По-интересното от 2019 г. (обобщение)

И тази година не мина без пътувания. Отново посетихме Букурещ, за да сбъдна мечтата си да гледам на живо The Cure. Оттам пък си харесах The Editors. Пътуването беше супер приятно и споделено с много скъпи приятели. Повече за преживяването ще откриете в разказа ми Букурещ – какво правихме, видяхме и хапнахме, и ни хареса.

Годината бе ознаменувана не с едно, а с цели две морета. Отново избрахме август, който пак се оказа бурен и позволяваше така приятното за мен киснене във водата само рано сутрин. Бургас беше първата ни морска дестинация. Няколкото дни бяха изключително натоварени, заради инициираното от мен ранно ставане за плаж, плажуване, докато морето не се разбеснее, следобеден сън, каране на колела под наем, вечерни разходки и кулинарни глезотии.

Бургас всъщност е приятно място, защото големият град позволява разнообразие, което малките курортчета не предлагат. Има доста плажна ивица, солници, за чиято кал и гнус не бях подготвена и затова не влязох, и много хубави места за хапване като Бирарията и Бътлърс.

Второто море беше в Кавала (Гърция), за който продължавам да не се съгласявам, че се произнася като духовия инструмент. Бяхме там в началото на септември в едно чудно airbnb на 5 минути от още по-прекрасен не особено популярен плаж. Предпочитам гръцкото море, защото е адски солено, чувстваш се лек като перце във водата, а навътре вместо да става дълбоко, става плитко.

За първи път взехме с нас плажна топка, което ни даде възможност за още повече забавление във водата. А най-неочаквано беше, когато майка ми откри банкнота от 5 евро на дъното, както и огромна жива мида. И всичко това – извадено с пръстите на краката. На това му казвам късмет и умения в едно. Същинска майка-русалка.

Може би най-вълнуващото събитие в личен план беше намирането на нова квартира. Стана за една вечер със случайно съобщение в olx. А после няколко дни не можах да спя от вълнение и притеснение дали мястото ще бъде каквото искаме и дали ще ни дочака да го наемем. Оказа се покриващо максимално заложените изисквания, а по случайност и ми е на 20 минути път с трамвая от работа и на почти толкова с колело.

За щастие котката успя да преживее драстичната промяна от свободна скитаща навън и прибираща се на топло вкъщи, в напълно домашна, затворена в апартамент мацорана (нещото, за което се притеснявах най-много).

Тази година празнувах рождения си ден у дома… което беше много мило събиране с приятели. Осъзнах колко е хубаво да имаш близки хора, които не са ти роднини, но с които можеш да споделяш ценни моменти като порастването. Благодаря ви, мили хора, радвам се, че ви познавам и сме толкова яка компания заедно!

Есента беше отпразнувана с посещение на Копривщица. Пътуването с влак дотам е адски красиво, стига да не го проспиш, унесен от ритмичното клатушкане и уютната топлина на парното. Самият град е доста мъничък, но предлага живописни гледки, много цветни стени за инстаграмабъл снимки и достатъчно места за хапване с вкусна храна. А пазара на площада е идеалното място, за да се запасите с конфитюр от горски ягоди (най-добрият!).

Тази година освен The Editors, имам и други музикални открития – Billie Eilish и Harry Styles. Тотално влюбена съм и в двамата и това го доказва и историята ми в Spotify. Гледах немалко филми и сериали, но най-скъп, трогващ и mind blowing си остава Joker. Гледайте го, ако сте пропуснали. Любими сериали: Atypical, You и много други.  Не четох много, но в съзнанието ми останаха „Седем градски гряха“ и „Тяло под роклята“, които силно препоръчвам.

Едни от най-впечатляващите неща, на които попаднах в интернет са: Океанът и как изглежда в дълбочина и този полезен текст Grown-Up Too Soon: Healing from Parentification Trauma, свързан с взаимоотношенията между родители и деца.

За 2020 планирам поне един голям концерт на любима група ииии нямам търпение да се случи, за да разкажа. Пожелавам си здрава и прекрасна нова година. Да бъде такава и за вас!

*Заглавната снимка „Да бидеш или да не бидеш“ е сред любимите ми от тази година.

Какво научих на Rails Girls Sofia 11?

Случвало ли ви се е да си кажете, че просто не ви бива за нещо? Или пък, че не можете да направите нещо… че не ви се отдава? Ако отговорът е да, то ставаме двама. Аз неведнъж съм си казвала, че „в математиката не съм добра“, че „спортуването също не ми е сила“ и какво ли още не…

Почти няма човек, който да не се е зачеркнал от някоя графа, дори без въобще да е пробвал дали е възможно да направи нещото, от което се е отказал. При мен например се случи нещо такова с лонгборда.

За да изясним картинката, нека уточня, че аз освен колело и кола, друго не карам. Даже и колата е спорно дали аз я карам или тя мен. Никога не съм стъпвала на скейтборд, а няколкото жалки опита да подкарам ролери завършиха с 2 падания върху килима в коридора и 1 падане върху цимента на двора. Тогава рекох и отсекох – аз такива превозни средства няма да погледна, не и да карам!

Какво се случи обаче преди година и половина? Ами качих се на лонгборд, „бутах се“ няколко часа, потих се като грешен дявол и накрая ми дадоха награда за най-ентусиазиран участник.

Защо ви разказвам всичко това?

Защото дълго време, почти откакто се помня, не съм си и помисляла да припарвам до компютри, ама така в дълбочина – не става въпрос да бъркам с отвертка, а да програмирам. И как иначе! Помня как първия път, като видях Правец в шести клас, седях, гледах тъпо кутията и се чудих какво и как за бога правят другите. Абсолютна мистерия и магия!

Единственият ми по-дълбок досег, ако мога така да се изразя, с компютрите беше в седми клас, когато на чисто новия компютър му затрих целия уиндоус. Изтрих го. Просто ей така. Нямам абсолютно никаква представа как се случи, но компютърът угасна… и така и не се включи. Явно толкова се е уплашил от моите умения, че капитулира и даде един черен екран. Дотам приключих с „програмирането“.

Докато не стигнем до 2018 година, 16 и 17 ноември. Намирам се в НДК и съм една от 100-те участнички в Rails Girls Sofia 11. Това, казвам набързо, е събитие, което има за цел да разчупи като комат хляб предразсъдъка, че жените не могат и не са създадени да програмират.

Истината е, че се колебаех дали да отида, защото след злощастния ми опит с моя компютър, си сложих етикета „аз компютрите не ги разбирам“. Все пак лонгбордът ме научи на нещо много важно – да не си поставям границите сама, не и докато не съм си дала поне един шанс. Затова се записах.

И, няма да ви лъжа, 2 дни по-късно аз все още не знам да програмирам. Нямам ни най-малка представа и как съм успяла преди години да изтрия уиндоуса… Но научих не по-малко важни неща:

Като това каква е логиката на програмирането. Осъзнах колко много работа, време, мислене и знания стоят дори само зад това да видите една статична страница в интернет или зад анкета „Къде да обядваме днес?“.

Научих също, че е много важно да не бъдем критични към тези, които не знаят, и същевременно да стимулираме незнаещите да се научат. Затова на събитието имахме ментори, които с впечатляващо търпение обясняваха всяко едно нещо по десетки пъти и показваха всичко нагледно още по толкова. Благодаря от сърце!

Научих също, че е много, ама много важно, ние самите да не се поставяме в стереотипа, от който искаме да излезем. В момента, в който влязох в залата на събитието, изтрих от главата си думи като „не мога“, „не ме бива“ и т.н. И тогава, повярвайте ми, е много по-лесно да се опитваш да правиш нещо и евентуално да ти се получи.

Какво всъщност разбрах за програмирането?

Ами трудно е, сложно е, изисква немалко знания и много, много практика. Почти като всичко останало в тоя живот.

Ако вземем например българския език и се върнем назад, ще видим себе си в предучилище, когато с криволичещ върху листа химикал се опитваме да изваем ченгелчета и линии. И ще се чуем да пелтечим азбуката, докато заекваме на икратко. В началото винаги е трудно, но след това нещата се подобряват. Така и с програмирането.

Основната цел на събитието, както казах, е да покаже на момичетата, че имаме възможностите, знанията, уменията и „генът“, за да се занимаваме с програмиране, че имаме място в индустрията и компютрите не са „мъжка“ работа. Да, изисква се доста мислене, логика, четене и практика. Но коя сфера не изисква всичко това?!

Много е възможно, ако отидете на събитието, да се запалите по програмирането и това да се окаже вашето следващо хоби или професионален път. Много е възможно обаче и да не се запалите. Всъщност не е задължително.

Въпросът е в това да пробвате и да видите, първо – че това не е ядрена физика и компютърът няма да гръмне, ако дадете команда kill -9 (това ли беше командата, която спираше процесите в компютъра?) и второ – че компютрите са измислени от хора, езикът е написан от хора, затова и е напълно възможно да бъде научен от други хора.

И не на последно място – научих, че е важно да си смел(а) и да пробваш, дори когато шансът за провал е 99%, а когато сгрешиш, да опиташ пак. Почти като с карането на лонгборд.

Не споменах, но на втория си урок се претъркулих и паднах, а возилото изхвърча на 5 метра от мен. На третия урок дъската изхвърча и за малко да помете двама души. Въпреки тези „грешки“, не се отказах, и година и половина по-късно все още карам. Не съм убила никого (засега) и с ръка на сърцето мога да кажа, че имам ново хоби, което съм си извоювала от самата себе си… и нямам търпение да се стопли, за да запаля колелата.

Е, с програмирането е още по-лесно, защото времето навън не е от значение, стереотипите може да ги изхвърлите в коша (нека бъде разделно!)… а единственото, което ви е нужно, е компютър и желание! Толкова.

Ако вече ви е станало любопитно за събитието и ви гъделичка да отидете, не му мислете! Събитието е великолепно организирано, хората са се погрижили да се чувствате като у дома си, разказват ви шеги, правят игри, раздават награди, но най-вече няма да ви гледат с недоверие и няма да ви подценят, а точно обратното!

Затова огромни благодарности на машините, които стоят зад Rails Girsl Sofia! Благодаря, че ми дадохте възможност да надникна в света на програмирането и то по толкова забавен и безопасен за мен и околните начин!

Защо ни е феминизъм днес?

 Лични размисли след Feminist Boot Camp 2018 на Български фонд за жените 

Драги читатели, ще бъда напълно откровена с вас – да се реша да присъствам на феминисткия лагер не беше лесно. Като част от българското общество, аз също вярвах в някои от стереотипите за феминистките.

Има обаче нещо много важно за стереотипите и това е, че много често се зараждат тогава, когато няма достатъчно информация, когато липсва достатъчно опит. Те ни помагат да разбираме света и да си го обясняваме, но много често ни вредят и ни лишават от истинския опит и от достоверната информация.

И така аз, осъзнавайки, че нямам никакъв опит с феминизъм, но пък с доволно количество предразсъдъци, реших да се осмеля и да се предизвикам. Така кандидатствах за лагера и взеха, че ме одобриха.

И да ви кажа, може би няма по-хубаво нещо от това да видиш, че стереотипите, в които си вярвал, се оказват просто легенди, които по никакъв начин не отговарят на реалността.

Всъщност, ако не беше онзи брой на списание l’Europeo, който ме образова преди няколко години по темата и ако не беше събитието за жени в бизнеса See It Be It, за което ви разказах преди няколко месеца, едва ли щях да се осмеля въобще да си помисля за такова нещо.

Дотук с предисторията, време е да ви разкажа какво се случи на тазгодишното издание на Feminist Boot Camp. 

Първото нещо, което ме озадачи на кемпа, е, че сме само жени. Не задруго, ами си мисля, че ако искаме да променяме света, то със сигурност имаме нужда от мъжете, защото те също могат да са феминисти, а за мое щастие живея с такъв и познавам други като него.

Причината да бъдем само жени обаче, е не защото „феминистките мразят мъжете“, а защото целта на този лагер е да имаме едно безопасно пространство, в което да не се притесняваме да споделяме.

Така стигам до следващата точка в разказа ми – споделянето.

Ако щете ми вярвайте, за първи път съм на място, където различията и перипетиите, през които всяка е минала, се ценят и изслушват, но най-вече споделят. Представете си – събираш се с непознати, но още на втория час заедно разказваш пред всички за семейната ти история, за отношението ти към тялото, за връзката ти с храната и т.н.

Най-съкровената и пазена в тайна история, която обаче се чувствам спокойна да споделя именно с тези хора. Защото знам, че там всички имаме една цел – да се чувстваме добре в света и да се грижим за себе си, помагайки си взаимно.

Преди да отида на лагера, се притеснявах от факта, че трудно общувам с жени, особено ако са непознати. Не мога да говоря за гримове, нокти и прически (поредният стереотип за жените), затова се притеснявах, че ще бъда 5 дни отшелник. Истината обаче, за моя радост е, че се запознах с момичета с много подобни на моята история и всяка беше достатъчно смела, за да я сподели.

А, да ви кажа, това да знаеш, че не си сам в битките си, е може би най-окуражаващото нещо, което може да ти се случи. Затова благодаря на всяка от участничките, която допринесе да се почувствам по-спокойна и сред свои.

Сега обаче, искам да кажа и няколко важни неща по повод правата на жените. Все пак няколко дни имахме лекции по различни теми, затова ми се ще да разкажа за част от нещата, които аз самата научих там: 

Факт 1: Феминизираните професии са с по-ниско заплащане, а евтиният женски труд изкривява конкуренцията на пазара. 

Факт 2: Дори у изкуствения интелект се наблюдават сексистки нотки. При положение, че над 90% от създателите на изкуствен  интелект са мъже, то много лесно можем да си отговорим защо личните асистент всъщност са асистентки и носят женски имена : Alexa, Cortana, докато някои чат ботове за правни услуги са с мъжки гласове.

Факт 3: Наличието на жени в политиката не е достатъчно 

За жените в политиката се говори често, а за жълтите медии те са най-лесната плячка. Редовно може да чуем, че ние имаме омбудсман жена, партийни лидери жени и председател на парламента жена, следователно „какво ревем, че не сме представени в политиката„.

Достатъчно ли е обаче просто да имаме жени в политиката или е нужно нещо повече?

Отговорът – това не стига. За да се работи по темата с равноправието между половете, е необходимо жените в политиката да бъдат джендър сензитивни. Какво означава това?

Това означава жените в политиката да използват опита си като жени в своята работа. Ще се опитам да го илюстрирам с пример – Да кажем, че става въпрос за градската инфраструктура. Една жена много добре знае, че е важно дори и най-малката уличка да бъде осветена, защото по този начин жените няма да се страхуват да се прибират по тъмно, а така и нападенията ще бъдат по-малко – особено изнасилванията (не си го измислям, проучванията го доказват).

Същото важи и за подлезите. Един мъж например минава през тъмен и неподдържан подлез, притеснявайки се може би за чантата или портфейла си, докато за жената най-голямата опасност е, че освен да я ограбят, може и да я насилят сексуално.

Да не говорим и за обществените тоалетни, които в много градове са кът, просто защото колкото и да е невъзпитано, един мъж може да уринира до някое дърво, но за жената е почти невъзможно. А и няма нужда да превръщаме зелените площи в открити тоалетни, само защото градоустройственият план е мислен от мъж, нали?

Мъжете и жените имат различен опит, затова един мъж едва ли би се сетил за тези неща, просто защото на него не му се случват. Същото като с това да има дамски принадлежности в тоалетните – мъжете не кървят всеки месец, за да знаят, че би било много по-удобно и спокойно, ако в тоалетните има по някоя превръзка или тампон. Примерите са много, но спирам дотук.

Защо мъжете имат нужда от феминизъм?

Вероятно всеки от нас е чувал в парка или в блока някой родител или роднина да се кара на момченце, че плаче. Репликите винаги са сходни – дръж се като мъж, мъжете не плачат, какъв мъж си щом плачеш и т.н.

В патриархалното ни общество учим малките мъже, че не е добре да плачат, че е забранено да показват емоция и че това неминуемо ги прави „женчовци“. Това най-малкото ги подтиска и натоварва още повече, замислете се.

И тук идва феминизмът – когато подобни социални роли на пола бъдат отхвърлени, то със сигурност ще помогнем на мъжете да се чувстват по-добре. Не си представяйте, че чрез феминизма мъжете ще започнат да бродират или да реват на сапунени сериали. Не.

Но ще бъдат спокойни, че ако искат да правят нещо по-различно и „нестандартно“, че ако искат да си покажат емоциите, а не да са мачовци, няма да ги сочат с пръст и да им лепят етикети.

От друга страна феминизмът се бори и с разликата в заплащането. Ако жената получава достатъчно пари, така че семейният бюджет да лежи на плещите на мъжа, то и двамата партньори биха били по-спокойни…

Предлагам ви да изгледате това кратко видео, илюстриращо проблема с разликата в заплащането между мъжете и жените:

Факт 4: Жената първо е жена, а след това е наша майка, баба, сестра, дъщеря… 

Често чуваме изказвания, които твърдят, че разбира се, че всеки мъж би зашитил майка си, дъщеря си, жена си, сестра си… Какво обаче правим с жените, с които нямаме родствена връзка? Именно това се опитва да промени феминизмът – да ценим жената и мъжа, защото всеки от тях е човек и има основни човешки права.

Факт 5: Разликата между равенство и равнопоставеност е голяма

Споделям с вас тази картинка, защото много добре показва разликата между това да сме равни и да сме равнопоставени. И за да се постигне равнопоставеност е много важно да се отчетат различията ни.

Резултат с изображение за equality and equity

В главата ми се върти един много прост пример – ако да кажем в едно семейство бюджетът се раздели по равно, то за мъжът или жената той може да не е достатъчен. Жената например има нужда на месечна база от дамски принадлежности, а мъжът от своя страна има нужда от консумативи за бръснене и пр.

Факт 6: Не само мъжете говорят обезценяващо за жените. Правят го и дами. 

Тук ще ви дам няколко примера и ще приключа разказа си.

Това е любимецът на всички жени и малцинствени групи – Волен Сидеров. Подобно отношение и то от политическо лице е отвъд всякакви граници на нормалност, но много добре илюстрира рамките, в които живеем. Наскоро близка ми сподели, че партньорът ѝ мисли по абсолютно същия начин и бях меко казано втрещена.

Смятам, че подобни политически изказвания трябва да бъдат порицавани, така че да се създаде в обществото ни чувствителност към сексистките и неприемливите изказвания.

Вторият пример идва от Корнелия Нинова, която се обръща към Борисов с предложението да отидат отвън да се разберат като мъже. 

Интересното, което научих за този пример, е, че всъщност това е механизъм, с който, за да спрат да бъдат в ролята на жертвата, жените избират ролята на насилника.

За финал: Как си представям аз феминизма в едно семейство?

Израснала съм в среда с много различни семейни модели и в никакъв случай не бих казала, че съм откърмена като феминистка. Това обаче не ми пречи да работя по въпроса, така че в моето семейство да живеем по-добре и по-спокойно.

Това за мен означава всеки от нас да може да каже – искам или не искам да направя това, може ли да го свършиш ти. Защото, колкото и да не ни се вярва, жената не се ражда с етикет „мие чинии по-добре“.

Когато обичаш един човек, смятам, че не би се чувствал добре, ако го оставяш да се трепе във всичката работа. Любовта и феминизмът за мен вървят ръка за ръка – защото той означава да те е грижа за другия и да няма ограничения, които да те спират от това да работите заедно за нещо – било то за благоденствието на семейството си, за чистотата в дома или за личностното развитие на всеки поотделно.

Смятам, че всичко може да започне с един разговор, в който спокойно да обясним какво желаем, какво ни тежи и как смятаме, че съвместният живот би бил по-приятен и за двете страни. И не, това, че някой ти е партньор или съпруг/а не означава, че той е длъжен да прави секс с теб. Не слушайте какво ви казва Волен Сидеров.

П.П. Може би е излишно е да казвам, че бих препоръчала Feminist Boot Camp, но все пак ще го кажа – следете какво правят от Българския фонд за жените и налазвайте, когато след около година отворят отново регистрацията за лагера. Почти невъзможно е да съжалявате!

Какво да направиш, като отидеш на концерт на Балканджи?

Ходенето по концерти е спортът, който изключително уважавам и упражнявам. И макар в последно време да се бях пренаситила и да се случваше да не отида на концерт, въпреки че имам билет за него… То вчера се случи нещо неочаквано.

От пренасищането с концерти нямаше и помен… защото се срещнах с Балканджи.

За тези, които тепърва чуват за тях, това е българска група, смесваща народно с метъл или иначе казано – фолк метъл. Това е може би най-простото обяснение. Ако попитате професионалистите обаче, музиката на Балканджи е особена смесица между неща, които се свирят наистина трудно (питайте барабаниста им) и звучат брутално.

Казвам брутално и имам предвид яко и различно. Защото така ги възприех, когато за първи път чух тяхната песен „Камене“ по радио Z-Rock.

От този ден не спрях да слушам „Камене“ и спамих Фейсбук страницата на групата със съобщения за тази пуста песен и с въпроси къде да я намеря. Беше като зависимост. Не чуя ли „Камене“ веднъж дневно, започвах да треперя.

Шегата настрана. Откакто чух Камене, си казах, че тая банда трябва да я чуя на живо. А тя каква взе, че стана… Да взема да спечеля мийт & грийт с тях!

Такова нещо бях печелила и друг път, но ако щете ми вярвайте, нямах никаква представа какво се прави.

Затова преди да отидем в бекстейджа при бандата, се чудех да ходя ли въобще, какво ще правя, няма ли да досаждам и преча на музикантите да се настроят… Да не им разваля ритуала…

А то се оказа, че 8-те човека (забележете масивната цифра) са толкова благи балканджии, че можехме да си изкараме целия концерт в сладки приказки.

Направи ми впечатление, че се бяха подготвили с мартеници, та ни отне няколко минути, докато „разтопявяме“ леда с кичене на мартеници и с пожелания. И тук е мястото, където благодаря на Баба Марта, че така добре ни тръгна разговорът с нейна помощ.

Около 30 минути минаха неусетно, докато разпитвах групата (а и те нас) за историята им, концертите, писането на музика и въобще каквото ни хрумне. Понеже исках да използвам времето, за да се надъхваме взаимно.

Всъщност се оказа, че това е ритуалът на музикантите преди да излязат на сцената – да се вдъхновят от хората. Разказаха ми колко е важно живото изпълнение, за да са мотивирани да свирят (защото това им е хоби) и още повече се чувствах доволна и на място, защото помагах за целта.

И моята цел си беше постигната. След концерта съм още по-голям почитател на бандата и отново не спирам да слушам Камене и другите им песни.

Концертът беше много добър: имаше контакт с публиката, забавление, имаше енергия и смятам, че и музикантите останаха доволни и заредени. А след това ушите ми не пищяха, което си е още един плюс.

Най-хубавото за мен обаче е, че ще запомня този 1 март с Балканджи и музиката им – народно звучащите авторски песни с метъл.

Честно да си кажа, по някое време ги наблюдавах поотделно – желанието и удоволствието, с което свиреха и пееха (а някои танцуваха) бяха огромни и непринудени. Тогава си казах, че това може да се случи само под звуците на нашенското. Онова, дето като го чуеш и видиш, и сърцето ти пламва, „не трае“ и ти се иска да удариш едно хоро и да извикаш с глас до небето.

И тук ще вметна – това е първият може би концерт, на който просто не знаех как да танцувам – ръченица ли да играя, коси ли да размятам или нещо друго… Сърцето обаче игра, както само то си знае.

И музиката на Балканджи е точно това – музика за сърцето, на която тялото просто не знае какво по-напред да прави.

Ще завърша с благодарности към Балканджи, че са избрали хоби, с което да поддържат добрия ритъм на сърцата ни. И благодарение на която правят музика, която ми напомни какво богатство имаме откъм език, инструменти, ритми и талант. И може би звучи странно, но… че си струва да живеем на тази земя, българската.

Да, на едно от парчетата си казах – абе, пусто да остане, ама тук ми е хубаво. България – харесва ми. И тези хора са още тук, и аз искам да съм тук! Стана ми родолюбиво, че чак аз се учудих. Ама е за хубаво.

И понеже бях тръгнала да благодаря, ще благодаря от сърце.

И си мисля, че ако някога вдигам сватба, Балканджи ще ги поканя – да посвирят, да поиграят, да попеят и помежду другото да се напием дружно.

П.П. Ако не сте чували „Седнало е Джоре..“ в малко по-бърз, метъл вариант – следете ги за следващия им концерт и отидете. Няма да останете разочаровани!

А ето тук може да се запознаете с Балканджи.

7 неща, които научих на първото издание на See It Be It в България

В първата събота на декември 2017 г. или с други думи – вчера, се проведе първото в България (а и надявам се не последно) издание на програмата See It Be It.

Програмата е създадена през 2014 г. от най-големия и значим рекламен фестивал в света Cannes Lions International Festival of Creativity в отговор на дисбаланса мъже-жени в рекламната индустрия.

Събитието продължи около 8 часа, в които на сцената в „Модерен театър“ чух поне 17 различни истории, свързани с ролята на жената в обществото и в бизнеса, очакванията към нея, стереотипите, статистиките и образът ѝ в рекламната индустрия.

Ако трябва да съм честна, това е първото събитие, на което се чувствах супер надъхана – толкова, че след една от лекциита просто писах на майка ми, окуражавайки я да се бори със зъби и нокти за конкретна цел в момента в работата ѝ.

И понеже водих доста записки (повече от на някои лекции в университета дори), а и в главата ми е все още е като жужащ кошер с пчели, искам да ви разкажа за нещата, които ме докоснаха и които ще се опитам да запомня и приложа в живота си + няколко наистина добри видеа, които спокойно да вземете като храна за размисъл за самите вас.

Урок 1 

Егото понякога може и да не е най-добрият ни приятел, а точно обратното. 

Трябва да призная, че това, което и на мен доста често ми пречи, е именно егото ми. Страхът от това да получа обратна връзка, да съм критикувана, да се изправя пред слабостите си.

Да, трудно е, и да – страшно е. Но веднъж осмелим ли се, после става по-лесно, защото виждаме, че от това не се умира, а даже се задобрява. И спокойно – в началото истината може и да ни ядоса дотолкова, че да ни се иска да вилнеем като тасманинския дявол Таз, но после ще ни олекне.

Урок 2 

„If you can’t see it, you can’t be it“

В буквален превод, ако нямаш добър пример пред себе си, трудно можеш да се превърнеш в такъв.

Тук става въпрос за моделите на поведение, на които ни учат от най-ранна детска възраст. На очакванията към едно дете, ако то е момиче, и на очакванията, ако е момче… На това, което „може“ и което „не може“ да прави всяко от тях.

Като малка много се ядосвах и чувствах за несправедливо това, че братовчед ми получаваше за подаръци камиончета с дистанционно, а пък аз получавах момичешки играчки от типа на кукли и темподобни. Наистина не разбирах логиката и защо по дяволите аз не мога да имам нещо, което искам.

От днешна гледна точка разбирам, че всъщност възрастните са тези, които задават наклона на плоскостта, в която ще виждаме света. Затова и ако пред себе си имаме добри примери и не сме ограничавани въз основа на половите или каквито и да било други характеристики, то е много вероятно ние също да станем добри примери (и след това да ги приложим и с децата си).

Ето може би най-любимото видео по темата за половите стереотипи от вчера:

Урок 3

Една жена може да бъде шеф и има пълният потенциал за това

На събитието стана въпрос за успешната жена и стереотипите за нея. Много често жената на лидерска позиция се слага в една от двете рамки: при по-женския стереотип тя е прекалено „мекушав“ шеф, а при  другия – по-мъжкият, тя е прекалено „твърда“ (bossy).

В този момент се замислих за начина, по който аз самата гледам на жените шефове и осъзнах, че всичко това е много вярно и да, за съжаление се отнася и за мен. Аз също ставам подозрителна, когато видя жена шеф. През главата ми минават различни сценарии за това как е стигнала дотам – кой ѝ е помогнал и колко зла е от 1 до 10 (най-често я приемам за толкова зла, колкото е Круела де Вил)… и въобще, да си призная, се плаша от жени шефове.

При все че за няколко месеца собствената ми майка ми беше шеф (което от една страна си беше един малък ужас, понеже взискателността ѝ се пренесе от семейството в работата). Но от това научих само добри житейски уроци и добих опит, който малко хора биха имали търпението да ми помогнат да получа. А и осъзнах, че щом мога да оцелея с майка си като шеф, че даже и да ми е хубаво, то с всеки друг шеф има шанс да се чувствам добре.

Тук е много важен и още един момент, статистически подкрепен, че повечето мъже приписват своите успехи на личните си качества, докато жените омаловажават себе си и определят заслугите си за сбор от качества и условия извън тях. С други думи – подценяваме себе си и успехите си.

Може би затова гледаме на другите успешни жени по този начин и търсим причините да са там в други хора, а не в техните качества и усилен труд. Докато истината е, че за да бъде една жена на позицията, на която е, то е много по-вероятно тя наистина да е успяла и да е заслужила мястото си, отколкото да е там, заради някой друг или защото е ужасно зла и противна.

Всъщност в световен план много малък процент от хората на управленски позиции са именно жени и затова имаме повече нужда от такива или както се казва в кампанията #MoreWomen – „There is room for more of us at the top“.

Урок 4

Превърнете партньора си в истински партньор [Make your partner a real partner]

Разбирам, че у нас стереотипът за мъжа все още е да „носи парите вкъщи“, а жената да стои до печката, но все повече се убеждавам, че това изобщо не е така и няма никакъв смисъл да бъде.

Понеже и мъжете могат да вършат абсолютно същите неща, които и ние. И да, някои го правят с удоволствие, а други просто защото ни обичат и знаят, че това е и тяхна отговорност.

Истината е, че мъжете могат да пускат прахосмукачка, да мият чиниите, да простират прането, да гладят, и не – това няма да ги направи по-малко мъже или „чехльовци“.

Въпросът обаче не е само в това дали те са склонни да излязат от стереотипа, а и дали ние самите ще им го позволим. Понеже, колкото и да обичаме да го правим, не можем винаги да обвиняваме мъжете за нещата, които не правят.

Да, ако са жертва на семейния модел, при който мъжът се прибира след работа и чака ракията и салатата, то ще ни е много трудно да го превъзпитаме. Но ако ние сами дирижираме постановката, при която това се случва, като не допускаме мъжа в женския свят, където има огромно количество домакинска работа и грижа за наследниците, то е много трудно това да се случи на практика.

Затова тук ще споделя една страхотна лекция от TED на Sheryl Sandberg, чието име вчера също бе споменато:

 

Урок 5

Жената не се ражда с етикет, на който пише „мие чинии по-добре“, „пере по-добре“, „гледа децата по-добре“. Още по-малко се ражда с бележка със „задължения“ и неща, които „трябва“ да прави.

Това са думите, които чух в една от най-любимите ми лекции вчера, тази на Елисавета Белобрадова от Майко Мила. Тази жена общо взето е като магическа торба за мъдрости, понеже от нейното говорене на сцената имам толкова много записки, че почти всеки втори университетски преподавател би завидял!

Етикетирането ни е любим спорт, спор няма, но освен от обществото, средата и семейството, това, което ще си позволим да правим зависи и от вътрешната ни свобода. Дали ще си дадем правото да сме само до печката или ще изберем да не сме заключени в клетка и да търсим това, което наистина ни харесва да правим (а не това, което „се очаква“ да правим), зависи и от нас самите.

Затова тук добавям и темата с домашното насилие, независимо дали физическо или психическо, за която също стана въпрос вчера. Една тема, която все повече започна да се повдига предвид статиската, че всяка четвърта жена в света е жертва на такова.

Това, което Елисавета каза, ми се струва много важно – ако веднъж ви посегнат, защото „не сте си свършили работата“ или ако веднъж ви направят забележка от рода на „ама защо сега излизаш с тази пола“… То червената лампичка трябва да ви светва и да бягате, защото щом е посегнал веднъж (към тялото или към свободата ви), ще го направи и втори път.

Тук се сещам за една история от времето, когато бях 7-8 клас и най-добрата ми приятелка (изключително умна, възпитана и прекрасна девойка) имаше гадже с 2-3 години по-голямо от нея. Та той често ѝ мрънкаше защо излиза с „толкова къси поли“ и защо излиза с момчетата от класа ни и т.н. И въобще имаше голям проблем с всичко, което тя прави при все че нямаше никаква логика да се държи по този начин.

Сега обаче разбирам всичко – той просто е от онзи тип мъже, от който е по-добре да бягаш, отколкото да се надяваш, че ще се промени. Защото ограничаването на свободата е най-малкото, което този тип мъже могат да ни причинят!

Урок 6

Работете за хора, на които не се притеснявате да кажете, че сте бременна. 

Все по-често срещам материали за това, че жените, които искат да имат деца или вече имат, са по един или друг начин репресирани от работодателите си.

Лиляна Якимова, една от страхотните жени, която вчера разказа своята история, спомена факта, че наистина на жените, избрали да имат деца, на много места все още се гледа изключително… как да кажа – необяснимо. Сякаш бременността е начин да кръшкат от работа и да си „починат“ още малко, докато реалността е съвсем различна.

Това е една от темите, която все повече ме вълнува, а фактите, на които попадам, са наистина притеснителни. Затова смятам, че е много важно да работим за и с хора, които не забравят и не подценяват напълно естественото право на жената да има (или няма) деца.

Съответно – като жени е важно да отстояваме правото си и да не омаловажаваме този момент от живота си.

И наистина, ако не можете спокойно да кажете на работодателите си, че сте бременна, по-добре изберете друго място и други хора, които помнят, че и техните майки са били бременни, че и техните жени ще бъдат… и това изисква спокойствие и внимание, а не страх и вменяване на вина.

Урок 7

Допускането на грешки е същността на ученето. 

Поне няколко от лекторите засегнаха темата с грешките, провалите и страхът от тях. Истината е, че човек е добре да си позволи да се провали.

Иначе казано – не се отказвайте преди да сте опитали. Защото ако опитате, то има 50% шанс да успеете, но ако не се осмелите да пробвате, шансът е 0%.

Затова тук ще споделя и любимото ми меме от интернет:

Любимо ми е, защото мен адски много ме е страх да се провалям и да губя.

Страх ме е, че може да не се справя или че може някоя моя мечта да се окаже просто илюзия, която аз изкуствено съм подхранвала… така че накрая граденото с месеци и години да се пръсне на парченца и на мястото му да остане едно празно, голо и болезнено „нищо“!

Вчера обаче се осмелих да задълбая по въпроса с провалите и да си кажа, че „майната му, по-добре да се пробвам, отколкото да стоя в ъгъла и да го мисля твърде дълго„.

Най-простият пример за страха от провала, за който се сещам, е от училище и университета, когато много пъти ме е било страх да вдигна ръка, защото не съм била напълно сигурна, че ще съм права. Страхът, че може и да се проваля и изложа, като дам грешен отговор, ме е спирал от това въобще да се опитам и да действам.

А всъщност няма нищо лошо, а даже е препоръчително да си дадем възможност да се провалим. Какво толкова?! Особено ако сме в двайсетте си години, то, както каза Елисавета Белобрадова, е чудесно време за провали. Не един и два, а поне 5-6 такива трябва да имаме. И вече съм напълно съгласна!

Снимка: Ели Кацева

 

И като за финал, ще споделя още няколко мои размишления: 

Събитието беше чудесно – смятам, че обхвана абсолютно всички теми, които са важни, належащи за обсъждане и все повече появяващи се като въпроси и в моя живот.

Тези теми обаче не засягат само жени, но и мъжете. В залата имаше много малко на брой мъже, а всичко, което вчера се каза, трябва да стигне и до тях. Необходимо е и мъжете да знаят през какво минава една жена в личен и в професионален план, защото живеем и работим заедно и зависим един от друг.

И нещо, което много от вас вероятно ще сметнат за „извън темата“, но за мен е важно, особено когато става въпрос за провеждане на събития – използването на пластмаса за еднократна употреба. Тъй като смятам, че човек наистина трябва „да има високи изисквания и към дребните неща“ (както един от лекторите каза), то е добре ситуацията да започне да се променя.

Това го отправям като предложение с ясната идея, че екологичният отпечатък е предмет на разговори на други събития, но пък и смятам, че личният пример е единственият начин да поставим началото на една положителна не само за хората, но и за планетата ни промяна.

Затова ще се радвам, ако има все повече събития, които се грижат и за планетата ни!

Благодаря от сърце на хората, които се осмелиха да излязат от рамката на посредствените събития и превърнаха съботата в най-запомнящият се ден от живота ми!

За десерт ще ви оставя с една впечатляваща история, която вчера също бе спомената:

Благодаря, че отделихте от времето си, за да ме прочетете! Ще се радвам да чуя и вашите впечатления, коментари и критики 🙂

Как честотата на радиото може да промени честотата на живота ти

Преди точно 4 години започнах първата си работа и точно тогава за първи път си пуснах радио. Не просто радио, а Z-Rock. Тази подробност обаче щях да я разбера няколко години по-късно.

За да си правя сутрините на работа по-приятни, си пусках радиото, слушах Буги Барабата и с всеки изминал ден все повече се забавлявах с хумора му. После продължавах да се забавлявам и с другите предавания. И макар да имаше моменти, в които класическият рок ми идваше в повече, защото все пак до онзи момент слушах повече Bullet For My Valentine, Marilyn Manson и Rammstein, не се отказах.

С течение на времето простих класическите хитове на радиото, че даже ги заобичах и лека-полека започнах да се образовам по отношение на музиката. Започнах да навлизам и в дебрите на новите банди като Foals, Alt-J, Amorphis… Нови, не в смисъл млади, а нови за мен и актуални за годините, в които живея. Дано го обясних правилно.

Всъщност това, заради което пиша тези редове, е концертът, който приключи преди по-малко от 2 часа (малко повече за хората, които бяха на този в 17:00). За още поне 6 хиляди човека, мисля, това е бил концертът, който е изтръгнал нещо от струните на душата ни.
Концертът, който не просто беше куфеене, крещене, аплодисменти и хедбенгване. А концертът, който ми напомни защо толкова обичам радиото само по себе си, защо обичам Z-Rock (10 века ви желая, човеци такива!), но и защо обичам точно тази музика, която се прави от сърце.

Музиката, за която Съли Ърна говори тази вечер. Изстраданата музика, изплаканата песен, скъсаната едновременно с тази на душата ти струна.

Благодаря, че по някаква случайност в онзи първи работен ден пуснах точно това радио, което стана любимо. То беше силата, която ме водеше през всичките дни и години. Моят малък остров, на който се чувствах защитена в непозната среда, слагайки слушалките на запаметената честота.

Тази вечер концертът на Съли Ърна ми напомни, че музиката не е просто нещо. Тя е чувства, тя е спасение, тя е болка, прошка, любовВпечатлена съм от смелостта на Съли да покаже всичко това. Да ни позволи да бъдем толкова близо до него, макар и чак на втория балкон. Да усетим неговия свят, да се припознаем един в друг, споделяйки общи ценности и мечти.

Талантът му е толкова огромен и си мисля, че само истинските хора са способни да овладеят тази стихия и да я влеят в нещо толкова градивно. Нещо така силно, че ме накара да плача в продължение на 4 песни непрекъснато (ако има някой, който се е справил по-добре от мен, нека ми пише, за да обменим идеи и опит!).

Не е задължително да сте изхабили цял пакет носни кърпи (а в по-лошия случай да сте си насополили ръкавите, своите и на гаджето), за да сте почувствали музиката и вибрациите й. Всеки се изразява различно: аз с рев, Съли с музика. На когото за каквото му стига талантът.

Имах още много неща за казване, но по-добре да ви споделя първата акустична песен на Съли Ърна, която чух, и която остана дълбоко в съзнанието и душата ми.
Пожелавам си съвсем скоро да усетим същото трептене отново!

Благодаря!

5 неща, които научих в Световния ден на океана

Вчера беше Световният ден на океана и го отбелязах, посещавайки събитие в Дом на киното.

Освен да изгледаме два страхотни филма, които силно препоръчвам:  Чисто море“ и „На север от слънцето„, чухме и няколко истории за това, какво и как замърсяваме, и най-важното – как да се справим с проблема и кое всъщност е проблемът.

Имайки предвид, че водата на Земята е 71%, си казах, че това е адски много вода за замърсяване. И тя вече е замърсена, замърсяваме я в момента и утре отново ще продължим с процеса.
Е, освен ако не се замислим какво правим и как да избегнем замърсяването.

Освен да почистваме след себе си винаги, а и да почистваме след другите, когато имаме тази възможност (има много инициативи за почистване на плаж, река, планинска местност или просто градинката пред блока), то има и други начини да ограничим замърсяването, а именно като ограничим използването на нещата, които се превръщат в боклук, а съответно и в проблем.

Това са моите 5 неща, които научих в Световния ден на океана: 

1. Да си налудничав не е лошо.
Особено когато налудничавостта ти се изразява в това да си носиш съдове за многократна  употреба за готвена храна, напитки, продукти и т.н. Най-лесно е да се откажеш, когато ти кажат „Не може!“. Но най-важно е преодоляването на това имагинерно ограничение, за да се случат нещата, а именно да променим възприятията и навиците. Своите и тези на другите.

2. Да ползваш платнена торба за пазар е лесен навик и красив аксесоар, отказвайки всички безплатни или платени найлонови такива от магазина, независимо дали са „най-здравата торбичка“ (дори толкова здрава, че безпроблемно да се обесиш с нея например или да дърпаш колата на съседа, като закъса).

Една от моите лични битки, която някак успях да овладея, е с магазинерките в кварталния супер. Тъй като си купувам не огромни количества зеленчуци: 2 лимона, 1 авокадо, 1 краставица и 2 домата например, някак си не се чувствам комфортно да ползвам за всеки един вид зеленчук найлоново пакетче, което после да изхвърля или да завра в онази торба с торбички, която всички май имаме. Затова и не взимам торбички, още повече че си нося платнена и след като си платя покупките, ги мятам директно в нея.

Е, магазинерките на няколко пъти ме смъмряха, че „трябва“ да си взимам торбичка, че иначе „гонят“ по везната въпросния зеленчук и че не знам си още какво. След поредната подобна забележка, тропнах с крак и казах, че повече няма да пазарувам от там. Малко по-късно обаче осъзнах, че вместо да се отказвам, мога да се справя с проблема и то без да изнасям лекции на магазинерките, да влизам в пререкания и да ги затруднявам чак толкова.
Изрових всички малки подобни торбички от голямата торба и си ги пъхнах в платнената за пазар. Така вече съм спокойна, че не само няма да взимам още безплатен и убиващ найлон, но и ще използвам вече получения такъв. Е, леличките все още си ги мразя.

3. Фасовете са по-вредни, отколкото мислим. 
Въпреки че не пуша и много рядко съм пасивен пушач, то се оказа, че пушачите успяват да вредят не само на себе си, но и на околната среда. Вчера научих, че всъщност всички фасове, заровени в пясъка или изхвърлени просто някъде ей така, никак не са полезни за околната среда. Защото във филтъра, чиято функция е да задържа отровите от дима, се съдържат именно същите отрови, които така любезно някои хора заравят в пясъка. И същите тези отрови стават част от живота и смъртта на животни на плажа, в морето или във въздуха. Всички страдат. 

4. Коктейл, изсмукан през пластмасова сламка, не е секси.
Рядко ползвам пластмасови сламки, особено откакто осъзнах, че са пластмаса, която дори не е особено забавна и приложима, освен ако не искаш да се отрежеш само с една бира, изсмуквайки я през сламката (така звучи легендата за мистериозното напиване със сламка и алкохол). Ако си мислите, че имате вопиюща нужда от сламка към коктейла, помислете пак. И си поръчайте коктейл без. По-чисто е. И ще направите поне една птица или риба щастлива или поне жива. 

5. Митът за вълшебните мокри кърпи.
Най-учудващ за мен беше фактът, че мокрите кърпи – тези, за които ми казаха, че дори изнасяме за чужбина (толкова ни бива в производството на качествени замърсители на околната среда) – всъщност не са просто намокрени с вода и нещо добре ухаещо хартийки.

Те съдържат в себе си неразградими вещества (нещо като пластмаса или гума) и въобще ако „совите не са това, което са“, то така е и с мокрите кърпи. Така вече спирам да използвам мокри кърпи, защото животът на Земята е по-важен от това да си изтъркам обувките, лаптопа или някоя друга глупост.

Ако започнем да се замисляме повече, дали следващото ни действие си заслужава усилията, цената и ефекта от извършването му, вярвам, че ще успеем да променим навиците си и да спасим по-скоро природата си.

Както човекът – сърфист, чието сърце е океанът, каза:
За нас плажовете са детска площадка, на която отиваме да се забавляваме, и това трябва да се промени! 

И ще се промени! Още днес : ) 

P.S. Като изгледате филмите, ще разберете как изхвърленият ни боклук се превръща в един мореплавател и морезамърсител, както и че с всяка една пластмаса, която произведем и употребим, си осигуряваме част от нея в чинията ни. Повече по темата с пластмасата може да научите тук

Мома англичанка от Петрич с бенд, или Her Gun

Мома англичанка от Петрич с бенд

Така Васко Кръпката представя Снежи и великолепните Her Gun.

Те са млади, свежи, свирят Funkadelic Grunge & Soul и имат толкова много заряд в себе си, такова желание да покоряват сърца, сцени и върхове, че трябва да ги видите, за да ми повярвате! 

Още с първата песен ми стана едно такова хубаво, мило и драго, че познавам човек, който така се раздава и така преживява всичко, изпява го и го свири, и разказва

Ако има нещо по-впечатляващо от това да изпееш от сърце своите песни, то това е може би да разкажеш преди това за тях. На концерта в Студио 5 тази вечер чух историите на парчетата, преживени или сътворени на момента. По един забавен и искрен начин. Това е контактът с публиката, който нерядко ми липсва на други концерти. Да знаеш как и колко, кога точно и защо.

Харесва ми усещането, което музиката на Her Gun създава.

Едва ли мога да го опиша, задавайки му граници и определения. То е лично усещане за всеки.
Музиката
, която (както Спенс пее) идва от сърцето и душата се усеща през какво и кого е минала, за да достигне своята публиката. И с всичко изсвирено и изпято, идва и емоцията.

Онази емоция, която поддържа духa на Вселената. Онази емоция, която кара едни верни приятели да сътворяват истински празник на рокендрола в продължение на години.
Цвете за Гошо“ е утре и други ден в Южния парк. И ще отида, за да видя как цветето ще разцъфне, за да добави към украсата си още един нюанс красотаHer Gun.

Като ги чуете, ще разберете защо и колко е важно да се подкрепят младите банди. Не само за тях, не само за нас, но за всички след това. За цялата Вселена! 

Благодаря, че ви има, за да мога да чувствам!

Jeremy? и кинжали в сърцето ми

Помня Jeremy?, когато забиваха в Строежа в Студентски. Не беше сякаш толкова отдавна, 2-3 години са минали, но това снощи беше друга банда. Пак бяха Jeremy?, но още по-добри, по-уверени, по-мощни и все така на място на сцената. О, и с цял албум зад гърба си, нов и страхотен!

Тъкмо го слушам и си мисля колко яко звучат от диска и колко яко звучат на живо парчетата. От онези банди, които си заслужава да слушаш по всяко време и по всякакъв начин. Но най-сензитивно е на живо, поне за мен. Използвах това време, за да ги наблюдавам, опитвайки се да попия от енергията на всеки един от музикантите.
На всички концерти, в които съм на първия ред, съзерцавам артистите, за да може, когато след време дойде сетният ми час, лентата, на която ще видя живота си да бъде не с друго, а с всички кадри, запечатани в ума ми точно от такива концерти.

img_20160526_231118.jpg

И съм сигурна, че до живот ще помня усещането от барабаните, чиито удари се забиваха като кинжали в сърцето ми. Така се влюбих и в едно от парчетата „Just Like The Rolling Stones„.

img_20160526_234954.jpg
Ако не сте чули още нищо на Jeremy?, направете го! Ако не сте си купили албума им, направете го! Както каза един от специалните гости на концерта снощи – Свилен от Остава: Да крадеш българска банда е като да крадеш болен (цитирам по памет и бира).

Е, аз силно вярвам, че здравето на всички български банди ще укрепва, а ние като вярна публика, ще бъдем полезни като зеленчуците и плодовете, за да са всички щастливи и здрави!

img_20160526_221959.jpg

Ако не сте се запознали с Dead Man’s Hat, имате още едно домашно. Младежите и девойките не само са си избрали яко име за групата, но и си забиват сериозно и то с авторски парчета. А наличието на чело на сцената беше голямо удоволствие за музикалната ми душа!

Пожелавам си младите ни банди да стават все повече, да издават албуми, да правят безброй концерти и да са подкрепяни от останалите, така както беше и снощи.
Защото всички се борим за едно: истинската и така ценна за мястото, на което живеем, стойностна музика.

P.S. Учудването от появата на Бойко Кръстанов беше още по-голямо, когато забиха онова яко парче. Благодаря за кефа!

img_20160526_232443.jpg

While we walk on the rope of our life with slow steps, time passes and changes us. Only music remains.“ – Росен Карамфилов

Нощ на литературата и новите запознанства

Нощ на литературата е събитието на запознанствата.
Запознанства със страхотни и непознати заглавия, запознанства с нови автори, с различни истории и с много други хора, споделящи любовта към книгите и четенето.
Нощ на литературата е и запознаване с града, в който живеем. Всяка година читателските гнезда са разположени в различни райони, за да могат посетителите и участниците да открият интересни и вдъхновяващи кътчета за четене и раздумка.

IMG_20160511_181739 IMG_20160511_185124_188

Тази година е трета поред, в която присъствам на събитието и втора поред като доброволец. Да бъдеш доброволец на Нощ на литературата е изключително удоволствие! Особено когато виждам как хората идват, подтичвайки, за да успеят да влязат за началото на откъса, който се чете, и така да чуят любимия си автор. Тази година имаше много такива подтичващи, още повече че валеше доволно почти през цялото време. Подтичваха и от нетърпение, защото в нашето гнездо в Народно читалище „Цанко Церковски 1946”, се чете Тери Пратчет с два от разказите му от „Дракони в Порутения замък„.

IMG_20160511_181917
Хората и историите, които разказаха или сътвориха чрез разговорите си с нас, ще останат най-забележителните спомени от тазгодишната Нощ на литературата.

Началото постави една баба (а аз много обичам бабите, заради техните истории!), която поне 3 пъти ми се представи, (по)каза ми къде живее: „ей там оня етаж с чадъра виждаш ли го, не него, той не е мой, а горния с цветята на балкона, ама и те не са мои, над тях съм аз, да не си помислиш нещо, че…“. Извини се, че е забравила зъбите си, но това не й пречеше да се шегува и да се усмихва, разказвайки с трепет за годините, в които е била „страшна българка“ (по думите й), работила много, изръшкала 14 държави, знаела много езици, които вече забравила, но „това е животът„! Възпитана, със завиден речник и притеснителна. Пита ме дали да влезе отново да слуша, защото и без това нямала какво да прави. Като истинско слънце влизаше и излизаше, благодареше за всяка секунда внимание и така май успя да задържи дъжда около час след началото на събитието. Най-впечатляващото беше, че бабата се обръщаше към мен с „майка„.
„Хубава вечер, майка“ беше поздравът й преди да си тръгне и адски много ме усмихна. Мислех, че само един наш рапър говори на „майка“, но явно патентът е на слънчевата баба и думата звучеше по на място.

Вторият герой от историята, която пишехме вчера, беше един чичо/батко, който просто ни наричаше „гълъби“. И по някаква случайност също използваше „майка“ в края на изреченията си. Дали е слушал бабата или рапъра, не знам. Но пък в рамките на няколко минути се запознахме с богатството на езика ни по отношение на интонацията и емоцията, с която може да се употреби една и съща дума.

Най-радващият читател за мен беше онзи усмихнат човек, който дойде веднъж, влезе, послуша, излезе. Върна се с думите, че май ще си купи книга. Влезе и пак излезе. Поздрави ни и каза, че вече си е купил книжка и е супер доволен. След малко отново се върна и каза, че „май още една ще си взема“. Пак се поздравихме, пак се усмихна и той и ние, влезе, взе си още една книжка и отново си тръгна. Този път беше двойно по-щастлив и усмихнат и тогава си казах, че има вечно щастие и то е в книгите!

nosht-na-literaturata-2016-sofia

Тъй като нашето гнездо беше за детски книги, освен родители с деца и пораснали деца, имаше и много тийнейджъри. Те идваха на тумби, разпалено обсъждащи всякакви теми и впечатляващи се от всичко. Почти познах в едно от момичетата, с което се заговорих, моето по-младо аз. Спомних си колко неуверени, но емоционални и трогващи бяхме в тази възраст. И на тръгване пожелах на момичето да стане известна, защото към това водеше разговорът ни. Тя така се израдва да чуе пожеланието ми, че го върна като пожелание за мен.

Е, дали и коя от нас ще стане известна, не знам. Но ми стига само това, че успях да разсмея едно все още осъзнаващо се в света човече, носещо много енергия в себе си, но и вече знаещо, че обича да чете.

И се успокоих, че и след нас ще има кой да се вълнува при вида на всяка една книга и ще продължава с разпространението на книжната любов!