„Whiplash“ или емпиричното познание на критиката

Вдъхновена от най – новия блог за филми в родното блогърско пространство, чийто последен пост е посветен на филма „Whiplash“, си пуснах и въпросната лента.

Какво ме впечатли? 
– Конфликтът. 

Този така познат емпирично конфликт.
Той ни съпътства или по – скоро ни обръща като малко камъче каруцата всеки път, когато сме поели към някоя дестинация.

Конфликтът може да е с родителско тяло, което както знаем не пести критики, и с право.
Конфликтът може да е и с учител в гимназията или преподавател в университета. Когото и да сложите като социална фигура на мястото, все ще се получи.

Критиката, след като съм преминала през няколко, които са срутвали целия мост, по който вървя, кара обектът й да скочи в реката или да си построи нов мост, а в най – добрия случай, той просто се научава да плува.

От ретроспективна гледна точка днес съм благодарна на няколко човека, които не са пестили критика:
1. Учителката, която ме научи как да бъда добър оратор. А от ученето с нея никога не ще забравя следобедите в училище, репетирайки, поправяйки, грешки, връщане отначало за стотен път. И сълзите, които изпълваха и преливаха веднъж или два пъти очите ми.

2. Учителката по философия, с която се виждаме толкова кратко и за малко, но пълноценно, че не й остава време да размаха показалец.

3. Майка ми, която продължава да ме напътства и мъмри как да стана човек.

Дали този метод на критика, тактично мачкане, провокация, е успешен, все още спорим с приятели.
При мен действа.
Подейства и когато бях скъсана при небезизвестния Бондиков във ФЖМК. Толкова ме мотивира да докажа на себе си, че мога да назубря всички излишни неща за прословутия изпит по статистика, че рисувах цици с и без зърна, за да запомня визуално иначе скучните понятия.

Е, поправяйки 2-ката на 6-ца (не се хваля), си доказах, че мога да запомням и скучни неща, че мога да се пречупя и най – важното, че това са моментите от живота ни, които ще се открояват в морето от розовост и спокойствие, но които ще ни превърнат в борещи се, можещи и най – вече познаващи своите възможности хора.
А те по – скоро са толкова големи, колкото ние им позволим да бъдат.
Нещо като sky is the limit!

Реклами

Да счупим лошото

Гледали ли сте Breaking Bad?
Ако да, и аз.
Ако не сте, имате зелена светлина да го направите.

Добре, това преди малко прозвуча като не много добра реклама на банка или нещо за кредити.
И все пак филмът е наистина добър.

От нещата, които много хора около мен гледат и точно затова не проявявам желание да последвам примера им. Сякаш не искам да загубя своето време за нещо дълго например 5 или 10 сезона или 1500 страници, защото много хора са решили да го направят. Искам да направя избор, чийто наклон не е повлиян от нечие мнение. Но това е почти невъзможно.

Когато изгледах и последния епизод на филма бях обичайно за такъв момент тъжна. Разделях се със забавни, откачени, зли и добри герои, гениални образи, интересни научни факти, запомнящи се реплики, култови кадри и пр.

Минута по – късно си казах, че:
Аз съм щастлива, задето живея точно тук и сега, в това време, в което се раждат  гениални истории и поредици, и в страна, в която все още можем да се радваме на торентите.

Ако бях гледала нещо подобно преди години, докато бях в гимназията, щях да се запаля и по химията и физиката, или поне щяха да бъдат доста по – интересни от практическа гледна точка като науки. Това им липсва на часовете по скучните за повечето точни науки, а именно теорията, простичко и гениално употребена на практика. 

*** Да счупим лошото се роди като един от многото варианти, които видяхме в българските субтитри за превод на името. „Опасно лош“ и „В обувките на сатаната“ са част от тях, но „Да счупим лошото“ звучи универсално. Ако искате да забиете някоя мацка, като я поканите на епизод от филма, пробвайте фразата: Искаш ли да счупим лошото? / Да чупим лошото, а?

Пишете ми за резултати и ГЛЕДАЙТЕ филма! А тук може да гледате филма на VICE за истинския Уолтър Уайт.

Куклен театър, „Хъшове“ и аплодисменти за Чочо

Вчера, петък 28.11.2014, беше най – шантавият и пълнознателен ден от доста месеци насам.

Една част прекарах в любимия си факултет, за да науча какви презентационни умения са необходими, за да се справя блестящо при представянето на предстоящата ми дипломна защита например. Благодарностите и поздравленията са за инициаторите от Българското дружество за връзките с общствеността, а лекторът, който зае почетно място в списъка с хората, които ме вдъхновяват, е Росен Бъчваров.

Последва неочакван куклен театър на Коледния немски базар. Не бях присъствала на подобно нещо от детските си години и се забавлявах от сърце. И съвсем като дете. „Трите прасенца“ бе представена от млади мъж и жена, изключително талантливи. Препоръчвам!

Последните часове на вечерта преминаха в Народен театър „Иван Вазов“. „Хъшове“ с адаптацията на Александър Морфов. Спомням си, че речта на Странджата ми се падна на кандидатгимназиалния изпит. И е имало защо. Години по – късно щях да гледам неповторимото произведение и щях да скърбя за Македонски, за актьора, който допреди година играеше Македонски. Това е нещо, за което ще съжалявам  доживот. Не успях да видя любимия си актьор, вдъхновител и най – талантливияч герой от детството ми.

Извод: Никога не отлагайте да видите, чуете, направите нещо любимо, нещо скъпо за вас, оправдавайки се, че сега нямате време или друг ресурс не ви достига. Никога не се знае дали утре няма да е твърдо късно. Защото има неща, които се случват и то безвъзвратно.

Тъгувайки за Чочо, се опитвах да си представя как той се движи в дрехите на Македонски, как говори и се смее. Почти невъзможно да заместиш тленното пространство с фикция. Липсва ми. Повече от човек, когото съм познавала и много повече от всички хора, които никога не съм познавала. Необяснима привързаност, която обаче не държи да бъде обяснена. След постановката всички ръкопляскахме и някои плакахме. Ръкопляскаха и актьорите. За Чочо.

За човека, чиято енергия е толкова силна, че не е необходимо да го познаваш, за да го чувстваш близък и да ти липсва! 

Вълнения в „Нощ на театрите“

Вчера беше „Нощ на театрите“ и бързам да запиша нещата, на които ме научи този ден/вечер.

Добре е предварително да закупите билети за представленията, на които желаете да присъствате. Ще кажете, че то се знае, но има и такива есенни листа (отвеяни) като мен, които се сещат в последните часове, правят маршрута в последните минути и остават почти с пръст в уста.

„Мизантроп“ на Сдружение „КЛАС“ беше първата локация във „Фабрика 126“, но всички места бяха предварително запазени и не успяхме да се доредим. Лично за мен това бе сякаш най – желаната постановка, защото съм присъствала на впечатляващия „Кавказкият тебеширен кръг“ в НАТФИЗ, играна от класа на доц. Ивайло Христов, част от който участва и във въпросната „Мизантроп“.
Е, обещах си, че ще дойда след няколко седмици със закупени предварително билети.

Пътешествието продължи през Народен театър „Иван Вазов“, „Българска армия“, Театър 199, „Сълза и смях“. Последните надежди, че ще се вредим за места в публиката, на което и да е представление, се оказаха последните места в учебния театър на НАТФИЗ и в Сатиричния „Алеко Константинов“.

Двете думи, с които бих описала постановката „Код: Сазонов“ в НАТФИЗ, е когнитивен дисонанс. Почувствах се неприятно. Омерзена и не на място.
За мен театърът е последно останало чисто изкуство, имащо за мисия да съхранява и предава изконните ценности. Изкуство, което не бива и не се комерсиализира. И тази моя вяра и представа изключват едночасово+ разголване, показване на гърди в цяла светлина, съприкосновения между телата на актьорите и т.н. ( не ме разбирайте погрешно, нямаше сношения и подобни неща, но и да имаше, върхът на погнусата бе достигнат).
За мен театърът е като книга, но тази в „Код: Сазонов“ беше от онези панорамните детски книжки, но за възрастни. На зрителя не бе оставено и капка шанс да употреби въображението си. Всичко се казваше и показваше. А зрителят бе унизен. Жалко!
Надявам се вината да е в мен и да не съм разбрала просто идеята на авторите и актьорите. Надявам се, че театърът ни не се е профанизирал дотолкова. 

С тъга, омерзение и леко чувство на насилствена употреба, но и с надежда, че следващата постановка ще отмие срама, се насочих към Сатиричния.

Очакваше ме комедията „Волпоне“ с героите на детството ми Георги Мамалев и Антон Радичев. Много смях, истински театър, 10 различни индивидуалности в образите на персонажите и 400 – годишна актуалност на темата. За мен постановката се нарежда сред любимите и истинските. А аз за около 2 часа живях в света на героите, смях се с тях, чувствах с тях и не исках да се разделям.

И нещото, което ми върна надеждата, загубена по  – рано същата вечер, бе когато Георги Мамалев след края на постановката, усмири бурните аплодисменти, за да поздрави рожденика Тодор, който специално по повода бе довел своите около 20 приятели на театър, а не на кръчма, както традицията повелява.

Благодаря!