Защо искам да живея на село?

Този текст го писах специално за конкурса на „Икономедиа“ за есе на тема „Защо искам да живея на село?“. Не съм сред наградените, но въпреки това се радвам, че темата ме мотивира дотолкова, че да проявя самоинициатива и да пиша с желание и топлина в сърцето – в селското ми сърце, което все повече милее за онова малко, китно и леко позабравена място. 

***

Здравейте, казвам се Мирослава и съм отраснала на село, но дълго време ме беше срам да си го призная.

Смятах, че да живееш на село е унизително. Че е недостатък, който стои като алена буква върху дрехите ми. Въпреки това днес съм почти убедена, че за децата си бих искала да имат поне малко от безгрижието на моето детство.

Затова нека ви разкажа малко повече за живота на село от гледната точка на човек, прекарал 19 от 25-те си години живот именно там.

Да живееш на село означава:

…да цениш всяко едно културно събитие

Защото такива има много рядко. Помня глада за културни събития и еуфорията от това, че идва някоя театрална трупа, че ще има концерт, че селският събор предстои. Защото тогава виждаш народ, кипи живот и не се чувстваш самотен и изолиран.

…да си близо до природата и до земята, която те храни

Да виждаш осеяното със звезди небе вечер, да си имаш къща и да не плащаш наем. И да познаваш съседите си, но не само на твоята улица и в махалата, а в цялото село.

Да живееш на село, особено когато си дете, е прекрасно. Имаш много почва и пясък под краката си (тук-там някое гъделичкащо червейче, ако е валяло) и много малко асфалт. Имаш безчет дървета, храсти, полета, за да играеш, да се скиташ, да се криеш или да си изследовател.

Един от най-вълнуващите ми спомени са летните вечери, които прекарвахме в игри по улиците. Тогава възрастните се прибираха от нивите и ние причаквахме каруците им, за да видим дали някоя с по-дълга опашка ще може да ни повози “гратис”. Понякога бабите и дядовците ни се караха, но по-често ни се радваха. За тях това беше времето за внимание и раздумка, и за някоя и друга усмивка, но задължително и за едно “благодаря за возенето”.

…да нямаш нужда от зоопарк

Защото си имаш достатъчно кокошки, кози, овце, крави, пуйки и какво ли още не.

Обичах да ходя с баба и дядо да доят стоката в кошарата. И докато ги чаках, сядах до някоя коза и я пощех. Козите имат прекрасни бели кожухчета с извънземно синя кожа (по която най-често ще видите да лазят въшки, но това е друга история).

Знаеш как вият чакалите, когато са слезли до селото да търсят храна. Знаеш къде гнездят щъркелите и кога идват и си отлитат. Знаеш и за какво са вадите – да си измиеш краката или да си пускате хартиени лодки. Стига каналът да не е задръстен, лодката идва бързо, а изпуснеш ли я, пада лудо гонене до другия край на улицата.

…да имаш приказни зими

Правенето на ангели в снега е клише от филмите, защото зимата на село е за спускане с найлони. Повярвайте ми, това бяха най-добрите зими, защото имаше достатъчно баири, от които да се спускаме с найлони. Вярно, натъртваш се здраво и не можеш да седнеш като хората с дни, но кефът и адреналинът са неповторими.

Само си представете цялата хамалогия – тайфа деца тръгваме да търсим в снега достатъчно полегат и дълъг склон, който да не е осеян с камъни, дървета или храсти. Минаваме го 2-3 пъти, за да направим пързалката и после започва спускането.

Надолу е голям кеф и буквално нямаш спирачки. Спираш я в храст, я в човек, я в някоя канавка. А нагоре просто се изкачваш запъхтян от тичане, защото нямаш търпение да се пуснеш пак. Тук ще дам един жокер – ако ви е твърде трудно ходенето обратно, просто включвате 4х4 (краката и ръцете накуп) и лазите догоре.

…да ти е винаги вкусно

Бабите ти дават да си береш от джанката или черешата пред къщата, градините винаги са пълни, а лютеницата е домашна и варена на огнището в двора. Всъщност лютеница върху филия с малко натрошено сирене отгоре е храната на моето детство. Това е най-доброто ядене между игрите, когато нямаш време да се прибираш за обяд. Нищо, че вашите после ти се карат, защото “пак си ял по чуждите къщи”.

…да има много работа, особено през лятото и есента

Като бях малка и още се гледаше тютюн в нашия край, най-голямата социална сбирка беше точно това. Носят се купища тютюн, всеки си взима по един наръч и започва да нанизва на огромна метална, плоска игла.

Пипкава работа, спор няма, но всички бяхме заедно, седнали на земята, докато си разказваме истории, легенди и тук-там по някоя измислица. Понякога се убождаш, започва да те боли, а катранът и миризмата се отмиваха едва след няколко дни. Но болката си струваше.

…да слушаш много неразказани истории

Бабите и дядовците помнят какво е било “едно време” и могат да ти разкажат неща, за които не ще прочетеш на друго място. Като енциклопедии, ама за забравените времена.

И точно затова искам да живея на село. Искам да съм връзката между миналото и бъдещето. Да събера зрънцата народна памет в ума си и да ги предам.

Искам да се науча да преда на стан, да плета чорапи с няколко игли или да правя каренца на една кука. Искам да готвя постни манджи и да меся хляб и тесто за баница.  И когато аз стана баба, да предам същите ритуали и на своите внуци.

Тук сигурно ще кажете, че тези неща се учат и в града. Но моите баби живеят на село. И заради тях бих се върнала. За да ми споделят мислите и спомените си, да им помагам с все по-тежката за крехките им и отрудени тела работа и да не умрат безнадеждни. Безнадеждни, че не е имало на кого да оставят завета си и че няма кой да продължи традициите им.

Но знаете ли, трябваха ми около 5 години в София, за да разбера, че да си от село не е срамно, а истинско щастие, въпреки несгодите, липсите, изолацията.

И ако щете ми вярвайте, ако мога да живея на село и да се прехранвам с това, което искам,  ще се върна. В нашата къща, при моите баби, до градините. При спомените. Там, където се научих да карам колело, където вечер излизах да се пързалям по пресния и неутъпкан сняг по улицата и където едно лудо магаре щеше да ме хвърли от каруцата.

Най-много от всичко искам да живея на село, защото така ще зная, че това е селото, което може би няма да остане само сред пожълтелите телефонни указатели с отдавна заглъхнали телефони с шайба.

А ще се превърне в „живо” село, където младите се завръщат, а старите поверия, ходенето бос по асфалта и варенето на лютеница са живи, а не легенди и избелели фотографии… Защото да живея на село, означава да съм близо до корените си.

Advertisements

Защо никой не се страхува от диабета, колкото от рака?

Една (не)типична семейна история с диабет

Когато бях малка, ми се налагаше да влизам в ролята на маникюрист почти всеки път, когато ходих при баба и дядо в Кресна. Всъщност аз си бях личната маникюристка на дядо.

Не за друго, а защото след инсулта, дясната половина на тялото му остана парализирана и въпреки раздвижванията и упражненията, му беше почти невъзможно да извършва толкова прости и на пръв поглед незначителни дейности като рязането на нокти.

Така това обичайно и отбслъкващо за някои хора нещо, се превърна в наш ритуал. Знаех, че отида ли, дядо винаги ще ме попита дали имам време да му изрежа ноктите. Което си беше едно закодирано “Имаш ли малко време за мен?”.

Или пък аз сама поемах инициативата и правех щателна проверка дали е време да заработя още някоя усмивка и благодарности, като окастря израстъците кератин.

Беше мило. Тогава не го осъзнавах напълно, но това беше нашето специално време и моята възможност да се погрижа за него по един малко странен начин.

Нали знаете каква е кожата на възрастните, особено ако като дядо не вършат почти нищо с ръцете си, защото са твърде обездвижени от болестите. Парализираната му ръка беше магически мека, със светла кожа и ужасно твърди, но красиви нокти. Нокти с характер. Набраздени с прави ивици, като нива.  

Такива си бяха някои от нашите ритуали, странни, но специални. Баба я разкрасявах, като скубех космите по брадичката ѝ (не се мръщете, нормално е), на другия ми дядо вадех трънчетата от ръцете, а на този дядо режех ноктите.

Какъв по-искрен начин да изразиш обичта към старчетата, чиито гени носиш…   

Е, имаше нещо, което така и не приех като израз на нежност. Ноктите на краката въобще не бяха по моята специалност. Там работа имаше само баба. Някак не го чувствах като нещо, което да бих могла да правя без видна погнуса.

Днес обаче… какво ли не бих дала само за да изрежа ноктите на краката на дядо.

На краката, които вече ги няма. Защото ги отрязаха. Вместо аз да му режа ноктите, те му отрязаха краката. Първо единия, а няколко месеца по-късно и другия.

Вече няма нокти, които да ме е гнус да режа. Защото дядо е един от 500 000 човека с диабет в България. И са верни другари от около 25 години… Най-малко. Едно дълго и не чак толкова щастливо приятелство.

Ако на деденцето в началото не му е пукало особено и е пиел по каса бира на ден, то сега едвам се храни. Контрасти.

И макар толкова години по-късно да е жив, то вече е с ампутирани крака. Постоянно е на легло. Сменя позите от време на време, за да му е с една идея по-малко неудобно или когато се наложи да го водят отново в болница, заради поредното усложнение.

Това е Диабетът. Той е тиха и бавна смърт. Мъчителна. За болния и за околните.

Диабетът не извиква у нас страх, както Ракът. Диабетът е сладка болест. Сладникава. Както когато ядеш шоколад, а малко по-късно усещаш кисел вкус в устата. Нещо такова.

И именно диабетът е надвиснал като заклинание над цялото ми семейство. И виждам пипалата му все по-често. Ако преди години само чувах за него и за възможните последствия, то днес ги виждам.

Не знам какво да правя. Не знам какво повече да кажа. Знам само, че всичко зависи от нас. Не е Божа работа, както често чувам от бабите. Не е съдба, а избор.

Диабетът идва, защото ти си си тръгнал от тялото си. Не си го слушал… не си се грижил за него… мислил си си, че то тези с отрязаните крайници са рядко… не може да ми се случи… или че няма да е толкова зле.

Всички си го мислим. Надяваме се и стискаме палци. Диабетът обаче не е просто някое и друго хапче в повече, нито една игла с инсулин в корема няколко пъти дневно… Не е и забраната да ядеш сладко…

Диабетът е това да видиш смъртта, да я гледаш дълго без да можеш да направиш нищо. Не е миг, а вечност. Диабетната смърт идва бавно и взима част по част. Буквално… От човека, когото обичаш.

Първо беше само 1 пръст на крака… после два… после крака до под коляното… след това и другия.

Кое е следващото? Не искам да знам. Искам си дядо. Цял. Защото с всяка ампутация се отрязва и частица от сърцето ми. Без упойка.

Онзи ден бях на гости в Кресна. И го видях, дядо ми Серафим, като избледняваща снимка. Като тази черно-бялата, която нося в портмонето си. Там е млад, може би на моята възраст, и красив. И няма и догадка за това, което ще се случи.

Не знам колко още пъти ще го видя и каква част от него ще бъде там, прикована за леглото. Знам, че вече ми липсва. Онова пухкаво лице, оплешивялото му теме, песните му и повтарящите се фрази – малкото останали думи, които няколкото инсулта не му изтриха от паметта.

И си представям как с времето снимката в портмонето ми ще избледнее, ще се смачка и съсипе. Както дядо ми сега, който чезне досущ като очертанията на планините след залез. Който се топи като шоколадов бонбон, притиснат между езика и небцето. Но вече не е сладко.


П.П. Това е само една от няколкото истории на хора с диабет в семейството ми. Когато преди години започнах да се изследвам за инсулинова резистентност и се оказа, че имам такава… Ми казаха, цитирам: По магистралата към диабета си.

Отне ми няколко години и много чужда подкрепа, за да осъзная колко е важно да се взимат навременни мерки и да се грижиш за тялото си, за да предотвратиш или поне да отложиш страшните диагнози.

Аз все още се боря и търся начини, за да сляза от магистралата към диабета. Виждам колко разрушително влияе върху здравето и целостта на болните, затова споделям тази история.

Изследвайте се. Наблюдавайте промените в тялото си. Познавайте болестите в рода си, за да не бъдете част от статистиките, а изключение. Грижете се за себе си и за най-близките си и се обичайте! Аз все още се уча.

Защо спрях да празнувам 24-ти май?

Вчера беше 24-ти май, но няма да говоря нито за нашите писменост и култура, нито за езика ни, нито за самия празник…

Вместо това ще разкажа една извънредно кратка и (надявам се) поучителна история. Поне за мен беше такава.

На 24-ти май 2010 г. бях на имен ден на дядо (Кирил). Беше една от обичайните вечери, в които най-близките роднини сме се събрали, за да се видим и почерпим за здравето на дядо.

Единствената разлика по това време беше, че бях на някаква диета и си спомням, че направих компромис, като „заблажих“ с бонбон за Добре дошла.

Дотук всичко изглежда съвсем обичайно и нормално, на моменти скучновато…

Е, нямаше как да знам, че всъщност това беше последният имен ден на дядо и последният път, в който го виждам…

Седмица по-късно той беше изчезнал, а в последствие се оказа, че е починал.

Наскоро разказвах за смъртта му на един важен за мен човек, когато стигнах до извода, че смъртта на дядо всъщност е нелепа. Но все пак точно такава смърт може би му отива. За да не звучи цинично, ще обясня:

Часове преди да умре, дядо беше отишъл да хваща рояк пчели от някаква топола. Покатерил се, но по някаква причина е паднал и така е загинал. Беше останал там цяла нощ, в която валеше като из ведро (така, вярвам, природата, която той обожаваше, се погрижи за него – измивайки го от всичко земно и мръсно).

Въпреки тъгата и изненадата от смъртта му, за мен това е геройска смърт – с протегната към пчелите ръка.

И намирам все повече символика в точно този образ – ние хората също трябва да се протегнем към пчелите (и природата), защото в противен случай може да загинем.

Моята поука от историята обаче е друга:

Наслаждавайте се на момента СЕГА, оценявайте времето с любимите си хора и не им пестете искрените си думи и емоции. 

Никога не съм казвала на дядо, че го обичам, но всяко спасено от мен растение или животинче ще му го напомня някъде там в по-добрия свят. Надявам се.

П.П. Това, че обичам книгите, също ще ми напомня за него, защото именно той ме въвлече в този вълнуващ свят, когато веднъж разтвори една от многото си книги за пчели и ми обясняваше какво правят и как да се грижим за тях.

Какво е да си дете на разведени родители, или историята на едно медицинско?

Да си дете на разведени родители е като да имаш родители, ама без семейство, или пък точно обратното.

Всъщност това е от многото въпроси, чийто отговор варира. Зависи от причините за развода, от това къде са родителите, при кого живее детето, кой го отглежда, какви са взаимоотношенията с двете семейства, от които идват майката и бащата, дали е само едно дете и т.н.

  1. Темата все още е табу.

Темата е обширна, но и табуизирана. Поне така го усещам през последните 20 години.

Докато едната ми баба всеки път ме оплаква, че съм без баща, че не съм имала нормално детство и т.н. то в другите социални кръгове почти не се говори за това.

Когато бях малка се носеше като мълва за някое друго дете или съученик, приятел на приятел, че „и техните са разведени“. И като ми кажеха нещо такова, започвах да намествам пъзела и да си давам лични обяснения за поведението за въпросния човек.

Моят личен опит показва, че да си дете на разведени родители не е голяма драма.

Последният път, в който се убедих, че съм имала късмета със смела майка, която да се разведе, е моментът, в който ровейки в онази черна чанта в гардероба с документи всякакви от последните 20+ години, незнайно как (защото там съм ровила поне 50 пъти), открих един документ, малък и невзрачен, но показателен. В онази черна, пълна с листи чанта, открих медицинското на мама. Онова медицинско, което вероятно е извадила след поредния побой върху нея и за щастие последен такъв. Защото след това е дошъл разводът.

Открих документа и пъзелът ми се нареди.
Няма смисъл да живееш с човек, който ти причинява физически и психически тормоз.

Няма смисъл да обричаш и детето или децата си на същия такъв, само защото възрастните не гледат с добро око на разводите. Особено ако, както в моя случай, живееш в малък град или село.

  1. Струва ли си жертвата?

Тъй като и в двете ми семейства (от страна на майка ми и от страна на баща ми) има „традиция“ с неразбирателство в семейството, вкл. и развод, то се наблюдава известна промяна в поведението и „жертвите“, които са склонни да направят родителите.

Баба ми понася цял живот всякакъв тип тормоз от страна на дядо (вече покойник), мислейки, че е по-добре децата й да имат лош баща, отколкото да са без баща. Е, разбирам я донякъде. Едва ли през 70-те е имало толкова разводи и е било възможно самотна майка да отгледа 2 деца в малко село. А и обществената стигма не е лека задача, с която да се справи човек. Така почти цял живот тя и децата ѝ понасят семеен терор. От там не съм намирала никакви документи и медицински, но разказите и наследеният модел за поведение ми казват достатъчно.

  1. Кой да отгледа детето?

В моя случай съдът ме поверява на майка ми. За щастие. Баба (майката на мама) помага през цялото време, като ме отглежда, докато мама работи и пътува. През повечето време майка ми е заета с това да изкарва пари, но успява и да ме възпитава, да ми даде възможност да съм самостоятелна и да не съм разглезено дете.

Забелязала съм, че в случаи на разведени родители, и двете страни правят опити да заместят уж липсата на родител с материални неща, което едва ли работи – не и ако искате детето ви да има що-годе добри ценности. А и един отдаден и обичащ родител, според мен, е много повече, но и напълно достатъчен в подобни случаи, за да бъде възпитано и задоволено детето.

  1. Връзка с родителите.

От малка съм свикнала да ставам сама за училище, да си редя раницата с учебниците, да си чета книгите в задължителния списък (понякога не с голямо желание). Израснах доста срамежливо хлапе, дори съм имала моменти, в които ме беше срам да се кача при вуйчо и вуйна на втория етаж.

Докато бях малка, спазвайки условията на съда, можех да посещавам другите баба и дядо (вкл. баща си) по-рядко. Тогава другият дядо идваше с колата да ме взима за уикенда. И единствената обич, която съм усетила от страна на другото семейство е именно от баба 2 и дядо 2 (все пак съм първо внуче) и от единия ми чичо.

Баща ми никога не ми се обаждаше, а и до ден днешен не го прави, нито за рождения ми ден, нито за празниците, нито просто за да ме чуе или да пита как съм. Виждах го рядко, нямах особено желание, защото той за мен бе просто познат, чиито гени нося. Не усещам някаква връзка, нито нужда от такава.

От общуването с него помня как като малка (докато все още живеехме всички като семейство в апартамента – била съм на 2-3 годинки), ми дърпаше пръстчетата на краката и ме болеше адски много. Мразех, когато го прави. И помня как една вечер, когато седяхме в хола, аз, сгушена при мама на дивана, а баща ми гледащ телевизия. Аз шептях нещо вероятно много вълнуващо на мама, когато баща ми се скара, че му преча да гледа телевизия. Явно съм продължила с разказа на ухо, защото малко по-късно баща ми стана и ми удари плесница. Тогава заплаках.

Като се преместих да уча в София, ме увещаваше да замина за чужбина, защото там съм могла да изкарвам пари. Тука нямало смисъл. И постоянно правеше забележки за външния ми вид – най-вече имаше много против обецата на веждата. А аргументите му бяха, че „хората гледат странно и говорят”. И допълваше, че и той искал да се татуира, но хората…

Като цяло спомените и впечатленията, които имам от него са на доста стиснат, защото никога не си плащаше издръжката (макар и смешна като сума), нито пък ми даваше доброволно някакви пари. Грижите му се простираха до там да ми даде нещо, което можеше да вземе от магазина, в който по едно време работеше или от другия, който по-късно имаше. Нещата като цяло бяха дрехи и храна, първите можеше и да ми ставаха, но вторите най-често бяха с изминал срок на годност. Това е запазената му марка, защото носеше храна с подобно качество на баба и дядо с уверението, че скоро е минал срокът на годност и още стават за ядене нещата.

Освен дядо, който не само ме возеше с колата, но и ме глезеше със сладолед и кола, чичо също беше загрижен за мен. Той е човекът, който повече пъти ми е звънял, писал, взимал от село и връщал обратно и давал някакви пари. И който и до ден днешен (а съм вече на почти 25) ме поздравява и ми дава джобни за празниците, ако се видим.

  1. Детето като вещ.

Докато бях малка, се случваха и интересни събития, пряко засягащи мен. Бях най-често между чука и наковалнята, защото двете семейства сякаш се надпреварваха (по-скоро това, на което не бях поверена от съда). Едните бяха по-заможни и се опитваха да ме впечатляват с лакомства, колело и всякакви подобни неща, които очевидно майка ми трудно можеше да ми осигури в изобилие.

Съревноваваха се пари срещу думи.

Майка ми често не ме пускаше да виждам баба 2 и дядо 2, защото винаги се връщах плачеща и разстроена, защото гостуването ми при тях е свършило. Всъщност аз си ревях винаги, когато се отделях от някого. В петък – преди да ида при баба и дядо – плачех за мама, а в неделя, като се връщах, за баба и дядо. Това винаги ядосваше майка ми, но обещанието за забрана да ги виждам, ако продължавам да плача, както човек би се досетил, водеше до още сълзи и сополи.

Куриозни бяха случаите като този, при който завърших детската градина и предстоеше да ме запишат в предучилищна. Тогава беше краят на лятната ваканция, когато бях отишла отново при баба 2 и дядо 2. Те ме питаха дали искам да ме запишат да уча там. Аз, естествено, се съгласих. На следващия ден ме заведоха в училището и ме записаха. През следващата седмица не исках да ходя на училище и на спирах да плача, затова дядо 2 ме е върнал на мама с обяснението, че не знаят какво да правят, защото само плача. (Този спомен беше допълнен от разказа на майка ми, защото не си спомням онази част с едноседмичния рев.)

През същите тези години, докато още бях малка и нямах мнение и въобще не разбирах какво се случва, и двете страни се опитваха сякаш да ме настройват срещу другата. Особено проблематично беше какво чувах и после говорех на баба и дядо 2, по време на бракоразводното дело, защото всяко едно твърдение, което би намалило шанса съдът да ме повери на баща ми, беше заплаха за моето бъдеще. Често ми казваха какво да говоря и какво не пред другите.

Сега си мисля, че това не е най-правилният вариант, защото все пак това поведение и реч влияе на детето и му дава една погрешна представа за ситуацията и за „семейството“. Сякаш бях вещ, която се опитват да продадат на пазара, едните обещавайки ми играчки и материални неща, а другите просто отстоявайки правото си, дадено от съда.

В крайна сметка, майка ми единствено можеше да се грижи за мен, а и го предпочитах и останах при нея. Едва ли съм имала и друг шанс, но кой знае.

  1. Порастването.

Като по-малка си мислех, че когато са разведени родителите ти, имаш 2 семейства, които ще ти дават повече и няма да ти липсва нищо. Това обаче е възможно сигурно в случаите, в които и двете страни те обичат и подкрепят. Ако обаче това е налице, тогава едва ли щяха да са разведени.

Баща ми, както вече казах, не се интересуваше от мен, така че опцията с това да съм двойно обичана и затрупана с играчки, липсваше. Но пък ми стига това, че бях обичана от мама. И най-вече – възпитана. Спасих се от това да стана разглезено и неразумно същество.

Моменти, в които да ми липсва баща, почти не е имало. Имала съм по-скоро странни ситуации като тази, в която много добра приятелка в гимназията разказваше за нейния „тати“. Аз никога не съм и мислила да наричам моя биологичен родител от мъжки пол така. Тя разказваше как с нейния „тати” правили нещо или ходили някъде заедно и точно това нарицателно ми остана в паметта.

„Тати”, когото аз нямам. Дори не предполагам каква трябва да е връзката между баща и дъщеря. Въпреки че имам доведен баща, който в продължение на над 10 години се грижеше за мен от все сърце: финансово, морално, че даже и ме глезеше, което нерядко беше повод за недоволство от страна на майка ми. Но него така и не го допуснах толкова близо емоционално, че да го наричам татко и да го чувствам така близък, макар той да ми е казвал десетки пъти, че може да го наричам татко, защото за него съм дъщеря.

  1. Обичаите.

Неприятната страна на това да си с разведени родители са всички обичаи, през които е възможно да се наложи да преминеш. Един такъв беше абитуриентския ми бал.

Първо, че нямах желание и не виждах смисъл да събирам роднините и да правя банкет.

Второто беше завеждането ми до самия бал. Това е единственият път, в който баща ми е имал смисъл в живота ми (освен при зачеването ми), защото ме вози до училището, след това и до ресторанта, направихме си и снимка и това беше. А, да, за малко да забравя – без да го моля ми даде 50 лв.

В училищния двор беше само майка ми, която тогава беше и адски щастлива, задето е успяла да се справи с мисията да ме издържа и отглежда, за да завърша втора по успех във випуска, с желание да продължа да уча.

Другите ритуали, които ще ми създадат голяма доза некомфорт и които най-вероятно ще пожелая да си спестя са: сватби, кръщенета и т.н.

  1. Натискът.

Днес вече съм почти на 25. Малко повече от 20 години с етикет „дете на разведени родители“. Нямам представа какво е да имаш обичащите те мама и татко, защото само мама е тази, която и до днес ме моли да ям, приема поръчките ми за вечеря и се тревожи, сякаш съм на 5, дали съм се облякла и къде съм. Но това явно е и защото от над 5 години не живеем заедно.

През годините взаимоотношенията ни бяха какви ли не. Тя ми беше и майка, и баща. Беше и първият ми работодател. По някое време, като премина пубертетът, в който мразех всички и исках да се изнеса, станахме приятелки. И до днес сме приятелки. Тя споделя повече, но това е защото аз по принцип съм си темерут и не говоря много. По-скоро не се оплаквам толкова, колкото на нея би ѝ се искало.

Разменяме си дрехи, правим си неочаквани подаръци, говорим по един час по телефона през 2-3 дни. Задължително ѝ пиша дълги смси на празници, за да я разплача. И винаги успявам.

Тя все още се изненадва, че баща ми продължава да не се интересува от мен.

С годините осъзнах, че товарът за нея е бил двоен. Преживяла е и е жертвала толкова много и е била най-смелият човек. Защото, ако днес аз трябваше да отглеждам сама дете, щях да се замисля.

Днес всичко е толкова различно. Роднините, самата аз.

Няма го онова съревнование, защото баба и дядо знаят, че ги обичам независимо къде живея. Вече съм на 3 часа път и от двете семейства и си липсваме всички.

Понякога чувам едната баба да казва, че тя ме изгледала (това е в пристъпите на главозамайваща обич към мен). А аз знам, че не е вярно, защото помня при кого съм живяла, както и какво са ми разказвали за бебешките ми години. Но не споря. Оставям ги да живеят със спомените и убежденията, с които се чувстват спокойни и щастливи. Въпреки разбитите семейства, съдби, болестите в резултат на прекомерния стрес и т.н.

Натискът днес обаче е различен.

Откакто имам сериозен приятел и баба 2 го харесва много за зет, доста осезаемо се опитва да ме „сдобри“ с баща ми. Настоява да му се обадя, да го поздравявам, да запозная приятеля ми с него и т.н. Няколко пъти имахме спорове по отношение на това, дали ми е баща или не и как да се държа с него.

И е тежко, че тя е майка и баба, и иска първата и най-важна внучка да има поне малко нормални взаимоотношения със семейството, когато се появи още един важен човек в живота ѝ.

Но няма как човек, когото не чувствам като близък и който години наред не ме е търсил, забелязвал и т.н. за един ден да ми стане важен. Още повече, че той има ново семейство и цели 4 други деца. А и след опитите за разговори с него, изводът ми е, че не си приличаме по отношение на музика, книги и въобще интелект. А с такива хора по принцип не желая да общувам. Още повече ако са причинили толкова много болки и травми на най-ценния ми човек – мама.

И макар всички да ми казват „како“, защото съм най-голямата от всички внуци, разликата се усеща. Разбирам баба, разбирам дядо, разбирам всички роднини. Но не разбирам единствения непознат за мен човек – баща ми.

Да създадеш дете и да не проявиш ни най-малко желание или интерес дали е добре. Не ми липсва, но ме озадачава. Сякаш не е възпитан от баба и сякаш няма сърце. Сърцето, с което в момента отглежда и се грижи за другите си деца.

Доста съм мислила по отношение на възможните причини за развод. Дали е неразбиране или просто неподходящо време. Недостатъчно опит и себепознание, за да си готов за семейство и дете. Урокът, който съм си записала след всичкото това мислене е:

Когато решиш да обречеш друг човек на себе си, помисли дали си достоен за него!  

Аз пораснах, успях дотук, но като мен, вярвам, не са много деца. Сигурно са безброй тези, които не са могли да преживеят липсата, които не са имали добри модели за поведение и които се чувстват ощетени или различни по много неприятен и неприемлив начин. Отритнати или нежелани най-малко.

Знам, че ще направя всичко възможно, ако някога имам дете, да има поне толкова добра майка, каквато имам и аз, и да има баща. Истински, а не просто на хартия. Добър баща и добър човек.

И ще държа медицинското далеч от мен.

Моят баща е моят герой*

Моят баща е моят герой, защото едва зачената, е казал на мама да направи аборт.

Моят баща е моят герой, защото аргументът за това е бил, че не съм негово дете.

Моят баща е моят герой, защото благодарение на него намерих случайно скритото медицинско на мама отпреди 20 години.

Моят баща е моят герой, защото нито веднъж за 24 години не ми се обади да ми честити Коледа, Нова година, дори и рождения ми ден.

Моят баща е моят герой, защото единственият ми спомен за него е как ми удря шамар, защото му преча да гледа новините (2-3 г.).

Моят баща е моят герой, защото никога не си плащаше месечната издръжка, която съдът му определи (20 лв).

Моят баща е моят герой, защото никога не се обади да попита как съм, но се обаждаше, когато имаше нужда да му свърша някаква работа.

Моят баща е моят герой, защото докато навърша пълнолетие го виждах по задължение само за да извадим ново пълномощно за пътуване зад граница с мама.

Моят баща е моят герой, защото има други 4 деца, за които се грижи, но никога не направи нищо за мен.

Моят баща е моят герой, защото се гордее с постиженията ми, без нито веднъж да ме е подкрепил за нещо.

Моят баща е моят герой, защото ми предложи да занесем багажа до София с влак, за да не дава пари за гориво, че било скъпо.

Моят баща е моят герой, защото единствената връзка, която ни свързва е фамилията и роднините, но нищо повече.

Моят баща е моят герой, защото никога не пожела да бъде мой баща и мой герой.

Защото моят герой е лош герой и моят баща е лош баща.

Защото едно дете няма нужда от герой, а просто от баща. Истински.

*Заглавието и текстът са провокирани от кампания, чиято изложба видях вчера пред Читалнята. Идеята изглежда смислена, значима. Текстът има за цел да покаже и другата гледна точка, вероятно реалност за много други хора.