Моят герой от детството

Когато бях на 6, вече знаех буквите и цифрите. Можех да смятам и чета, не перфектно, но началото беше поставено. И беше едно наистина добро начало.

Помня как през ваканциите и съботите и неделите гостувах на баба и дядо в Кресна (което е на 15 минути от село, където живеех). Имах си една единствена приятелка, но приятелка като за целия свят. Тя живееше в съседната къща и това, както и фактът, че квартал Котата е доста малък и има предимно възрастни хора, чиито внуци идват през ваканциите, ни сплоти допълнително.

Имахме страхотно детство (не само защото сме живели през 90-те и не е имало компютри, както сега), в което благодарение на нея и това, че беше 5 години по-голяма и 5 пъти по-умна и отговорна от мен и другите ми приятели, вършехме не само щуротии, но и умнотии.

Сред спомените за щуротиите имам няколко ярки:
– Играем с кукли и шием дрешки за тях;
– Играем с нейните въдички и надуваемото басейнче с рибки (изкуствени), които трябваше да ловим. Това все още го има по детските паркове;
– Обикаляме горичката над нас, повлекли кучето на баба барабар със синджира, докато не стигнем до другия край, след няколко часа, когато цялата махала е в паника, че сме изчезнали. Намира ни майка й, на стадиона, а нас ни очаква най-страшното наказание – да не ходим на детска дискотека.

Бърза вметка – детската дискотека представляваше следното:
Аз, кака и баба отиваме в дискотека „Бриони“ към 6-7 часа след обяд, сядаме на масичка, поръчваме си кола и картофки със сирене, слушаме музика час-два и се прибираме. Е, когато бяхме непослушни, нямаше такова удоволствие.

…Кучето от историята по-горе го изгубихме по пътя. Оказа се, че се е върнало преди нас, но своевременно е паднало във външната тоалетна на съседите. Наложи се да го къпят. Поне веднъж.

Сред забавните моменти беше и гледането на слънчевото затъмнение през опушени парчета стъкло, но с още 2-3 приятелчета. Те живееха в последната къща и бяха от ромски произход. Бяхме стабилна банда, организирахме си игри, с томболи, беряхме от черешите на съседите, едното момче се качваше по лозниците, за да ни бере грозде, и въобще бяхме много щастливи заедно. Всичко се промени, когато пораснахме и момчето и момичето се преместиха да живеят в по-голям град. Останахме само аз, кака и другото момче. което също играеше на кукли с нас, и тримата оплаквахме с часове на улицата отпред онази певица Румяна, когато разбрахме, че е умряла…

Умнотиите, които вършехме, се изрязаваха в учене как се пише, чете и смята. Имаше пред къщи едно квадратно парче метал/ламарина, с тъмен цвят. Кака носеше тебешир от училище и ми пишеше задачите за деня. Имахме си гъбичка, за да трием „дъската“. И така имахме едно малко училище на открито. И това бяха най-любимите ми часове.

Благодарение на нея в първи клас умирах от скука, докато още бяхме на първите букви от азбуката, а другите ми съученици нямаха представа, че има буква Щ. Дори класният ми ръководител настояваше да ме местят в по-горен клас, защото съм била много пред останалите. Майка ми не се съгласи и си останах в същия клас…

С годините нещата се промениха. Виждахме се все по-рядко. Все по-малко ставаха общите ни преживявания и спомени. Но любовта ни се съхрани в онези чекмеджета в сърцето, които рядко отваряме, но знаем, че са там и ни е топло. Аз пораснах и дойдох да уча и живея в София. Кака завърши висшето си образование, омъжи се и вече си има и прекрасно дете.

Има всичко това, което знам, че заслужава, защото се е борила. Осъзнато, с воля и с много любов и търпение. Като онези любов и търпение, с които ме учеше как се чете, пише и смята.

Благодаря ти!
Винаги ще те обичам, задето си ми дала повече, отколкото някога ще мога да ти дам аз!

P.S. Извинявай, че веднъж ти изхвърлих дрешките на куклата. Просто ти умееше да шиеш по-добре!

Advertisements

Професия СТАЖАНТ

Днес приключи най-дългият, най-тежкият и най-ценният стаж за мен. За почти 6 месеца бях част от сплотен екип, който ме изненада с доверието и топлото посрещане още първия ден, а днес с признателността си.

Стажът беше наистина труден. Хвърлих се в дълбокото надолу с главата. И това, погледнато днес, е най-доброто, което можех да направя за себе си. Беше сложно, непознато, но имах добри учители и с много питане и полезни съвети научих как, къде, защо. А най – голямата радост по време на работата, са моментите, в които виждах, че съм наистина ценна, наистина от полза. Това е добавената стойност на стажа – да бъдеш значим за колектива, да бъдеш част от него.

Не осъзнавах всичко, което съм постигнала до днес, когато 20 души се изсипаха в офиса, докато нищо неподозиращата аз, довършвах задача, слушайки с едно ухо музика. И всички събраха погледите си в мен, а менторката ми, връчвайки подарък, ме заля с благодарствени думи. Е, както се очакваше се разплаках. Така едноседмичните ми опити да бъда силна и като камък бяха осуетени.
Още повече ме развълнуваха разплаканите лица срещу мен. Опитах се да скалъпя реч, хълцайки, извинявайки се за пелтеченето и благодарейки за всичко.

Последните 6 месеца ме направиха значително по-смела и по-сигурна в себе си. Вече не ме е страх да се захвана с нещо непознато, а напротив, бих искала да продължа с предизвикателствата към себе си, защото най-трудните периоди в живота ни, са тези, които ни правят по-силни и по-добри. В каквото и да било.
И най – важното е да имаш подходящите хора около себе си, които да се доверят, да те напътстват и да оценяват всички усилия, увенчани или не с успех.

P.S. А, да, носенето на кафе не е мит в стажантската професия, но аз го правих по собствено желание и с голямо удоволствие!
Огромно благодаря на всички! 

Защо „Благодаря“?

Напоследък често ми се налага да кандидатствам за стажове, а доскоро често се налагаше  да пращам курсови работи по електронен път на преподавателите, защото бях в сесия.
Е, всичко минава бързо и не чак толкова трудно, но има нещо, което стои като въпрос в главата ми и крещи всеки път: Защо никой не си прави труда да благодари?

Един от забележителните ми преподаватели ни каза, че държи, когато й пращаме курсовите си проекти, да й пишем кои сме, да я поздравим и т.н., в противен случай въобще няма да си прави труда да чете работите.
И се оказа права.
Тя бе човекът, който пръв ме накара да се замисля колко е важно да бъдеш учтив и възпитан винаги, особено когато става въпрос за подобен тип комуникация, в който няма личен контакт, а се осъществява посредством неодушевен предмет.

Така и до днес, всеки път, когато пиша на някого за стаж, работа, курсова и пр. поздравявам, благодаря, моля – всичко, което изисква ситуацията.
Но как и защо са едва двама – трима хората, които отвръщат със същото отношение на моя труд?
Защо повечето не връщат мейл, че са получили файла, че са го отворили, или че не се интересуват от моите търсения?
Демотивиращо е всеки път, когато не получа потвърждение за получената курсова работа.
След това как да бъда респектирана от преподавателя или човека от дадена институция, когато той не уважава моя труд?
В утопичния за мен свят всеки път бих получавала поне едно „Благодаря“, а когато не съм одобрена за изпит / стаж / работа, то бих получила и онзи така мечтан фийдбек, за да мога следващия път да съм по – добра и за да познавам своите силни и слаби страни.

Вярвам, че един ден хората около мен ще бъдат като този в представите ми!

Благодаря, читателю, че стигна до края на това не чак толкова позитивно писание днес!