си спомнете за онзи пухкав приятел или приятелка, за дебелото дете от входа, за хлапето в училище, което наричаха свинчо.

Спомнете си за мен, за Ракиши, за мечката и лошата дума. И не оставайте безучастни, когато видите как едно човешко същество обижда и наранява вербално или физически друго човешко същество. Всички сме различни и никой не заслужава да страда, заради това.

Благодаря ви!