Символите на града на Мира (и любовта)

Когато съм човек, живял поне 18 години в малък град, няма как да не ми липсва нещо. На мен ми липсваше в повече. Културни събития, театър, цветни и артистични хора, подходящи барове и като цяло барове, а не дискотеки. Липси на едно се запълват временно с други неща. Повече книги, повече чат, училищни дейности, пътувания. Докато един ден заявявам пред себе си и приятелите си, че това задушно място ми е тясно.

Клишетата в малкия град са преобладаващи качествено и количествено.
В големия град също има клишета, но те могат да се избегнат. В София деградацията е само за тези, които носят в себе си непоносим от предишните местообитания товар. Тук хората – клишета са по – лесно различими, защото има много, които не са. Да, тук е място, събиращо всякакви, всички, достатъчно, понякога повече (особено в градския и на опашката в магазина). Тук бързо свършват билетите за театър. В Нощ на театрите почти няма места. Но пък има не само Нощ на театрите, а Нощ на музеите, Нощ на литературата. Тук нощите са различни. Определям ги аз. Аз и моите нови приятели. Не, че старите също не са тук. И те успяха да смелят навалицата, както и тя тях.

София е мястото на новите приятелства и на продължаващите стари  такива.

Тук е мястото, където мога да пробвам бира, ром, ром с кола, мента, мента с мляко, греяно вино, домашно греяно вино, вино в парка, бира в парка. Бира за 10 лв. Мога да опитам Хималайски чай и после да го приготвям вкъщи, канейки приятели в измислен Мир хостел, който всички обичат. А аз обичам тях, защото всички вярваме в нещо въображаемо.

Тук имам много възможности, но не неограничени. Защото все пак съм същият човек, подчиняващ се на морални норми, воден от семейни и не чак толкова ценности.
И все пак пробвам трева, няколко пъти. Не е толкова яко, нито задължително ставам наркоман. Не ставам и по – яка. Защото има и по – яки неща.
Като събитията, които се чудя как да наредя, за да видя възможно най – много. Като концертите, за които рядко плащам, защото съм истинска късметлийка.

Тук е мястото на метаморфозите. И не е задължително да стана пеперуда. Мода да стана  писател, артист, журналист, юрист. Но няма да остана в пашкула, а дори и да съм гъсеница, то ще съм доста по – красива, обогатена житейски и емоционално.

Тук е мястото на странните мечти. На първата или на истинската любов. Тук е мястото, където ще се татуирам и повече от година след това още никой освен аз и приятелите ми няма да знае. Тук е мястото, на което не нося етикет на челото си. Тук съм анонимна, но не и незначителна.

Тук съм значима и имам глас, защото крещя за поредна вечер на протестите. Тук играя с фризби на голям булевард, докато тичат деца и кучета. Песни и танци, игри. Големият град, какъвто никой не си представя. Тук се разграждат предразсъдъците, както кока – кола разгражда. Това все още не съм го порбвала.
Има джънк фууд в повече. И се радвам, че съм живяла почти на село с еко храна. И тогава оценявам и какво имам. Осъзнавам се сред хората и мястото. И обичам повече, понякога и мразя. Дисонанси, сезони, по – студена зима и идва ред на греяното вино, което допреди София не бях вкусвала.

Защото символът на София са сефтетата. Любима дума и любимо място. Тук се обичам!

Advertisements

Преди сто години и след тях

Един век ни дели от деня, в който е писана статията „Значението на пресата“ във в-к „Искрица“ (V. Iskriza1).
100 години, които в икономическо, технологично и културно отношение са изстреляли човечеството напред и нагоре, превръщайки живота ни в нещо, непонятно и дори невъзможно за фантазията на живелите век преди нас хора. 100 години обаче за пресата са нищо. Нищо градивно и нищо хубаво. Сякаш пресата и журналистиката са в черна дупка.

И днес силно вярваме и празнословим, че журналистиката в частност пресата е четвъртата власт. Уж назначава и сваля правителства. Но не е ли купена именно от опозицията, целяща да свали настоящите управляващи? Тя е била инструмент за разискване на културни, социални, икономически и политически въпроси. Но днес е нищо повече от инструмент, един от най – лесните за употреба и рекетиране, било то ползван от „елита“ ни, от  будното само през тъмната част от денонощието духовенство или от народа ни най – често използващ го като инструмент, заменящ тоалетната хартия при спешна нужда. Днес пресата ни е купена, а ние я купуваме за жълти стотинки. Употребяваме я вече употребена, за да бъдем и ние грубо употребени. Тя е инструмент за мамини синчета, които не разполагат със свой такъв или се страхуват, че ще им се присмеят, затова се крият зад заглавията и страниците и мълчат, или по – скоро не знаят четмо и писмо.

А когато говорим за мълчанието, народът също мълчи. Най – активни са злобарите  а.к.а. хейтърите из форумите и под статиите, най – вече тези, които не изискват регистрация, за да коментират. Пенсионираната част от населението също намира отдушник в избуяващата ни преса, редовно пращайки вицове и куп лично творчество, осмиващо управляващите. Редакторите имат свой стил, но и те мълчат предимно. И тях ги е срам. Срамежливци до доказване на противното. Те и стила си крият, особено ако печатното издание е за жълти стотинки. Все пак личният стил не се разкрива за толкова евтино, особено когато са ти платили да пишеш не както на теб ти харесва, а както на човека с многоцифрената сума в банковата сметка му е угодно.

Загубените младини, отминалите времена, винаги запечатани в кадър щастливи усмивки, развяващи се коси и една честна, безкористна, интелектуална преса. И днес говорим за миналото с топлина в сърцето и усмивка на устата, преди 100 години са говорили същото. Тогавашното днес е като сегашното днес, когато редакторът не е онзи учен човек, а ние отново се сравняваме със страната на сбъдващите се мечти Америка.

Пресата тогава трябва да формира обществено мнение, да буди, да критикува, да бичува, да хвали без да се интересува от последствията. Тя и днес предлага мнение на обществото, но е по – постна, едно – две най – често полярни мнения, за да разделят хората. Обединен народ трудно се управлява, но ако платиш достатъчно, срещу 45 стотинки ще скараш съседите и изборите са опечени, буквално и преносно. И почват да миришат на скара – бира и да звучат повече на чалга, а синоптиците предупреждават за усилени валежи от салфетки.

Авторът тогава предрича, че ако на пресата се гледа от финансовата страна, то тя ще загуби значение си, ще упадне. Тя вече е. Дали е в упадък или е в позиция нисък старт ще решим ние, а не някой друг вместо нас. Ако не ни платят преди да сме отворили уста и написали номера на банковата си сметка.