Моят баща е моят герой*

Моят баща е моят герой, защото едва зачената, е казал на мама да направи аборт.

Моят баща е моят герой, защото аргументът за това е бил, че не съм негово дете.

Моят баща е моят герой, защото благодарение на него намерих случайно скритото медицинско на мама отпреди 20 години.

Моят баща е моят герой, защото нито веднъж за 24 години не ми се обади да ми честити Коледа, Нова година, дори и рождения ми ден.

Моят баща е моят герой, защото единственият ми спомен за него е как ми удря шамар, защото му преча да гледа новините (2-3 г.).

Моят баща е моят герой, защото никога не си плащаше месечната издръжка, която съдът му определи (20 лв).

Моят баща е моят герой, защото никога не се обади да попита как съм, но се обаждаше, когато имаше нужда да му свърша някаква работа.

Моят баща е моят герой, защото докато навърша пълнолетие го виждах по задължение само за да извадим ново пълномощно за пътуване зад граница с мама.

Моят баща е моят герой, защото има други 4 деца, за които се грижи, но никога не направи нищо за мен.

Моят баща е моят герой, защото се гордее с постиженията ми, без нито веднъж да ме е подкрепил за нещо.

Моят баща е моят герой, защото ми предложи да занесем багажа до София с влак, за да не дава пари за гориво, че било скъпо.

Моят баща е моят герой, защото единствената връзка, която ни свързва е фамилията и роднините, но нищо повече.

Моят баща е моят герой, защото никога не пожела да бъде мой баща и мой герой.

Защото моят герой е лош герой и моят баща е лош баща.

Защото едно дете няма нужда от герой, а просто от баща. Истински.

*Заглавието и текстът са провокирани от кампания, чиято изложба видях вчера пред Читалнята. Идеята изглежда смислена, значима. Текстът има за цел да покаже и другата гледна точка, вероятно реалност за много други хора.

Advertisements

Как честотата на радиото може да промени честотата на живота ти

Преди точно 4 години започнах първата си работа и точно тогава за първи път си пуснах радио. Не просто радио, а Z-Rock. Тази подробност обаче щях да я разбера няколко години по-късно.

За да си правя сутрините на работа по-приятни, си пусках радиото, слушах Буги Барабата и с всеки изминал ден все повече се забавлявах с хумора му. После продължавах да се забавлявам и с другите предавания. И макар да имаше моменти, в които класическият рок ми идваше в повече, защото все пак до онзи момент слушах повече Bullet For My Valentine, Marilyn Manson и Rammstein, не се отказах.

С течение на времето простих класическите хитове на радиото, че даже ги заобичах и лека-полека започнах да се образовам по отношение на музиката. Започнах да навлизам и в дебрите на новите банди като Foals, Alt-J, Amorphis… Нови, не в смисъл млади, а нови за мен и актуални за годините, в които живея. Дано го обясних правилно.

Всъщност това, заради което пиша тези редове, е концертът, който приключи преди по-малко от 2 часа (малко повече за хората, които бяха на този в 17:00). За още поне 6 хиляди човека, мисля, това е бил концертът, който е изтръгнал нещо от струните на душата ни.
Концертът, който не просто беше куфеене, крещене, аплодисменти и хедбенгване. А концертът, който ми напомни защо толкова обичам радиото само по себе си, защо обичам Z-Rock (10 века ви желая, човеци такива!), но и защо обичам точно тази музика, която се прави от сърце.

Музиката, за която Съли Ърна говори тази вечер. Изстраданата музика, изплаканата песен, скъсаната едновременно с тази на душата ти струна.

Благодаря, че по някаква случайност в онзи първи работен ден пуснах точно това радио, което стана любимо. То беше силата, която ме водеше през всичките дни и години. Моят малък остров, на който се чувствах защитена в непозната среда, слагайки слушалките на запаметената честота.

Тази вечер концертът на Съли Ърна ми напомни, че музиката не е просто нещо. Тя е чувства, тя е спасение, тя е болка, прошка, любовВпечатлена съм от смелостта на Съли да покаже всичко това. Да ни позволи да бъдем толкова близо до него, макар и чак на втория балкон. Да усетим неговия свят, да се припознаем един в друг, споделяйки общи ценности и мечти.

Талантът му е толкова огромен и си мисля, че само истинските хора са способни да овладеят тази стихия и да я влеят в нещо толкова градивно. Нещо така силно, че ме накара да плача в продължение на 4 песни непрекъснато (ако има някой, който се е справил по-добре от мен, нека ми пише, за да обменим идеи и опит!).

Не е задължително да сте изхабили цял пакет носни кърпи (а в по-лошия случай да сте си насополили ръкавите, своите и на гаджето), за да сте почувствали музиката и вибрациите й. Всеки се изразява различно: аз с рев, Съли с музика. На когото за каквото му стига талантът.

Имах още много неща за казване, но по-добре да ви споделя първата акустична песен на Съли Ърна, която чух, и която остана дълбоко в съзнанието и душата ми.
Пожелавам си съвсем скоро да усетим същото трептене отново!

Благодаря!

Аз знам, че нищо не знам, и не се срамувам от това

Когато бях в училище, да кажем, около 15-18-годишна, се страхувах да питам „Какво е това?”. Или „Къде е това?”. Или „Какво означава?”. В един момент толкова си бях втълпила, че трябва да знам всичко, че се срамувах от това да не знам нещо. Дълго време живеех с усещането, че не знам толкова много неща, но и се срамувах от това, бях потисната и с ниско самочувствие.

В часовете по философия често цитирахме Сократ с „Аз знам, че нищо не знам”. И въпреки това, повтаряйки тази мисъл, не успях да преодолея това чувство за малоценност или по-скоро за незнание. Сигурно този етап от живота на израстващия човек е нещо нормално. Нямам представа. Но днес се сещам как вече не се притеснявам да попитам за значението на нещо, за местоположението на нещо (град или забележителност) и за приложението на друго.

Едно от ключовите ми запознанства беше с човек, който знаеше това, което и аз знам, но беше запознат и с много повече факти, теория, имаше и повече опит. Това беше така необходимата ми комуникация, в която аз бях ученикът, а другият учителят, с цел не да бъда изпитвана, а единствено да бъда научена и то не нарочно. Просто бях една попиваща гъба, която не само възприемаше информация, но и не се страхуваше да пита. Точно тогава започнах да задавам милион и един въпроси!

Това, скъпи деца и възрастни, е ценно! Не се свенете да признаете пред себе си, а и пред другите, че нещо ви е убягнало. Всеки от нас има различни интереси и насока, в която иска да се развива, затова и „багажът”, с който пътуваме е различен. И това, че някой е пропуснал някоя важна част в училище не е голяма работа, ако той има желание да навакса пропуснатото.

Най-важно е желанието за подобряване, за научаване, за задаване на въпроси, за търсене на отговори. И другото важно нещо, за да бъдете в мир със себе си, е да приемете, че винаги ще има какво ново да научите, но и няма нужда да се притеснявате от това, че още не сте го научили.

Днес, когато не знам нещо, питам или човека срещу себе си или интернет. И не се срамувам да вдигна ръка с въпроса: „Извинете, какво означава това?”. Опитайте се и вие, ще ви стане по-леко, а и ще научите още повече за себе си и за света!

И моля ви, не казвайте на децата, че да не знаеш нещо е срамота! Насърчавайте ги да търсят, да учат, да четат, най-вече когато виждате, че нещо ги вълнува истински! Именно нещата, които са ни интересни, са тези, които най-лесно научаваме. А покрай тях може да се запознаем и с други на пръв поглед безинтересни за нас неща, но ценни!

Защото днес познанието е най-важният и скъп капитал, който е по-добре да споделим с другите, вместо да го пазим само за себе си!

*Текстът е вдъхновен от няколко интервюта за работа и много скъпи приятели.*

Предизвикай се да компостираш

Чудите се къде да си изхвърлите ябълката, като я изядете? А обелката от банан, костилките от плодовете и остатъците от зеленчуците за салата също ви колебаят къде им е мястото? Или пък вие сте от хората, които въобще не се чудят, ами смело ги изхвърляте с останалия боклук?

И защото вече звучи като реклама на веестелешоп, а не това е търсеният ефект, ще ви дам отговорите:

Мястото на органичния отпадък не е нито на бунището, нито сред балираните отпадъци, а още по-малко в кофите с отпадъците за рециклиране.
На сметището органичният отпадък гние, докато е натъпкан между останалите боклуци, отделяйки метан (това е същият газ, който пръцкат кравите). Поради тази причина се нарича още блатен газ, заради гниенето, което претърпяват растителните материали в блатни местности при липса на кислород (това ми го подшушна Уикипедия). Така много често този метан става причина за самозапалването на сметищата, което е още по-лошият резултат от неправилното изхвърляне на отпадъците. Метанът още е парников газ, но и озоноразрушаващ такъв. А за някои метанът е просто по-евтиният вариант за придвижване с БеЕмВе.

img_20160915_194513

И защото говорех за органичния отпадък и за това, къде е мястото му, ще ви подскажа: органичният отпадък се чувства най-добре в компостера!
Да, КОМ-ПОС-ТЕР. Не компот, не и постна манджа.

Компостерът е мястото, от което като от вълшебен цилиндър се появява не заек, а тор. Тор, хумус, или онова нещо, което прави почвата плодородна. 

И за да не звучи като нещо изфантазирано, ще разкажа от къде ми дойде това просветление:
Последните 4 дни присъствах на първото в живота ми обучение, свързано с нещо толкова значимо, ново и вълнуващо (а и малко слузесто, заради червеите) – компостирането.
Младежки лагер „Предизвикай се да компостираш“ е нещото, което, оказа се, съм търсила дълго време. Макар няколко дни да се колебаех дали да присъствам, заради възможността да имам още едно злополучно палаткуване, реших, че е време да изпитам себе си, като спя във временния си дом-стая цели 3 вечери.

img_20160915_144116

Оказа се, че палаткуването е супер приятно (стига да не вали и трещи, докато си само с един чифт дрехи и обувки, както при първия ми опит за такова преживяване). Освен да подобря положително мнението си за този тип удоволствие, се уверих, че никое от съществата от Doctor Who няма да се появи ненадейно в или около палатката ми с цел да ме еxterminate-не (въпросният страх си подсигурих от ударните дози епизоди в последните седмици, бликащи от гнусни, страшни и вредни за съня създания).

За почти четирите дни 15+ човека се занимавахме на теория и на практика с компостирането (по-долу ще разкажа и за любимата ми компостна тоалетна). Всички заедно мерихме, чертахме и рязахме летви и дъски, завивахме болтове и забивахме пирони, боядисвахме, пилихме. Всичко това, за да направим компостер за училището в Шабла, който стана наистина супер красив и функционален.

img_20160917_133142

Честно казано, преди всички изброени манипулации, никак не вярвах, че от нищо, (ако можем да наречем предварително нарязания дървен материал нищо), ще успеем да изградим нещо толкова значимо. Процесът си беше вълшебство, но не просто изведнъж случило се и случайно, ами планирано, мислено, чертано, рязано, ковано, сглобявано и какво ли още не.

Вълнуващо беше как децата в училището от доста незаинтересовани и незнаещи абсолютно нищо за компостирането, се превърнаха в активни участници в процеса по съграждане на компостера. Тайно завиждах на всеки един от тях, имащ късмета да е точно там и тогава, когато някакви хора идват в училището им с желанието да предадат пламъка на знанието и грижата към природата. И силно се надявам, че след години ще видя поне едно от децата, вече пораснало, активно опазващо всичко, което ни заобикаля!

Във всички дни забавлението крачеше редом с нас, независимо дали по пътя към плажа, до магазина в с. Езерец (там беше лагерът ни) или пък по пътя към компостната ни тоалетна
compost-toilet

За любопитните: това е като тоалетната на село (поне тази при прабаба и прадядо в с. Палат някога беше такава), ама не точно. Т. нар. „лимонада“ си имаше собствен съд, а т.нар. „шоколад“ също имаше свой собствен такъв. По въпроса с отделянето на тези така важни материали, продукти на тялото ни, научих, че сами по себе си те са вид тор, който при определено „отлежаване“ и разграждане, са също толкова важни и полезни за растенията и почвата.

Осъзнах как толкова дълго време не съм знаела, нито за миг осъзнавала, че дори самата аз съм един вид компостер. А за да бъде един компостер истински, то той трябва да получава необходимия материал, който да превърне в компост. (Тук ще намерите подробна информация за компостирането, защо е важно и какви са основните правила за него.)

За всички присъстващи, съм сигурна, че любими ястия ще останат всички, приготвени с обемно количество елда, овес и булгур. Точно в този ред ги ядохме и точно в този ред са ни любими. Извън вътрешните шегички готвенето беше още един задружен и приятен процес, понякога даже по-приятен и от самото ядене (надявам се, че готвачът ни няма да ме разбере погрешно и да си помисли, че има ястие, което да не ми е харесало!). Научих много нови рецепти, съчетания, а салатата от тиквички ми стана любима, опровергавайки песимизма ми по отношение на салата от такъв характер.

Към края на лагера имахме и доста приятните задачи да представим театрално това, което получихме като впечатления от разговорите си с местните хора по отношение на отпадъците и компостирането. Играейки ролята на Песимиза, вдъхновена от реакциите на някои от учениците, си дадох сметка, че не е трудно човек да бъде научен на добро. И все по-убедено вярвам в онова, което ми каза веднъж учителката ми по философия, а именно, че ценностната ни система се променя всеки ден.

И аз се промених, и аз научих много, успях дори и да направя, макар и малко, за да помогна някой друг да научи и да се промени. Това е от моментите, в които завиждам на себе си, че съм точно тук и точно сега, за да познавам хората, които носят и създават доброто с делата си.

Благодарности за усилията, думите, жестовете, шегите и труда на всички!

П.П. Успях да се сдобия и с малък компостер за вкъщи, който всеки може да направи с подръчни материали. Инструкции може да намерите тук, а благодарностите са за Еми.
А ето така изглежда моят, който очаква само новите си наематели червеи, за да започне да работи с пълна пара и вълшебност!

КОМПОСТЕР

*May the елда be with you*

7 причини да гледате Ink Master

След като изгледах поредното промо видео за осми сезон на Ink Master, реших че е време да „запаля“ още хора по шоуто и въобще по татуировките.

На Ink Master попаднах съвсем случайно, докато търсих подходящо за представяне предаване за домашното по ТВ продуценство в университета. Изгледах само първия епизод, за да имам представа за какво иде реч и го зарязах. По-късно същата вечер реших, че ще започна от първи сезон, защото изглеждаше прилично. До тогава бях гледала откъслечни епизоди от излъчваните по телевизията Miami Ink и други подобни. Предполагам както повечето от моето поколение, сме чували за Kat Von D именно от някое такова предаване.

След като вече съм изгледала и седемте сезона на шоуто Ink Master, си мисля как това е едно от най-интересните, забавни, цветни, красиви, артистични и образователни предавания.

ink-master-e1434955176561-817x404_c
Ето и няколко причини за това:
1. Ако сте фен на Dave Navarro, в Ink Master ще имате възможност да го гледате и да му се наслаждавате, защото той е един от съдиите. 

За незапознатите: за всички сезони досега, съдиите са точно трима и са винаги едни и същи, като изключим гостите съдии в някои по-специални епизоди.
За още по-незапознатите: Dave Navarro е човекът, свирещ на китара в банди като RHCP (някога), Jane’s Addiction (понастоящем), снима филм по негова лична история, има мнооого татуировки и изглежда БОЖЕСТВЕНО.
В речника ми „БОЖЕСТВЕНО“ означава: с дълга коса (вече не толкова), музикант, с пиърсинг, татуировки, кубинки и сладурски лице, тяло, глас и т.н.
*Пригответе си лигавник*
davenavarro2. Ако нямате никаква представа от татуировки, стилове, изисквания и пр. или пък имате, но искате да си сравните информацията и въобще да научите нещо ново, то в Ink Master ще можете да се образовате. 

Личният ми опит сочи, че само с внимателно и отдадено гледане на предаването, от профан по темата с татуировките, стиловете и термините вече съм няколко нива напред. Научих какво е контраст, какво е Japanese Traditional, American Traditional, New School, както значи татуировката да е readable, на каква кожа е трудно да се татуира и коя част от тялото е сред най-болезнените. И вече мога да разпознавам, когато една татуировка е направена кадърно. А това, както се сещате, е много важно, когато съм от татуиращите се хора. (Горко им на моите татуисти, на които ще „давам акъл“ при следващото омастиляване!)

3. Ако имате нужда от надъхване да се татуирате, то Ink Master е една видео енциклопедия за идеи, стилове, герои, пейзащи, животни, хора, които бихте могли да допринесат за изясняването на това, което искате да запаметите върху своята кожа. 

В повечето случаи епизодите са с тематични предизвикателства, като се набляга не само на традиционните стилове, портретите, но и на шантавите, шарените и доста лични рисунки.

4. Ако пък имате желание вие да започнете да татуирате, то предаването ще е от полза.

В епизодите се представя целия процес, през който минава татуирането: подготовка, изсиквания, комуникация с клиента, осъзнаване на желанията и възможностите и от двете страни, синхронизиране на формата на рисунката с тази на тялото и мястото, където ще се прави и т.н.

5. Предаването действа и като добър наръчник за това какво да правим и най-вече какво да не правим върху и с тялото си, когато иде реч за татуиране. 

От помощ ще са епизоди, в които участниците трябва да правят cover-up, сиреч някой си е татуирал името на гаджето, ама вече не е с това гадже, а пък иска да се жени за друго…

6. По-горе споменах за гостите съдии, които се канят.
Те често са някакви велики имена от тату бранша в Америка или света, а друг път са просто известни актьори, музиканти, че и кечисти. Тогава е най-забавно, защото всички – от участниците до съдиите – са в екстаз и възбуда от всякакъв тип.

7. Освен задачите с татуиране, форматът е измислен така, че винаги да има и предизвикателство, което да е свързано с креативност и артистичност, творчески поглед.
От рисуване върху свинска кожа в касапница до използване на отпадъци от бунище чрез светлина от прожектор за създаване на картина, рисуване на графити и какво ли още не. inkmaster

Предаването е всичко това, което един любител или маниак на татуировки може да иска. Освен всичко по-горе изброено, със сигурност ще се изкефите и на другите съдии. Аз си имам любимец и това е Оливър Пек, a.k.a Маслинко. Макар в началото да ме дразнеше доста с присъствието си, то вече ми изглежда адски миличък и сладък с дългата коса, мустака и вечно дъвканата клечка. О, да не забравяме и ризите, на които винаги закопчава само най-горното копче!

Ако решите да го изгледате хронологично, ще забележите как се променят участниците, съдиите, декорите и финалните предавания на живо. Така например от несигурен и неопитен водещ в лицето на Dave, вече може да видите един супер добър и премерен оратор.

NEW YORK, NY - December 18: (L-R) Judges Oliver Peckf, Dave Navarro, and Chris Nunez  attends the Season 2 live finale of Spike Reality show, “Ink Master” Metropolis Studios on December 18, 2012 in New York City.  (Photo by Barket/PictureGroup)

NEW YORK, NY – December 18: (L-R) Judges Oliver Peckf, Dave Navarro, and Chris Nunez attends the Season 2 live finale of Spike Reality show, “Ink Master” Metropolis Studios on December 18, 2012 in New York City. (Photo by Barket/PictureGroup)

Имате още малко време за наваксване с останалите сезони до 23 август, когато излиза сезон 8. Очаквам да е още по-интересен, имайки предвид съревнованието между отборите на двамата съдии-татуисти Оливър и Крис. А самите участници изглеждат доста сериозни, опитни и, както винаги, цветни. 

Check it out: 

Новите дрехи на баба

Фотография: Йордан Йорданов – Юри, „Несебър 1970“

Когато си дете на разведени родители (не е задължително), може да се случи така, че майка ти да ти е и баща, а пък баба ти да ти е и майка. Ролите в семейството се променят.

И докато т.нар. „самотна“ майка, на която съдът те поверява (за щастие), се опитва през 90-те да те отгледа в поне някакви нормални условия, зад кулисите е и една друга много важна персона с още по-значима роля. И това е баба ти.

Поне някоя от двете баби е изключително ангажирана с това да се грижи за теб. Дали да ти готви, да те къпе, да те люлее с цедилка на лозата в двора, тя е там.

Героят, който е винаги в сянка. Жената, която е най-големият боец, заради всички жертви и лишения, направени в името на децата и внуците.

Ако днес трябваше да пиша по темата за героите на нашето време, която ми се падна на кандидатстудентския изпит за ФЖМК, щях да пиша за моите баби. И съм сигурна, че бабите на всички са такива. Надявам се!
Само дето често забравяме, че без тях, нямаше да сме същите. И въобще, доста често забравяме, че са там, че денонощно мислят за нас и се вълнуват така искрено за всичко хубаво и лошо, което ни сполетява.

Тъкмо последните почивни дни направих един бърз тур при моите баби за по няколко часа. И докато бях при едната от тях, тази, която наистина е посветила огромна част от живота си на моето израстване, отглеждане и възпитаване, откровението й ме порази.
Тя ми разказа как си е купила блуза, но не й става и трябва да я върне в понеделник (баба живее на село (с. Микрево), на 10-15 км от Сандански). Та тази баба, която в автобиографията си има позиция „кметица“ на село Палат, от което е родом, ми каза, че няма дрехи. Всичко, което носи, е старо, подарено от някого, а това, което може да си купи в селото е онези грозни, найлонови дрехи, които носят немалко баби. И разказа как й се налага при всяко къпане да планира какво да облече, за да бъде все пак чисто.
Завърши, обръщайки се към мен и майка ми, с думите:
Моля ви, купете ми някакви дрехи. Аз ще си ги платя! 

Рядко съм получавала подобен шамар. От онези, които те осъзнават. Защото докато аз поне няколко пъти месечно обикалям  магазините и се „награждавам“ с нещо за носене, баба, моята мила баба, няма какво да носи!

Потънах вдън земя с моите желания да имам още нещо ново, въпреки че пазарувам предимно от магазини втора ръка.

А баба не само, че няма какво да облече, но дори няма от къде да си го купи. За завидната трицифрена пенсия, която взима, няма нужда да споменавам никакви детайли.

Шамарът ме осъзна и замисли:
Баба не е виждала море. И така ми се иска да я заведем да си натопи краката. Да се развълнува като вълните, да усети мокрия пясък, да си вземе мида и да погледа водата. Както казваше учителката ми по български език и литература: не се срамувайте от бабите си, те са част от вас! Заведете ги в София, качете ги на трамвай, разходете се с тях.

Надявам се, че ще мога да заведа моята на море. Не, че тя изгаря от желание, но поне ще знам, че и аз съм й показала нещо ново, че съм й дала още едно парче от пъзела, който всички заедно редим – животът. Както дава на мен всеки път.

И така. И аз и майка ми обещахме, че ще й намерим дрехи.
Изискванията са минимални: подходящ цвят като за баба и задължително памук, а не найлон и всякакви кофти, най-вече за лятото, материи.

На тръгване баба искаше да се увери, че е чула правилно и ме попита:
Нали ще ми вземеш дрехи?

Тази седмица имам мисия: да намеря дрехи на баба.

А за целия живот мисията ми е да забелязвам повече, да се интересувам, да се грижа, ако се налага и да се жертвам. Така, както бабите ми го правят вече 24 години.

И да ги обичам. Не само в мислите, но и в действията си! 

Как се спасява коте с книга в ръка

Петък вечер.
Докато съм се вглъбила в „Добрият късмет на момента“ (Матю Куик), чакайки на местростанция Сливница автобуса за вкъщи, го чувам. Онова котешко мяучене. Някъде отсреща. От другата страна на булеварда има паркинг за коли под наем, ограден, охраняван от куче и човек.
Отиваме, за да разберем дали може да намерим котето и да го спасим, защото явно е само и търси майка си.

Обикаляме няколко минути, като успяваме да локализираме котето. Не се вижда, но се чува: мяучи тъжно, изнервено, отчаяно. Не го разбирам много тоя котешки език, но не звучи щастливо. Никак.

Отивам към охранителната постройка, където ме „посреща“ куче, лаещо доста, скачайки по оградата. Обикалям, за да привлека вниманието му, така че човекът, който охранява да се сети, че има проблем и да се покаже. Стратегията работи и идва младо момче. Обяснявам му, че има коте под някой от автомобилите и бихме го приютили, стига той да ни помогне с хващането и подаването над оградата. Той ми обяснява как има работещи сензори и не може да отваря вратата и да се движи отвъд тях, защото алармата ще запищи. Аз все пак го увещавам да помогне само да го вземем. Нищо повече.
Младежът звъни на колеги, за да се консултира и след малко тръгва към колата, където се крие котето. Вървим успоредно един на друг и на оградата.

Тъмно е и не се вижда нищо, само се чува мяученето.
Охранителят се завъртя около колата, огледа и каза, че не се вижда, няма как да помогне и това е. Помолих го все пак, ако го намерят утре, да го сложат в кашон и да ми се обадят. Оставих номера си с надеждата, че някой ще се погрижи котето да не стои още едно денонощие под колите. Междувременно кучето дойде и започна да души и лае около автомобила, приютил малкото, което още толкова усложни ситуацията.

Тръгнахме си с надеждата, че охранителите ще са така добри да го хванат и да се обадят, за да го вземем.

Събота. 

Имах целодневен ангажимент и се озовах на същото място едва вечерта. Докато пак четях на спирката, отново чух мяученето. Този път беше по-слабо и не толкова на често. Осъзнах, че никой не е направил нищо и са ме излъгали. Нямаше за кога да правя същите упражнения и напразни уговорки с охранителите, затова се прибрах и реших, че на сутринта ще дойдем с подходящите приспособления за евентуална спасителна акция. Междувременно се надявах, че котето ще оживее още няколко часа без храна и вода.

Неделя, 9:30 сутринта. 

Отиваме на същото място и започвам да издавам звуци, подобни на мяучене, за да предизвикам интереса на евентуално живото коте, за да даде сигнал и да разберем къде е. Сработва. Отново търсим охранител, появява се един възрастен чичо-дядо, белокос. Обясняваме му ситуацията. Той идва, оглежда отдалече под колата. Котето обаче не издава звук от няколко минути. Охранителят ми казва:
– Ми то сигурно е избягало.
– Господине, тук е, досега маучеше.
– Няма какво да направя, сигурно се е свряло някъде под колата, няма как да го извадим.

Охранителят си тръгна.

Аз останах до оградата, издавайки наподобяващите (уж) мяучене звуци, за да се уверя, че котето не е издъхнало. Другарчето ми по мисия отиде за кренвирши, за да има как да привлечем котето към оградата, а и за да има някаква храна.

След 15-20 минути чакане, в които котето пак започна да сигнализира за присъствието се, имахме кренвирши. Мяученето ставаше все по-силно и учестено и звучеше сякаш идва под капака на автомобила. Притесних се, че може да се е завряло там, а тогава със сигурност нямаше да имаме шанс.

Начупихме и хвърлихме парчета от „стръвта“ и тъкмо изричах думите: „Да отидем ли да извикаме охранителя, за да отвори капака на колата“, когато видяхме едно черно кълбо да излиза изпод нея.

img_20160710_105120.jpg

Беше надушило кренвиршите и хапваше, мяучейки. Адски смешно и мило. След още няколко минути и почти половин начупен кренвирш, котето хапваше, все по-близо до оградата, а няколко ръце го уловиха и промушиха през нея. Увих го в лилавия емовски шал от тийнейджърството си и го гушках. Оказа се супер мило и гушливо коте, което дори си позволи да мърка. Така още 30 минути до вкъщи.

img_20160710_110359.jpg

След обстоен оглед се оказа, че е женско, с петна от машинно масло и доста слабо.
Първо мина през банята, за да се махнат бубите и нечистотиите, а после го оставихме да хапва попара от кисело мляко с хляб и да пие водичка.

2 часа по-късно вече се гушкаше и дремваше върху мен. И мъркаше като коте, което никога не е било на косъм от смъртта си.

Днес то вече си има име: Лиза, като героинята Елизабет от книгата на Матю Куик.

Препоръчвам я. Най-вече препоръчвам да не оставяте глухи за виковете на изоставените или изгубени животинки. Не ги отминавайте, казвайки си, че все някой друг ще ги намери. 

Защото няма. Така както никой не беше откликнал на виковете й, докато на нас ни отне 2 дни да я спасим.
А можеше и да не успеем.
Все пак „Добрият късмет на момента“ проработи!  

Mission (im)possible: Да се спасиш от досадни служители

В два поредни дни ми се случват почти едни и същи ситуации, в които се опитвам да разубедя някого, че имам нужда от нещо, като давам логични за мен доводи. И съвсем прости. Уж.

Ден 1
Малко след 9 сутринта, закъснявам за работа, нося 5 кайсии в едната ръка (за да не взимам поредната ненужна найлонова торбичка), раница на гърба, ключове в другата. Тъкмо да си отключа входната врата за сградата, на чийто пети етаж се намира работното ми място, телефонът ми звъни. Решавам, че е нещо спешно или поне любопитно.

Непознат номер. Изненада.

Вадя, не помня с коя ръка, телефона от раницата, прибирам кайсиите с някоя от другите ми ръце, приемам обаждането и в същия момент успявам да си отключа, да дръпна вратата и да се изстрелям във входа. Докато качвам 100-те стъпала до петия етаж (колежката ми ги беше изброила, но не помня точната цифра), слушам обичайната тирада от: „вие сте лоялен клиент“, „само сега имате възможността да получите такава оферта“, „предлагаме ви изключително предложение, от което могат да се възползват само няколко наши клиенти“…
Бърза вметка: дамата (с доста дрезгав и неемоционален глас) дори не попита „Удобно ли е?“. Поне това очаквах.

До третия етаж слушах предложението:
Чудесен пакет, телвизия, стотици канали, само за някаква дребна сума пари… Как Ви се струва?

На четвъртия етаж най-сетне проговарям, разбира се, започвайки с учтиво благодарене, затова че са ме сметнали за така ценна за тях, че да ме застрелят с наизустените си реплики в 9 сутринта, докато качвам стълбите.
– Не проявявам интерес на този етап, защото не гледам телевизия. 

Отсреща:
– Разбирам. Но все пак това са толкова много канали само за *незнамсикаква* сума (не помня колко, но се очакваше да звучи „изгодно“).
Аз:
Да, но аз не използвам телевизия. Нямам нужда от канали и пакети. 
Отсреща:
Добре (тонът става леко опитващ се да прояви емпатия и убедителност), когато се приберете след работа, не си ли пускате телевизора?…
Аз прекъсвам с лек изнервен смях:
Не. Аз дори нямам телевизор. Не гледам телевизия и това въобще не е каналът, който използвал за информиране или каквото и да било. 
Някак успях да убедя невярващата отсрещна страна, че няма смисъл и е по-добре да ме спаси от пърженето по телефона и ми пожела:
Лек ден. 

*Все пак се надявам, че въпросният служител е успял да ме задържи на телефонната линия повече от минималните минути, необходими, за да й бъде начислена конкретната сума, която заработва на разговор или както там им се води в договора…

Ден 2
Оказвам се до Попа и докато чакам уговорка, а междувременно съм се запитала към офис, за да си платя сметката за телефона, се спирам на сергията с книги. Продавачката е често там, адски мила и разговорлива. Харесвам си няколко книжки, но се оказва, че днес съм първият клиент и няма да ми върне. Казвам й, че ще отида да се разплатя с телекома, и ще се върне, надявам се, с точни пари.

Влизам в офиса.
*По принцип за да избегна ситуации като следващата плащам на ПОС терминала, за да не ми се налага да разговарям с напористи служители. Този път не успях дори и да приложа хитростта със заблуждаването, че плащам чужда сметка.

Канят ме на едно от бюрата. Дамата ме пита какво ще плащам, аз ли съм въпросното лице (тук хората допускат най-честата грешка, като отговарят честно). Давам съответната сума, чакам си рестото, моля за дребни пари, за да си платя книгите вън, но нямат. Нищо. Очаквам да ми се размине, но не. Следва това:

А адресът, който е отбелязан при нас същият ли е? (Явно това е добре действаща фраза, защото не за първи път я чувам.)
– Ами има ли значение? Сега съм с временен адрес, защото съм студентка. 
Къде, в Студентски град ли живеете? 
– Не.
На квартира? Там ползвате ли нещо: интернет, домашен телефон? 
– Телефон не, но интернет да. Има някакъв, който просто така го заварих и нямах опции да го сменя (тук послъгвам, усещайки накъде ще ни отведе уж лекият и небрежен разговор).
А мобилният, който ползвате сега, като гледам Ви е малко. Минути не изговаряте, но интернетът Ви свършва бързо. Мога да Ви предложа само срещу 6 лв на месец още незнамсиколко  ГБ. 
– Не, благодаря. Ползвам предимно уай-фай в нас и в офиса и не усещам необходимост от повече включени данни. 
Добре, но сега идва лято. Няма ли да ходите някъде на почивка? Там ще ви трябва интернет. 
И да ходя, едва ли ще го използвам толкова. Най-много за някой по-важен мейл.
Добре, а таблет не искате ли? Срещу *незнамсиколко* лева на месец. 
Майка ми има, благодаря. 
Е, таблет и за Вас! (Някой май е фен на Бареков и кампанията му.)
– Не, предпочитам да давам тези пари за книги. А и телефонът ми в момента, който взех от Вас, и още изплащам, ми върши чудесна работа.
Да, но на таблета може да си четете също книги. 
Мисля, че имам повече свободно място за запълване в библиотеката ми, а не в телефона. Благодаря! 

И тогава запомних погледа.  Онзи същият поглед, с който ме „слушаше“ дамата от предния ден.
Неразбиращ това, как може да не гледаш телевизия и да не искаш пакет с безброй канали?! И как може да не искаш нито таблет, нито допълнително интернет, ами ще пожелаеш да си купуваш книги?!

Леличката на книгите ме чакаше и като видя, че се връщам с все така едри (10 лв.) пари, отиде да ги „разбие“.

А изводът: плащайте си сметките дистанционно и си купувайте книгите лично. По-истинско и приятно е! Дори и да нямате дребни. 

5 неща, които научих в Световния ден на океана

Вчера беше Световният ден на океана и го отбелязах, посещавайки събитие в Дом на киното.

Освен да изгледаме два страхотни филма, които силно препоръчвам:  Чисто море“ и „На север от слънцето„, чухме и няколко истории за това, какво и как замърсяваме, и най-важното – как да се справим с проблема и кое всъщност е проблемът.

Имайки предвид, че водата на Земята е 71%, си казах, че това е адски много вода за замърсяване. И тя вече е замърсена, замърсяваме я в момента и утре отново ще продължим с процеса.
Е, освен ако не се замислим какво правим и как да избегнем замърсяването.

Освен да почистваме след себе си винаги, а и да почистваме след другите, когато имаме тази възможност (има много инициативи за почистване на плаж, река, планинска местност или просто градинката пред блока), то има и други начини да ограничим замърсяването, а именно като ограничим използването на нещата, които се превръщат в боклук, а съответно и в проблем.

Това са моите 5 неща, които научих в Световния ден на океана: 

1. Да си налудничав не е лошо.
Особено когато налудничавостта ти се изразява в това да си носиш съдове за многократна  употреба за готвена храна, напитки, продукти и т.н. Най-лесно е да се откажеш, когато ти кажат „Не може!“. Но най-важно е преодоляването на това имагинерно ограничение, за да се случат нещата, а именно да променим възприятията и навиците. Своите и тези на другите.

2. Да ползваш платнена торба за пазар е лесен навик и красив аксесоар, отказвайки всички безплатни или платени найлонови такива от магазина, независимо дали са „най-здравата торбичка“ (дори толкова здрава, че безпроблемно да се обесиш с нея например или да дърпаш колата на съседа, като закъса).

Една от моите лични битки, която някак успях да овладея, е с магазинерките в кварталния супер. Тъй като си купувам не огромни количества зеленчуци: 2 лимона, 1 авокадо, 1 краставица и 2 домата например, някак си не се чувствам комфортно да ползвам за всеки един вид зеленчук найлоново пакетче, което после да изхвърля или да завра в онази торба с торбички, която всички май имаме. Затова и не взимам торбички, още повече че си нося платнена и след като си платя покупките, ги мятам директно в нея.

Е, магазинерките на няколко пъти ме смъмряха, че „трябва“ да си взимам торбичка, че иначе „гонят“ по везната въпросния зеленчук и че не знам си още какво. След поредната подобна забележка, тропнах с крак и казах, че повече няма да пазарувам от там. Малко по-късно обаче осъзнах, че вместо да се отказвам, мога да се справя с проблема и то без да изнасям лекции на магазинерките, да влизам в пререкания и да ги затруднявам чак толкова.
Изрових всички малки подобни торбички от голямата торба и си ги пъхнах в платнената за пазар. Така вече съм спокойна, че не само няма да взимам още безплатен и убиващ найлон, но и ще използвам вече получения такъв. Е, леличките все още си ги мразя.

3. Фасовете са по-вредни, отколкото мислим. 
Въпреки че не пуша и много рядко съм пасивен пушач, то се оказа, че пушачите успяват да вредят не само на себе си, но и на околната среда. Вчера научих, че всъщност всички фасове, заровени в пясъка или изхвърлени просто някъде ей така, никак не са полезни за околната среда. Защото във филтъра, чиято функция е да задържа отровите от дима, се съдържат именно същите отрови, които така любезно някои хора заравят в пясъка. И същите тези отрови стават част от живота и смъртта на животни на плажа, в морето или във въздуха. Всички страдат. 

4. Коктейл, изсмукан през пластмасова сламка, не е секси.
Рядко ползвам пластмасови сламки, особено откакто осъзнах, че са пластмаса, която дори не е особено забавна и приложима, освен ако не искаш да се отрежеш само с една бира, изсмуквайки я през сламката (така звучи легендата за мистериозното напиване със сламка и алкохол). Ако си мислите, че имате вопиюща нужда от сламка към коктейла, помислете пак. И си поръчайте коктейл без. По-чисто е. И ще направите поне една птица или риба щастлива или поне жива. 

5. Митът за вълшебните мокри кърпи.
Най-учудващ за мен беше фактът, че мокрите кърпи – тези, за които ми казаха, че дори изнасяме за чужбина (толкова ни бива в производството на качествени замърсители на околната среда) – всъщност не са просто намокрени с вода и нещо добре ухаещо хартийки.

Те съдържат в себе си неразградими вещества (нещо като пластмаса или гума) и въобще ако „совите не са това, което са“, то така е и с мокрите кърпи. Така вече спирам да използвам мокри кърпи, защото животът на Земята е по-важен от това да си изтъркам обувките, лаптопа или някоя друга глупост.

Ако започнем да се замисляме повече, дали следващото ни действие си заслужава усилията, цената и ефекта от извършването му, вярвам, че ще успеем да променим навиците си и да спасим по-скоро природата си.

Както човекът – сърфист, чието сърце е океанът, каза:
За нас плажовете са детска площадка, на която отиваме да се забавляваме, и това трябва да се промени! 

И ще се промени! Още днес : ) 

P.S. Като изгледате филмите, ще разберете как изхвърленият ни боклук се превръща в един мореплавател и морезамърсител, както и че с всяка една пластмаса, която произведем и употребим, си осигуряваме част от нея в чинията ни. Повече по темата с пластмасата може да научите тук

Мома англичанка от Петрич с бенд, или Her Gun

Мома англичанка от Петрич с бенд

Така Васко Кръпката представя Снежи и великолепните Her Gun.

Те са млади, свежи, свирят Funkadelic Grunge & Soul и имат толкова много заряд в себе си, такова желание да покоряват сърца, сцени и върхове, че трябва да ги видите, за да ми повярвате! 

Още с първата песен ми стана едно такова хубаво, мило и драго, че познавам човек, който така се раздава и така преживява всичко, изпява го и го свири, и разказва

Ако има нещо по-впечатляващо от това да изпееш от сърце своите песни, то това е може би да разкажеш преди това за тях. На концерта в Студио 5 тази вечер чух историите на парчетата, преживени или сътворени на момента. По един забавен и искрен начин. Това е контактът с публиката, който нерядко ми липсва на други концерти. Да знаеш как и колко, кога точно и защо.

Харесва ми усещането, което музиката на Her Gun създава.

Едва ли мога да го опиша, задавайки му граници и определения. То е лично усещане за всеки.
Музиката
, която (както Спенс пее) идва от сърцето и душата се усеща през какво и кого е минала, за да достигне своята публиката. И с всичко изсвирено и изпято, идва и емоцията.

Онази емоция, която поддържа духa на Вселената. Онази емоция, която кара едни верни приятели да сътворяват истински празник на рокендрола в продължение на години.
Цвете за Гошо“ е утре и други ден в Южния парк. И ще отида, за да видя как цветето ще разцъфне, за да добави към украсата си още един нюанс красотаHer Gun.

Като ги чуете, ще разберете защо и колко е важно да се подкрепят младите банди. Не само за тях, не само за нас, но за всички след това. За цялата Вселена! 

Благодаря, че ви има, за да мога да чувствам!