9 причини да гледам Before The Flood

Исках да пиша за филма още в първия ден, когато го пуснаха за свободно гледане, но осъзнах, че трябва да го изгледам поне още веднъж, за да синтезирам всичко, което той произведе като мисли и емоции у мен. Още повече, че срещнах доста различни коментари в социалните мрежи по адрес на лентата и Леонардо, които ме провокираха да отсея някои неща.

Предлагам ви 9 въпроса, чийто отговор може да ви убеди да гледате филма „Before The Flood“:

  1. За кого е филмът?

„Before The Flood“ е за всекиго, буквално. Независимо дали си ученик, учител, студент, родител, възрастен, продавач на закуски, архитект, музикант, писател, философ, кранист и т.н..

Филмът е за всеки един от нас, защото представя ситуацията на планетата, нивото на замърсяване, търси причините за това, обсъжда прогнозите, събира различни мнения от различни инстанции. Всичко това го прави на достъпен език.

It kind of looks like Mordor

2. Защо точно Леонардо ди Каприо?

Това е един от въпросите, които срещнах да се обсъждат в дискусиите в социалните мрежи. Резонен, струва ми се.

За по-непознатите с биографията му хора (като мен), това сигурно изглежда като някакъв PR трик, с който актьорът да натрупа още малко слава и в сферата на опазването на природата. Ди Каприо обаче се занимава с екологични проблеми от над 20 години. Сами ще видите доказателства за това във филма.

Учредил е негова фондация, през 2014 г. е избран за Посланик на мира към ООН, ангажиран с проблемите на околната среда. За мен той е сред най-подходящите лица, които имат не само опит зад гърба си по темата и дават пример за това с дейностите си,  но е и сред най-разпознаваемите известни личности. Идол на такива като мен, които го помнят с участието си в „Титаник“, Леонардо има потенциала да бъде чут от много повече хора в сравнение с всеки друг, който можеше да е на неговото място във филма.

beforetheflood

3. Какво има да ни каже лентата?

Филмът не е от онези, които ще ви кажат със заповеднически тон как точно днес трябва да спрете да използвате конкретни продукти, за да постигнете нещо. Той представя фактите и проблемите, но с тон, който не би отблъснал зрителя.

В него се обхващат всички причини и резултати за глобалното затопляне, климатичните кризи, екологичните катастрофи, съсипването на екосистемите, замърсяването на въздуха, почвата и водата

Говори се с имена за големите компании, които са отговорни с действията си за влошаване на състоянието на околната среда.

be4thefloodПо време на снимането на филма Ди Каприо се среща с всякакви хора и с много представители на ключови институции: от държавни глави, до учени, еколози, обикновени хора, че дори и до Папата. Всичко това, за да се създаде една глобална картина чрез представяне на локални проблеми и състояния на околната среда.

Кадрите показват как живеят в Индия и Китай, какво се случва с Арктическия океан и как това засяга хората и животните, както и това, с което се сблъскват в Америка и какво предстои всъщност там и на цялата Земя.

Макар представените проблеми да изглеждат само локални такива, то влиянието им е глобално и засяга всеки един жител на планетата, макар и да ни звучи на моменти прекалено смело, за да повярваме.

beforetheflood

„The truth is, the more I’ve learned about this issue, and everything that contributes to the problem, the more I realize how much I don’t know.“ 

4.  Какво се случва в България?

Откакто в училище за първи път разбрах за екологията и проблемите, които човечеството само създава, рядко се случва да видя прекия резултат от човешката дейност в мащабите, показани във филма.

Сякаш тук на нашата територия, си мислим, че нищо не може да ни достигне. Говорим повече за Чернобил, но по-малко за това, което се случва ежедневно, и което е със същият еквивалент на вреда, макар и не радиоактивна, върху живота и здравето ни, а и върху цялата планета.

Онзи ден присъствах на конференция, на която научих, че всъщност хората тук не осъзнаваме, че има реален проблем с природните ресурси. Нямаме режим на водата, евтина е и всичко това на фона на изумителните 60% питейна вода, която се губи по пътя от източника по мрежата до крайния потребител.

Във филма ще срещнем много доказателства за това, че не е задължително да е в дома ни, за да осъзнаем, че проблемът съществува.

coral reefs

4. На кой въпрос търсим отговор всъщност?

Във филма има силни послания, въздействащи кадри, отрезвяващи истории. Това, което аз запомних като лайтмотив е въпросът:
Колко надалеч всъщност сме стигнали и има ли начин да го спрем? 

Има ли надежда и къде да я намерим, се питам.
Една от последните истории ме трогна най-силно. Историята за астронавта и неговият оптимизъм.

astronaut - before the flood

И си мисля, че, за съжаление, само с оптимизъм и говорене в бъдеще време едва ли ще спасим планетата си.
Първата стъпка към нещо, е да му дадем гласност, да споделим информацията.
За мен това е основният замисъл на лентата: да се съберат всички факти, да се покажат актуалните примери, да се представи ситуацията от гледната точка и на хората с власт, и на обикновените хора, както и на тези, които  по една или друга причина предпочитат да има масова дезинформация.

6.  Кому е нужна масова дезинформация?

Във филма са включени и много кадри от изказвания на политици и/или собственици на фирми, които не вярват в глобалното затопляне, не подкрепят мерките за справяне с екологичните проблеми и използват осмиването като начин за отхвърляне на всички проучвания, статистики и реални проблеми.

Колко по-дезинформирани са хората, толкова по-лесно е да печелят и рушат големите корпорации.

trump-global-warming

7. Как всеки един може да допринесе още днес за намаляване на екологичния си отпечатък?

Това, което най-малко очаквах да видя във филма, е да се говори за животновъдството като един от най-големите източници на замърсяване. Одобрявам начина, по който темата е представена деликатно и с добър тон. Още едно доказателство, че филмът е и за тези, които нямат ни най-малка представа какво всъщност причиняват, когато избират да се хранят с конкретни продукти.

Споменава се и палмовото олио и какво всъщност се крие зад тази евтина суровина. Важно е да се знае.

palm-oil

8. Какво следва?

Филмът завършва с речта на Леонардо ди Каприо,  изнесена по време на срещата за подписването на Парижкото климатично споразумение, което вчера влезе в сила.

Изгледайте и финалните надписи. Не само, че ще чуете любимия (за някои от вас) глас на вокалиста на Nine Inch Nails, който участва в създаването на целия саундтрак към филма, но и ще може да си запишете още няколко факта и съвета за действие.

9. Последна причина да гледате филма, ако досега не съм ви убедила?

Ако не сте гледали страшен филм за Хелоуин или сте, но ви се гледат още, пуснете си „Before The Flood“.
До 6.11 ще бъде свободен за гледане тук, а след това ще го очакваме по телевизията.

scary-movie

7 причини да гледате Ink Master

След като изгледах поредното промо видео за осми сезон на Ink Master, реших че е време да „запаля“ още хора по шоуто и въобще по татуировките.

На Ink Master попаднах съвсем случайно, докато търсих подходящо за представяне предаване за домашното по ТВ продуценство в университета. Изгледах само първия епизод, за да имам представа за какво иде реч и го зарязах. По-късно същата вечер реших, че ще започна от първи сезон, защото изглеждаше прилично. До тогава бях гледала откъслечни епизоди от излъчваните по телевизията Miami Ink и други подобни. Предполагам както повечето от моето поколение, сме чували за Kat Von D именно от някое такова предаване.

След като вече съм изгледала и седемте сезона на шоуто Ink Master, си мисля как това е едно от най-интересните, забавни, цветни, красиви, артистични и образователни предавания.

ink-master-e1434955176561-817x404_c
Ето и няколко причини за това:
1. Ако сте фен на Dave Navarro, в Ink Master ще имате възможност да го гледате и да му се наслаждавате, защото той е един от съдиите. 

За незапознатите: за всички сезони досега, съдиите са точно трима и са винаги едни и същи, като изключим гостите съдии в някои по-специални епизоди.
За още по-незапознатите: Dave Navarro е човекът, свирещ на китара в банди като RHCP (някога), Jane’s Addiction (понастоящем), снима филм по негова лична история, има мнооого татуировки и изглежда БОЖЕСТВЕНО.
В речника ми „БОЖЕСТВЕНО“ означава: с дълга коса (вече не толкова), музикант, с пиърсинг, татуировки, кубинки и сладурски лице, тяло, глас и т.н.
*Пригответе си лигавник*
davenavarro2. Ако нямате никаква представа от татуировки, стилове, изисквания и пр. или пък имате, но искате да си сравните информацията и въобще да научите нещо ново, то в Ink Master ще можете да се образовате. 

Личният ми опит сочи, че само с внимателно и отдадено гледане на предаването, от профан по темата с татуировките, стиловете и термините вече съм няколко нива напред. Научих какво е контраст, какво е Japanese Traditional, American Traditional, New School, както значи татуировката да е readable, на каква кожа е трудно да се татуира и коя част от тялото е сред най-болезнените. И вече мога да разпознавам, когато една татуировка е направена кадърно. А това, както се сещате, е много важно, когато съм от татуиращите се хора. (Горко им на моите татуисти, на които ще „давам акъл“ при следващото омастиляване!)

3. Ако имате нужда от надъхване да се татуирате, то Ink Master е една видео енциклопедия за идеи, стилове, герои, пейзащи, животни, хора, които бихте могли да допринесат за изясняването на това, което искате да запаметите върху своята кожа. 

В повечето случаи епизодите са с тематични предизвикателства, като се набляга не само на традиционните стилове, портретите, но и на шантавите, шарените и доста лични рисунки.

4. Ако пък имате желание вие да започнете да татуирате, то предаването ще е от полза.

В епизодите се представя целия процес, през който минава татуирането: подготовка, изсиквания, комуникация с клиента, осъзнаване на желанията и възможностите и от двете страни, синхронизиране на формата на рисунката с тази на тялото и мястото, където ще се прави и т.н.

5. Предаването действа и като добър наръчник за това какво да правим и най-вече какво да не правим върху и с тялото си, когато иде реч за татуиране. 

От помощ ще са епизоди, в които участниците трябва да правят cover-up, сиреч някой си е татуирал името на гаджето, ама вече не е с това гадже, а пък иска да се жени за друго…

6. По-горе споменах за гостите съдии, които се канят.
Те често са някакви велики имена от тату бранша в Америка или света, а друг път са просто известни актьори, музиканти, че и кечисти. Тогава е най-забавно, защото всички – от участниците до съдиите – са в екстаз и възбуда от всякакъв тип.

7. Освен задачите с татуиране, форматът е измислен така, че винаги да има и предизвикателство, което да е свързано с креативност и артистичност, творчески поглед.
От рисуване върху свинска кожа в касапница до използване на отпадъци от бунище чрез светлина от прожектор за създаване на картина, рисуване на графити и какво ли още не. inkmaster

Предаването е всичко това, което един любител или маниак на татуировки може да иска. Освен всичко по-горе изброено, със сигурност ще се изкефите и на другите съдии. Аз си имам любимец и това е Оливър Пек, a.k.a Маслинко. Макар в началото да ме дразнеше доста с присъствието си, то вече ми изглежда адски миличък и сладък с дългата коса, мустака и вечно дъвканата клечка. О, да не забравяме и ризите, на които винаги закопчава само най-горното копче!

Ако решите да го изгледате хронологично, ще забележите как се променят участниците, съдиите, декорите и финалните предавания на живо. Така например от несигурен и неопитен водещ в лицето на Dave, вече може да видите един супер добър и премерен оратор.

NEW YORK, NY - December 18: (L-R) Judges Oliver Peckf, Dave Navarro, and Chris Nunez  attends the Season 2 live finale of Spike Reality show, “Ink Master” Metropolis Studios on December 18, 2012 in New York City.  (Photo by Barket/PictureGroup)

NEW YORK, NY – December 18: (L-R) Judges Oliver Peckf, Dave Navarro, and Chris Nunez attends the Season 2 live finale of Spike Reality show, “Ink Master” Metropolis Studios on December 18, 2012 in New York City. (Photo by Barket/PictureGroup)

Имате още малко време за наваксване с останалите сезони до 23 август, когато излиза сезон 8. Очаквам да е още по-интересен, имайки предвид съревнованието между отборите на двамата съдии-татуисти Оливър и Крис. А самите участници изглеждат доста сериозни, опитни и, както винаги, цветни. 

Check it out: 

Осмъртяване от смях с Deadpool

Deadpool оправда големите очаквания!

Благодарение на Супер Герои, разбрах, че има компютърна игра Deadpool, която реших да изпробвам, за да бъде подготвена за филма. Оказа се, че това е първата игра, която играя от-до, с малка помощ разбира се. В началото въобще не можех да контролирам стреляне, телепортация и бой с мечове и правех всичко едновременно. Това от своя страна ми носеше постоянни подигравки на самия герой и гласовете в главата му. Deadpool е доста забавен, говори постоянно, събаря всичко, най-вече стени, включително и т.нар. четвърта такава.

hqdefault.jpg

Първата ми реакция от играта, когато убих няколко от лошите, беше абсолютна погнуса от кървищата и звуците от разчленяването. Мислех, че няма да продължа, но постепенно станах корав играч и успях да минимизирам страха и погнусата си. Така и не се престраших обаче да играя вечер, докато съм сама в стаята. (Единственият бъг, който открих в процеса на играта, беше липсата на указание за изход/преминаване по-нататък в самите помещения, което ми отне няколко часа за ориентиране и започване на нивото наново. Имаше и момент, в който една от портите въобще не се отвори, затова трябваше да изиграя пак целия етап до стигането до нея.)

maxresdefault

След много играене и още повече умиране на героя, както и междувременно гледане на почти всички възможни трейлъри на филма, а и четене на постовете на Супер Герои, дойде така чаканият (заради филма) 14-и февруари.

Deadpool-Romance-750x400

Филмът започна с неконтролируемо хилене в залата, което така и не разбрах от къде произтича. Сякаш всички бяха сдържали в себе си струи смях, които избухваха като гранати. Реакциите на публиката станаха премерени, а Deadpool ставаше все по-брутален в своите такива. Най-любимият ми момент е този по-долу, зад който всъщност се крие писък и по детски реакция на изненада на Deadpool (тук почти се задуших от смях).

Като гледате филма, ще разберете кое пък му е толкова якото : )
12729379_10205664310116180_8471461460302718025_n

Филмът е напълно подходящ за 14-и февруари – има си любовна история, ама не е сладникава или сълзлива, а си е яка любовна история, звучаща съвсем правдоподобно.

Целият филм (освен мутанти, суперкорави какички и батковци, и яката тийнейдж нещо си – огнената мацка с якия пиърсинг) си звучи съвсем реално като сюжет, реплики и главен герой. За зрителите, които не са американци, и не са чели комиксите или пък гледали филмите, към които има много препратки (X-Men, Green Lantern, 127 Hours и др.), някои от шегите е възможно да не бъдат уловени, особено онези за IKEA и типичните американски неща, за които си нямам и идея какво трябва да означават. Но най-впечатляваща за мен е самоиронията, не само на самия Deadpool, но и на 20th Century Fox, които го използват, за да се гъбаркат със себе си и „ниския бюджет, недостатъчен за повече от 2 X-Men героя във филма„.

b8417feaab5e10e4998f0131c4ead1492d9b5e7b

Райън Рейнолдс е супер добър в ролята си на Deadpool, правейки го не само любим герой, но и превръщайки го в най-якия комикс герой – от днес започвам да чета и комиксите! 

deadpool-review-2.jpg

Сравнявайки играта и филма, почти не намирам разлика между характерите. Deadpool постоянно си ръси глупости, забавлява и се бие умопомрачително добре. Във филма има едни такива забавни моменти с регенерацията му, любовния му живот и въобще всички малки подробности, които доизграждат любимия образ. Единствената разлика може би е това, че Deadpool е пансексуален, а във филма това не пролича особено, но пък героят въобще не криеше желанията си.

deadpool-upside-down

Първата сцена с колата ми е от любимите, особено хващането за бельото на един от лошите. Плавното въвеждане на зрителя в предисторията е гениална и неподражаема откъм хумор. Отне ми време да осъзная и да сглобя цялата картинка, но начинът, по който това се случи, си заслужава похвали.

Музиката също не отстъпва на качеството на целия филм: като започнем от DMX, когото всички помним от младостта/детството си, минем през Salt-N-Pepa и George Michael, и стигнем до The Black Keys, които само едно фенско ухо може да улови за няколко секунди.

Имам толкова любими моменти, че, за да ги изброя, ще отнеме много писане и много спойлери, но не мога да пропусна този със счупването на крайници – осмъртяването от смях е почти неизбежно.

Нямам търпение да гледам филма отново, а за тези, на които им предстои да се запознаят с Deadpool, един съвет: 
Останете и след надписите! Ще разберете защо : ) 

Чика-чикааааа! 

452HctU

И аз имам една мечта.

Гледали ли сте филма „The Normal Heart“?
С Джулия Робъртс, Марк Ръфало, актьорът, който играе Шелдън в „The Big Bang Theory“ и още много други. Ако някое от имената е на ваш любим актьор, гледайте го! Ако никое не ви говори нищо, гледайте го! Ако мислите, че нищо от това, което ще напиша, няма да ви събуди интереса, гледайте го!

Филмът е история за любовта. Като онази човешка любов в „Still Alice“ например. Любовта към живота, към хората, познати или не. История за борбата. Ежедневната такава.
Във филма е разказана една от най-силните любовни истории, поне за мен. От онези, в които наистина се бориш, а всеки миг отчаяние, е година по-малко щастие, споделено с любимия.
the-normal-heart-750x600
Чудя се защо никой не разказва, не пише, не говори за появата на ХИВ/СПИН с човешки истории. Тепърва го виждам в този филм и в Pride, за който вече писах. Защо хората неглижират факта, че гаснат човешки животи и се късат човешки съдби. В тази история хората, носещи етикет „различен“, „хомосексуален“ не заслужават да бъдат спасени. Дори не заслужават да се търсят начини за лечението им. Тези хора не заслужават дори да бъдат чути.
Защото е по-лесно да продължаваме да ги изолираме в лабиринта на стереотипа за тях. (Тук една малка задачка за всеки четящ текста: Какъв е вашият стереотип за ЛГБТ хората? Обсъдете го със себе си. Поне.)
Стереотипът, който така не харесвам за ЛГБТ хората, който понякога изглежда много по-удобен и лесен и за тях самите и за останалите. Ще видите как изглежда в една от сцените на първата среща между лекарката и момчетата.

И ако си мислим, че днес сме с толкова отворени умове и сме широко скроени, защо сбръчкваме чело или извръщаме очи, когато видим човек, показващ своята принадлежност? Защо се забавляваме със същността на хората, различни от „нормалното“? И всеки от нас си носи в джоба по едно тесте с лепящи се бележки, които слага на всеки: „шишко“, „гей„, „боклук“ и много други. Всеки има богат и цветен речник за различните.
human-label-11
Споменах за любовната история. Не е ли за всеки любовта причината за щастието, а щастието – смисълът на живота ни? Поне за мен е така. А колко често съдим различните, оправдавайки се с децата, които не би трябвало да виждат мъж и мъж или жена и жена, хванати за ръце? Имаме самочувствието да осъждаме другите за това, че са щастливи, в мир със себе си, и желаещи да го изразят по стандартен начин. Но стандартите за различните са други. Те нямат право да са щастливи, да се наслаждават на малките радости в любовта. Спомнете си или се замислете как ви препуска сърчицето, когато любимият човек ви хване за ръката. И с каква гордост държите всеки път тази ръка, а?! Любимо чувство, знам. Любимо на всеки. Защото е човешко.

Днес има лечения, някакви. За диагнозите, които лекарите поставят. Но си мечтая все повече хора да бъдат излекувани от предразсъдъците си. В списъка на архаизмите да бъде думата хомофобия. И всякакви фобии. Без омраза. А все повече любов. Любов към живота, защото животът е за любов. Обичайте!
И оставете вкъщи тестето с листчета и етикети. Не са ви нужни, ако носите усмивка! 

„Pride“ за правата на всички

По настояване на един приятел, за което му благодаря, днес гледах „Pride“. Филмът е част от програмата на тазгодишното издание на София Филм Фест, което е още една от причините да вляза в залата с големи очаквания. 

И съм очарована. Силен филм, контрасти в събитията, емоциите и сюжетните линии, танци, музика, красиви хора, красиви умове.

Филмът е за любимите ми хора – представителите на ЛГБТ общността. Толкова цветни, широко скроени и борещи се, отстояващи себе си. Вярващи в себе си. Това е нещото, за което понякога им завиждам, защото знаят кои са и не допускат чужди мнения и вербални удари да ги наранят. Най – запомнящата се фраза е тази, че е нелогично да се бориш за правата само на едни. С други думи, когато се бориш за своите права, за правата на ЛГБТ хората или за правата да изразяваш произхода си като пишеш на някоя стена „к*р“, то това означава, че трябва да се бориш и за всички други права. Няма да давам примери.
Това е нещото, което забравяме: въпросът не е конкретно за едни или други хора и общности, субкултури и пр., а за правата на хората като цяло. И те трябва да бъдат защитавани всеки ден.

Впечатлена съм от начина, по който са съчетани исторически събития, които ако не беше този филм едва ли щях да науча. Като миньорските протести по време на Маргарет Тачър. Наред с това борбата за признаване правата на ЛГБТ хората. И към това появата на ХИВ/СПИН.

А хуморът, акцентът, прекрасните баби и най – вече белокосата с „нейните лесбийки“, правят филмът от онези, които влизат под кожата и стигат до сърцето. 

За 2 часа заживях с героите, с историите им – истински истории, изживени, човешки, тъжни и смешни, всякакви. И ми се иска да познавам повече такива хора: вярващи, обичащи, борещи се и цветни, много цветни външно и емоционално. И да гледам повече такива филмипредставящи света от гледна точка на табутата, защото в този свят те не съществуват. 

Благодаря!

Възможна ли е „Нарния“ или всичко е само сън?

Като малка гледах за първи път „Хрониките на Нарния“. Довчера си спомнях малко, а усещането беше за нещо интересно, цветно. 
И ако преди години историята и филмът са били източник на забавни герои, говорещи животни и вълшебства, то днес те са нещо повече.
Всеки един от трите филма причинява подсмърчане, онази позната тежест в гърлото, а през останалото време щастие, умиление и магичност. 
След последния филм, като тук вмятам, че не съм чела книгите, но съм в процес на издирването им, едва се разделям с героите.
И все повече си мисля и усещам, че с възрастта и отдалечаването от детството, все повече нуждата от вяра в доброто, от вълшебства и от Нарния расте.
Искам да мога да срещна героите, да нагушкам лъва Аслан, както и смелия мишок. Да разговарям с природата, да бъда полезна, да помагам, да бъда щастлива заедно с цялата земя.
movie-chronicles-of-narnia_00212378
За мен историята, поне тази във филма, е интересна за децата, но необходима за порасналите такива. Тя ми напомни за връзката с природата. А дали преди много много години наистина дърветата не са говорили с хората и с всички други животни? 
Напомня ми за силата на доброто, за чистотата на децата, които единствени могат да се връщат в Нарния, за красотата, за обичта, за прошката.
Най – приказната и също толкова реална история за ценностите и зависимостите в нашия свят. Светът, който не принадлежи на хората, а на природата и единствено на вярващите и мъдрите, на смелите сърца и усмихнатите души. 
Все повече искам да мога да отида в Нарния, защото знам, че тук хората отдавна не четат приказки, не виждат вълшебства и най – вече не вярват в тях.

„Whiplash“ или емпиричното познание на критиката

Вдъхновена от най – новия блог за филми в родното блогърско пространство, чийто последен пост е посветен на филма „Whiplash“, си пуснах и въпросната лента.

Какво ме впечатли? 
– Конфликтът. 

Този така познат емпирично конфликт.
Той ни съпътства или по – скоро ни обръща като малко камъче каруцата всеки път, когато сме поели към някоя дестинация.

Конфликтът може да е с родителско тяло, което както знаем не пести критики, и с право.
Конфликтът може да е и с учител в гимназията или преподавател в университета. Когото и да сложите като социална фигура на мястото, все ще се получи.

Критиката, след като съм преминала през няколко, които са срутвали целия мост, по който вървя, кара обектът й да скочи в реката или да си построи нов мост, а в най – добрия случай, той просто се научава да плува.

От ретроспективна гледна точка днес съм благодарна на няколко човека, които не са пестили критика:
1. Учителката, която ме научи как да бъда добър оратор. А от ученето с нея никога не ще забравя следобедите в училище, репетирайки, поправяйки, грешки, връщане отначало за стотен път. И сълзите, които изпълваха и преливаха веднъж или два пъти очите ми.

2. Учителката по философия, с която се виждаме толкова кратко и за малко, но пълноценно, че не й остава време да размаха показалец.

3. Майка ми, която продължава да ме напътства и мъмри как да стана човек.

Дали този метод на критика, тактично мачкане, провокация, е успешен, все още спорим с приятели.
При мен действа.
Подейства и когато бях скъсана при небезизвестния Бондиков във ФЖМК. Толкова ме мотивира да докажа на себе си, че мога да назубря всички излишни неща за прословутия изпит по статистика, че рисувах цици с и без зърна, за да запомня визуално иначе скучните понятия.

Е, поправяйки 2-ката на 6-ца (не се хваля), си доказах, че мога да запомням и скучни неща, че мога да се пречупя и най – важното, че това са моментите от живота ни, които ще се открояват в морето от розовост и спокойствие, но които ще ни превърнат в борещи се, можещи и най – вече познаващи своите възможности хора.
А те по – скоро са толкова големи, колкото ние им позволим да бъдат.
Нещо като sky is the limit!

Да счупим лошото

Гледали ли сте Breaking Bad?
Ако да, и аз.
Ако не сте, имате зелена светлина да го направите.

Добре, това преди малко прозвуча като не много добра реклама на банка или нещо за кредити.
И все пак филмът е наистина добър.

От нещата, които много хора около мен гледат и точно затова не проявявам желание да последвам примера им. Сякаш не искам да загубя своето време за нещо дълго например 5 или 10 сезона или 1500 страници, защото много хора са решили да го направят. Искам да направя избор, чийто наклон не е повлиян от нечие мнение. Но това е почти невъзможно.

Когато изгледах и последния епизод на филма бях обичайно за такъв момент тъжна. Разделях се със забавни, откачени, зли и добри герои, гениални образи, интересни научни факти, запомнящи се реплики, култови кадри и пр.

Минута по – късно си казах, че:
Аз съм щастлива, задето живея точно тук и сега, в това време, в което се раждат  гениални истории и поредици, и в страна, в която все още можем да се радваме на торентите.

Ако бях гледала нещо подобно преди години, докато бях в гимназията, щях да се запаля и по химията и физиката, или поне щяха да бъдат доста по – интересни от практическа гледна точка като науки. Това им липсва на часовете по скучните за повечето точни науки, а именно теорията, простичко и гениално употребена на практика. 

*** Да счупим лошото се роди като един от многото варианти, които видяхме в българските субтитри за превод на името. „Опасно лош“ и „В обувките на сатаната“ са част от тях, но „Да счупим лошото“ звучи универсално. Ако искате да забиете някоя мацка, като я поканите на епизод от филма, пробвайте фразата: Искаш ли да счупим лошото? / Да чупим лошото, а?

Пишете ми за резултати и ГЛЕДАЙТЕ филма! А тук може да гледате филма на VICE за истинския Уолтър Уайт.

Порното не е това, което е!

Тъкмо завърших с огромни мъки получената за рождения си ден „Порно“ на Ървин Уелш.

Запознавам се с автора за първи път, нямам идея за какво иде реч, но съм чувала за популярността на „Трейнспотинг“.
По едно и също време започнах книгата и броя на L’Europeo със същото заглавие. Списанието добре, книгата съвсем не.

Тегаво за четене, а си представям, ако думите ги гледам във филм, колко по – интересно ще е. Най – вече колко по – малко време бих загубила.
Тази книга е от малкото, които наистина отчитам като загуба на време, а и на мотивация.

Нищо не успях да си взема от „Порно“, което е най – големият недостатък. И се чудя, гледайки оценките в Goodreads, дали на мен нещо не ми е наред или съм недорасла. Нямам идея. По – скоро съм любопитна кое не съм оценила, кое съм пропуснала да забележа, запомня, да ме впечатли.

Усещането след тази книга е същото, което изпитвам, когато се окаже, че театралната постановка е пълна с евтин хумор, просташки реплики, вулгарност и неестетичен секс.

Бих се радвала някой да ме опровергае. 

„Гняв“ в „Клас“ по действителен случай

Тъкмо завърших с гледането на препоръчан от приятел филм и съм гневна.
Това е от малкото филми, които са по истински случай, и докосват онази затворена в килера, заключен с ключ, захвърлен някъде, част от душата. 
Често чуваме за подобни събития по новините, четем във вестници. Просто статистика. Малко цъкане с език. И отваряме следващата страница или сменяме канала.
Подобна бе емоцията и когато прочетох „Гняв“ на Стивън Кинг. (Горещо препоръчвам и двете творби!)
1254.max
Филмът изглежда леко аматьорски, поне според оскъдните познания, които имам. Камерата се движи, управлявана от неопитна ръка. Липсват думи, изречения. Няма никакъв диалог.  Но ситуацията е част от живота на всеки един от нас. Част и от моя. Няма диалог, но има апосиопеза. Многоточие и много емоции. Много гняв. Ако бях там, сигурно щях да ги убия вместо главните герои да си цапат ръцете. След това щях да затрия и себе си.

Същият гняв изпитах, когато веднъж случайно видях през прозореца на градския автобус как някакви хлапета, с главен тартор дундьо, се нахвърлят върху по – слабичко от него, без никой да му помогне. Дали ще е подобна на тази ситуация или някой ще малтретира животно, негово или ничие, гневът се вихри. Друг път предизвикват същите емоции и вербалните удари на майки към деца, на деца към родители и пр. Насилие, което се нагнетява, докато целта не оправдае средствата.
Къде са родителите, учителите, директорите? Каква е ролята им? Защо пасивните съучастници са такива?
Кои са жертви и кой е виновен?