Предизвикай се да компостираш

Чудите се къде да си изхвърлите ябълката, като я изядете? А обелката от банан, костилките от плодовете и остатъците от зеленчуците за салата също ви колебаят къде им е мястото? Или пък вие сте от хората, които въобще не се чудят, ами смело ги изхвърляте с останалия боклук?

И защото вече звучи като реклама на веестелешоп, а не това е търсеният ефект, ще ви дам отговорите:

Мястото на органичния отпадък не е нито на бунището, нито сред балираните отпадъци, а още по-малко в кофите с отпадъците за рециклиране.
На сметището органичният отпадък гние, докато е натъпкан между останалите боклуци, отделяйки метан (това е същият газ, който пръцкат кравите). Поради тази причина се нарича още блатен газ, заради гниенето, което претърпяват растителните материали в блатни местности при липса на кислород (това ми го подшушна Уикипедия). Така много често този метан става причина за самозапалването на сметищата, което е още по-лошият резултат от неправилното изхвърляне на отпадъците. Метанът още е парников газ, но и озоноразрушаващ такъв. А за някои метанът е просто по-евтиният вариант за придвижване с БеЕмВе.

img_20160915_194513

И защото говорех за органичния отпадък и за това, къде е мястото му, ще ви подскажа: органичният отпадък се чувства най-добре в компостера!
Да, КОМ-ПОС-ТЕР. Не компот, не и постна манджа.

Компостерът е мястото, от което като от вълшебен цилиндър се появява не заек, а тор. Тор, хумус, или онова нещо, което прави почвата плодородна. 

И за да не звучи като нещо изфантазирано, ще разкажа от къде ми дойде това просветление:
Последните 4 дни присъствах на първото в живота ми обучение, свързано с нещо толкова значимо, ново и вълнуващо (а и малко слузесто, заради червеите) – компостирането.
Младежки лагер „Предизвикай се да компостираш“ е нещото, което, оказа се, съм търсила дълго време. Макар няколко дни да се колебаех дали да присъствам, заради възможността да имам още едно злополучно палаткуване, реших, че е време да изпитам себе си, като спя във временния си дом-стая цели 3 вечери.

img_20160915_144116

Оказа се, че палаткуването е супер приятно (стига да не вали и трещи, докато си само с един чифт дрехи и обувки, както при първия ми опит за такова преживяване). Освен да подобря положително мнението си за този тип удоволствие, се уверих, че никое от съществата от Doctor Who няма да се появи ненадейно в или около палатката ми с цел да ме еxterminate-не (въпросният страх си подсигурих от ударните дози епизоди в последните седмици, бликащи от гнусни, страшни и вредни за съня създания).

За почти четирите дни 15+ човека се занимавахме на теория и на практика с компостирането (по-долу ще разкажа и за любимата ми компостна тоалетна). Всички заедно мерихме, чертахме и рязахме летви и дъски, завивахме болтове и забивахме пирони, боядисвахме, пилихме. Всичко това, за да направим компостер за училището в Шабла, който стана наистина супер красив и функционален.

img_20160917_133142

Честно казано, преди всички изброени манипулации, никак не вярвах, че от нищо, (ако можем да наречем предварително нарязания дървен материал нищо), ще успеем да изградим нещо толкова значимо. Процесът си беше вълшебство, но не просто изведнъж случило се и случайно, ами планирано, мислено, чертано, рязано, ковано, сглобявано и какво ли още не.

Вълнуващо беше как децата в училището от доста незаинтересовани и незнаещи абсолютно нищо за компостирането, се превърнаха в активни участници в процеса по съграждане на компостера. Тайно завиждах на всеки един от тях, имащ късмета да е точно там и тогава, когато някакви хора идват в училището им с желанието да предадат пламъка на знанието и грижата към природата. И силно се надявам, че след години ще видя поне едно от децата, вече пораснало, активно опазващо всичко, което ни заобикаля!

Във всички дни забавлението крачеше редом с нас, независимо дали по пътя към плажа, до магазина в с. Езерец (там беше лагерът ни) или пък по пътя към компостната ни тоалетна
compost-toilet

За любопитните: това е като тоалетната на село (поне тази при прабаба и прадядо в с. Палат някога беше такава), ама не точно. Т. нар. „лимонада“ си имаше собствен съд, а т.нар. „шоколад“ също имаше свой собствен такъв. По въпроса с отделянето на тези така важни материали, продукти на тялото ни, научих, че сами по себе си те са вид тор, който при определено „отлежаване“ и разграждане, са също толкова важни и полезни за растенията и почвата.

Осъзнах как толкова дълго време не съм знаела, нито за миг осъзнавала, че дори самата аз съм един вид компостер. А за да бъде един компостер истински, то той трябва да получава необходимия материал, който да превърне в компост. (Тук ще намерите подробна информация за компостирането, защо е важно и какви са основните правила за него.)

За всички присъстващи, съм сигурна, че любими ястия ще останат всички, приготвени с обемно количество елда, овес и булгур. Точно в този ред ги ядохме и точно в този ред са ни любими. Извън вътрешните шегички готвенето беше още един задружен и приятен процес, понякога даже по-приятен и от самото ядене (надявам се, че готвачът ни няма да ме разбере погрешно и да си помисли, че има ястие, което да не ми е харесало!). Научих много нови рецепти, съчетания, а салатата от тиквички ми стана любима, опровергавайки песимизма ми по отношение на салата от такъв характер.

Към края на лагера имахме и доста приятните задачи да представим театрално това, което получихме като впечатления от разговорите си с местните хора по отношение на отпадъците и компостирането. Играейки ролята на Песимиза, вдъхновена от реакциите на някои от учениците, си дадох сметка, че не е трудно човек да бъде научен на добро. И все по-убедено вярвам в онова, което ми каза веднъж учителката ми по философия, а именно, че ценностната ни система се променя всеки ден.

И аз се промених, и аз научих много, успях дори и да направя, макар и малко, за да помогна някой друг да научи и да се промени. Това е от моментите, в които завиждам на себе си, че съм точно тук и точно сега, за да познавам хората, които носят и създават доброто с делата си.

Благодарности за усилията, думите, жестовете, шегите и труда на всички!

П.П. Успях да се сдобия и с малък компостер за вкъщи, който всеки може да направи с подръчни материали. Инструкции може да намерите тук, а благодарностите са за Еми.
А ето така изглежда моят, който очаква само новите си наематели червеи, за да започне да работи с пълна пара и вълшебност!

КОМПОСТЕР

*May the елда be with you*

Advertisements

7 причини да гледате Ink Master

След като изгледах поредното промо видео за осми сезон на Ink Master, реших че е време да „запаля“ още хора по шоуто и въобще по татуировките.

На Ink Master попаднах съвсем случайно, докато търсих подходящо за представяне предаване за домашното по ТВ продуценство в университета. Изгледах само първия епизод, за да имам представа за какво иде реч и го зарязах. По-късно същата вечер реших, че ще започна от първи сезон, защото изглеждаше прилично. До тогава бях гледала откъслечни епизоди от излъчваните по телевизията Miami Ink и други подобни. Предполагам както повечето от моето поколение, сме чували за Kat Von D именно от някое такова предаване.

След като вече съм изгледала и седемте сезона на шоуто Ink Master, си мисля как това е едно от най-интересните, забавни, цветни, красиви, артистични и образователни предавания.

ink-master-e1434955176561-817x404_c
Ето и няколко причини за това:
1. Ако сте фен на Dave Navarro, в Ink Master ще имате възможност да го гледате и да му се наслаждавате, защото той е един от съдиите. 

За незапознатите: за всички сезони досега, съдиите са точно трима и са винаги едни и същи, като изключим гостите съдии в някои по-специални епизоди.
За още по-незапознатите: Dave Navarro е човекът, свирещ на китара в банди като RHCP (някога), Jane’s Addiction (понастоящем), снима филм по негова лична история, има мнооого татуировки и изглежда БОЖЕСТВЕНО.
В речника ми „БОЖЕСТВЕНО“ означава: с дълга коса (вече не толкова), музикант, с пиърсинг, татуировки, кубинки и сладурски лице, тяло, глас и т.н.
*Пригответе си лигавник*
davenavarro2. Ако нямате никаква представа от татуировки, стилове, изисквания и пр. или пък имате, но искате да си сравните информацията и въобще да научите нещо ново, то в Ink Master ще можете да се образовате. 

Личният ми опит сочи, че само с внимателно и отдадено гледане на предаването, от профан по темата с татуировките, стиловете и термините вече съм няколко нива напред. Научих какво е контраст, какво е Japanese Traditional, American Traditional, New School, както значи татуировката да е readable, на каква кожа е трудно да се татуира и коя част от тялото е сред най-болезнените. И вече мога да разпознавам, когато една татуировка е направена кадърно. А това, както се сещате, е много важно, когато съм от татуиращите се хора. (Горко им на моите татуисти, на които ще „давам акъл“ при следващото омастиляване!)

3. Ако имате нужда от надъхване да се татуирате, то Ink Master е една видео енциклопедия за идеи, стилове, герои, пейзащи, животни, хора, които бихте могли да допринесат за изясняването на това, което искате да запаметите върху своята кожа. 

В повечето случаи епизодите са с тематични предизвикателства, като се набляга не само на традиционните стилове, портретите, но и на шантавите, шарените и доста лични рисунки.

4. Ако пък имате желание вие да започнете да татуирате, то предаването ще е от полза.

В епизодите се представя целия процес, през който минава татуирането: подготовка, изсиквания, комуникация с клиента, осъзнаване на желанията и възможностите и от двете страни, синхронизиране на формата на рисунката с тази на тялото и мястото, където ще се прави и т.н.

5. Предаването действа и като добър наръчник за това какво да правим и най-вече какво да не правим върху и с тялото си, когато иде реч за татуиране. 

От помощ ще са епизоди, в които участниците трябва да правят cover-up, сиреч някой си е татуирал името на гаджето, ама вече не е с това гадже, а пък иска да се жени за друго…

6. По-горе споменах за гостите съдии, които се канят.
Те често са някакви велики имена от тату бранша в Америка или света, а друг път са просто известни актьори, музиканти, че и кечисти. Тогава е най-забавно, защото всички – от участниците до съдиите – са в екстаз и възбуда от всякакъв тип.

7. Освен задачите с татуиране, форматът е измислен така, че винаги да има и предизвикателство, което да е свързано с креативност и артистичност, творчески поглед.
От рисуване върху свинска кожа в касапница до използване на отпадъци от бунище чрез светлина от прожектор за създаване на картина, рисуване на графити и какво ли още не. inkmaster

Предаването е всичко това, което един любител или маниак на татуировки може да иска. Освен всичко по-горе изброено, със сигурност ще се изкефите и на другите съдии. Аз си имам любимец и това е Оливър Пек, a.k.a Маслинко. Макар в началото да ме дразнеше доста с присъствието си, то вече ми изглежда адски миличък и сладък с дългата коса, мустака и вечно дъвканата клечка. О, да не забравяме и ризите, на които винаги закопчава само най-горното копче!

Ако решите да го изгледате хронологично, ще забележите как се променят участниците, съдиите, декорите и финалните предавания на живо. Така например от несигурен и неопитен водещ в лицето на Dave, вече може да видите един супер добър и премерен оратор.

NEW YORK, NY - December 18: (L-R) Judges Oliver Peckf, Dave Navarro, and Chris Nunez  attends the Season 2 live finale of Spike Reality show, “Ink Master” Metropolis Studios on December 18, 2012 in New York City.  (Photo by Barket/PictureGroup)

NEW YORK, NY – December 18: (L-R) Judges Oliver Peckf, Dave Navarro, and Chris Nunez attends the Season 2 live finale of Spike Reality show, “Ink Master” Metropolis Studios on December 18, 2012 in New York City. (Photo by Barket/PictureGroup)

Имате още малко време за наваксване с останалите сезони до 23 август, когато излиза сезон 8. Очаквам да е още по-интересен, имайки предвид съревнованието между отборите на двамата съдии-татуисти Оливър и Крис. А самите участници изглеждат доста сериозни, опитни и, както винаги, цветни. 

Check it out: 

Новите дрехи на баба

Фотография: Йордан Йорданов – Юри, „Несебър 1970“

Когато си дете на разведени родители (не е задължително), може да се случи така, че майка ти да ти е и баща, а пък баба ти да ти е и майка. Ролите в семейството се променят.

И докато т.нар. „самотна“ майка, на която съдът те поверява (за щастие), се опитва през 90-те да те отгледа в поне някакви нормални условия, зад кулисите е и една друга много важна персона с още по-значима роля. И това е баба ти.

Поне някоя от двете баби е изключително ангажирана с това да се грижи за теб. Дали да ти готви, да те къпе, да те люлее с цедилка на лозата в двора, тя е там.

Героят, който е винаги в сянка. Жената, която е най-големият боец, заради всички жертви и лишения, направени в името на децата и внуците.

Ако днес трябваше да пиша по темата за героите на нашето време, която ми се падна на кандидатстудентския изпит за ФЖМК, щях да пиша за моите баби. И съм сигурна, че бабите на всички са такива. Надявам се!
Само дето често забравяме, че без тях, нямаше да сме същите. И въобще, доста често забравяме, че са там, че денонощно мислят за нас и се вълнуват така искрено за всичко хубаво и лошо, което ни сполетява.

Тъкмо последните почивни дни направих един бърз тур при моите баби за по няколко часа. И докато бях при едната от тях, тази, която наистина е посветила огромна част от живота си на моето израстване, отглеждане и възпитаване, откровението й ме порази.
Тя ми разказа как си е купила блуза, но не й става и трябва да я върне в понеделник (баба живее на село (с. Микрево), на 10-15 км от Сандански). Та тази баба, която в автобиографията си има позиция „кметица“ на село Палат, от което е родом, ми каза, че няма дрехи. Всичко, което носи, е старо, подарено от някого, а това, което може да си купи в селото е онези грозни, найлонови дрехи, които носят немалко баби. И разказа как й се налага при всяко къпане да планира какво да облече, за да бъде все пак чисто.
Завърши, обръщайки се към мен и майка ми, с думите:
Моля ви, купете ми някакви дрехи. Аз ще си ги платя! 

Рядко съм получавала подобен шамар. От онези, които те осъзнават. Защото докато аз поне няколко пъти месечно обикалям  магазините и се „награждавам“ с нещо за носене, баба, моята мила баба, няма какво да носи!

Потънах вдън земя с моите желания да имам още нещо ново, въпреки че пазарувам предимно от магазини втора ръка.

А баба не само, че няма какво да облече, но дори няма от къде да си го купи. За завидната трицифрена пенсия, която взима, няма нужда да споменавам никакви детайли.

Шамарът ме осъзна и замисли:
Баба не е виждала море. И така ми се иска да я заведем да си натопи краката. Да се развълнува като вълните, да усети мокрия пясък, да си вземе мида и да погледа водата. Както казваше учителката ми по български език и литература: не се срамувайте от бабите си, те са част от вас! Заведете ги в София, качете ги на трамвай, разходете се с тях.

Надявам се, че ще мога да заведа моята на море. Не, че тя изгаря от желание, но поне ще знам, че и аз съм й показала нещо ново, че съм й дала още едно парче от пъзела, който всички заедно редим – животът. Както дава на мен всеки път.

И така. И аз и майка ми обещахме, че ще й намерим дрехи.
Изискванията са минимални: подходящ цвят като за баба и задължително памук, а не найлон и всякакви кофти, най-вече за лятото, материи.

На тръгване баба искаше да се увери, че е чула правилно и ме попита:
Нали ще ми вземеш дрехи?

Тази седмица имам мисия: да намеря дрехи на баба.

А за целия живот мисията ми е да забелязвам повече, да се интересувам, да се грижа, ако се налага и да се жертвам. Така, както бабите ми го правят вече 24 години.

И да ги обичам. Не само в мислите, но и в действията си! 

Как се спасява коте с книга в ръка

Петък вечер.
Докато съм се вглъбила в „Добрият късмет на момента“ (Матю Куик), чакайки на местростанция Сливница автобуса за вкъщи, го чувам. Онова котешко мяучене. Някъде отсреща. От другата страна на булеварда има паркинг за коли под наем, ограден, охраняван от куче и човек.
Отиваме, за да разберем дали може да намерим котето и да го спасим, защото явно е само и търси майка си.

Обикаляме няколко минути, като успяваме да локализираме котето. Не се вижда, но се чува: мяучи тъжно, изнервено, отчаяно. Не го разбирам много тоя котешки език, но не звучи щастливо. Никак.

Отивам към охранителната постройка, където ме „посреща“ куче, лаещо доста, скачайки по оградата. Обикалям, за да привлека вниманието му, така че човекът, който охранява да се сети, че има проблем и да се покаже. Стратегията работи и идва младо момче. Обяснявам му, че има коте под някой от автомобилите и бихме го приютили, стига той да ни помогне с хващането и подаването над оградата. Той ми обяснява как има работещи сензори и не може да отваря вратата и да се движи отвъд тях, защото алармата ще запищи. Аз все пак го увещавам да помогне само да го вземем. Нищо повече.
Младежът звъни на колеги, за да се консултира и след малко тръгва към колата, където се крие котето. Вървим успоредно един на друг и на оградата.

Тъмно е и не се вижда нищо, само се чува мяученето.
Охранителят се завъртя около колата, огледа и каза, че не се вижда, няма как да помогне и това е. Помолих го все пак, ако го намерят утре, да го сложат в кашон и да ми се обадят. Оставих номера си с надеждата, че някой ще се погрижи котето да не стои още едно денонощие под колите. Междувременно кучето дойде и започна да души и лае около автомобила, приютил малкото, което още толкова усложни ситуацията.

Тръгнахме си с надеждата, че охранителите ще са така добри да го хванат и да се обадят, за да го вземем.

Събота. 

Имах целодневен ангажимент и се озовах на същото място едва вечерта. Докато пак четях на спирката, отново чух мяученето. Този път беше по-слабо и не толкова на често. Осъзнах, че никой не е направил нищо и са ме излъгали. Нямаше за кога да правя същите упражнения и напразни уговорки с охранителите, затова се прибрах и реших, че на сутринта ще дойдем с подходящите приспособления за евентуална спасителна акция. Междувременно се надявах, че котето ще оживее още няколко часа без храна и вода.

Неделя, 9:30 сутринта. 

Отиваме на същото място и започвам да издавам звуци, подобни на мяучене, за да предизвикам интереса на евентуално живото коте, за да даде сигнал и да разберем къде е. Сработва. Отново търсим охранител, появява се един възрастен чичо-дядо, белокос. Обясняваме му ситуацията. Той идва, оглежда отдалече под колата. Котето обаче не издава звук от няколко минути. Охранителят ми казва:
– Ми то сигурно е избягало.
– Господине, тук е, досега маучеше.
– Няма какво да направя, сигурно се е свряло някъде под колата, няма как да го извадим.

Охранителят си тръгна.

Аз останах до оградата, издавайки наподобяващите (уж) мяучене звуци, за да се уверя, че котето не е издъхнало. Другарчето ми по мисия отиде за кренвирши, за да има как да привлечем котето към оградата, а и за да има някаква храна.

След 15-20 минути чакане, в които котето пак започна да сигнализира за присъствието се, имахме кренвирши. Мяученето ставаше все по-силно и учестено и звучеше сякаш идва под капака на автомобила. Притесних се, че може да се е завряло там, а тогава със сигурност нямаше да имаме шанс.

Начупихме и хвърлихме парчета от „стръвта“ и тъкмо изричах думите: „Да отидем ли да извикаме охранителя, за да отвори капака на колата“, когато видяхме едно черно кълбо да излиза изпод нея.

img_20160710_105120.jpg

Беше надушило кренвиршите и хапваше, мяучейки. Адски смешно и мило. След още няколко минути и почти половин начупен кренвирш, котето хапваше, все по-близо до оградата, а няколко ръце го уловиха и промушиха през нея. Увих го в лилавия емовски шал от тийнейджърството си и го гушках. Оказа се супер мило и гушливо коте, което дори си позволи да мърка. Така още 30 минути до вкъщи.

img_20160710_110359.jpg

След обстоен оглед се оказа, че е женско, с петна от машинно масло и доста слабо.
Първо мина през банята, за да се махнат бубите и нечистотиите, а после го оставихме да хапва попара от кисело мляко с хляб и да пие водичка.

2 часа по-късно вече се гушкаше и дремваше върху мен. И мъркаше като коте, което никога не е било на косъм от смъртта си.

Днес то вече си има име: Лиза, като героинята Елизабет от книгата на Матю Куик.

Препоръчвам я. Най-вече препоръчвам да не оставяте глухи за виковете на изоставените или изгубени животинки. Не ги отминавайте, казвайки си, че все някой друг ще ги намери. 

Защото няма. Така както никой не беше откликнал на виковете й, докато на нас ни отне 2 дни да я спасим.
А можеше и да не успеем.
Все пак „Добрият късмет на момента“ проработи!  

Mission (im)possible: Да се спасиш от досадни служители

В два поредни дни ми се случват почти едни и същи ситуации, в които се опитвам да разубедя някого, че имам нужда от нещо, като давам логични за мен доводи. И съвсем прости. Уж.

Ден 1
Малко след 9 сутринта, закъснявам за работа, нося 5 кайсии в едната ръка (за да не взимам поредната ненужна найлонова торбичка), раница на гърба, ключове в другата. Тъкмо да си отключа входната врата за сградата, на чийто пети етаж се намира работното ми място, телефонът ми звъни. Решавам, че е нещо спешно или поне любопитно.

Непознат номер. Изненада.

Вадя, не помня с коя ръка, телефона от раницата, прибирам кайсиите с някоя от другите ми ръце, приемам обаждането и в същия момент успявам да си отключа, да дръпна вратата и да се изстрелям във входа. Докато качвам 100-те стъпала до петия етаж (колежката ми ги беше изброила, но не помня точната цифра), слушам обичайната тирада от: „вие сте лоялен клиент“, „само сега имате възможността да получите такава оферта“, „предлагаме ви изключително предложение, от което могат да се възползват само няколко наши клиенти“…
Бърза вметка: дамата (с доста дрезгав и неемоционален глас) дори не попита „Удобно ли е?“. Поне това очаквах.

До третия етаж слушах предложението:
Чудесен пакет, телвизия, стотици канали, само за някаква дребна сума пари… Как Ви се струва?

На четвъртия етаж най-сетне проговарям, разбира се, започвайки с учтиво благодарене, затова че са ме сметнали за така ценна за тях, че да ме застрелят с наизустените си реплики в 9 сутринта, докато качвам стълбите.
– Не проявявам интерес на този етап, защото не гледам телевизия. 

Отсреща:
– Разбирам. Но все пак това са толкова много канали само за *незнамсикаква* сума (не помня колко, но се очакваше да звучи „изгодно“).
Аз:
Да, но аз не използвам телевизия. Нямам нужда от канали и пакети. 
Отсреща:
Добре (тонът става леко опитващ се да прояви емпатия и убедителност), когато се приберете след работа, не си ли пускате телевизора?…
Аз прекъсвам с лек изнервен смях:
Не. Аз дори нямам телевизор. Не гледам телевизия и това въобще не е каналът, който използвал за информиране или каквото и да било. 
Някак успях да убедя невярващата отсрещна страна, че няма смисъл и е по-добре да ме спаси от пърженето по телефона и ми пожела:
Лек ден. 

*Все пак се надявам, че въпросният служител е успял да ме задържи на телефонната линия повече от минималните минути, необходими, за да й бъде начислена конкретната сума, която заработва на разговор или както там им се води в договора…

Ден 2
Оказвам се до Попа и докато чакам уговорка, а междувременно съм се запитала към офис, за да си платя сметката за телефона, се спирам на сергията с книги. Продавачката е често там, адски мила и разговорлива. Харесвам си няколко книжки, но се оказва, че днес съм първият клиент и няма да ми върне. Казвам й, че ще отида да се разплатя с телекома, и ще се върне, надявам се, с точни пари.

Влизам в офиса.
*По принцип за да избегна ситуации като следващата плащам на ПОС терминала, за да не ми се налага да разговарям с напористи служители. Този път не успях дори и да приложа хитростта със заблуждаването, че плащам чужда сметка.

Канят ме на едно от бюрата. Дамата ме пита какво ще плащам, аз ли съм въпросното лице (тук хората допускат най-честата грешка, като отговарят честно). Давам съответната сума, чакам си рестото, моля за дребни пари, за да си платя книгите вън, но нямат. Нищо. Очаквам да ми се размине, но не. Следва това:

А адресът, който е отбелязан при нас същият ли е? (Явно това е добре действаща фраза, защото не за първи път я чувам.)
– Ами има ли значение? Сега съм с временен адрес, защото съм студентка. 
Къде, в Студентски град ли живеете? 
– Не.
На квартира? Там ползвате ли нещо: интернет, домашен телефон? 
– Телефон не, но интернет да. Има някакъв, който просто така го заварих и нямах опции да го сменя (тук послъгвам, усещайки накъде ще ни отведе уж лекият и небрежен разговор).
А мобилният, който ползвате сега, като гледам Ви е малко. Минути не изговаряте, но интернетът Ви свършва бързо. Мога да Ви предложа само срещу 6 лв на месец още незнамсиколко  ГБ. 
– Не, благодаря. Ползвам предимно уай-фай в нас и в офиса и не усещам необходимост от повече включени данни. 
Добре, но сега идва лято. Няма ли да ходите някъде на почивка? Там ще ви трябва интернет. 
И да ходя, едва ли ще го използвам толкова. Най-много за някой по-важен мейл.
Добре, а таблет не искате ли? Срещу *незнамсиколко* лева на месец. 
Майка ми има, благодаря. 
Е, таблет и за Вас! (Някой май е фен на Бареков и кампанията му.)
– Не, предпочитам да давам тези пари за книги. А и телефонът ми в момента, който взех от Вас, и още изплащам, ми върши чудесна работа.
Да, но на таблета може да си четете също книги. 
Мисля, че имам повече свободно място за запълване в библиотеката ми, а не в телефона. Благодаря! 

И тогава запомних погледа.  Онзи същият поглед, с който ме „слушаше“ дамата от предния ден.
Неразбиращ това, как може да не гледаш телевизия и да не искаш пакет с безброй канали?! И как може да не искаш нито таблет, нито допълнително интернет, ами ще пожелаеш да си купуваш книги?!

Леличката на книгите ме чакаше и като видя, че се връщам с все така едри (10 лв.) пари, отиде да ги „разбие“.

А изводът: плащайте си сметките дистанционно и си купувайте книгите лично. По-истинско и приятно е! Дори и да нямате дребни. 

5 неща, които научих в Световния ден на океана

Вчера беше Световният ден на океана и го отбелязах, посещавайки събитие в Дом на киното.

Освен да изгледаме два страхотни филма, които силно препоръчвам:  Чисто море“ и „На север от слънцето„, чухме и няколко истории за това, какво и как замърсяваме, и най-важното – как да се справим с проблема и кое всъщност е проблемът.

Имайки предвид, че водата на Земята е 71%, си казах, че това е адски много вода за замърсяване. И тя вече е замърсена, замърсяваме я в момента и утре отново ще продължим с процеса.
Е, освен ако не се замислим какво правим и как да избегнем замърсяването.

Освен да почистваме след себе си винаги, а и да почистваме след другите, когато имаме тази възможност (има много инициативи за почистване на плаж, река, планинска местност или просто градинката пред блока), то има и други начини да ограничим замърсяването, а именно като ограничим използването на нещата, които се превръщат в боклук, а съответно и в проблем.

Това са моите 5 неща, които научих в Световния ден на океана: 

1. Да си налудничав не е лошо.
Особено когато налудничавостта ти се изразява в това да си носиш съдове за многократна  употреба за готвена храна, напитки, продукти и т.н. Най-лесно е да се откажеш, когато ти кажат „Не може!“. Но най-важно е преодоляването на това имагинерно ограничение, за да се случат нещата, а именно да променим възприятията и навиците. Своите и тези на другите.

2. Да ползваш платнена торба за пазар е лесен навик и красив аксесоар, отказвайки всички безплатни или платени найлонови такива от магазина, независимо дали са „най-здравата торбичка“ (дори толкова здрава, че безпроблемно да се обесиш с нея например или да дърпаш колата на съседа, като закъса).

Една от моите лични битки, която някак успях да овладея, е с магазинерките в кварталния супер. Тъй като си купувам не огромни количества зеленчуци: 2 лимона, 1 авокадо, 1 краставица и 2 домата например, някак си не се чувствам комфортно да ползвам за всеки един вид зеленчук найлоново пакетче, което после да изхвърля или да завра в онази торба с торбички, която всички май имаме. Затова и не взимам торбички, още повече че си нося платнена и след като си платя покупките, ги мятам директно в нея.

Е, магазинерките на няколко пъти ме смъмряха, че „трябва“ да си взимам торбичка, че иначе „гонят“ по везната въпросния зеленчук и че не знам си още какво. След поредната подобна забележка, тропнах с крак и казах, че повече няма да пазарувам от там. Малко по-късно обаче осъзнах, че вместо да се отказвам, мога да се справя с проблема и то без да изнасям лекции на магазинерките, да влизам в пререкания и да ги затруднявам чак толкова.
Изрових всички малки подобни торбички от голямата торба и си ги пъхнах в платнената за пазар. Така вече съм спокойна, че не само няма да взимам още безплатен и убиващ найлон, но и ще използвам вече получения такъв. Е, леличките все още си ги мразя.

3. Фасовете са по-вредни, отколкото мислим. 
Въпреки че не пуша и много рядко съм пасивен пушач, то се оказа, че пушачите успяват да вредят не само на себе си, но и на околната среда. Вчера научих, че всъщност всички фасове, заровени в пясъка или изхвърлени просто някъде ей така, никак не са полезни за околната среда. Защото във филтъра, чиято функция е да задържа отровите от дима, се съдържат именно същите отрови, които така любезно някои хора заравят в пясъка. И същите тези отрови стават част от живота и смъртта на животни на плажа, в морето или във въздуха. Всички страдат. 

4. Коктейл, изсмукан през пластмасова сламка, не е секси.
Рядко ползвам пластмасови сламки, особено откакто осъзнах, че са пластмаса, която дори не е особено забавна и приложима, освен ако не искаш да се отрежеш само с една бира, изсмуквайки я през сламката (така звучи легендата за мистериозното напиване със сламка и алкохол). Ако си мислите, че имате вопиюща нужда от сламка към коктейла, помислете пак. И си поръчайте коктейл без. По-чисто е. И ще направите поне една птица или риба щастлива или поне жива. 

5. Митът за вълшебните мокри кърпи.
Най-учудващ за мен беше фактът, че мокрите кърпи – тези, за които ми казаха, че дори изнасяме за чужбина (толкова ни бива в производството на качествени замърсители на околната среда) – всъщност не са просто намокрени с вода и нещо добре ухаещо хартийки.

Те съдържат в себе си неразградими вещества (нещо като пластмаса или гума) и въобще ако „совите не са това, което са“, то така е и с мокрите кърпи. Така вече спирам да използвам мокри кърпи, защото животът на Земята е по-важен от това да си изтъркам обувките, лаптопа или някоя друга глупост.

Ако започнем да се замисляме повече, дали следващото ни действие си заслужава усилията, цената и ефекта от извършването му, вярвам, че ще успеем да променим навиците си и да спасим по-скоро природата си.

Както човекът – сърфист, чието сърце е океанът, каза:
За нас плажовете са детска площадка, на която отиваме да се забавляваме, и това трябва да се промени! 

И ще се промени! Още днес : ) 

P.S. Като изгледате филмите, ще разберете как изхвърленият ни боклук се превръща в един мореплавател и морезамърсител, както и че с всяка една пластмаса, която произведем и употребим, си осигуряваме част от нея в чинията ни. Повече по темата с пластмасата може да научите тук

Мома англичанка от Петрич с бенд, или Her Gun

Мома англичанка от Петрич с бенд

Така Васко Кръпката представя Снежи и великолепните Her Gun.

Те са млади, свежи, свирят Funkadelic Grunge & Soul и имат толкова много заряд в себе си, такова желание да покоряват сърца, сцени и върхове, че трябва да ги видите, за да ми повярвате! 

Още с първата песен ми стана едно такова хубаво, мило и драго, че познавам човек, който така се раздава и така преживява всичко, изпява го и го свири, и разказва

Ако има нещо по-впечатляващо от това да изпееш от сърце своите песни, то това е може би да разкажеш преди това за тях. На концерта в Студио 5 тази вечер чух историите на парчетата, преживени или сътворени на момента. По един забавен и искрен начин. Това е контактът с публиката, който нерядко ми липсва на други концерти. Да знаеш как и колко, кога точно и защо.

Харесва ми усещането, което музиката на Her Gun създава.

Едва ли мога да го опиша, задавайки му граници и определения. То е лично усещане за всеки.
Музиката
, която (както Спенс пее) идва от сърцето и душата се усеща през какво и кого е минала, за да достигне своята публиката. И с всичко изсвирено и изпято, идва и емоцията.

Онази емоция, която поддържа духa на Вселената. Онази емоция, която кара едни верни приятели да сътворяват истински празник на рокендрола в продължение на години.
Цвете за Гошо“ е утре и други ден в Южния парк. И ще отида, за да видя как цветето ще разцъфне, за да добави към украсата си още един нюанс красотаHer Gun.

Като ги чуете, ще разберете защо и колко е важно да се подкрепят младите банди. Не само за тях, не само за нас, но за всички след това. За цялата Вселена! 

Благодаря, че ви има, за да мога да чувствам!

Jeremy? и кинжали в сърцето ми

Помня Jeremy?, когато забиваха в Строежа в Студентски. Не беше сякаш толкова отдавна, 2-3 години са минали, но това снощи беше друга банда. Пак бяха Jeremy?, но още по-добри, по-уверени, по-мощни и все така на място на сцената. О, и с цял албум зад гърба си, нов и страхотен!

Тъкмо го слушам и си мисля колко яко звучат от диска и колко яко звучат на живо парчетата. От онези банди, които си заслужава да слушаш по всяко време и по всякакъв начин. Но най-сензитивно е на живо, поне за мен. Използвах това време, за да ги наблюдавам, опитвайки се да попия от енергията на всеки един от музикантите.
На всички концерти, в които съм на първия ред, съзерцавам артистите, за да може, когато след време дойде сетният ми час, лентата, на която ще видя живота си да бъде не с друго, а с всички кадри, запечатани в ума ми точно от такива концерти.

img_20160526_231118.jpg

И съм сигурна, че до живот ще помня усещането от барабаните, чиито удари се забиваха като кинжали в сърцето ми. Така се влюбих и в едно от парчетата „Just Like The Rolling Stones„.

img_20160526_234954.jpg
Ако не сте чули още нищо на Jeremy?, направете го! Ако не сте си купили албума им, направете го! Както каза един от специалните гости на концерта снощи – Свилен от Остава: Да крадеш българска банда е като да крадеш болен (цитирам по памет и бира).

Е, аз силно вярвам, че здравето на всички български банди ще укрепва, а ние като вярна публика, ще бъдем полезни като зеленчуците и плодовете, за да са всички щастливи и здрави!

img_20160526_221959.jpg

Ако не сте се запознали с Dead Man’s Hat, имате още едно домашно. Младежите и девойките не само са си избрали яко име за групата, но и си забиват сериозно и то с авторски парчета. А наличието на чело на сцената беше голямо удоволствие за музикалната ми душа!

Пожелавам си младите ни банди да стават все повече, да издават албуми, да правят безброй концерти и да са подкрепяни от останалите, така както беше и снощи.
Защото всички се борим за едно: истинската и така ценна за мястото, на което живеем, стойностна музика.

P.S. Учудването от появата на Бойко Кръстанов беше още по-голямо, когато забиха онова яко парче. Благодаря за кефа!

img_20160526_232443.jpg

While we walk on the rope of our life with slow steps, time passes and changes us. Only music remains.“ – Росен Карамфилов

Нощ на литературата и новите запознанства

Нощ на литературата е събитието на запознанствата.
Запознанства със страхотни и непознати заглавия, запознанства с нови автори, с различни истории и с много други хора, споделящи любовта към книгите и четенето.
Нощ на литературата е и запознаване с града, в който живеем. Всяка година читателските гнезда са разположени в различни райони, за да могат посетителите и участниците да открият интересни и вдъхновяващи кътчета за четене и раздумка.

IMG_20160511_181739 IMG_20160511_185124_188

Тази година е трета поред, в която присъствам на събитието и втора поред като доброволец. Да бъдеш доброволец на Нощ на литературата е изключително удоволствие! Особено когато виждам как хората идват, подтичвайки, за да успеят да влязат за началото на откъса, който се чете, и така да чуят любимия си автор. Тази година имаше много такива подтичващи, още повече че валеше доволно почти през цялото време. Подтичваха и от нетърпение, защото в нашето гнездо в Народно читалище „Цанко Церковски 1946”, се чете Тери Пратчет с два от разказите му от „Дракони в Порутения замък„.

IMG_20160511_181917
Хората и историите, които разказаха или сътвориха чрез разговорите си с нас, ще останат най-забележителните спомени от тазгодишната Нощ на литературата.

Началото постави една баба (а аз много обичам бабите, заради техните истории!), която поне 3 пъти ми се представи, (по)каза ми къде живее: „ей там оня етаж с чадъра виждаш ли го, не него, той не е мой, а горния с цветята на балкона, ама и те не са мои, над тях съм аз, да не си помислиш нещо, че…“. Извини се, че е забравила зъбите си, но това не й пречеше да се шегува и да се усмихва, разказвайки с трепет за годините, в които е била „страшна българка“ (по думите й), работила много, изръшкала 14 държави, знаела много езици, които вече забравила, но „това е животът„! Възпитана, със завиден речник и притеснителна. Пита ме дали да влезе отново да слуша, защото и без това нямала какво да прави. Като истинско слънце влизаше и излизаше, благодареше за всяка секунда внимание и така май успя да задържи дъжда около час след началото на събитието. Най-впечатляващото беше, че бабата се обръщаше към мен с „майка„.
„Хубава вечер, майка“ беше поздравът й преди да си тръгне и адски много ме усмихна. Мислех, че само един наш рапър говори на „майка“, но явно патентът е на слънчевата баба и думата звучеше по на място.

Вторият герой от историята, която пишехме вчера, беше един чичо/батко, който просто ни наричаше „гълъби“. И по някаква случайност също използваше „майка“ в края на изреченията си. Дали е слушал бабата или рапъра, не знам. Но пък в рамките на няколко минути се запознахме с богатството на езика ни по отношение на интонацията и емоцията, с която може да се употреби една и съща дума.

Най-радващият читател за мен беше онзи усмихнат човек, който дойде веднъж, влезе, послуша, излезе. Върна се с думите, че май ще си купи книга. Влезе и пак излезе. Поздрави ни и каза, че вече си е купил книжка и е супер доволен. След малко отново се върна и каза, че „май още една ще си взема“. Пак се поздравихме, пак се усмихна и той и ние, влезе, взе си още една книжка и отново си тръгна. Този път беше двойно по-щастлив и усмихнат и тогава си казах, че има вечно щастие и то е в книгите!

nosht-na-literaturata-2016-sofia

Тъй като нашето гнездо беше за детски книги, освен родители с деца и пораснали деца, имаше и много тийнейджъри. Те идваха на тумби, разпалено обсъждащи всякакви теми и впечатляващи се от всичко. Почти познах в едно от момичетата, с което се заговорих, моето по-младо аз. Спомних си колко неуверени, но емоционални и трогващи бяхме в тази възраст. И на тръгване пожелах на момичето да стане известна, защото към това водеше разговорът ни. Тя така се израдва да чуе пожеланието ми, че го върна като пожелание за мен.

Е, дали и коя от нас ще стане известна, не знам. Но ми стига само това, че успях да разсмея едно все още осъзнаващо се в света човече, носещо много енергия в себе си, но и вече знаещо, че обича да чете.

И се успокоих, че и след нас ще има кой да се вълнува при вида на всяка една книга и ще продължава с разпространението на книжната любов!

Ела, тати, да видиш как се правят татуировки на Bulgaria Tattoo Expo III

Ела, тати, да видиш как се правят татуировки!“ – това беше изречението, което направо ми усмихна душата още на първия ден на тазгодишното изложение (не фест!) за татуровки Bulgaria Tattoo Expo. Това бяха думите на един млад татко, държащ малкото си хлапе за ръчичка, докато отиваха към входа на зала 3 на НДК. Адски ми стана миличко, че даже завидях, че и мен не са ме водили като малка на такива събития.

В духа на тъпите шеги на Робин Кафалиев (за жалост помня само тъпотиите, които чувам, не и умнотиите): и тази година експото дойде и отлетя като скакалец в гореща нощ из парка в Сандански… Примерно.

Така де. Чаках го супер много време, вълнувах се, мечтаех, представях си какво и как… И за 2 дни го изживях!

img_20160418_145126_828.jpg

Тази година го приех по-„нормално“ (нормално като за мен, де). Не съм скимтяла или пищяла от радост, както миналата. Просто този път бях малко по-подготвена и закалена.

И пак се унасях при вълните от звуци, идващи от машинките. Едно такова кошерче, жужащо, творящо и шарещо се. Както водещият Дидо обича да казва: Жестоко!

Голяма гордост е за мен, че тази година разпознавах поне някои от татуистите. Наистина бяха брутално добри! Имам си и любимци – като онзи, който беше татуиран от-до например. Така и не си направих снимка с него, а беше страшно як!

През първия ден, докато си обикалях из щандовете, ме спряха гърци, за да се снимаме. Ей така! Толкова непринудени и лъчезарни хора, че ми стана още по-хубаво! Единият от тях беше изключително срамежлив:
img_20160418_145621_940.jpgОсвен на яки хора, попадах и на всякакви щури неща. Като Deadpool кецките и шапката:
img_20160416_183007.jpg
Запознах се и с хората, които правят най-страшните черепи. Уверих се, че не са истински, а от гипс (хух!). Оказа се, че правят някакви ненормални неща с отливките. Рисуват, украсяват… Направо вземат акъла! Материалите са ок за околната среда, а черепите си плачат да им намери човек местенце някъде из спалнята. Ако имах студио за татуировки или пиърсинг, със сигурност щях да имам поне един такъв череп. Поне!
img_20160416_141745_716.jpg

Някои от татуистите бяха прозряли идеята ми много по-рано от мен и си бяха донесли череп. Не питах истински ли е, но пък изглеждаше също толкова яко и нямаше как да не го щракна за спомен.
img_20160417_150012.jpg

Измежду всички томболи, награди, жужене, снимки, бири, полуголи хора, татуирани повече или по-малко, на сцената се случваха интересни неща. Едно от тях например беше забиването на Plastic Bo. Отдавна не бе ми се искало толкова да друсна едно хорце на кавъра им „Ти-ри-рам“. Вокалът е така сърцат, емоционален, крещящ и искрен, че се чудех него ли да гледам, музиката ли да слушам, танци ли да съчинявам.
img_20160418_145435_593.jpg
Публиката също беше в синхрон с музикантите. По някое време видях как едни лица мотаеха с фолио и хартиено тиксо друго лице. Пичове! „Креативност на макс“ биха казали възпитаниците на ФЖМК 😉

img_20160418_145259_836.jpg

Най-гениалното за мен си остава ей това съобщение на един от артистите на щанда му. Единствено непредвидеността на събитията ме спря от това, да си татуирам един Чаризард.

img_20160416_171721.jpg

Така поприключи Bulgaria Tattoo Expo.  Събитието, за което ще разказвам и на внуците. До тогава има адски много време, така че засега мога да разкажа, пишейки. И да се сетя отново как на груповите снимки ми стана толкова мъчно, че свършва, сякаш скъп приятел заминаваше някъде надалеч… Но ще се върне!  Другата година по това време! Нали?!

*И огромно БЛАГОДАРЯ на едни големи човеци, които винаги ми даваха поне 2 минути, за да си изредактирам нещата. И не само.