Бургаски вечери, събитието на годината и духът от бутилката

Всички около мен знаят колко много обичам сефтетата. И концертите също.
Тази година е не само супер силна откъм концерти, но и откъм сефтета.
За първи път съм на Spirit Of Burgas и това е моето събитие на годината!

spirit-of-burgas

Последните 4 дни от изминалата седмица бяха наистина тежки. Най-тежките ми досега.

За 3 вечери изживях 3 концерта

Всичко започва от София, по-точно от изхода в посока Бургас, откъдето хванахме стопа. Най-късметлийският стоп в кратката ми стопаджийска биография (този ми бе четвърти, може би). За 5 часа бяхме в Бургас, сменяйки 3 коли:

hitchiking

Кола №1 от София до Пловдив, карана от един супер бързащ за работна среща младеж с ван, в който се запознахме с още двама стопаджии, насочили се към Каваци за концерта на Dubioza Kolektiv… Той ни разказа за други стопаджии, които е качвал, като например попа, който не само редовно пътува, но и винаги щом влезе в колата, я освещава за здраве, търси 2 лв. за услугата и моли да му спрат ей там на отбивката за селото… Наистина се впечатлявам от хора като този, които споделят не само автомобилното пространство с непознати, вдигнали палец на пътя, но и времето, историите си и въобще енергията си…

Кола №2 от Пловдив до Ямбол, в която ни приюти най-добрият пожарникар, когото някога съм срещала и познавала… Той ни задаваше гатанки, разказваше истории от професионалния и личния си живот и дори наруши професионалното правило да не качва хора, които не са служители, но ние сме толкова готини, че се смилил над нас… Едно време, ни разказа, че пътували доста на стоп, после имало период, в който нямало подобна практика, заради промяната в обществено-политическата обстановка и несигурността, но в последните години, по думите му, все повече хора избирали този начин на придвижване. С благодарности се сбогувахме с него, за да стигнем до…

Кола №3, която ни заведе до Бургас, като този път добротворците бяха семейство, мъж и жена, доста разговорливи, питащи, разказващи, с нетипично чувство за хумор, чиито деца, както ни споделиха, също пътували към Каваци за концерта вечерта. Осведомиха ни за цвета, модела и номера на колата, с която пътуват наследниците им, като предложиха да дадат и номерата им, за да им се обадим и запознаем… Е, засмяхме се, тактично пропускайки специалното предложение, защото едва ли би било възпитано да се натресем и на децата, след като вече сме в колата на родителите…

След всичките спътници, с които се срещнахме, и разговорите, стигнахме до извода, че предимно бивши стопаджии качват настоящи такива, защото „знаят какво е„. А по време на пътуването, видяхме толкова много други стопиращи, че имах чувството, че половин България се е запътила към морето да пее и танцува с така очакваните групи този уикенд.

Придвижването до Каваци се оказа почти толкова дълго, колкото това от София до Бургас, но с много повече мъки, смяна на автобуси, пешеходене през Созопол (който виждам за първи път, но не бих пожелала да посетя отново, заради цялата сергийщина, чевермета по улицата и въобще безвкусица, малтретирани коне, впрегнати в карети за разглезените туристи и пр…).

kavaci-beach

Каваци се оказа хубаво място. Плажът е приятен, особено подходящ за нощуване в спални чували, къпане в морето и най-вече за концерт на Dubioza Kolektiv!
Задължително е да се опита сръбската скара на входа на плажа, грижливо рекламирана и приготвена от сърбина, чието име не разбрахме, но който прави такива плескавици (300 грама парчето), че не само може да убиеш човек с цялото нещо, включващо питка и салати, но и можеш да се осмъртиш от ядене. Той ни разказа за фестивала на сръбската скара „Рощилияда“ в Лесковац, на който се провеждат състезания по надяждане, правят (и се ядат) плескавици, пие се, въобще голяма забава и чревоугодничество пада, а самият той е шампион за 2014 по правене на плескавици. Това е и събитието, което директно влиза в следващите ни 100 неща за 2016 година.

SAM_2834

След кратката почивка, в която полежахме и поспахме, където сварим, започна да се здрачава. На сцената излизат Миленита и компания – време да поседим на плажа, следват Уикеда, които продължиха повече от необходимото, ама не се оплакваме, защото бяха оригинални и подгряващо-забавни, както винаги, за да доживеем да видим за пореден път (за мен трети) Dubioza Kolektiv. Излишно е да изпадам в подробности, но това е бандата, която няма да ми омръзне да слушам и гледам на живо! Умопомрачително живи, скачащи, комуникиращи с публиката. А живото изпълнение е в пъти по-добро от слушането им на запис, защото може да се чуе и усети всеки инструмент, отделят се минути за импровизации и въобще балканският дух излиза от всички бутилки, минава през всички изпушени неща и се разбива като вълни в телата и мозъците ни!

dubioza-kolektiv-kavaci-beach

Естествено има лудо скачащи хора пред нас, единият от които си забива зверски лакътя във веждата ми (за щастие непродупчената), за да ми остави отчетлива болка за следващите дни и лека подутина. Макар това леко да прекъсва водопада от емоции и щастие, минути по-късно се радвам отново, усещайки все по-сериозната умора. Вечерта приключва някъде по плажа, в спален чувал, леко на завет, за да се окаже на сутринта, че временните трупове по плажа са много повече. Това е моментът, в който ми става адски забавно, че хората на този концерт си приличаме много повече от споделяния общ вкус към музиката. И наистина ме радва фактът, че има толкова много, които просто опъват кърпи или чували на плажа и полагат песъчливи крайници, за да вземат малката си доза сън.

sleeping-beach-kavaci

На следващия ден е денят, в който Роби Уилямс се представя поне веднъж, разказвайки, пеейки, танцувайки. Не съм от най-запалените му фенове, но се оказва, че шоуто е по-добро от очакваното. Парчетата ни водят на приключение през романтични гори, диви плажове, настръхване на кожата, хиляди крещящи гърла, смях и шеги, разляти питиета… Колкото и хиперболизирано да звучи позитивизмът ми често, не съм очаквала да се добера до събитието на годината, на което ще гледам Robbie Williams и суперските Kasabian! Всяка минута си заслужава! Том, вокалистът на Kasabian има толкова запомнящ се и неповторим глас, a Серджио изглежда толкова неземно, танцува супер странно и скача като животно… Парчетата, с които ни унищожават, за да възкръснем, са от добри по-добри, и само гравитацията ни спира от това при всяко отскачане да полетим във въздуха.

spirit-of-burgas

Двете вечери са толкова различни и толкова ценни за мен, че след последния звук от бандата втората вечер, се чувствам като корабокрушенец, преживял най-страшното и завладяващо пътуване. Няма по-як концерт от този на плажа, докато вятърът те гъделичка, носещ песъчинки, а в паузите се чуват гонещите се вълни. Бургас отново е първият най-добър град за живеене и концертване за мен, а Spirit of Burgas го направи още по-любим!
Радвам се, че организаторите, въпреки всички недостатъци, които част от посетителите отчитат, успяха да ни доведат на морето изпълнители, които са на върха, успявайки да ни впечатлят, на което им отвръщаме и ние като най-добрата и емоционална публика.
За съжаление пропускам повечето от подгряващите банди, от които втората вечер имам толкова любими: Jin Monic и Hayes & Y.

spirit-of-burgas-kasabian

Приключението поприключва на пейки в морската градина, където полагаме морни тела и замаяни глава, за да съберем сили за най-куция 3-часов стоп, който завършва с 3-часово споделено пътуване до София.

(Въпреки щастието, разочарованието ми също се появи няколко пъти: когато в 10 сутринта в Бургас никой не искаше да ни направи от най-якия сладолед на машина или пък да ни сипе от старата градска лимонада, и въобще в 10 и малко никой не беше започнал да работи. Което е повече от озадачаващо, имайки предвид работното време в родния ми курортен Сандански.)

too-hot

Междувременно успяхме да се видим с приятели, танцувахме под звуците на уличните музиканти от София (Исус & ко.), пропуснахме да плажуваме, заради червения флаг, нахранихме най-хубавото коте на гарата в Карнобат, ядохме най-вкусните голи праскови в Созопол, взех си книга на Хенри Милър от главната в Бургас, направихме си обща снимка в морето с единия вокал на Dubioza, ама без той да разбере (и да иска също), както и видяхме екран, показващ 58 градуса, които сутринта се усещаха най-много като 20…

karnobat-catkarnobat-railway

Благодаря на вселената, че бе така добра да ме сътвори точно тук и сега, за да преживея всичко това! 

P.S. След всички пропътувани и най-вече извървени километри се роди и новият ни житейски девиз: „Няма нещо, което да не може да бъде изходено!“, чийто край в последствие се модифицира на „…извървяно“, поради двусмислицата : )

Advertisements

Стопаджийски урок по човечност

След първа част следва втора.
Чакайки заветното такси, на десетата минута се появи автомобил. Дойде от мястото, от което и ние се бяхме отървали. Намали, спря, прозорецът бе свален и един приветлив глас попита за къде сме. След отговора ни „за София“, човекът ни предложи да се качим и ние с големи усмивки до уши, се настанихме. Бяхме мокри, гнуснички, въобще ако бях не мястото на шофьора, едва ли щях да ни кача.
В течение на разговора се оказа, че пичът е от операторите, но част то техниката отказала и той си тръгнал. Разпитвах го за стопаджийски истории. И той едно време пътувал така, а сега просто качвал понякога хора.
Попитах дали може да се брои и този случай за качване на стоп и то в много екстремни условия. Той потвърди с усмивка. А моята не слизаше от лицето. Сигурно приличах  на мръднала, но добротата, която непознатият ни дари, беше най – великодушната постъпка, която виждам от много време насам. Човекът оправи деня на всички, че даже и животът!
Вярата ми в добротата и човечността бе подхранена, а рекордьорският ми стоп в екстремни условия (по тъмно и в пороен дъжд) сега е с дата 15.09.14.
Защото всеки ден е Първи учебен ден!

Влез в EXIT

Всеки път, когато излизам извън пределите на България, се радвам, защото човек учи много за света и за себе си, когато пътува.По пътя обратно обаче винаги се натъжавам. Този път причина за минорните ми настроения беше Сърбия.

Първият път, в който не минавам транзит през Сърбия, а отивам специално, за да подишам въздуха й, да погледам природата й, да наблюдавам хората й, да пия от бирата й, и най – вече да стана част от нещото, което в ума ми доби размерите на мечта, EXIT-а й.
exit_gate

Първото впечатление беше на сръбската граница, когато полицаят на гишето ни попита дали пътуваме за концерта и да не би да закъснеем, защото минаваше 13 часа тяхно време.

По пътя имаше не само ремонти и малко чакане, но и красиви скали, зелени дървета в изобилие и прекрасни за гледане отстрани облаци, раждащи дъжд. А надписът преди тунелите няма да го забравя „ПАЛИ СВЕТЛО“ 😀
SAM_0446

Когато не знаеш пътя, най – лесно е да се пита. Сърбите ни улесниха с това, че много от тях знаеха английски и на драго сърце обясняваха как да се доберем до желаната точка.

Стигнахме до Нови Сад за 5 часа. Градът наистина е красив. Центърът с католическата катедрала, кметството, театъра, много изискани магазини и малки кьоскчета за плескавица в 2 през нощта.

SAM_0579

Петроварадинската крепост е впечатляваща, но не успяхме да я разгледаме в подробности. Имаше време за няколко снимки, след което влязохме направо в зоната на rock@exit. По – късно се оказа, че на входа съвсем не са ни проверили по начина, по който са го направили с други приятели, дошли преди нас. Успяхме да влезем с 2 пълни мешки, в които имаше туристически нож, храна и други течни продукти. За сравнение на една позната са изхвърлили от багажа крем. Късмет, а?!
SAM_0585

Вътре съвсем нормално, обстановка като за концерт. Сякаш обаче беше по – айляшко. Доста по – спокойно, хората седяха по тревата, разговаряха, пиеха, все обичайните неща.
SAM_0484SAM_0485

Очаквах пространството да е по – голямо предвид Queens Of The Stone Age, но явно само през моите очи е изглеждала недостатъчно голямо. Учудващо дори и в публиката не беше познатото гъчкане, а имаше достатъчно пространство. Е, поне 4 от парчетата ги пропуснах, заради драгите ни сънародници пред нас, които решиха, че е много яко и толерантно спрямо всички останали да си правят пого и да ни посмачкат и нас. Та, погоманиаците поразчистваха пространството пред нас и въобще не стояхме на едно място. Публиката ме учуди и с онези момчета, които видимо бяха доста щастливи и се прегръщаха постоянно или се вдигаха един друг, което допълнително отвличаше вниманието, закриваше гледката и въобще все неща, от които ти се ще да си 2 метра и да им забиеш по един, та да МИРясат.

rock@exit

Queens Of The Stone Age се държаха като крале! Изпълниха 22 парчета, 4 от тях на бис. Няма и да правя опити да описвам, защото само който е бил там, знае за какво усещане става въпрос. Който не им е фен, да ги пуска в плейъра! Веднага!

Останалото от сръбското преживяване е плескавици (омномном), бира Jelen, която ми напомни колко хубаво е да започнеш деня си в 8 часа сутринта с бира, а ако пред теб е Дунав и на отсрещния хълм Петроварадинската крепост, толкова по – добре!

SAM_0596

SAM_0601

Бих се върнала пак там. Отново за EXIT. И за всичко останало. Следващия път отново бих спала на открито, но ще отида и до Белград, както и ще се запозная с някой местен, за да понауча някоя и друга сръбска дума освен тези по табелите.

П.П. Това беше онзи подарък за рождения ден, който най – най – най – много желаех и си го получих! ХВАЛА!
SAM_0590

Моето поколение

Градският транспорт в София е интересно място, което всеки път предлага на любопитника да разбере нещо повече за хора, с които дели една територия, един език, обща история или просто тясно пространство в поостарял автобус.

Днес в 94, малко преди да сляза на спирката си, станах пасивен участник в неприятна случка, по – скоро диалог, защото освен думи не се размениха (за щастие!) никакви други инструменти за комуникация. Възрастна жена с дамска чанта и еко-торба за многократна употреба, понапълнена, седеше до предната врата, по – скоро се опитваше да стигне до нея, като междувременно си сложи багажа на седалката. В същото време млади левенти, шумно коментиращи някаква интересна случка, многократно (през 2 думи) повтарящи „брат“, за да бъде по – експресивна речта им, стояха пред жената. Единият от тях се обърна към нея с думи, които далеч не отговарят на човек, добре възпитан, и знаещ как трябва да се държи с по – възрастните, а и като цялото с хората. Стана спор за седалка, за място, а младежът си послужи с „бабушкера“, за да покаже, че най – малкото е истински мъжкар. Имиджът му бе доизграден със заканата да я свали от автобуса и да я набие (изненада предизвика неговият приятел, който му направи забележка да се държи по – културно). Възрастната жена изравни резултата с „ти си ми проблемът“ и „недорасъл пубер“…  

И на мен ми стана едно такова обидено, засрамено, защото младежът е от моето поколение. Да, ние знаем всичко останало, но не и как да се държим с възрастните. На нея сигурно не й е за първи път и предполагам какво мисли за нас, младите…

Когато бях малка, помня, как дядо ми обясни, че възрастните е добре да се поздравяват, когато ги срещаш по улицата, независимо дали са близки, роднини или просто непознати. И, да, правя го, най – вече на село и винаги поздравът ми буди у тях едно пламъче, една надежда, радост. И усмивката им грейва.

Е, трудно ли бе, на родителите на онзи младеж и на всички останали като него и мен, да посеят семето на уважението към по – възрастните, на взаимопомощта и пр. Сигурно е трудно, когато ценностната ти система е заменена от материални придобивки.

Това е разликата, която наистина не ми харесва у връстниците ми, макар не всички да са такива.

Е, пожелавам във всяко семейство да има поне един такъв дядо, съхранил и предаващ човеколюбието и уважението! 

изтеглен файл

Някъде из дебрите на Витоша.

На светлата и може би изключително съдбоносна дата 3-ти август 2013 година с група приятели решихме спонтанно и без план да отидем до Витоша. Уговорката бе за 8:30 на спирката на метрото с име „Г.М. Димитров“.

SAM_6210Снимката е уловила момента, в който Кирил пристигна и ни почерпи с „милинка“, а това бе и моментът, в който се роди изразът, посветен на мен: „хем съм гладна, хем мъй срам“.

Тук пристигнахме успешно до стадион „Васил Левски“, където ни чакаше една огромна група пенсионери. А в последствие установихме, че тълпата чака безплатния превоз, за който обаче е необходимо да си вземем номерца, които разбира се бяха хендмейд и много много арт. В духа на социализЪма.

SAM_6213

SAM_6214

Поизчакахме да стане 9 часа, а междувременно се забавлявахме със заобикалящите ни хора. Понамазахме се и с плажно масло с бронз, което Дени така настойчиво предложи на всички с цвят на кожата тип „сирене“.

И стана 9 часа. Автобусът се задаваше, прекрасен, зелен, много шарен, почти като превоз за деца от първите класове. Ама не. Спря пред опашката, която бързо се превърна в тълпа и шоуто започна. С единствена отворена врата, автобусът изглеждаше като кутийка за обувки пред мощта на застаряващата, но все така жилава тълпа. Бабите и дядовците нададоха вой, чуваше се „не се бутайте“, а хората се мачкаха, може би това е останал от миналите векове ритуал за разширяване на едни пространства за сметка на други. Така и не разбрахме. Вниманието ни бе насочено към случващото се точно пред вратата на автобуса. Блъскане, глъч. Тълпата като подивяла на концерт на Рамщайн понасяше един човек и му помагаше с много тъпкане да влезе, за да се случи по-бързо сдобиването с места. Но това не беше най – поучителният момент, защото сред цялото клокочене се появи тя. Една вълшебна тояга. Това беше кулминацията. Очарователен бастун, издигащ се над тълпата, точно до магическата порта на превозното средство. С метален цвят и отразяващ слънчевите лъчи, бастунът се понесе над тълпата и възпитано цапна няколко непослушни глави. Така се създава ред, да си знаете!

И докато наблюдавахме цялата житейска ситуация с изключително поучителен характер, се щракнахме за всеки случай с автоснимачката:

SAM_6219

Автобусът се понапълни, позапълни, хората се покараха още, продължавайки тактично да се ръгат с лакти. С една дума си направиха сутрешната съботна физзарядка. Но това не беше всичко. В последствие се оказа, че докато се редим на нова опашка, този път сравнително в началото на средата й, бабите не са останали безразлични към случилото се. Как така ще се дават поучителни житейски уроци в отсъствието на родната милиция?!

И чичковците полицаи дойдоха:

SAM_6222

И те не бяха достатъчно пораснали, както и на нас ни обясниха, за да разберат случващото се историческо събитие. На нас ни бе обяснено на няколко пъти с почти еднакви думи, че сме толкова малки и млади, че не сме живели през „онова“ време, когато за да имаш е трябвало да се редиш и чакаш. Това включва и много бутане, а задължително редовното трениране на този спорт те превръща в един истински стейдждайвър. Да не се чуди после някой от къде се е появило това нещо.

И защото в 10 часа автобусът дойде за трети последен курс, а местата изведнъж станаха по – малко от чакащите. И защото само 40% от нашата група успя да влезе, а останалите получиха отказа „няма повече места“, се предадохме пред мощта на възрастните. Е, те явно не са имали нашия житейски експириънс с возене в 280, в който винаги има място за още, но как да спориш с такива авторитети, някакси е невъзпитано. Какво знаем ние младите…

Поехме по посока към трамвай 10, а по пътя късметът ни намигна с безплатна минерална вода в необикновени бутилка от 750 мл. Ей, съдбата знае как да се отплаща!

SAM_6223

Хванахме си трамвая почти минути след последната снимка и се залюшкахме из криволичещите тесни улички, обградени от безмълвни и големи зелени дървета. И един дядо пред една прекрасна сграда, сякаш на спирка на някоя приказка.

SAM_6226

За да стигнем до мястото, което не знаехме кое ще бъде, защото ние обичаме и живеем на ръба, в неизвестност, за да увеличим риска от неочаквани преживявания, досущ като тази сутрин. Чакахме 98 около 30 мин. и се качихме. В автобуса освен лашкането от време на време се чуваше „влизайте навътре… не искам да влизам“, защото мястото пак беше ограничено и трябваше да се понатъпкаме като ориз в пълнено агне, за да се опече работата.

Стигнахме с. Железница и поехме по пътеките, водещи до все още никой неподозирайки на къде. Но неизвестността е нашата движеща сила!

А фауната в селото бе забележителна. Най – вече домашните кокошчици, разхождащи се по пътеката.

SAM_6234

След минути ходене се озовахме пред първото сигурно нещо за деня – табелата, обозначаваща мястото като Природен парк „Витоша“. Е, сутринта тръгнахме с идеята да отидем на Витоша, така че това се приема като осъществяването й.

SAM_6235

И така си се заизкачвахме, поспирахме, разговаряхме, учудвайки се на заобикалящата ни среда, докато не стигнахме „нашето място“ с полянка, дървени пейки и маси и малка речица.

Там похапнахме, попийнахме, поговорихме, после се поплискахме във водата, направихме си и специален освежаващ масаж на краката чрез просто ходене по речните камъни.

SAM_6240 SAM_6260 SAM_6261

След няколкочасово мокрене, снимане, лежане събрахме багажа и отново продължихме по пътя. Нагоре ни очакваше отново мистериозна гора. Стигнахме до някъде, разговаряхме с някого и установихме, че поставените за деня цели са поизпълнени, с което можем да преустановим „возвисяването“ сред иглолистните дървета и да се отдадем на отдъхващо връщане, докато се радваме на прекрасните малинки, къпинки, ягодки и де що има плодове и растения с неизвестен произход за консумиране! Гурметчии сме си (някои от нас).

SAM_6286 SAM_6287 SAM_6288 SAM_6289 SAM_6290 SAM_6291 SAM_6296 SAM_6300

SAM_6301

И последният уловен кадър, зареден с духа на истински пътешественици бе:

SAM_6305

P.S. Витоша, ще се върнем! И този път ще намерим и мостовете ти, и копитата ти, ще ти разкатаем цялата анатомия, да знаеш!

Със специалното участие на: Георги, Дени, Йо, Кирил, Мира, Стела, Яна =)

Огън, Въздух, Водя, Земя и Човек

Официалното лято на „сефтетата“ беше миналото (2011). Но докато съм човек и живея, с желание за повече и повече, ще има сефтета. Ех, че хубава дума!

Първото ми посещаване на плажа  през нощта, с красив огън, пеещ с китара, с усмихнати хора и нашепващо море. Студена нощ и стоплящ огън, ситен пясък и много вода, тъмнина и искри. Толкова много на едно място, сякаш всичко красиво и приятно е точно там. И съм част от него, заедно с всички присъстващи. И едно възклицание: „В рая съм!“ (а всъщност на плажа в Катерини (Гърция).

Чувствам се свързана повече отпреди, свързана с природата, със земята, и същевременно зависима. Четирите стихии и аз с тях. 

И това ако не е прекрасно изпълнение на едно отлежало цяла година обещание!

И всичко благодарение на невероятната ми майка!

 

 

 

Блогозависимост след полунощ

Отново е 3:25 след полунощ.
Колко е хубаво да имаш блог.

Вече не се нуждаеш от някого, с когото да прекарваш по часове, разказвайки историята на деня или месеца си. Нито се страхуваш, че този някой може би е неискрен в думите и емоциите си. Нито пък този някой ще си замине, ще те забрави, ще му омръзнеш, ще те разлюби.

Няма го и мъчното чакане на времето за задълбочен разговор, нито пък стъписването при някаква заплаха във взаимоотношенията. Случвало се е да се стигне до мисълта: „ами сега кой ще ме изслушва, с кого ще споделям“ и…каквото още там сърчицето може да предизвика. Няма го и моментът на преодоляването на загубата, нито мъките от търсенето и неуспеха от това.

Сега е сигурно. Да, това не е реклама на банка, а става дума за блог.
Личното ми пространство, което носи чистотата на емоциите и мислите ми, с което не задължавам никого да ме изслушва и да ми отделя по часове време, с което да развивам зависимост, една от най-непоносимите 🙂
Сега имам зависимост към това да пиша в блога си. И не ми отнема толкова, колкото ми дава. И не хленчи, нито има неотложна среща, нито ще заминава, нито се разболява.
Имам си свой блог и макар да звучи така, сякаш предпочитам да заместя реалния и пълноценен контакт с приятелите, то просто правя леко пренасочване на проблема с много добавени стойности: без да идвам в повече на когото и да било, аз споделям себе си, а всеки един потенциален мой слушател, може да прецени сам дали би ме чел или не.
Така моята зависимост ще бъде само една и то съвсем несълзлива.

„Да блогваш или да не блогваш?“ – може би вече е въпросът 🙂

За евдемонистите, които пътешестват

В 3:42 след полунощ явно не спя. Вълнува ме разликата между пътуването и пътешестването. Много ми напомня за евдемонизма и хедонизма. Първото, което още се нарича Епикурейство и искрено ми допада, е символ на разумното щастие. Още в първите часове по философия се опитвах да си обясня разликата между двете направления. И сега не бих й дала точно определение чрез думи, но е абсолютно идентична с тази между пътешестване и пътуване. Ако пътуването е движение с цел стигане от една точка до друга, то пътешестването е разумното пътуване. Всяка точка е от значение, всеки момент е ценен и носи нещо за пътешественика. То е уникално. В ума ми се върти нещо, чуто отдавна, но и забравено в голяма степен. То сякаш звучеше като: щастието е пътуване, а не крайна спирка. Думите ми са колебаещи се, но идеята е една. Ако редиш домино в една права линия, независимо от дължината, това е просто пътуване, защото знаеш какво ще се случи. Елементите падат. Ако се постараеш да подредиш доминото, отделяйки нужното внимание и време, наслаждавайки се след това на красивите и необичайни фигури, пътуването, сиреч падането на елементите няма да ни се ще да свършва, защото това ще означава, че и пътешествието е свършило. Но със сигурност то дава повече, но и изисква своето, за да е ценна част от нас по пътя ни към щастието. Въпросът, който назрява в мен е: Какъв кръстопът е по-разумен: с или без табели за посоките към щастието?

Уроци по етикет на остров

Пътешестването е едно от най-хубавите неща в живота.

Когато пиша това, съм все още на острова, за който по някаква случайност Олдъс Хъксли споменава в книгата си „Прекрасният нов свят“. Именно Кипър е единственото място в историята, на което се провежда подобен експеримент, който обаче ще запазя в мистерия за тези, които не са чели книгата, за да подразня любопитството им ( гъделичка ли ви вече?) и за да провокирам запознатите да си го припомнят.
Е, може да не ме бива в подобни неща, но няма как да не спомена факта, че докато съм на дадено място, чета именно за него, а това е някакъв непознат все още за мен остров.

Сблъсък първи: Тук е неприлично да кръстосаш крака, сиреч да сложиш единия върху другия, докато си на маса по време на хранене.
Сблъсък втори: позволиш ли си да си опреш крака на съседния стол, докато седиш, означава, че „се сваляш“ на човека (мъжа) на него. И таз добра!
Моят извод: момичета, внимавайте как и къде си държите краката 😉

Сблъсък трети: поради факта, че преди време това място е било част от английски колонии, движението е от лявата страна. И е много вероятно сблъсъкът да се превърне в „нещо ме бутна няколко пъти“, което бе част от разказа на един забавен приятел, говорейки ми за живота си в страна с обърнато движение.

Споделено в очакване на поредния сблъсък
Час 3:25
Дата 16.07.2012
Град Лимасол
О-в Кипър
Планета Земя