Всеки ден е Първи учебен ден

Един от личните ми мънички проекти е да наблюдавам хората, които ходят като публика на разни предавания.
Четвъртото място, на което трябваше да бъда статист (ще разберете защо не (o)станах след малко), беше „любимият“ на всички VIP Brother.
След като прочетох „1984“ на Джордж Оруел преди години, затвърдих мнението си, че шоу като това не е нещо, от което имам нужда и въобще, което има смисъл и си заслужава да се гледа. За да напредвам с личния си проект, а и за да видя колко изкуствено всъщност е всичко там, и как пред и зад камерата нещата са полярно различни, реших да отида.

Сред хората имаше всякакви, от деца до пенсионери. Изненадах се от двете момичета, които решаваха тест по любимия за мен от училище философски цикъл, а по – късно някаква леличка, виждайки че дочитам „Гняв“ на Стивън Кинг, дойде да си говорим за автора и татуировки. Пълни щуротии, които истински ме изненадаха, заради нивото, което по принцип не се забелязва на подобни места.

Връщайки се към статистването, бяхме около 300 човека, като така и не разбрах кои са хората от агенцията, наемаща публика. Нямаше указания, нито информация. Нищо. 
Понаредихме се на мястото, отредено на нейно величество Публиката и зачакахме. Дъждът обаче не почака и минута. Заваля. Обилно, стабилно, студено и неподсигурено. Обещаните според слуховете, които бяха основният източник на информация в малкото ни общество, дъждобрани и чадъри, ги нямаше. Търпението също ми се изчерпа за около 30 минути.
Шепа хора тръгнахме по средата на паузата между преките включвания и визитките на „ВИП“ – овете (които ме погнуся да гледам и слушам с целия измислен свят, в който се опитват да заблудят себе си и останалите, че живеят).
Върнахме се в някаква зала, където всички сваляха част от дрехите си, за да ги изстискат от литрите вода, която успя да намокри всичко по нас (включително и новия брой „L’Europeo“, за което най – съжалявам). Поседяхме около 30 минути, след което дойде някакъв привидно сух мъж, който със заповеднически тон ни приветства да излезем навън и обясни на всички, че трябва да завършим снимките.
Не почаках повече и тръгнах към пътя, където да стопирам или да повикам такси.
Това бе и вторият път, в който имам такова преживяване с дъжд и студ, но първият беше на Узана Фест и имахме поне палатка. Имаше го и приключенският дух!
Коли почти не минаваха, затова повикахме такси. Събрахме се четирима човека (имахме си страхотна баба с нас, която ме радваше всеки път с разказите си) и зачакахме заветното такси…

И защото в клас някога винаги пишехме изводи от историите или задачите: 
Изводи:
1. Никога повече какъвто и да е голям и малък брат, ако ще и да е най – ВИП в Галактиката!
2. Никога повече въпросната агенция СМАРТ КАСТ, чиито хора се оказаха не достатъчно смарт, че да оценят важността на хората – публика и да се отнесат към тях поне хуманно.
3. Предразсъдъците към платената публика изчезват с всяко събитие, а проектът ми се развива.

И, защото в „Светът на Мира“ винаги има щастлив край, то следващият пост ще разкаже за щастливия край на Първият учебен ден от 22 – рата ми година : ) 

Advertisements

„Гняв“ в „Клас“ по действителен случай

Тъкмо завърших с гледането на препоръчан от приятел филм и съм гневна.
Това е от малкото филми, които са по истински случай, и докосват онази затворена в килера, заключен с ключ, захвърлен някъде, част от душата. 
Често чуваме за подобни събития по новините, четем във вестници. Просто статистика. Малко цъкане с език. И отваряме следващата страница или сменяме канала.
Подобна бе емоцията и когато прочетох „Гняв“ на Стивън Кинг. (Горещо препоръчвам и двете творби!)
1254.max
Филмът изглежда леко аматьорски, поне според оскъдните познания, които имам. Камерата се движи, управлявана от неопитна ръка. Липсват думи, изречения. Няма никакъв диалог.  Но ситуацията е част от живота на всеки един от нас. Част и от моя. Няма диалог, но има апосиопеза. Многоточие и много емоции. Много гняв. Ако бях там, сигурно щях да ги убия вместо главните герои да си цапат ръцете. След това щях да затрия и себе си.

Същият гняв изпитах, когато веднъж случайно видях през прозореца на градския автобус как някакви хлапета, с главен тартор дундьо, се нахвърлят върху по – слабичко от него, без никой да му помогне. Дали ще е подобна на тази ситуация или някой ще малтретира животно, негово или ничие, гневът се вихри. Друг път предизвикват същите емоции и вербалните удари на майки към деца, на деца към родители и пр. Насилие, което се нагнетява, докато целта не оправдае средствата.
Къде са родителите, учителите, директорите? Каква е ролята им? Защо пасивните съучастници са такива?
Кои са жертви и кой е виновен?