За времето, когато Строежа беше млад, и ние с него!

Ех! Пускам си Jet – Are you gonna be my girl? по случайност и срещу мен като невиждани отдавна приятели се затичват и започват да ме прегръщат и мачкат едни позабравени спомени за още по-забравени времена.

Времената на “всичко ми е ново и интересно”. Времената, в които имахме лекции, ходехме на работа, но това въобще не ни пречеше да сме поне по два пъти седмично в Строежа докъм 2-3 след полунощ.

А тогава към 1-2-3 ставаше най-интересно и задушевно. Защото алкохолът се отлагаше на дъното на душите и телата ни, изпитвахме необяснима радост от съществуването си и от все по-оредяващата публика. Хайде, тръгвайте си, за да останем пияните от алкохол и опиянените от младостта си!

Спираше да ни пука и се чувствахме леко сектантски… бяхме си в нашата бърлога, където знаеш всяко кътче и ти е хиляди пъти по-комфортно от мизерното общежитие. Където си себе си сред себеподобни, където цъфтиш не само защото възрастта ти е такава.

Строежа беше най-подходящото място да отбележиш рожден ден, имен ден или взет, а може би невзет изпит. Да поканиш гадже на първа среща, да скъсаш с гадже, да гледаш нова банда или любима банда за петнайсти път тая година.

Там беше ок да се натресеш по домашни дрехи, да отидеш на по бира с напълно непознати от блока съседи, да отпразнуваш Хелоуин за първи път в живота си, ама както си трябва (като Зомби)… да станеш пръв приятел с охраната, защото нафиркани младежи закачат Марийка… Да пиеш за първи път мляко с мента и да се напиеш, хълцукайки с дъх на мляко като пеленаче.

Строежа съм го наричала храм и неслучайно. Това е моят храм, където чух не един и двама светци, икони от световната рок музика. Музикалните подборчици там ми възпитаха вкуса към качествени мелодии и днес съм повече от горда, че съм получила толкова добро обучение по качествен слух.

Строежа за мен е било единственото място, където се чувствам по-вкъщи и от истинското ми вкъщи. Където съм ходила без свян с почти домашни дрехи ей така за по една бира. И няма да излъжа, ако кажа, че ми липсва. Не само мястото, но и хората, самата аз, онези така безгрижни по друг начин години. Онази енергия да се забавляваш до 3 и да станеш за смяната в 7. Онзи ентусиазъм, с който отговаряхме на поканата – айде в строежа след час?

Мисля си за Строежа и все повече се убеждавам, че за всяко нещо си има време. И въпреки че понякога ми се случва меланхолията да ме тръшне като кечист на ринга, си давам сметка какъв късмет имахме. Защото студентсвахме във времето на Строежа в Студентски… Защото преживяхме, видяхме, изпихме и изслушахме всичко, което можеше да се преживее, види, изпие и изслуша в Строежа. Защото живяхме с легендата. И защото преживяхме едни от най-хубавите години от живота си (вярвам, че всеки период си има своите върховни преживявания) по възможно най-добрия начин!

Нищо нямаше да е същото без този мощен трамплин за приятелството, музикалния вкус и житейското обогатяване, наречен Строежа. Нищо нямаше да е същото без приятелите, с които споделихме всичко това. Благодаря ви!

Време е да пусна хартиената лодка на Младостта по реката на живота и да продължа напред.

Новите дрехи на баба

Фотография: Йордан Йорданов – Юри, „Несебър 1970“

Когато си дете на разведени родители (не е задължително), може да се случи така, че майка ти да ти е и баща, а пък баба ти да ти е и майка. Ролите в семейството се променят.

И докато т.нар. „самотна“ майка, на която съдът те поверява (за щастие), се опитва през 90-те да те отгледа в поне някакви нормални условия, зад кулисите е и една друга много важна персона с още по-значима роля. И това е баба ти.

Поне някоя от двете баби е изключително ангажирана с това да се грижи за теб. Дали да ти готви, да те къпе, да те люлее с цедилка на лозата в двора, тя е там.

Героят, който е винаги в сянка. Жената, която е най-големият боец, заради всички жертви и лишения, направени в името на децата и внуците.

Ако днес трябваше да пиша по темата за героите на нашето време, която ми се падна на кандидатстудентския изпит за ФЖМК, щях да пиша за моите баби. И съм сигурна, че бабите на всички са такива. Надявам се!
Само дето често забравяме, че без тях, нямаше да сме същите. И въобще, доста често забравяме, че са там, че денонощно мислят за нас и се вълнуват така искрено за всичко хубаво и лошо, което ни сполетява.

Тъкмо последните почивни дни направих един бърз тур при моите баби за по няколко часа. И докато бях при едната от тях, тази, която наистина е посветила огромна част от живота си на моето израстване, отглеждане и възпитаване, откровението й ме порази.
Тя ми разказа как си е купила блуза, но не й става и трябва да я върне в понеделник (баба живее на село (с. Микрево), на 10-15 км от Сандански). Та тази баба, която в автобиографията си има позиция „кметица“ на село Палат, от което е родом, ми каза, че няма дрехи. Всичко, което носи, е старо, подарено от някого, а това, което може да си купи в селото е онези грозни, найлонови дрехи, които носят немалко баби. И разказа как й се налага при всяко къпане да планира какво да облече, за да бъде все пак чисто.
Завърши, обръщайки се към мен и майка ми, с думите:
Моля ви, купете ми някакви дрехи. Аз ще си ги платя! 

Рядко съм получавала подобен шамар. От онези, които те осъзнават. Защото докато аз поне няколко пъти месечно обикалям  магазините и се „награждавам“ с нещо за носене, баба, моята мила баба, няма какво да носи!

Потънах вдън земя с моите желания да имам още нещо ново, въпреки че пазарувам предимно от магазини втора ръка.

А баба не само, че няма какво да облече, но дори няма от къде да си го купи. За завидната трицифрена пенсия, която взима, няма нужда да споменавам никакви детайли.

Шамарът ме осъзна и замисли:
Баба не е виждала море. И така ми се иска да я заведем да си натопи краката. Да се развълнува като вълните, да усети мокрия пясък, да си вземе мида и да погледа водата. Както казваше учителката ми по български език и литература: не се срамувайте от бабите си, те са част от вас! Заведете ги в София, качете ги на трамвай, разходете се с тях.

Надявам се, че ще мога да заведа моята на море. Не, че тя изгаря от желание, но поне ще знам, че и аз съм й показала нещо ново, че съм й дала още едно парче от пъзела, който всички заедно редим – животът. Както дава на мен всеки път.

И така. И аз и майка ми обещахме, че ще й намерим дрехи.
Изискванията са минимални: подходящ цвят като за баба и задължително памук, а не найлон и всякакви кофти, най-вече за лятото, материи.

На тръгване баба искаше да се увери, че е чула правилно и ме попита:
Нали ще ми вземеш дрехи?

Тази седмица имам мисия: да намеря дрехи на баба.

А за целия живот мисията ми е да забелязвам повече, да се интересувам, да се грижа, ако се налага и да се жертвам. Така, както бабите ми го правят вече 24 години.

И да ги обичам. Не само в мислите, но и в действията си! 

Мома англичанка от Петрич с бенд, или Her Gun

Мома англичанка от Петрич с бенд

Така Васко Кръпката представя Снежи и великолепните Her Gun.

Те са млади, свежи, свирят Funkadelic Grunge & Soul и имат толкова много заряд в себе си, такова желание да покоряват сърца, сцени и върхове, че трябва да ги видите, за да ми повярвате! 

Още с първата песен ми стана едно такова хубаво, мило и драго, че познавам човек, който така се раздава и така преживява всичко, изпява го и го свири, и разказва

Ако има нещо по-впечатляващо от това да изпееш от сърце своите песни, то това е може би да разкажеш преди това за тях. На концерта в Студио 5 тази вечер чух историите на парчетата, преживени или сътворени на момента. По един забавен и искрен начин. Това е контактът с публиката, който нерядко ми липсва на други концерти. Да знаеш как и колко, кога точно и защо.

Харесва ми усещането, което музиката на Her Gun създава.

Едва ли мога да го опиша, задавайки му граници и определения. То е лично усещане за всеки.
Музиката
, която (както Спенс пее) идва от сърцето и душата се усеща през какво и кого е минала, за да достигне своята публиката. И с всичко изсвирено и изпято, идва и емоцията.

Онази емоция, която поддържа духa на Вселената. Онази емоция, която кара едни верни приятели да сътворяват истински празник на рокендрола в продължение на години.
Цвете за Гошо“ е утре и други ден в Южния парк. И ще отида, за да видя как цветето ще разцъфне, за да добави към украсата си още един нюанс красотаHer Gun.

Като ги чуете, ще разберете защо и колко е важно да се подкрепят младите банди. Не само за тях, не само за нас, но за всички след това. За цялата Вселена! 

Благодаря, че ви има, за да мога да чувствам!

Моят герой от детството

Когато бях на 6, вече знаех буквите и цифрите. Можех да смятам и чета, не перфектно, но началото беше поставено. И беше едно наистина добро начало.

Помня как през ваканциите и съботите и неделите гостувах на баба и дядо в Кресна (което е на 15 минути от село, където живеех). Имах си една единствена приятелка, но приятелка като за целия свят. Тя живееше в съседната къща и това, както и фактът, че квартал Котата е доста малък и има предимно възрастни хора, чиито внуци идват през ваканциите, ни сплоти допълнително.

Имахме страхотно детство (не само защото сме живели през 90-те и не е имало компютри, както сега), в което благодарение на нея и това, че беше 5 години по-голяма и 5 пъти по-умна и отговорна от мен и другите ми приятели, вършехме не само щуротии, но и умнотии.

Сред спомените за щуротиите имам няколко ярки:
– Играем с кукли и шием дрешки за тях;
– Играем с нейните въдички и надуваемото басейнче с рибки (изкуствени), които трябваше да ловим. Това все още го има по детските паркове;
– Обикаляме горичката над нас, повлекли кучето на баба барабар със синджира, докато не стигнем до другия край, след няколко часа, когато цялата махала е в паника, че сме изчезнали. Намира ни майка й, на стадиона, а нас ни очаква най-страшното наказание – да не ходим на детска дискотека.

Бърза вметка – детската дискотека представляваше следното:
Аз, кака и баба отиваме в дискотека „Бриони“ към 6-7 часа след обяд, сядаме на масичка, поръчваме си кола и картофки със сирене, слушаме музика час-два и се прибираме. Е, когато бяхме непослушни, нямаше такова удоволствие.

…Кучето от историята по-горе го изгубихме по пътя. Оказа се, че се е върнало преди нас, но своевременно е паднало във външната тоалетна на съседите. Наложи се да го къпят. Поне веднъж.

Сред забавните моменти беше и гледането на слънчевото затъмнение през опушени парчета стъкло, но с още 2-3 приятелчета. Те живееха в последната къща и бяха от ромски произход. Бяхме стабилна банда, организирахме си игри, с томболи, беряхме от черешите на съседите, едното момче се качваше по лозниците, за да ни бере грозде, и въобще бяхме много щастливи заедно. Всичко се промени, когато пораснахме и момчето и момичето се преместиха да живеят в по-голям град. Останахме само аз, кака и другото момче. което също играеше на кукли с нас, и тримата оплаквахме с часове на улицата отпред онази певица Румяна, когато разбрахме, че е умряла…

Умнотиите, които вършехме, се изрязаваха в учене как се пише, чете и смята. Имаше пред къщи едно квадратно парче метал/ламарина, с тъмен цвят. Кака носеше тебешир от училище и ми пишеше задачите за деня. Имахме си гъбичка, за да трием „дъската“. И така имахме едно малко училище на открито. И това бяха най-любимите ми часове.

Благодарение на нея в първи клас умирах от скука, докато още бяхме на първите букви от азбуката, а другите ми съученици нямаха представа, че има буква Щ. Дори класният ми ръководител настояваше да ме местят в по-горен клас, защото съм била много пред останалите. Майка ми не се съгласи и си останах в същия клас…

С годините нещата се промениха. Виждахме се все по-рядко. Все по-малко ставаха общите ни преживявания и спомени. Но любовта ни се съхрани в онези чекмеджета в сърцето, които рядко отваряме, но знаем, че са там и ни е топло. Аз пораснах и дойдох да уча и живея в София. Кака завърши висшето си образование, омъжи се и вече си има и прекрасно дете.

Има всичко това, което знам, че заслужава, защото се е борила. Осъзнато, с воля и с много любов и търпение. Като онези любов и търпение, с които ме учеше как се чете, пише и смята.

Благодаря ти!
Винаги ще те обичам, задето си ми дала повече, отколкото някога ще мога да ти дам аз!

P.S. Извинявай, че веднъж ти изхвърлих дрешките на куклата. Просто ти умееше да шиеш по-добре!

Професия СТАЖАНТ

Днес приключи най-дългият, най-тежкият и най-ценният стаж за мен. За почти 6 месеца бях част от сплотен екип, който ме изненада с доверието и топлото посрещане още първия ден, а днес с признателността си.

Стажът беше наистина труден. Хвърлих се в дълбокото надолу с главата. И това, погледнато днес, е най-доброто, което можех да направя за себе си. Беше сложно, непознато, но имах добри учители и с много питане и полезни съвети научих как, къде, защо. А най – голямата радост по време на работата, са моментите, в които виждах, че съм наистина ценна, наистина от полза. Това е добавената стойност на стажа – да бъдеш значим за колектива, да бъдеш част от него.

Не осъзнавах всичко, което съм постигнала до днес, когато 20 души се изсипаха в офиса, докато нищо неподозиращата аз, довършвах задача, слушайки с едно ухо музика. И всички събраха погледите си в мен, а менторката ми, връчвайки подарък, ме заля с благодарствени думи. Е, както се очакваше се разплаках. Така едноседмичните ми опити да бъда силна и като камък бяха осуетени.
Още повече ме развълнуваха разплаканите лица срещу мен. Опитах се да скалъпя реч, хълцайки, извинявайки се за пелтеченето и благодарейки за всичко.

Последните 6 месеца ме направиха значително по-смела и по-сигурна в себе си. Вече не ме е страх да се захвана с нещо непознато, а напротив, бих искала да продължа с предизвикателствата към себе си, защото най-трудните периоди в живота ни, са тези, които ни правят по-силни и по-добри. В каквото и да било.
И най – важното е да имаш подходящите хора около себе си, които да се доверят, да те напътстват и да оценяват всички усилия, увенчани или не с успех.

P.S. А, да, носенето на кафе не е мит в стажантската професия, но аз го правих по собствено желание и с голямо удоволствие!
Огромно благодаря на всички! 

Stand-up Comedy with Sabaton \m/

Буба лази. Некадърник. 
И още много други приятни думички на български, произнесени с шведски акцент.

Озовах се почти непланирано на концерта. Само ще кажа, че трябваше с този билет да съм на Skrillex, НО благодарение на организаторския талант, концертът бе отменен за неопределено време и място, а аз не дочаках повече побутване, за да го сменя за билет за Sabaton.

Знам им точно 2 песни, които съм слушала по Z-Rock.
Сега им знам 4-5, но най-вече знам, че са в списъка с любимите банди. И единствената любима пауър метъл такава.

Въпреки че не харесвам пауър метъл. Но Sabaton са различни. Няма ги досадните високи тонове, врещенето, което и мъже и жени вокалисти в пауър бандите правят.
Има и нещо повече –  историческите текстове.
Контактът с публиката. Това е единствената банда, която има такъв истински, лесен, забавен контакт. И така трябва да бъде. Искрено. Така се печелят фенове и се пълнят с любов и щастие сърчицата. Залите също.

И не слушайте какво говорят хората, нито се доверявайте повече на предразсъдъците и стеротипите. Хеви метълът е за всички и е за да усмихва хората. Който е бил и чул думите на Йоаким, знае.

Искам, искам, искам пак да отида на техен концерт. Без подгряващи, които да бавят удоволствието от най-якото изпълнение на живо и най-добрите стендъп комеди паузи между парчетата.

Благодарности на организаторите от BGTSC, които се справиха успешно с мисията концертът да протече по разписание, да няма проблеми и въобще нещата да се случват естествено, с лекота, за да бъдат доволни всички! Браво!

Защо гимназиалните години са най-безгрижни?

Гимназията.
Годините, които летят.
Месеците, в които създаваме приятелства до живот или поне отчасти.
Дните, в които ни се подаряват знания, които избираме да усвоим или да отхвърлим. Освен когато става въпрос за контролно или класно. Тогава може да се зубри или преписва, а това, както знаем, са умения, необходими и високо ценени в студентстването.

Гимназията ми.
Озовах се в нея по воля на родителското тяло. Против моята. И това е най–важният избор, който не съм направила, за който днес съм най–благодарна.

Моите гимназиални години бяха трудни в началото, лесни после. И пак трудни в края, защото раздялата е тежка.
Годините, които за мен са предимно интересни, пътуващи, дебатиращи, театралстващи, рецитиращи, любопитстващи, философстващи и обичащи.

Днес посещавам любимите учители, които са ми дали много повече от обикновеното, защото те самите са необикновени. Приказни герои, борещи се доброто да възтържествува, на мисия в името на знанието и човешкото. Мисията, която днес е все по–трудна, но не и невъзможна. Вярваме го!

Годините в гимназията са щастие.
Щастие, синтезирано в 30-минутните ни срещи с учителите четвърта поред година след завършването.
Щастие, което сигурно произвежда весели хормони, колкото Седемте рилски езера в шоколад.
Щастливи срещи, които чакам с месеци, за да ме заредят за следващите.
Които да ми напомнят, че не съм била просто ученик, а човек, който е получил по мъничко отгоре. По мъничко от всеки преподавател, който ми е дал парченце от пъзела, необходим ми да редя и до днес. Моят живот.

Ако ви кажа, че гимназиалните, са най–безгрижните години, може и да се окажа права. Винаги има някой, който го е грижа повече от мен за това, дали в очите ми има блясък и дали той е от щастие или не толкова. Безгрижните години обаче не са доживот, но пламъкът в очите е, когато има кой да го поддържа!

Благодаря на всички, които ме правят не свободен електрон, а обикалящ около своето ядро! Защото всеки има нужда от такова едно!
А моето е ЗПГ : )

Куклен театър, „Хъшове“ и аплодисменти за Чочо

Вчера, петък 28.11.2014, беше най – шантавият и пълнознателен ден от доста месеци насам.

Една част прекарах в любимия си факултет, за да науча какви презентационни умения са необходими, за да се справя блестящо при представянето на предстоящата ми дипломна защита например. Благодарностите и поздравленията са за инициаторите от Българското дружество за връзките с общствеността, а лекторът, който зае почетно място в списъка с хората, които ме вдъхновяват, е Росен Бъчваров.

Последва неочакван куклен театър на Коледния немски базар. Не бях присъствала на подобно нещо от детските си години и се забавлявах от сърце. И съвсем като дете. „Трите прасенца“ бе представена от млади мъж и жена, изключително талантливи. Препоръчвам!

Последните часове на вечерта преминаха в Народен театър „Иван Вазов“. „Хъшове“ с адаптацията на Александър Морфов. Спомням си, че речта на Странджата ми се падна на кандидатгимназиалния изпит. И е имало защо. Години по – късно щях да гледам неповторимото произведение и щях да скърбя за Македонски, за актьора, който допреди година играеше Македонски. Това е нещо, за което ще съжалявам  доживот. Не успях да видя любимия си актьор, вдъхновител и най – талантливияч герой от детството ми.

Извод: Никога не отлагайте да видите, чуете, направите нещо любимо, нещо скъпо за вас, оправдавайки се, че сега нямате време или друг ресурс не ви достига. Никога не се знае дали утре няма да е твърдо късно. Защото има неща, които се случват и то безвъзвратно.

Тъгувайки за Чочо, се опитвах да си представя как той се движи в дрехите на Македонски, как говори и се смее. Почти невъзможно да заместиш тленното пространство с фикция. Липсва ми. Повече от човек, когото съм познавала и много повече от всички хора, които никога не съм познавала. Необяснима привързаност, която обаче не държи да бъде обяснена. След постановката всички ръкопляскахме и някои плакахме. Ръкопляскаха и актьорите. За Чочо.

За човека, чиято енергия е толкова силна, че не е необходимо да го познаваш, за да го чувстваш близък и да ти липсва! 

Z-Rock, да ‘илядите!

Юхууу, сякаш аз имам рожден ден!
Но не, най – якото радио има рожден ден за 8-ми път!
Преди около година по това време получих най-  случайното обаждане, което ми донесе няколкомесечно щастие. Това щастие е същото, което изпитвам и сега. Но вече мога да кажа, че съм и влюбена в радиото, защото то е Радиото с главна буква.

Институция, общество, медия, цял жив организъм, който ме образова музикално, ментално. Понякога се грижи и за черния ми дроб и бъбреците.

Преди година имах честта да черпя опит и знания от самото място, на което, ако щете ми вярвайте, работят най – прекрасните професионалисти (и биролюби)!

Ще се върна малко назад, към миналогодишното предизвикателство за слушателите, от което станах част и аз самата. А именно 7-те истини за рока.

Е, не помня кои споделих тогава, но зная, че има една и това е:
Рокът у нас нямаше да е това, което е, ако го нямаше Z – Rock!

Още 8 века желая на най – рокаджийското радио!

Строежа е моят храм. Не просто бар, а религия

Съвсем по първосептемврийски, съвсем по понеделнишки, нещо трябваше да се сгомнИ (без извинение!)!

Както не веднъж съм казвала, повтаряла и потретвала, още преди да стана първи курс и да се преместя в Студентски град, бях чувала истории за Строежа. Това беше мястото, което изглеждаше най – приветливо за неоформената ми представа за квартала, студентстването, пиянстването, празнуването, концертването, а, бе, всичко, което прави един млад човек, разбирайте и студент тук. 

И защото на страницата на бара преди дни питаха за първия челен сблъсък с бара, спомням си моя:
Бях с двете ми Марии, както и супер много непознат народ: младолики, старолики, бледолики, кой каквото е пил и резултата, отразяващ се на лицето и движенията. И хубаво си танцуваме, радваме се на новото място, което се оказа доста по – яко от разказите и виртуалната разходка, извървявана на няколко пъти, за да се подготвя ментално за срещата. По някое време се лепва леко размазан образ, да зарибява едната Марийка. Една дума, две думи. Пичът не се отказва и даже си позволи да ми каже: Я ела отвън да се разберем. А тогава съвсем не бях подготвена за ръкопашен бой, а за словесен той беше абсолютно дърво, че и пиян. Повъртя се още няколко минути около Марийка, ядосах се и леко запристъпвах към човека охрана (за когото се носят митове и легенди, защото беше най – прекрасният як дългокос чичко – охрана не само в Строежа, но и навсякъде). Посочих с пръст притесняващия ни субект и за две мигвания време видях как въпросният е повлечен за някаква част от тялото си през вратата и изведен навън. Нека му е! Ще ми притеснява Марийка! Така де. Тогава наистина се изкефих на мястото и хората, които се грижат за сигурността и спокойното пиене и танцуване на посетителите. 

Строежа е мястото на сефтетата. И защото за мен е не просто бар, както не веднъж съм се опитвала да обясня на мои приятели, това е храм. Само в Строежа се чувствам религиозна, особено след мента с мляко или ром с чай, или бира. 

Там сме изкарали 3 празника по случай Хелоуин. Най – първото ми истинско отбелязване на 31 октомври беше там. И тогава бях наистина най – якото зомби. И не само това беше яко в цялата вечер. 

В Строежа участвах случайно в Студентските куизове и съвсем случайно спечелихме и то няколко пъти първото място. По – важното е, че се запознах с хора, които и до ден днешен се радвам да видя, където и да било, а и се почувствах част от нещо истинско и много хубаво! 

В Строежа за първи път бях на среща с непознати, беше малко странно и едва ли ще го направя някога пак, но все пак си е житейски опит, а и една – две бири в повече добро за бъбреците ми 🙂 

В Строежа бях и за първи път на концерт, не само клубен, но и като цяло. А колко пъти сме гледали ПИФ на живо там, нямам никаква идея вече. 

В Строежа научих толкова много нови банди и музиканти, че даже не ми се мисли какво щях да слушам сега, ако не бях попила от богатия плейлист на бара. 

В Строежа не посрещнах Нова година и това е пропуск. И други неща не правих там, за което тепърва ще съжалявам. 

Приказката продължава, но заСТРОЯването е вече в историята. 

*STROEJA EST MORT, VIVE STROEJA*