Нощ на литературата и новите запознанства

Нощ на литературата е събитието на запознанствата.
Запознанства със страхотни и непознати заглавия, запознанства с нови автори, с различни истории и с много други хора, споделящи любовта към книгите и четенето.
Нощ на литературата е и запознаване с града, в който живеем. Всяка година читателските гнезда са разположени в различни райони, за да могат посетителите и участниците да открият интересни и вдъхновяващи кътчета за четене и раздумка.

IMG_20160511_181739 IMG_20160511_185124_188

Тази година е трета поред, в която присъствам на събитието и втора поред като доброволец. Да бъдеш доброволец на Нощ на литературата е изключително удоволствие! Особено когато виждам как хората идват, подтичвайки, за да успеят да влязат за началото на откъса, който се чете, и така да чуят любимия си автор. Тази година имаше много такива подтичващи, още повече че валеше доволно почти през цялото време. Подтичваха и от нетърпение, защото в нашето гнездо в Народно читалище „Цанко Церковски 1946”, се чете Тери Пратчет с два от разказите му от „Дракони в Порутения замък„.

IMG_20160511_181917
Хората и историите, които разказаха или сътвориха чрез разговорите си с нас, ще останат най-забележителните спомени от тазгодишната Нощ на литературата.

Началото постави една баба (а аз много обичам бабите, заради техните истории!), която поне 3 пъти ми се представи, (по)каза ми къде живее: „ей там оня етаж с чадъра виждаш ли го, не него, той не е мой, а горния с цветята на балкона, ама и те не са мои, над тях съм аз, да не си помислиш нещо, че…“. Извини се, че е забравила зъбите си, но това не й пречеше да се шегува и да се усмихва, разказвайки с трепет за годините, в които е била „страшна българка“ (по думите й), работила много, изръшкала 14 държави, знаела много езици, които вече забравила, но „това е животът„! Възпитана, със завиден речник и притеснителна. Пита ме дали да влезе отново да слуша, защото и без това нямала какво да прави. Като истинско слънце влизаше и излизаше, благодареше за всяка секунда внимание и така май успя да задържи дъжда около час след началото на събитието. Най-впечатляващото беше, че бабата се обръщаше към мен с „майка„.
„Хубава вечер, майка“ беше поздравът й преди да си тръгне и адски много ме усмихна. Мислех, че само един наш рапър говори на „майка“, но явно патентът е на слънчевата баба и думата звучеше по на място.

Вторият герой от историята, която пишехме вчера, беше един чичо/батко, който просто ни наричаше „гълъби“. И по някаква случайност също използваше „майка“ в края на изреченията си. Дали е слушал бабата или рапъра, не знам. Но пък в рамките на няколко минути се запознахме с богатството на езика ни по отношение на интонацията и емоцията, с която може да се употреби една и съща дума.

Най-радващият читател за мен беше онзи усмихнат човек, който дойде веднъж, влезе, послуша, излезе. Върна се с думите, че май ще си купи книга. Влезе и пак излезе. Поздрави ни и каза, че вече си е купил книжка и е супер доволен. След малко отново се върна и каза, че „май още една ще си взема“. Пак се поздравихме, пак се усмихна и той и ние, влезе, взе си още една книжка и отново си тръгна. Този път беше двойно по-щастлив и усмихнат и тогава си казах, че има вечно щастие и то е в книгите!

nosht-na-literaturata-2016-sofia

Тъй като нашето гнездо беше за детски книги, освен родители с деца и пораснали деца, имаше и много тийнейджъри. Те идваха на тумби, разпалено обсъждащи всякакви теми и впечатляващи се от всичко. Почти познах в едно от момичетата, с което се заговорих, моето по-младо аз. Спомних си колко неуверени, но емоционални и трогващи бяхме в тази възраст. И на тръгване пожелах на момичето да стане известна, защото към това водеше разговорът ни. Тя така се израдва да чуе пожеланието ми, че го върна като пожелание за мен.

Е, дали и коя от нас ще стане известна, не знам. Но ми стига само това, че успях да разсмея едно все още осъзнаващо се в света човече, носещо много енергия в себе си, но и вече знаещо, че обича да чете.

И се успокоих, че и след нас ще има кой да се вълнува при вида на всяка една книга и ще продължава с разпространението на книжната любов!

Advertisements

Бягство с книга в ръка

Една от причините да обичам да чета книги е, че те винаги са едно малко бягство от ежедневието и неговата рутинност. Книгата, която тъкмо прочетох, се оказа най-голямото ми бягство досега. Не за друго, а защото самата история е също едно такова бягство, по-осъзнато, по-планирано, и разбира се, съвсем реално и преживяно, отколкото може да бъде четенето за него.

„Между Нирвана и Самсара“ (изд. „Вакон„)
Книгата съвсем не се чете на един дъх, защото би било трудно да ми стигне един дъх за толкова смях и искрена изненада. Нерядко очите се навлажняват, но по-често се събира доволно количество слюнка в устата.
Знаех, че Наско (авторът) е талантлив с фотоапарата, както и вербално (помня го като водещ в студентското радио „Реакция“), но не предполагах, че е супер талантлив и в писането – толкова, че така да ме погълне разказът му.
Увлекателно и динамично повествование, през чийто текст се усещат аромати и звуци, емоции и ритми. И най-вече щастие! 

Книгата е своебразен наръчник за търсенето на щастие. Читателят го намира между страниците, но след прочитането, усещам, че всичко, от което станах част с течението на текста, е всичко, което бих искала да преживея в реалността.
А тези малки подробности, тези малки частички лична история, тази откровеност, са наистина много мил жест към читателя.

В книгата има всичко: от разбиване на митове за Индия, до препоръки как да се пазарим на улицата, като винаги има по някоя изненада за читателя, която го кара да избухне в неудържим смях. Любими са ми разказите за обслужването в хотелите и ресторантите, обслужване на едно съвсем друго ниво! Ще видите, като я прочетете.

И сред забавляващите моменти и факти, си мисля, колко смелост се иска, за да вземеш решението за едно такова пътуване, не само на географски различно място, но и с различни обичаи, ценности, навици, хора. Да го преживееш, се иска много воля и издръжливост.
Героите в книгата са герои в реалността.
И най-важното е, че историята няма „happy end“, защото щастието е неизменна част от нея, а самата тя не свършва. Това е само началото на едно по-щастливо и осъзнато творене на живота.

А изводът от „Между Нирвана и Самсара“ за мен е, че всеки един може да си сътвори сам началото, за да бъде сигурен, че ще го доведе до един истински щастлив живот.

Пожелавам на автора да има още много пътешествия, за които да ни разкаже в следващите си книги и филми!
Искрено благодаря за щастието! 

*И защото през цялото време, докато четях, си мислех, колко яко ще е да гледам книгата на филм, че дори и на пиеса, препоръчвам късометражния „Истинско щастие“ на Атанас Куцев, който се оказа един много добър трейлър за това, което ме очаква в книгата. Може да го гледате като част от програмата на „Sofia MENAR Film Festival

Как се става супергерой с книга-игра

Днес пиша за нещо необичайно. Необичайно за мен, а и за много от хората, които познавам. И все пак не толкова необичайно за събитието, което посетих в петък (30.10.2015).

За първи път присъствах на премиера на книга-игра и откриване на първата книжарница (за мен е по-скоро храм) за книги-игри у нас, може би на Балканите, че защо не и в целия свят.
Поне съм сигурна, че в моя свят това е първото такова място.

Книжен център „Славейков“ се намира в безистена на едноименния площад. Там може да се сдобиете с най-новите книги-игри, да почетете от библиотеката с по-стари и още по-легендарни заглавия, а на втория етаж може да преживеете това, което преживях и аз: щастие до тавана (буквално) от всички комикси и невероятни заглавия там. Това, което виждате на снимката, вече е заплюто (преносно)!

ploshtad_slaveikov

Премиерата на книгата-играГрадска вещица. Ловец на таласъми“ премина в разглеждане на купчинките с книги-игри, въодушевление с много междуметия и в разговори с авторката на „Градска вещица“ Върджил Дриймънд, която ни остави това мистериозно пожелание заедно с подписа си.
IMG_20151102_223437

Ако все още не сте разгръщали книга-игра, направете го!

За протокола: това ми е трета или четвърта книга-игра, която чета. Както с „Градска вещица“, така и с всички, четени/играни преди това, не успях да спечеля от първия път. Даже нито от втория. Всъщност досега не съм побеждавала злото. Да, знам, тъжно е.
Но точно там се появява предизвикателството на този тип четиво-игра. Дали ще се откажеш или ще се нахъсаш да им покажеш на злодеите, че не могат да те откажат. Така де. Въпросът е да играеш или не? С книгата-игра можеш така да си тестваш волята и търпението, както с нищо друго. Защото само от теб зависи дали ще победиш, дали ще разбереш какво се случва накрая (различно от това да те затрият под една или друга форма).

Книгата-игра е приключение, спотайващо се между страниците, на което можеш да се отправиш единствено, ако имаш достатъчно търпение и повечко късмет, за да попаднеш на точните страници.

knigi-igri Както каза самата авторка, това е мястото, в което ти самият си герой. И винаги можеш да поправиш нещата. Този аргумент е за тези, които не вярват в супергероите днес.
Е, хайде, вземете една книга- игра (поне) и повярвайте, защото вие сте тези герои и сте супер!

А на мен ми остава да направя поне още един опит в желанието си да стана супергероинята в книгата.
КаЧао!

P.S. В книгата е вложила своя труд и една прекрасна художничкаАлександра Петрук, в чиито животинки се влюбих от пръв поглед!
alexandra_petruk IMG_20151102_223529

Възможна ли е „Нарния“ или всичко е само сън?

Като малка гледах за първи път „Хрониките на Нарния“. Довчера си спомнях малко, а усещането беше за нещо интересно, цветно. 
И ако преди години историята и филмът са били източник на забавни герои, говорещи животни и вълшебства, то днес те са нещо повече.
Всеки един от трите филма причинява подсмърчане, онази позната тежест в гърлото, а през останалото време щастие, умиление и магичност. 
След последния филм, като тук вмятам, че не съм чела книгите, но съм в процес на издирването им, едва се разделям с героите.
И все повече си мисля и усещам, че с възрастта и отдалечаването от детството, все повече нуждата от вяра в доброто, от вълшебства и от Нарния расте.
Искам да мога да срещна героите, да нагушкам лъва Аслан, както и смелия мишок. Да разговарям с природата, да бъда полезна, да помагам, да бъда щастлива заедно с цялата земя.
movie-chronicles-of-narnia_00212378
За мен историята, поне тази във филма, е интересна за децата, но необходима за порасналите такива. Тя ми напомни за връзката с природата. А дали преди много много години наистина дърветата не са говорили с хората и с всички други животни? 
Напомня ми за силата на доброто, за чистотата на децата, които единствени могат да се връщат в Нарния, за красотата, за обичта, за прошката.
Най – приказната и също толкова реална история за ценностите и зависимостите в нашия свят. Светът, който не принадлежи на хората, а на природата и единствено на вярващите и мъдрите, на смелите сърца и усмихнатите души. 
Все повече искам да мога да отида в Нарния, защото знам, че тук хората отдавна не четат приказки, не виждат вълшебства и най – вече не вярват в тях.

Порното не е това, което е!

Тъкмо завърших с огромни мъки получената за рождения си ден „Порно“ на Ървин Уелш.

Запознавам се с автора за първи път, нямам идея за какво иде реч, но съм чувала за популярността на „Трейнспотинг“.
По едно и също време започнах книгата и броя на L’Europeo със същото заглавие. Списанието добре, книгата съвсем не.

Тегаво за четене, а си представям, ако думите ги гледам във филм, колко по – интересно ще е. Най – вече колко по – малко време бих загубила.
Тази книга е от малкото, които наистина отчитам като загуба на време, а и на мотивация.

Нищо не успях да си взема от „Порно“, което е най – големият недостатък. И се чудя, гледайки оценките в Goodreads, дали на мен нещо не ми е наред или съм недорасла. Нямам идея. По – скоро съм любопитна кое не съм оценила, кое съм пропуснала да забележа, запомня, да ме впечатли.

Усещането след тази книга е същото, което изпитвам, когато се окаже, че театралната постановка е пълна с евтин хумор, просташки реплики, вулгарност и неестетичен секс.

Бих се радвала някой да ме опровергае. 

Куклен театър, „Хъшове“ и аплодисменти за Чочо

Вчера, петък 28.11.2014, беше най – шантавият и пълнознателен ден от доста месеци насам.

Една част прекарах в любимия си факултет, за да науча какви презентационни умения са необходими, за да се справя блестящо при представянето на предстоящата ми дипломна защита например. Благодарностите и поздравленията са за инициаторите от Българското дружество за връзките с общствеността, а лекторът, който зае почетно място в списъка с хората, които ме вдъхновяват, е Росен Бъчваров.

Последва неочакван куклен театър на Коледния немски базар. Не бях присъствала на подобно нещо от детските си години и се забавлявах от сърце. И съвсем като дете. „Трите прасенца“ бе представена от млади мъж и жена, изключително талантливи. Препоръчвам!

Последните часове на вечерта преминаха в Народен театър „Иван Вазов“. „Хъшове“ с адаптацията на Александър Морфов. Спомням си, че речта на Странджата ми се падна на кандидатгимназиалния изпит. И е имало защо. Години по – късно щях да гледам неповторимото произведение и щях да скърбя за Македонски, за актьора, който допреди година играеше Македонски. Това е нещо, за което ще съжалявам  доживот. Не успях да видя любимия си актьор, вдъхновител и най – талантливияч герой от детството ми.

Извод: Никога не отлагайте да видите, чуете, направите нещо любимо, нещо скъпо за вас, оправдавайки се, че сега нямате време или друг ресурс не ви достига. Никога не се знае дали утре няма да е твърдо късно. Защото има неща, които се случват и то безвъзвратно.

Тъгувайки за Чочо, се опитвах да си представя как той се движи в дрехите на Македонски, как говори и се смее. Почти невъзможно да заместиш тленното пространство с фикция. Липсва ми. Повече от човек, когото съм познавала и много повече от всички хора, които никога не съм познавала. Необяснима привързаност, която обаче не държи да бъде обяснена. След постановката всички ръкопляскахме и някои плакахме. Ръкопляскаха и актьорите. За Чочо.

За човека, чиято енергия е толкова силна, че не е необходимо да го познаваш, за да го чувстваш близък и да ти липсва! 

„Гняв“ в „Клас“ по действителен случай

Тъкмо завърших с гледането на препоръчан от приятел филм и съм гневна.
Това е от малкото филми, които са по истински случай, и докосват онази затворена в килера, заключен с ключ, захвърлен някъде, част от душата. 
Често чуваме за подобни събития по новините, четем във вестници. Просто статистика. Малко цъкане с език. И отваряме следващата страница или сменяме канала.
Подобна бе емоцията и когато прочетох „Гняв“ на Стивън Кинг. (Горещо препоръчвам и двете творби!)
1254.max
Филмът изглежда леко аматьорски, поне според оскъдните познания, които имам. Камерата се движи, управлявана от неопитна ръка. Липсват думи, изречения. Няма никакъв диалог.  Но ситуацията е част от живота на всеки един от нас. Част и от моя. Няма диалог, но има апосиопеза. Многоточие и много емоции. Много гняв. Ако бях там, сигурно щях да ги убия вместо главните герои да си цапат ръцете. След това щях да затрия и себе си.

Същият гняв изпитах, когато веднъж случайно видях през прозореца на градския автобус как някакви хлапета, с главен тартор дундьо, се нахвърлят върху по – слабичко от него, без никой да му помогне. Дали ще е подобна на тази ситуация или някой ще малтретира животно, негово или ничие, гневът се вихри. Друг път предизвикват същите емоции и вербалните удари на майки към деца, на деца към родители и пр. Насилие, което се нагнетява, докато целта не оправдае средствата.
Къде са родителите, учителите, директорите? Каква е ролята им? Защо пасивните съучастници са такива?
Кои са жертви и кой е виновен?