Аз знам, че нищо не знам, и не се срамувам от това

Когато бях в училище, да кажем, около 15-18-годишна, се страхувах да питам „Какво е това?”. Или „Къде е това?”. Или „Какво означава?”. В един момент толкова си бях втълпила, че трябва да знам всичко, че се срамувах от това да не знам нещо. Дълго време живеех с усещането, че не знам толкова много неща, но и се срамувах от това, бях потисната и с ниско самочувствие.

В часовете по философия често цитирахме Сократ с „Аз знам, че нищо не знам”. И въпреки това, повтаряйки тази мисъл, не успях да преодолея това чувство за малоценност или по-скоро за незнание. Сигурно този етап от живота на израстващия човек е нещо нормално. Нямам представа. Но днес се сещам как вече не се притеснявам да попитам за значението на нещо, за местоположението на нещо (град или забележителност) и за приложението на друго.

Едно от ключовите ми запознанства беше с човек, който знаеше това, което и аз знам, но беше запознат и с много повече факти, теория, имаше и повече опит. Това беше така необходимата ми комуникация, в която аз бях ученикът, а другият учителят, с цел не да бъда изпитвана, а единствено да бъда научена и то не нарочно. Просто бях една попиваща гъба, която не само възприемаше информация, но и не се страхуваше да пита. Точно тогава започнах да задавам милион и един въпроси!

Това, скъпи деца и възрастни, е ценно! Не се свенете да признаете пред себе си, а и пред другите, че нещо ви е убягнало. Всеки от нас има различни интереси и насока, в която иска да се развива, затова и „багажът”, с който пътуваме е различен. И това, че някой е пропуснал някоя важна част в училище не е голяма работа, ако той има желание да навакса пропуснатото.

Най-важно е желанието за подобряване, за научаване, за задаване на въпроси, за търсене на отговори. И другото важно нещо, за да бъдете в мир със себе си, е да приемете, че винаги ще има какво ново да научите, но и няма нужда да се притеснявате от това, че още не сте го научили.

Днес, когато не знам нещо, питам или човека срещу себе си или интернет. И не се срамувам да вдигна ръка с въпроса: „Извинете, какво означава това?”. Опитайте се и вие, ще ви стане по-леко, а и ще научите още повече за себе си и за света!

И моля ви, не казвайте на децата, че да не знаеш нещо е срамота! Насърчавайте ги да търсят, да учат, да четат, най-вече когато виждате, че нещо ги вълнува истински! Именно нещата, които са ни интересни, са тези, които най-лесно научаваме. А покрай тях може да се запознаем и с други на пръв поглед безинтересни за нас неща, но ценни!

Защото днес познанието е най-важният и скъп капитал, който е по-добре да споделим с другите, вместо да го пазим само за себе си!

*Текстът е вдъхновен от няколко интервюта за работа и много скъпи приятели.*

Advertisements

Да преживееш разказ на Едгар Алън По

Случайно попадам преди минути на текст по повод годишнината от рождението на най-великия писател на ужаса (и не само) и се сещам за случката отпреди няколко години, която ще помня и до гроба си. 

Може би беше лятото на 2012 година, когато се бях зарибила да чета негови разкази. Имах подръка сборника „Разкази с неочакван край“. Четейки, съвсем в реда на нещата ме побиваха тръпки, а и бях сама в цялата къща. Това, сочи моят опит, никога не е най-подходящата обстановка за четене на страшни разкази. На всичко отгоре точно по това време имах и домашен любимец с благозвучното име Демон, черен на цвят. Исках да го повикам, за да не съм сама, но не ми се викаха демони точно тази вечер… А той все още не бе достигнал възрастта, в която да осъзнае, че викат точно него с „Мац-мааац-маааац-маааааац“ в продължение на 5 минути.

Последният разказ, който прочетох за тази вечер беше „Черният котарак„, написан през 1843г. (Препоръчвам първо да го прочетете, за да добиете по-ясна представа  и за моята случка.)

Прочетох разказа и затворих книгата, отбелязвайки си старателно къде точно съм стигнала. Бях втрещено-погнусена и доста уплашена от историята за черния котарак, на който стопанинът му изважда окото. Побързах да се завия презглава с чаршафа, въпреки лятната горещина, и да заспя.

Дотук всичко беше наред. Или поне аз така си мислех, докато съм си сънувала ужасии.

На сутринта се събудих, облекчена, че съм жива и че вече е светло и НЕ МЕ Е СТРАХ! (До следващата вечер, де.)
Ритуално излязох на балкона, за да повикам Демон. Разбрах, че ме е чул и идва. Задаваше се от другия край на балкона с бавни стъпки, в началото виждайки само сянката му. Накуцваше и мяучеше леко болнаво.
Като се приближи, установих разликите между моя Демон от вчера и приликите с Плутон (котаракът от разказа):
Демон вече не само куцаше и имаше рани по тялото, но имаше само едно око.

Котката ми ОЧЕВАДНО не беше добре.

И до ден днешен не знам какво се бе случило с нея. Но знам, че вече внимавам какво чета. 

1186981_10200509822777218_817242189_n

 * Заглавната картинка е дело на KlarEm

 

Коледен дух в картички

Вчера получих първата си за тази година, а и може би първата въобще за последните няколко, коледна картичка.

Миналата година без каквито и да е признаци, внезапно се „заразих“ с необичаен за възрастта си (по думите на майка ми) коледен дух, който се изразяваше в рязане, сгъване, рисуване, оцветяване и надписване на картички. Тогава прецених, че най-пестящи критиките си и даряващи благодарностите си ще бъдат бабите, затова и само те получиха от тях.
wp-1450718711639.jpg

Тази година отново се заразих. По-скоро вече съм постоянен носител на коледния дух в картички, като на всичкото отгоре една свежа приятелка подсили нетърпението ми да творя.
Да се мъдрят подобни неща не е лесна работа. Особено когато нямаш въображение, с което сам да измислиш какво да изобразиш. Е, в интернет има всичко, най-вече „50 идеи за картички за гийк/нърд приятели“, каквито са повечето мои такива…
Така успях съвсем безинцидентно да открия най-подходящата за всекиго идея, която да прерисувам на моите картички.
Дори да звучи олдскул и смахнато, на практика картичкомайсторенето е голямо вдъхновение и забава. 
Картичкомайсторенето  тренира търпението и предизвиква законите на Мърфи: В последния момент, за най-важната картичка (обещана на свежата приятелка), свършва зеленият цвят хартия за елхата и е време за експерименти с пастели и каквото има подръка.

Моят резултат е предимно удовлетворяващ 5-годишни адресати.
Но въпреки всичко, усмивките и прегръдките на приятелите, получили коледния ми дух в картички, са най-ценното и запомнящо се.
И най-вече причината да изрязвам, лепя и рисувам и следващата Коледа!
Дори нямам търпение!

Как се става супергерой с книга-игра

Днес пиша за нещо необичайно. Необичайно за мен, а и за много от хората, които познавам. И все пак не толкова необичайно за събитието, което посетих в петък (30.10.2015).

За първи път присъствах на премиера на книга-игра и откриване на първата книжарница (за мен е по-скоро храм) за книги-игри у нас, може би на Балканите, че защо не и в целия свят.
Поне съм сигурна, че в моя свят това е първото такова място.

Книжен център „Славейков“ се намира в безистена на едноименния площад. Там може да се сдобиете с най-новите книги-игри, да почетете от библиотеката с по-стари и още по-легендарни заглавия, а на втория етаж може да преживеете това, което преживях и аз: щастие до тавана (буквално) от всички комикси и невероятни заглавия там. Това, което виждате на снимката, вече е заплюто (преносно)!

ploshtad_slaveikov

Премиерата на книгата-играГрадска вещица. Ловец на таласъми“ премина в разглеждане на купчинките с книги-игри, въодушевление с много междуметия и в разговори с авторката на „Градска вещица“ Върджил Дриймънд, която ни остави това мистериозно пожелание заедно с подписа си.
IMG_20151102_223437

Ако все още не сте разгръщали книга-игра, направете го!

За протокола: това ми е трета или четвърта книга-игра, която чета. Както с „Градска вещица“, така и с всички, четени/играни преди това, не успях да спечеля от първия път. Даже нито от втория. Всъщност досега не съм побеждавала злото. Да, знам, тъжно е.
Но точно там се появява предизвикателството на този тип четиво-игра. Дали ще се откажеш или ще се нахъсаш да им покажеш на злодеите, че не могат да те откажат. Така де. Въпросът е да играеш или не? С книгата-игра можеш така да си тестваш волята и търпението, както с нищо друго. Защото само от теб зависи дали ще победиш, дали ще разбереш какво се случва накрая (различно от това да те затрият под една или друга форма).

Книгата-игра е приключение, спотайващо се между страниците, на което можеш да се отправиш единствено, ако имаш достатъчно търпение и повечко късмет, за да попаднеш на точните страници.

knigi-igri Както каза самата авторка, това е мястото, в което ти самият си герой. И винаги можеш да поправиш нещата. Този аргумент е за тези, които не вярват в супергероите днес.
Е, хайде, вземете една книга- игра (поне) и повярвайте, защото вие сте тези герои и сте супер!

А на мен ми остава да направя поне още един опит в желанието си да стана супергероинята в книгата.
КаЧао!

P.S. В книгата е вложила своя труд и една прекрасна художничкаАлександра Петрук, в чиито животинки се влюбих от пръв поглед!
alexandra_petruk IMG_20151102_223529

За бутилките и хората

Преди много години, когато бях в осмо-девети клас, с една от двете ми любими Марийки, бяхме избрани от учителката ни по биология за участие в състезание „Водата – извор на живот“ в Бургас и съвсем (не)очаквано след дни на репетиции, пот и сълзи, се представихме феноменално добре и журито ни възнагради с първото място.

Години след тази паметна дата, още изпитвам дълбоко уважение към нейно величество Водата, ценните й качества и най-вече незаменимото й значение за живота на планетата. И тази сутрин спрях кранчето, докато си миех зъбите, предпочетох бърз душ пред дълъг и си напълних еко бутилката с чешмяна вода. Ето още няколко съвета за пестене на ценния ресурс:

За да напиша всичко това и оставащото по темата, ме провокира един материал, който препоръчвам на всеки, за да се замисли за малките неща, които, ако бъдат предприети, биха променили много други след тях. В този материал се говори за чешмяната и бутилираната вода, за това, как сме позабравили, че сядайки в заведение, можем да си поръчаме просто чаша вода, спестявайки на природата тонове пластмаса, а на себе си безсмислено похарчени левчета.

Личният ми опит сочи, че винаги, когато нося бутилката вода със себе си, нямам нужда от закупуване на бутилирана вода, а имайки предвид това, че подобна бутилка се употребява години наред (моята е с трайност 3), то екосъобразното ежедневие е с +1 точка. Откакто имам такава опция за постоянен достъп до вода, започнах да забелязвам всички еднократни бутилки, които хората купуват и разнасят със себе си, които за съжаление са в пъти повече от тези за многократна употреба.

Полезните ефекти от скромната ми инвестиция от 2.50лв. за въпросната бутилка не се изчерпват дотук: вече не е необходимо, когато ходя на събитие, дори и кафене, да си поръчвам вода или нещо за пиене, ако не усещам такава нужда. Едва ли и внасянето на бутилка с чешмяна вода се смята за нарушение на повечето „правила“ в заведенията за невнасяне на напитки отвън. Имах и такъв случай, опитвайки се да вляза на концерт в клуб Алкохол на Каваци, когато умишлено бях изпразнила бутилките, но подробността, че са за многократна употреба ми спести спора с охраната и разделянето с любимата извъндомашна екипировка.

Конкретно по въпроса с чешмяната вода от метариала, който споделих по-горе, имам няколко случки:
Сядайки в кафене най-често си поръчвам фрапе, което винаги допълвам с поне 1 чаша вода. Защото е наистина безумно да си поръчвам цяла бутилка, решавам, че не би било проблем да помоля за чаша вода. Досега това съм го поръчвала в Сандански и София (и Бургас може би, не помня точно), и най-често служителите ме гледат с лека изненада и объркване от сорта на: „Искате да Ви отворим бутилка минерална вода и да Ви я сипем в чашата?“ и „Ама обикновена чешмяна, от чешмата, от крана, там дето мием чинийките…?“.
Аз обаче предпочитам да създам лек дискомфорт у служителите, вместо да си причиня чувство за вина, задето съм „улеснила“ някого, плащайки за чаша вода от бутилка, и си поръчвам просто чаша чешмяна вода. Когато нося със себе си бутилката (гледам да не я забравям, защото усещането да нямаш вода със себе си, когато си жаден, е ужасно), просто отпивам от нея.

За десерт, както един любим преподавател в университета винаги казваше, ще споделя единствената реклама на българска бутилирана вода, която ме е впечатлявала, заради по-глобалния смисъл, заложен в нея, или поне, който аз откривам – Водата като (без)ценност в съществуването на всичко.
11825555_1629099717345227_4076833082024605102_n
Към всеки, стигнал до тук, отправям и своето предизвикателство:
Следващия път си поръчайте като подарък бутилка за многократна употреба  или сами си подарете такава, а на поредния служител в кафенето подарете една минута размисъл, поръчвайки си чаша чешмяна вода! 

* Защото всяка кап(ач)ка има значение!  

Бургаски вечери, събитието на годината и духът от бутилката

Всички около мен знаят колко много обичам сефтетата. И концертите също.
Тази година е не само супер силна откъм концерти, но и откъм сефтета.
За първи път съм на Spirit Of Burgas и това е моето събитие на годината!

spirit-of-burgas

Последните 4 дни от изминалата седмица бяха наистина тежки. Най-тежките ми досега.

За 3 вечери изживях 3 концерта

Всичко започва от София, по-точно от изхода в посока Бургас, откъдето хванахме стопа. Най-късметлийският стоп в кратката ми стопаджийска биография (този ми бе четвърти, може би). За 5 часа бяхме в Бургас, сменяйки 3 коли:

hitchiking

Кола №1 от София до Пловдив, карана от един супер бързащ за работна среща младеж с ван, в който се запознахме с още двама стопаджии, насочили се към Каваци за концерта на Dubioza Kolektiv… Той ни разказа за други стопаджии, които е качвал, като например попа, който не само редовно пътува, но и винаги щом влезе в колата, я освещава за здраве, търси 2 лв. за услугата и моли да му спрат ей там на отбивката за селото… Наистина се впечатлявам от хора като този, които споделят не само автомобилното пространство с непознати, вдигнали палец на пътя, но и времето, историите си и въобще енергията си…

Кола №2 от Пловдив до Ямбол, в която ни приюти най-добрият пожарникар, когото някога съм срещала и познавала… Той ни задаваше гатанки, разказваше истории от професионалния и личния си живот и дори наруши професионалното правило да не качва хора, които не са служители, но ние сме толкова готини, че се смилил над нас… Едно време, ни разказа, че пътували доста на стоп, после имало период, в който нямало подобна практика, заради промяната в обществено-политическата обстановка и несигурността, но в последните години, по думите му, все повече хора избирали този начин на придвижване. С благодарности се сбогувахме с него, за да стигнем до…

Кола №3, която ни заведе до Бургас, като този път добротворците бяха семейство, мъж и жена, доста разговорливи, питащи, разказващи, с нетипично чувство за хумор, чиито деца, както ни споделиха, също пътували към Каваци за концерта вечерта. Осведомиха ни за цвета, модела и номера на колата, с която пътуват наследниците им, като предложиха да дадат и номерата им, за да им се обадим и запознаем… Е, засмяхме се, тактично пропускайки специалното предложение, защото едва ли би било възпитано да се натресем и на децата, след като вече сме в колата на родителите…

След всичките спътници, с които се срещнахме, и разговорите, стигнахме до извода, че предимно бивши стопаджии качват настоящи такива, защото „знаят какво е„. А по време на пътуването, видяхме толкова много други стопиращи, че имах чувството, че половин България се е запътила към морето да пее и танцува с така очакваните групи този уикенд.

Придвижването до Каваци се оказа почти толкова дълго, колкото това от София до Бургас, но с много повече мъки, смяна на автобуси, пешеходене през Созопол (който виждам за първи път, но не бих пожелала да посетя отново, заради цялата сергийщина, чевермета по улицата и въобще безвкусица, малтретирани коне, впрегнати в карети за разглезените туристи и пр…).

kavaci-beach

Каваци се оказа хубаво място. Плажът е приятен, особено подходящ за нощуване в спални чували, къпане в морето и най-вече за концерт на Dubioza Kolektiv!
Задължително е да се опита сръбската скара на входа на плажа, грижливо рекламирана и приготвена от сърбина, чието име не разбрахме, но който прави такива плескавици (300 грама парчето), че не само може да убиеш човек с цялото нещо, включващо питка и салати, но и можеш да се осмъртиш от ядене. Той ни разказа за фестивала на сръбската скара „Рощилияда“ в Лесковац, на който се провеждат състезания по надяждане, правят (и се ядат) плескавици, пие се, въобще голяма забава и чревоугодничество пада, а самият той е шампион за 2014 по правене на плескавици. Това е и събитието, което директно влиза в следващите ни 100 неща за 2016 година.

SAM_2834

След кратката почивка, в която полежахме и поспахме, където сварим, започна да се здрачава. На сцената излизат Миленита и компания – време да поседим на плажа, следват Уикеда, които продължиха повече от необходимото, ама не се оплакваме, защото бяха оригинални и подгряващо-забавни, както винаги, за да доживеем да видим за пореден път (за мен трети) Dubioza Kolektiv. Излишно е да изпадам в подробности, но това е бандата, която няма да ми омръзне да слушам и гледам на живо! Умопомрачително живи, скачащи, комуникиращи с публиката. А живото изпълнение е в пъти по-добро от слушането им на запис, защото може да се чуе и усети всеки инструмент, отделят се минути за импровизации и въобще балканският дух излиза от всички бутилки, минава през всички изпушени неща и се разбива като вълни в телата и мозъците ни!

dubioza-kolektiv-kavaci-beach

Естествено има лудо скачащи хора пред нас, единият от които си забива зверски лакътя във веждата ми (за щастие непродупчената), за да ми остави отчетлива болка за следващите дни и лека подутина. Макар това леко да прекъсва водопада от емоции и щастие, минути по-късно се радвам отново, усещайки все по-сериозната умора. Вечерта приключва някъде по плажа, в спален чувал, леко на завет, за да се окаже на сутринта, че временните трупове по плажа са много повече. Това е моментът, в който ми става адски забавно, че хората на този концерт си приличаме много повече от споделяния общ вкус към музиката. И наистина ме радва фактът, че има толкова много, които просто опъват кърпи или чували на плажа и полагат песъчливи крайници, за да вземат малката си доза сън.

sleeping-beach-kavaci

На следващия ден е денят, в който Роби Уилямс се представя поне веднъж, разказвайки, пеейки, танцувайки. Не съм от най-запалените му фенове, но се оказва, че шоуто е по-добро от очакваното. Парчетата ни водят на приключение през романтични гори, диви плажове, настръхване на кожата, хиляди крещящи гърла, смях и шеги, разляти питиета… Колкото и хиперболизирано да звучи позитивизмът ми често, не съм очаквала да се добера до събитието на годината, на което ще гледам Robbie Williams и суперските Kasabian! Всяка минута си заслужава! Том, вокалистът на Kasabian има толкова запомнящ се и неповторим глас, a Серджио изглежда толкова неземно, танцува супер странно и скача като животно… Парчетата, с които ни унищожават, за да възкръснем, са от добри по-добри, и само гравитацията ни спира от това при всяко отскачане да полетим във въздуха.

spirit-of-burgas

Двете вечери са толкова различни и толкова ценни за мен, че след последния звук от бандата втората вечер, се чувствам като корабокрушенец, преживял най-страшното и завладяващо пътуване. Няма по-як концерт от този на плажа, докато вятърът те гъделичка, носещ песъчинки, а в паузите се чуват гонещите се вълни. Бургас отново е първият най-добър град за живеене и концертване за мен, а Spirit of Burgas го направи още по-любим!
Радвам се, че организаторите, въпреки всички недостатъци, които част от посетителите отчитат, успяха да ни доведат на морето изпълнители, които са на върха, успявайки да ни впечатлят, на което им отвръщаме и ние като най-добрата и емоционална публика.
За съжаление пропускам повечето от подгряващите банди, от които втората вечер имам толкова любими: Jin Monic и Hayes & Y.

spirit-of-burgas-kasabian

Приключението поприключва на пейки в морската градина, където полагаме морни тела и замаяни глава, за да съберем сили за най-куция 3-часов стоп, който завършва с 3-часово споделено пътуване до София.

(Въпреки щастието, разочарованието ми също се появи няколко пъти: когато в 10 сутринта в Бургас никой не искаше да ни направи от най-якия сладолед на машина или пък да ни сипе от старата градска лимонада, и въобще в 10 и малко никой не беше започнал да работи. Което е повече от озадачаващо, имайки предвид работното време в родния ми курортен Сандански.)

too-hot

Междувременно успяхме да се видим с приятели, танцувахме под звуците на уличните музиканти от София (Исус & ко.), пропуснахме да плажуваме, заради червения флаг, нахранихме най-хубавото коте на гарата в Карнобат, ядохме най-вкусните голи праскови в Созопол, взех си книга на Хенри Милър от главната в Бургас, направихме си обща снимка в морето с единия вокал на Dubioza, ама без той да разбере (и да иска също), както и видяхме екран, показващ 58 градуса, които сутринта се усещаха най-много като 20…

karnobat-catkarnobat-railway

Благодаря на вселената, че бе така добра да ме сътвори точно тук и сега, за да преживея всичко това! 

P.S. След всички пропътувани и най-вече извървени километри се роди и новият ни житейски девиз: „Няма нещо, което да не може да бъде изходено!“, чийто край в последствие се модифицира на „…извървяно“, поради двусмислицата : )

Кърменето на обществени места: къде всъщност е проблемът

Да се прочете и да се осмисли.

Царството на Бу

От два дена интернет жужи, бръмчи и избухва все по-силно покрай прецедент за България: майка заведе дело за дискриминация срещу нея, защото охрана в столичен МОЛ я е накарала да напусне сградата, когато се опитала да накърми бебето си.

Това се превърна в новина номер едно за нула време. Обикаля ежедневниците, националните телевизии, форуми, Фейсбук страници. Мненията са изключително разнопосочни, но като цяло има три основни модела: кърменето е нещо нормално и майката е в правото си; че кърменето е хубава работа, ама ако може, да не го виждаме, чуваме и разбираме; и накрая, абсурд, с право са я изгонили, какво ми се е разкърмила на обществено място. В медиите се експлоатира тая благодатна тема основно откъм гледната точка на скандала: има ли дискриминация? „Прилично“ ли е да се кърми на обществено място? Не е там проблемът обаче.

Проблемът не е и в това, че майка е кърмила на…

View original post 1 443 more words

За историята без статистика и „На Западния фронт нищо ново“

„Но никой в училище не ни научи как да палим цигара в дъжд и буря, как да разпалваме огън от мокро дърво… или че е по-добре да се мушне щикът в корема, защото между ребрата се заклещва.“ 

В училище се учи история. Не ми е от любимите предмети. Някак суховато, прекалено много години, имена. Същото като по новините. Само статистика.

„На Западния фронт нищо ново“ е първата книга за историческо събитие, която чета. Четиво почти лишено от статистика, но пропито с много кръв, сълзи, пот и преживяно.

Разколебана съм дали да говоря с възхищение за автора и таланта му или да съжалявам, че този „талант“ отприщва не друго, а смъртта. Смъртта, душевната, докато са на по 18 – 20 години. Принудени да се бият, изтръгнати като зародиш от утробата на майката – живот.

Все си мисля, че съм си представяла какво е войната. Тя е трагична, продължителна, с незаличими следи. Войната, която като пролетна слана, сбръчква, съсухря и отнема живеца в зелените току – що поникнали стръкчета.

„Гранати, газови облаци и танкови флотилии – премазване, разкъсване, смърт.
Дизентерия, грип, тиф – гърчове, повръщане, изгаряне, смърт.
Окопи, лазарети, братски могили – други възможности не съществуват.“ 

Войната, която превръща младежи в старци. Изсмуква смисълът им за живот, отнема приятелството, поставя Берлинска стена между семейството и синовете.

Войната, в която спасението от ментално самоуинищожение не рядко е иронията. Да, книгата има и своите забавни моменти. Някои от тях чета със сълзи от смях. Следващият абзац обаче отново връща мъглата и студа на войната. И сълзите, но не от смях.

За мен книгата е най – ценният източник на достоверна, преживяна информация. Тежка, заради реалността. Неудобна на държавните машини, пропагандиращи войната като символ на героизъм.

И е хубаво, ако в училище започнат да включват и истории без статистика, но с повече лична история, за да знаят занапред поколенията, че животът е по – ценен и винаги трябва да бъде такъв.

„Сега за първи път виждам, че и ти си човек като мен. Мислех си за гранатите в ръцете ви, за вашите щикове и вашите пушки, сега виждам вашия живот, лицето ви и нашето приятелство. Прости ми, другарю. Ние винаги го виждаме твърде късно. Защо те никога не ни казват, че и вие сте бедни дяволи като нас, че вашите майки също са разтревожени, както нашите, че и ние също се страхуваме от смъртта, също умираме и споделяме същата мъка.“

Святсепшън: „Светът на Софи“ в „Светът на Мира“

Удоволствието от препрочитането.
Едва последните 2 седмици го усетих. Макар да имах откъслечни спомени за любимата си книга „Светът на Софи“, преживях всичко отново.

Разликата беше като да се живеят два различни живота.
Различни приоритети.
Различни гледни точки. 

Първият ми досег с книгата бе преди 4 години, подготвяйки се усилено за матурата по философия. Това бе най – добрият материал за теоретична подготовка, който се възприема лесно, подправен с приятни примери. А художествената част улеснява четенето и запомнянето.
Е, тогава явно не съм обърнала никакво внимание на историята за живота на Софи. Или по – скоро за света й. (Нищо няма да издавам, може да продължавате с четенето по – надолу!)
Тогава изчетох книгата за 3 дни, часове наред четене, водене на записки. А резултатите по – късно: почти изписана тетрадка с история на философията, взета почти отлично матура по философия и любима книга.

Ако някак случайно сте пропуснали заглавието, поправете се!
„Светът на Софи“ е за историята на философията, историята на човечеството, на планетата, на разума, поставяща безброй въпроси за настоящето и бъдещето.

Едва ли има нещо случайно в това, че избрах блогът ми да се казва „Светът на Мира“. Но това се случи несъзнателно, а едва 2 години след създаването му осъзнах как подсъзнанието ми е сътворило най – доброто име, аналогично на най – добрата книга за мен.

Книгата е за всеки от нас. В нея може да се намери съкровище или просто огледало за света около нас. А историята на героите в нея е вълнуващата част, с която очарова талантливият норвежки автор Юстайн Гордер.

За умните зъбки и въпросите

За пореден път днес на публично място ме попитаха дали ще ходя на зъболекар. Не спира да ме учудва, че този въпрос ми се задава винаги, когато нося със себе си четка и паста, или докато си мия зъбите в обществена тоалетна или в офиса.

Честно казано ме дразни. Един и същи въпрос. Една и съща представа за миенето на зъбите.
Погрешна. Зъбите не се мият само сутрин за свеж дъх или само вечер, или и двете. Както и само преди зъболекар.

Когато преди месец бях на посещение при моята зъболекарка, я запитах:
Как така зъбите различават сладкото и шоколада и започват да болят!?
Отговорът беше, че всичко, съдържащо захар – плодова или не, съдържа киселина, която при попадане върху зъбите, започва да разгражда. А и не само захарта.

Разбрах още, че напитките оцветяват зъбите. Такива като чая, виното, кафето, какаото.

Е, има и решение, много лесно, а даже вече и изключително приятно за мен самата:
Миене на зъбите след всяко хранене. А след консумация на плод, изплакване с вода.

Това е резолюцията ми за цял живот, която започнах тази година.

И не задавайте подобни въпроси, а променете представата си и най – вече навиците.

Ще си спестите посещението при зъболекаря по здравословни причини.
Аз бих навестявала моята, защото е добър, усмихнат и изключително мил човек.

П.С. Марш да си измиете зъбките! За да се усмихвате още повече!