Как да (пре)живееш на общежитие в Студентски град

Всеки, който е живял на общежитие в Студентски град, знае, че в определен момент най-съкровеното му желание е просто да се изпари от това място. 

Денят, в който се изнесох от моето, беше паметен. И доста дълго очакван.

След 4 години, в които обитавах с познати и непознати онази стая с номер 209 (известна сред редовните й посетители като Mir Hostel), носталгията май е мъртва. Така си се роди.

Първият ми спомен от студентски град е булевардът пред УНСС, по чиято осова линия подтичвах, за да питам таксиджиите накъде е блокът ми, а часове по-късно си създадох още един първи спомен, сядайки на кафе в клуб Face с родителското тяло, докато всичко беше толкова шарено, шумно и цветно, че ми изглеждаше като курортче.

Е, тогава не знаех, че кафенето и въобще почти всички заведения там няма да бъдат моя любима дестинация за свободните вечери. Кварталът е предимно чалголюбиво място, в което едно време имаше легендарен Строежа, днес все още има Шедьовър, а за Маската не съм сигурна, но не е нещо специално. И един бивш Тукан, сега Саунд Уейв, в който се ходи на караоке.

Квартал на парадокса.
Когото и да попитате за живота в Студентски, ще ви каже, че денонощните магазини са супер якото предимство, и си е вярно. Кварталът бълва заведения за бързо хранене, дюнери, катми, пици. За кратко през последната година съществува брутално симпатична Шкембудка, но студентският организъм понася чесън като елемент на чесновия сос в дюнера, но не и в шкембенцето с чесънче и люто. Всъщност Студентски е квартал на парадокса. Същият парадокс около затварянето на Строежа, за който плакахме и пишехме сълзливи статуси, но реално минимално количество хора и фенове го посещавахме в последните му месеци студентство…

12319538_1064394353592419_474907869_n

Това е мястото, на което няма гладни улични кучета, но има доста гладни хора. Духовно.
Първата година си мислех, че на това място няма какво да се яде и мъкнех бабински манджи от село, голяма смешка, наистина. После открих топлата витрина във Фантастико, за която е доста спорно дали става или не за вечеря (това, което приятелски се усмихва в нея)…
И след това открих готварската печка, подарена от майка ми, което е поредният парадокс според правилата за обитаването на общежитията, според които не може да се внасят и ползват уреди…
Кажете го обаче на студентите през зимата в стаите със стари дограми, в които парното не е достатъчно, което от своя страна води до масовата употреба на духалки и всякакви печки, което пък от своя страна води до претоварване на елмрежата, което води до безтоково прекарване на вечерите и статус на домакинката в групата на блока: Знаем защо спира токът, не се правете, а преустановете употребата на духалки!

По този и други поводи си мисля как има някакви договорки с всякакви бизнесмени в квартала, защото ако общежитието ти няма обща кухня и нямаш условия за готвене в стаята, то се налага да си купуваш от заведения и магазини готови и не много ясни по произход и полезност неща. От друга страна това е мястото с най-много обществени перални (информация, получена от проверяващ подобни обекти служител), което показва необходимостта от перални в блоковете, които биха излизали по-евтино и удобно за студентите, но не и за бизнеса с перални там.

washmachine_music

В студентското общежитие най-често живеят хора, които смятат, че могат да пеят.
Правят го на висок глас и отворен прозорец (ако дограмата не е нова и не пропуска звук), обичат да крещят всякакви вулгаризми и тъпотии, най-вече докато имаш да учиш за изпит, опитваш се да заспиш или правиш нещо смислено. В какъвто и момент да го правят, все е досадно, но пък е основно забавление за жалко съществуващите (неу)зрелостници. Най-големи са междуметията, свирканията и скандиранията, когато угасне токът. Ако имаше устройства, превръщащи звука в електричество, нямаше да има нужда въобще от ЧЕЗ, ЕВН и пр.

В общежитията не се пести.
Водата винаги тече, защото майсторите идват седмица-две по-късно, ако въобще някой дойде, или някой си направи труда да подаде сигнал (да се запише в книгата за ремонтни дейности при портиерите).
Често съседите отгоре са толкова щедри, че те наводняват, което води до петна по стените, теч през дупката на парното и естествено теч от тавана в коридора. Майсторите все са заети, затова водата от горното казанче си тече свободно поне 10 дни, причинявайки ми гняв и тъга, както и смущения в съня от шуртенето.

В общежитието няма скрито-покрито.
Чува се всичко: от затваряне на прозорец, врата и шкафче, до оригване, пръцкане, стонове, кихане. Случвало ми се е да ми казват наздраве някои от съседите, когато кихам. Ако е прекалено тихо, то все ще се намери някой съсед  да чука по тръбите на парното, пресъздавайки сцена от хорър или просто тренирайки умението за ползване на морзова азбука, или просто придружавайки тананикането на някоя нова песен.
Рядко ви е нужен часовник за събуждане, защото вибрацията на алармата на съседа отгоре, е толкова силна, че върши чудесна работа.

В общежитието цари живот на щедрост.
Редовно някой си оставя боклука в коридора, гаси си фасовете на парното и освен смрад, има и остатъци. Често има хвърлени брошурки за чалга събития, по-често ги пъхат и под вратата. А много рядко може да се случи така, че някой да се изпишка в торбичка, която възпитано да остави в коридора, за което няма как да разберат всички, ако домакинката не пише отново в групата на блока за това „геройство„.

17040_1167627519998_3561102_n

В общежитието лично пространство не е нужно.
Затова най-често в стая за един живеят трима. За всички 4 години съжителствах с общо 5 девойки, които ме обогатиха откъм впечатления за различни райони на страната, включващи диалект, тренд в обличане и държание и пр. С нито една не си приличах по вкус за книги, музика и въобще не си пасвахме. В повечето случаи и на двете страни се налагаше да правят компромиси с музика (най-често на мен, защото всички могат да слушат чалга, но не и рок).
(Е, имало е и паметни моменти, в които разкривам някогашната си чалга натура, пускайки нещо от рода на „автомонтьор със златни ръце“, което така ме компроментира, че след това дълго време ми го напомнят…)

Студентското общежитие е мястото, на което често се случват и студентските тройки: двама правят секс, докато третият се прави, че спи. След първия път обикновено и двете страни претръпват, но никой никога не казва какво е чул.

Това е и мястото, на което можеш винаги да бъдеш приютен, особено ако в блока няма много контрол, в противен случай са от полза умения за катерене по стени и прозорци.

Тук се срещат човешкия вид с този на хлебарките и дървениците, макар за мен винаги да са били легенди и слухове, освен 2-3 случая, в които съм се запознавала с 2-3 хлебарки.

Това е и мястото, за което майка ми възкликва разтревожено:
Как ще живееш тук?!
А по-късно отправя хвалебствия по мой адрес, че успявам да живея там. Всъщност не е кой знае какво геройство, но… майки…

Животът в студентско общежитие не е толкова лош, докато имаш ниски критерии и все още имаш търпението да съжителстваш с всякакви откачалки. 

След този повратен момент е време за квартира.

Алилуя (бейбе)

10984264_10203617345983356_3775950170039728790_n

Advertisements

Учителката на 20, която не обичаше да чете

Рядко се впечатлявам дотолкова от нещо отрицателно, че да искам да пиша за него. Но си мисля, че вчера срещнах човек, който е абсолютен ходещ оксиморон.

Запознах се с една 20-годишна девойка, която се очакваше да преподава немски език на група кандидат-служители във фирма. Е, ако оставим настрани прекалената емоционалност, през която прозираше ЕГН-то на момичето, почти всичко си беше нормално. Преподаването все още не й беше сила, защото голяма част от времето преминаваше в саморедактиране на глас, което понижи с още една единица мнението ми и най-вече доверието ми в нейните възможности.

Мислех, че съм прекалено критична, водена от предразсъдъка за възрастта и т.н. Но най-голямото изумление преживях, когато, обсъждайки различни книги, учителката сподели, че тя не обича много да чете, даже хич. „Нямам никакво време“, това беше нейната причина. И се замислих…

Дали си на 20 години или не, какво би означавало да нямаш време за книги… Бих приела нямането на време като оправдание за непосещаване на барове и кино. Но… Да нямаш време, за да прочетеш една книжка, имайки предвид, че в София поне час от денонощието минава в пътуване и можеш да го направиш по-смислено от блеене през прозореца или цъкайки на телефона 2048 (или каквато и друга игра да е…).

Това е от малкото моменти в живота ми, в които съзнанието ми не е успявало и не е искало да приеме нещо за истина, а именно нямането на време за четене. И то, когато си на 20… И най-вече, когато си се заел с мисията да бъдеш учител, да вдъхновяваш, да променяш, да имаш цел, да си добродетел(ен).

Искрено ми стана мъчно и неудобно, че не е имало някого, който да отвори вратичката за книгите в живота на младото момиче. Защото би пропуснала толкова много, невъзможно да се замени с каквото и да било друго!

Затова…
ЧЕТЕТЕ!
Най-вече това, което ви харесва.

Порното не е това, което е!

Тъкмо завърших с огромни мъки получената за рождения си ден „Порно“ на Ървин Уелш.

Запознавам се с автора за първи път, нямам идея за какво иде реч, но съм чувала за популярността на „Трейнспотинг“.
По едно и също време започнах книгата и броя на L’Europeo със същото заглавие. Списанието добре, книгата съвсем не.

Тегаво за четене, а си представям, ако думите ги гледам във филм, колко по – интересно ще е. Най – вече колко по – малко време бих загубила.
Тази книга е от малкото, които наистина отчитам като загуба на време, а и на мотивация.

Нищо не успях да си взема от „Порно“, което е най – големият недостатък. И се чудя, гледайки оценките в Goodreads, дали на мен нещо не ми е наред или съм недорасла. Нямам идея. По – скоро съм любопитна кое не съм оценила, кое съм пропуснала да забележа, запомня, да ме впечатли.

Усещането след тази книга е същото, което изпитвам, когато се окаже, че театралната постановка е пълна с евтин хумор, просташки реплики, вулгарност и неестетичен секс.

Бих се радвала някой да ме опровергае. 

Всеки ден е Първи учебен ден

Един от личните ми мънички проекти е да наблюдавам хората, които ходят като публика на разни предавания.
Четвъртото място, на което трябваше да бъда статист (ще разберете защо не (o)станах след малко), беше „любимият“ на всички VIP Brother.
След като прочетох „1984“ на Джордж Оруел преди години, затвърдих мнението си, че шоу като това не е нещо, от което имам нужда и въобще, което има смисъл и си заслужава да се гледа. За да напредвам с личния си проект, а и за да видя колко изкуствено всъщност е всичко там, и как пред и зад камерата нещата са полярно различни, реших да отида.

Сред хората имаше всякакви, от деца до пенсионери. Изненадах се от двете момичета, които решаваха тест по любимия за мен от училище философски цикъл, а по – късно някаква леличка, виждайки че дочитам „Гняв“ на Стивън Кинг, дойде да си говорим за автора и татуировки. Пълни щуротии, които истински ме изненадаха, заради нивото, което по принцип не се забелязва на подобни места.

Връщайки се към статистването, бяхме около 300 човека, като така и не разбрах кои са хората от агенцията, наемаща публика. Нямаше указания, нито информация. Нищо. 
Понаредихме се на мястото, отредено на нейно величество Публиката и зачакахме. Дъждът обаче не почака и минута. Заваля. Обилно, стабилно, студено и неподсигурено. Обещаните според слуховете, които бяха основният източник на информация в малкото ни общество, дъждобрани и чадъри, ги нямаше. Търпението също ми се изчерпа за около 30 минути.
Шепа хора тръгнахме по средата на паузата между преките включвания и визитките на „ВИП“ – овете (които ме погнуся да гледам и слушам с целия измислен свят, в който се опитват да заблудят себе си и останалите, че живеят).
Върнахме се в някаква зала, където всички сваляха част от дрехите си, за да ги изстискат от литрите вода, която успя да намокри всичко по нас (включително и новия брой „L’Europeo“, за което най – съжалявам). Поседяхме около 30 минути, след което дойде някакъв привидно сух мъж, който със заповеднически тон ни приветства да излезем навън и обясни на всички, че трябва да завършим снимките.
Не почаках повече и тръгнах към пътя, където да стопирам или да повикам такси.
Това бе и вторият път, в който имам такова преживяване с дъжд и студ, но първият беше на Узана Фест и имахме поне палатка. Имаше го и приключенският дух!
Коли почти не минаваха, затова повикахме такси. Събрахме се четирима човека (имахме си страхотна баба с нас, която ме радваше всеки път с разказите си) и зачакахме заветното такси…

И защото в клас някога винаги пишехме изводи от историите или задачите: 
Изводи:
1. Никога повече какъвто и да е голям и малък брат, ако ще и да е най – ВИП в Галактиката!
2. Никога повече въпросната агенция СМАРТ КАСТ, чиито хора се оказаха не достатъчно смарт, че да оценят важността на хората – публика и да се отнесат към тях поне хуманно.
3. Предразсъдъците към платената публика изчезват с всяко събитие, а проектът ми се развива.

И, защото в „Светът на Мира“ винаги има щастлив край, то следващият пост ще разкаже за щастливия край на Първият учебен ден от 22 – рата ми година : ) 

Защо „Благодаря“?

Напоследък често ми се налага да кандидатствам за стажове, а доскоро често се налагаше  да пращам курсови работи по електронен път на преподавателите, защото бях в сесия.
Е, всичко минава бързо и не чак толкова трудно, но има нещо, което стои като въпрос в главата ми и крещи всеки път: Защо никой не си прави труда да благодари?

Един от забележителните ми преподаватели ни каза, че държи, когато й пращаме курсовите си проекти, да й пишем кои сме, да я поздравим и т.н., в противен случай въобще няма да си прави труда да чете работите.
И се оказа права.
Тя бе човекът, който пръв ме накара да се замисля колко е важно да бъдеш учтив и възпитан винаги, особено когато става въпрос за подобен тип комуникация, в който няма личен контакт, а се осъществява посредством неодушевен предмет.

Така и до днес, всеки път, когато пиша на някого за стаж, работа, курсова и пр. поздравявам, благодаря, моля – всичко, което изисква ситуацията.
Но как и защо са едва двама – трима хората, които отвръщат със същото отношение на моя труд?
Защо повечето не връщат мейл, че са получили файла, че са го отворили, или че не се интересуват от моите търсения?
Демотивиращо е всеки път, когато не получа потвърждение за получената курсова работа.
След това как да бъда респектирана от преподавателя или човека от дадена институция, когато той не уважава моя труд?
В утопичния за мен свят всеки път бих получавала поне едно „Благодаря“, а когато не съм одобрена за изпит / стаж / работа, то бих получила и онзи така мечтан фийдбек, за да мога следващия път да съм по – добра и за да познавам своите силни и слаби страни.

Вярвам, че един ден хората около мен ще бъдат като този в представите ми!

Благодаря, читателю, че стигна до края на това не чак толкова позитивно писание днес!

#100HappyDays = 100 пъти по – пристрастен към социалките

Преди дни завърших т. нар. „предизвикателство“ #100HappyDays. Исках да пиша още тогава, но сякаш нямах мотивация или ключе, което да предизвика словоизлиянието. Е, след като гледах видеото по -долу , всичко се подреди, знам какво имам да кажа.
Нито едно предизвикателство, което е свързано със социалните мрежи, не би произвело истинско щастие, защото социалките са просто отражение. Единствено, ако предизвикателството не е да спреш да ги ползваш за 100 дни и пр.
Причината да започна беше по – скоро любопитство дали ще издържа 100 дни да измислям неща, хем малки, хем радостни, а и най – вече наградата, която все още си чакам.

През всички 100 дни имаше такива, в които имах поне 5 причини да съм наистина щастлива и изпадах в колебание кое да избера. А, както знаем, близнаците трудно взимат решения.

Но адът е тогава, когато денят е супер скучен, бавен и празен, или просто 20 неща са се сгъбили, и по дяволите всички хепи дейс, няма да бъда щастлива и няма да снимам и качвам нищо!
Е, и тогава измислях някаква глупост и настройвах емоциите си на щастие.

Тогава се замислих, че това са просто някакъв хаштаг и някакъв кадър, някакво описание. Нищо повече. На никого не му пука дали съм гледала як филм или не, на мен също не ми пука дали съм щастлива от факта. Крайната цел е да бъде харесано. Това е зависимостта, за която цял ден сякаш всички пишат и споделят. Парадоксът е, че се оплакваме от facebook във facebook!

На всеки, който се чуди, дали да започне „предизвикателството“, ще дам съвет: DON’T DO IT! JUST DON’T!

След изминалите 100 дни не се чувствам по – сигурно в постоянството си, нито по – щастлива. Почувствах се по – зависима от това всеки ден да качвам, да споделям, да правя личния си живот достояние на всички, защото естествено в условието на предизвикателството пише, че снимките трябва да бъдат споделени публично.

А и човек не може и не бива да бъде всеки ден щастлив. Колкото и голям оптимист да си (а аз съм вече 2 десетилетия+), онези моменти, в които преживяваш някаква вътрешна криза, когато не искаш да говориш, и всичко сякаш се разпада, са моментите, след които се съживяваш и се радваш, че нещо около теб грее и го има!

*В условието на предизвикателството пише, че може просто да изпратим снимките на мейла им, което би ограничило публичността на цялото събитие, но едва ли някой го е направил, нито аз бих, заради именно тези вдигнати палци, към които сме пристрастени.

Какво не казах за бала си, а трябваше.

От деня на завършването ми до ден днешен винаги по това време на годината се започва трескаво празнословие за предстоящите, настоящите или отминалите балове. Класациите със снимки, с бюджети за подготовката на събитието са на преден план. А видео материалите, в които участва една достойна представителна извадка от абитуриентите, запълват последните минути на новинарските емисии.

Навсякъде чета едно и също. „Пир по време на чума в най-бедната страна в ЕС”, „Панаир на суетата”, „Абитуриентски балове 2014: Българското четмо и писмо в калта зад лимузината”, Във всеки материал се чувствам дискриминирана. Малцина си позволяват да споменат, че има и „други”, „различни”. Но те не са толкова малко. Просто за тях не се говори, защото никой няма да чете и да гледа. По-интересно е да се провокират подигравки, да се толерира низкото поведение и евтиното излъчване, заплатено с многоцифрена сума български левове. И по-мотивиращо за бъдещите зрелостници, но само по документ, е да видят, че имат много съидейници в мисията да превърнат балната вечер на всички свои съученици във вечер на кич, много чалга, летящи салфетки и никакви обноски. Това е нощта, в която маските се свалят, заменени с много повече грим и високи обувки, но оскъдно възпитание и липсващ морал.

Но не за вече описаните в стотиците материали, генериращи хиляди прочитания и също толкова много коментари, ще говоря тук. Връщам се към всички дискриминирани в писанията на журналистическите умове. От другата страна на кича и скандалните облекла, са учениците, които ще се превърнат в зрелостници. Тези, които ще дърпат страната напред или поне встрани, за да избегнат поредната локва. Онези, които ще отидат да учат в чужбина и ще се върнат, за да дадат на страната си повече, отколкото тя им е дала. Всички те не изгарят от желание да отидат на бала си. Правят го, за да си кажат довиждане с любимите учители, с които ще се видят след няколко месеца отново, когато се върнат в любимата гимназия, защото ще си липсват взаимно. Тези бъдещи не просто „държавни поръчки”, а истински студенти, мотивирани и нетърпеливи за академичната среда, правят поредния компромис със себе си, заради масата. Те винаги са били аутсайдери, винаги са мразени в класа, защото са били искрени в желанието си да покажат добри резултати в часовете, на олимпиади и винаги са жонглирали с уроци, домашни, извънкласни дейности и социален живот много успешно. Те са онези, заради които целият клас е бил наричан първенец на випуска и също са онези, по чиято липса на вина, са отговаряли за провиненията на една друга част от съучениците им.

На тях училищата дължат успехите си, учителите успешно завършените проекти, на тях всички онези пируващи в балната нощ дължат оценките си. Защото онези три момичета, които искаха да научат повече по немски език, не успяваха, защото всички други бяха на първо ниво, и нямаше как учителката да се клонира, за да изпитва различно, да преподава различно. Нито имаше възможност да провежда целия час на немски, защото щеше да дискриминира повече от трима. Това е другата страна на монетата, която никой не обръща с лице нагоре, защото онази малка група, която тегли каруцата, е онази, която бива забравяна, дискриминирана, за да не се омаловажи масата, същата онази маса, която ще се поклаща в ритъма на чалга хитовете, размятайки фусти, пърхайки с мигли.

Тази година нещо се пробуди. Будните умове се събудиха, направиха нещо. Няколко училища взеха решението да бъдат просто с еднакви тениски и да дарят част или целия от заделения семеен бюджет за облекло, и да помогнат на деца в неравностойно положение. Това е жест, достоен за адмирации, пример, който заслужава да бъде последван. Това е един от възможните избори, които можем да направим. Но нещо по-дълбоко трябва да се промени.  Защото балът е веднъж в живота, абитуриентската рокля или костюм също са веднъж в живота, но чалгата за някои е присъда. И колкото и добри каузи да има, ако чалгата е в душите ни, то и милиард хаштагове с тениска на бала няма да бъдат достатъчни. Нито поредната статия за омаскарени абитуриенти ще засрами безсрамните двойкаджии.

Очаквам в следващите години ожесточена борба между онези, които са готови да дадат и да пожертват евтиното си великолепие в името на доброто, и онези, които за нищо на света няма да пропуснат да се покажат в новите си лъскави пайетки. Отново ще има разделение, с по – голяма пропаст, защото злото няма да допусне доброто да победи. Това не е приказка, няма и да бъде. Докато мислим провинциално никое земетресение не ще бъде способно да ни уплаши и да спре самоубийственото ни поведение, не за тялото, а за душата ни. Гниещи черни дробове и гниещи ценности. И в навечерието на евроизборите една гниеща система. Урните са вечни, а ние в тях също ще бъдем такива. Без история.