Дядо вади ряпа в извънредно положение

В следващите редове ще прочетете нещо нетипично за блога – съвременен прочит на любима приказка. Включих се в конкурса на Майко Мила и Мебели Виденов с много ентусиазъм и като цяло при самото писане се забавлявах доста. Надявам се, че хуморът ми ще бъде разбран и оценен. Благодаря! 

– – –

Посадил дядото ряпа, за да има какво да яде фамилията през настаналите смутни времена. И добре че имал ряпата, казвал си дядо Ставри, та да не се налага да се редят по опашки като през соца за и без това изкупената леща, боб и гречка. 

Не щеш ли обаче, бурканите с миналогодишна ряпа свършили, затова дошло ред да вади новата реколта. Тая ряпа обаче не била като оная ряпа, миналогодишната, ами някаква ГМО и пораснала така доста, бая дето се вика. 

Плюл си дядото на ръцете, ама се сетил, че сега с тоя вирус не е много удачно, па се върнал до къщи да си измие олющените от сапуна длани и да си ги дезинфекцира допълнително за тройна защита със специален дезинфектант за 3.50 малката тубичка. 

Нахлузил отново маската на челото – понеже емпирично след 253-те дни домашна изолация установил, че му пази от слънцето и мухите и без това изнеженото от застояването у дома голо теме. 

И така. Загащил се дядо Ставри и приклекнал пред грамаданската ГМО ряпа. Плюнал за всеки случай, тоя път настрани, защото то да тръгнеш да правиш нещо с ръце без да плюнеш, не е на късмет, и задърпал. 

Дърпал, дърпал, изкарал си целия въздух, даже и от зор малко попръцнал, но ряпата не помръдвала. Стояла в средата на градината, досущ като малко келеме пред стелажа с шоколадови бонбони и скръстени ръце тип – докато не ми купиш и това, не мърдам оттука! 

Почесал се дядото за миг и се сетил – ще викне бабата. Повикал я, а тя дошла едва ли не на бегом, мислейки си, че дядото е получил рязко суха кашлица и задух. 

Разгеле – помислила си пътьом бабата. Но не било това, слава на бога, та се наложило да си отдъхне театрално. 

– Ренето, я ме зафани за кръста, че ряпата се дърпа и не ще да излява.  

– Ееее, бре Ставри, от теб направо ми призлява – изграчила бабата. Как да те хвана през кръста, като генарала каза – никакво пипане, а само 2 метра инстанция?! 

– Е, ма Ренето, гладни ли да стоим? Добре, дай ще го измислим, няма да се пипаме. 

Поогледали се старците за подходящи креативни инструменти, с които да разрешат налегналата ги житейска трудност в онзи ми ти момент. Видели да се веят изпраните поизбелели чаршафи тъкмо на два метра от тях на простора. Все пак вчера било неделя и по стара българска традиция – време за къпане и пране. 

Бабата с тежко сърце и още по-тежка въздишка, примесена със старчески хрипове, махнала щипките от простора и овързала двата чаршафа през кръста на дядото и през нейната отдавна не съвсем тънка като на фиданка снага. 

Започнало се неконтролируемо лашкане напред назад, което повече приличало на пиянски танци, отколкото на целеустремено дърпане. 

– Де дърпай, ма! – изгракал старият, но все пак много мил към любимите си внуци дядо Ставри. 

– Е, дърпам бе, не усещаш ли! – опнала му се бабата на свой ред. Иначе и тя много мила баба била, правила мекици, палачинки, тутманици и по две тави с баклава за децата, като идвали на гости за празниците. 

След 45 секунди усилено мятане на гюбеци, дърпане с ръцете на чаршафите, псувни и патардия до небето, старците грохнали изнемощели от канските усилия и поспрели да отдъхнат. 

– Дай да викнем Мимето, тая няма да стане така. Ще останем гладни най-накрая! – предложил с изражение на прозрял смисъла на живота и на песните на Гери-Никол човек.  

– Мименцееееее! – провикнала се от дъното на пазвата си баба Ренета. Мимеееееее! – докарала фалцетно малко бабата, припомняйки си участието в селския народен хор преди 35 години. 

– Да, бабо! – появила се винаги услужливата внучка на прозореца със слушалки с микрофон на главата. Чакай, че съм в час по физика! Ще питам госпожата дали може да изляза за малко. 

Почакали старците с опрени на главите си длани, че слънцето им напичало.. И след 2 минути малката им любима внучка пробягала до тях. 

– Какво ви трябва, бабо? 

– Я тука вземи да ни помогнеш с тая ряпа, че с дядо ти се измъчихме, душа не ни остана. 

– Ама как да ви помогна, аз не знам как се изкоренява ряпа! Чакай да гугълна набързо, че госпожата ме пусна само до тоалетна, ще ми пише забележка. 

– Добре, добре, айде по-бързо вземи там нещо овържи се, че да не ни се кара генерала, ама не се приближавай, ти казвам!  

– Амиии то в гугъл няма как се вади ряпа. С какво да се обвържа? 

– Овържи се с нещо бе, дете! Я виж си косата, това не са ли екстрасеншъните? 

– Екстеншъните, бабо. Добре, чакай да ги сваля. А, ето така. Ех, каква си хитра.

Свалила Мимето, иначе много добро и съвестно дете, екстеншъните в различни цветове на дъгата, дето сега били много модерни. Поръчани били от алиекспрес за 2 долара от баща ѝ, АйТи специалист, за рождения ѝ ден. 

Оплела една хубава плитка от тях, че те така, бая дългички и гъсти били, а пък тя инфлуенсърка искала да става. Завързала се за през кръста и с морски възел хубаво се прикрепила за на баба си чаршафа. 

И пак се повторило упражнението. Дърпали, дърпали, ту напред, ту назад, тоя път с повече синхрон, благодарение на мениджърските умения, прокарващи корени у внучката. Ряпата обаче не поддавала като Мутафчийски на въпросите на Миролюба Бенатова. 

– Така няма да стане тая. Животинска тяга трябва. Дай да видим кой е в кошарата и да го впрягаме. – отсякъл непоколебимо дядо Ставри. 

Нищо неподозиращи козата Спаска и овенът Кольо, отдали се на благополучно преживяне след сутрешната паша, мигом били впрегнати и овързани с ортомата на наскоро умрялото магаре Станко. Че ортомата е най-надеждното в къщата въже, се знаело от памтивека. Дядо Ставри даже тайно си го пазил, ако ненадейно се окаже, че жената му изневери и честта му бъде накърнена, та да се обеси успешно на сливата и да си спести социалното унижение сред иначе прекрасното патриархално общество. 

И след това нелеко лирическо отклонение, си представете картинката: най-отпред нищо неподозиращата ГМО ряпа, над нея навесил се дядо Ставри, после баба Ренета, увързани с чаршафите, внучката Миме с екстеншъните, а накрая козата Спаска и овенът Кольо. Последните двама въобще не знаели какво се случва, но пък били добре обучени – кажеш ли им РрРрРр, Де! (Да се чете с подходящия стимулиращ тон.) и веднага се завтичвали, като че са видели огромната тучна морава от скрийнсейвъра на Уиндоус. 

За секунди чудото се случило! ГМО ряпата била изкоренена, а под нея се оказало, че има не просто кал, а пълно гърне с пари! Бабата и дядото ахнали, пляснали с ръце, забравили за всички ограничения на Генерала и се запрегръщали от радост. 

Било повече от ясно, че най-накрая ще могат да си сменят старата спалня с все гардеробите, раклата с покривките, везани на една кука, приготвена зестра за внучката. И ще им остане даже да си направят и градина като по турските филми и въобще животът ще им потръгне на стари години. 

Станало един вид пир по време на коронавирус. Събрала се родата и отпразнувала заедно извадената ряпа и имането! 

И тогава още в същия ден на извънреден брифинг в 12 без 15 вечерта, по телевизора обявили, че усложнената обстановка се е опростила като 2 и 2, че няма вече извънредно положение, а вирусът е победен! 

Оттогава в този двор стои издигнат паметник на благополучната ряпа, която стояла там да покаже и напомня, че на този ден светът се изцелил от божията напаст и се възцарило спокойствие. А маските, дезинфектантите и социалното дистанциране станали част от страшните приказки, разказвани на непослушните деца, които не искали да си мият ръцете и ядяли от пясъка на плажа. 

11 урока от личната ми психотерапия

Този текст отлежава дълго време, защото все не бях сигурна дали е подходящ момент да го споделя. Винаги има нещо в общественото пространство, което е на дневен ред и все намирах нещо друго за по-важно. Преди малко обаче разбрах, че тази седмица е обявена за Европейска седмица на психичното здраве, затова най-сетне споделям моя опит с психотерапията. 

Истината е, че винаги е подходящо време да говорим и да се грижим за себе си и психичното си здраве. Още повече сега, когато вече няколко месеца се намираме в толкова непозната ситуация, предизвикваща най-разнообразни емоции, мисли и усещания у нас. Важно е да говорим, да си помагаме и да не спираме да се грижим за психичното и физическото здраве на себе си и близките ни.  

Честно казано, трудно мога да си спомня живота ми преди терапията. Макар да продължи има-няма 3 години (терапията, не животът), всъщност с терапията започнах на шега. Видях един текст в Майко мила, видях името на терапевтката и областта, в която работи, и пуснах имейл. Нямах никаква идея в какво се забърквам, но ей ме на! 

През изминалите почти 3 години преживях много, вътрешно. Промених се, пораснах, опознах се много по-добре, развих умението си да се слушам и поех по пътя на самообичането и грижата за себе си. Вече мога да кажа, че не воювам със себе си и тялото си, а се грижим взаимно един за друг и се пазим. Е, през повечето време. 

Какво научих за изминалите почти 3 години работа с психотерапевт:

1. Ходенето на терапия не е лесно 

Макар никога да не съм си чупила кост, терапията малко ми напомня на онова повторно чупене, заради неправилно зарастване след първо счупване. Когато нещата не са се получили от първия път и се налага повторна намеса, за да бъдат “оправени”. 

Знам, че сравнението е малко преувеличено и може да отговаря само на моя опит с терапията, но няма да крия, че това не е никак лесен процес. Свързан е с много осъзнаване, човъркане и дълбаене в психиката, емоциите, травмите и зарасналите и незарасналите рани. Но както моята терапевтка казва – терапията е мехлем за душата. 

И наистина е така – днес се чувствам много по-добре, по-спокойна съм, уравновесена, а връзката ми с тялото е заздравена и здравословна. Все пак започнах да ходя на терапия, заради наднорменото тегло и неосъзнаваното дотогава емоционално хранене и често преяждане. 

2. Терапията означава промяна 

От моя специалист разбрах, че за да се осмелиш да го направиш, значи трябва много да ти е писнало… Толкова, че да имаш нужда от генерална промяна и да си готов да си скъсаш задника от работа. Да, терапията не е – отиваш, говориш си и хоп – щастлив си, а е много, ама адски много работа със себе си и върху себе. И тя не свършва с излизането от кабинета или с края на терапията. 

Понякога е като във филмите, където просто сядаш на диванчето (ах, колко удобни са им диванчетата, не е за вярване) и говорите. Но друг път ти се иска просто да избягаш, защото до терапевтката ти са седнали твоите най-големите травми и страхове, и няма друг начин, освен да ги погледнеш в очите и да се разбереш веднъж и завинаги с тях. Понякога даже и по няколко пъти.

3. Тя не е моментално действащо хапче, а дълго пътешествие на самопомощ и грижа

С много приятели съм си говорила, и аз лично също си мислех, че ходенето на терапия е получаване на ексклузивни тайни за живота, с които си оправяш всичко на мига. Отиваш, говориш си, дават ти съвети как да живееш по-добре и си готов! 

Е, не е точно така. Отнема наистина много работа и е като пътуване по непознат път, направо околосветско пътешествие в личния свят. Има урагани, слънчеви дни, студ и мраз, бабунки, ментални дупки, но много върхове и безкраен и красив и слънчев хоризонт после. Ако си свършиш работата, разбира се. 

4. Терапията може да е най-важната стъпка за личностно развитие

За мен терапията е изкачване на най-високия връх в живота ми (Еверест пасти да яде). Трудно, бавно, понякога ми е писвало и съм искала да избягам, но винаги отивах въпреки страха си. Все пак любопитството от това какво ще извадим този път от торбата на магьосника ми, наречен “живот”, почти винаги надделяваше. 

Но с радост и гордост от себе си мога да кажа, че всяка минута в кабинета си е струвала. Всяко усилие се е възнаграждавало поне тройно. В крайна сметка за 27-те ми години живот, терапията е най-доброто нещо, което съм правила за себе си (а и за околните, но за това след малко). 

5. Нужна е добра екипировка от търпение и желание

“Насила хубост не става” и “хубавите неща стават бавно” важат с пълна сила при моята терапия. Ако не осъзнавате нуждата си от промяна и не подхождате с търпение, то може и да не се получи. 

Самата аз очаквах нещата да се случат бързо, да стана нов човек след няколко срещи, а по някое време по средата даже си мислех, че всичко е готово. Да, ама не! Ефектът не се вижда веднага. Няма общо с онези диети и хапчета, с които всичко ти светва на втората минута, отслабваш с -25 кг за седмица… Нищо подобно.  

Бавно е, изисква осъзнаване, вглеждане в себе си, анализиране, домашни, писане (лично при мен този метод е изключително полезен, но смятам, че е различно за всеки). То е като да отглеждаш и възпитаваш дете – търпение, време, внимание. С тази разлика, че детето си самият ти и е по-скоро превъзпитаване, нужно е да поразчистиш овехтелите и неработещи закони и да направиш място за новите.  

6. Грижа за себе си, каквато не си полагал досега

Терапията ми научи да се вглеждам в себе си, да се слушам, да анализирам – защо реагирам точно така в този момент, каква е причината, как да спра да се чувствам зле, защо всъщност се чувствам зле, какво да направя, за да не се чувствам другия път в същата ситуация по същия начин и т.н. 

Лека-полека се научих да си имам набор от средства за бързо справяне с ежедневния стрес и да не се чувствам безпомощна. Получих второ възпитание и набор от идеи и механизми за справяне.

Е, понякога все още криввам от правия път, но не се самобичувам за това, а приемам, че това е част от мен и невинаги ще имам пълен контрол върху ситуацията и реакциите ми. 

7. Личен проект, влияещ върху всички останали в живота ти

За мен е абсолютно личен проект, защото в тази битка съм почти сама, аз и терапевтката ми (в случай че не говорим за групова, семейна, партньорска и т.н. терапия). Пътят се върви почти сам с компетентната подкрепа от терапевта, който знае какво прави и ти обяснява, за да имаш все пак контрол или поне някаква подготовка за ситуациите. 

От друга страна проектът е личен, защото не е задължително да казваш на други хора, особено ако не ти е комфортно. Аз все още не съм споделила на много мои близки, просто защото не смятам за необходимо, а и за да ги предпазя. Защото… 

8. Може да е успех за теб, но провал за родителите ти

Едно от първите неща, които научих в терапевтичния кабинет, е, че не е задължително да казвам на някого, особено на семейството си. Особено като се има предвид, че много родители го приемат като личен провал и се чувстват виновни за това, че детето им е “повредено” от тях. 

Истината е, че родителите (и все повече вярвам в това) правят всичко по силите си и дават най-доброто, на което те самите са способни – знания, умения, опит, наследство от техните родители. Затова няма как да знаем какво точно ще “счупим” в децата си и фактът, че не е целенасочено, според мен до голяма степен отнема вината. Все пак никой не желае лошото на децата си, нали?

Терапията всъщност ме научи да се вглеждам в родителите си като продукт на техните родители. И виждам, че няма как да търся вината в тях, защото те самите са плод на вече заучен семеен модел. Затова подхождам с разбиране и емпатия и не се сърдя, а се опитвам да помагам. Което ни води до следващата точка, а именно… 

9. Ефекта на пеперудата

С времето, освен да виждам ефект от терапията при мен самата, забелязах, че отношенията ми с близките и приятелите също се промениха. Така например от тотално отчуждение с приятелите си, отново се върнах към регулярните срещи с тях без това да ми носи предишния дискомфорт. 

Отношенията с роднините ми също се промениха и вече не съм в конфликт с тези, с които преди бях. А да не говорим колко близки станахме с майка ми и как разцъфнахме буквално. Нещо, което не можеше да се случи преди. Ефектът на пеперудата е налице и то с положителен знак, за което съм наистина щастлива. 

10. Да не очаквам, че животът оттук насетне ще е само розов и прекрасен

Отне ми дълго време, а и още осъзнавам факта, че животът никога няма да е перфектен и без тръни по пътя. Все нещо ще ни засегне, ще ни сломи, натъжи, все някоя отминала травма ще се събуди и ще ни напомни за съществуването си. Но това е напълно нормално и даже е супер – означава, че си нося историята, преживяла съм един куп неща и вероятно съм си взела поука. Като корубата на костенурката, която е там и я пази, и е нейно убежище, макар понякога сигурно да ѝ натежава.

Терапията не дава отговорите на всички въпроси за живота и не ни дава учебник, с който никога да нямаме проблеми. Тя просто помага за това да се научим да възприемаме живота по различен начин, да се справяме по-лесно с трудностите, да живеем по-добре дори. 

Разбира се, че ще имам проблеми и перипетии в живота си, но начинът, по който ги възприемам, е най-важното нещо за преодоляването им. Дали ще ги приемам като неразрешими трудности, които ще позволя да ме извадят от равновесие или ще ги приема и като инструмент, с който ще стана по-опитна и по-добра в играта на живота.  

11. Може би най-смислената инвестиция на време, труд и пари

Както вече казах, терапията не е за всеки – не всеки е готов за нея. Но ако усетите, че имате нужда поне да опитате, то си намерете добър терапевт и пробвайте. 

От моя опит това са най-добре оползотворените средства – времево, финансово и откъм енергия. Това е добре свършена работа, която ще се отплаща с години напред и следвайки ефекта на пеперудата, съм сигурна, че ще окаже своята роля и върху децата ми и техните деца. 

Ако сте стигнали дотук, благодаря ви за времето и четенето. Както виждате, не навлизам в лични проблеми и подробности, тъй като смятам, че личният опит означава, че няма как моите изводи да бъдат общовалидни. Но мога да кажа, че съм изключително щастлива, че още от първия път открих специалист, с когото ми потръгна комуникацията. Едно от правилата в терапията е, че терапевтът не е ваш приятел и не се очаква да станете дружки и да си пиете кафето заедно. 

Научих се да мисля с една идея по-различно, да оглеждам ситуациите от различни страни и се опознах много повече. Разбрах защо съм такава, каквато съм и се заобичах. Приех се с всичките си хубави и лоши страни и вече не се мразя, поглеждайки се в огледалото. А храната – тя вече е удоволствие и гориво, а не враг или начин за самонаказване. 

А що се отнася до сегашната ситуация, имах няколко момента, в които се чувствах ужасно зле. Но с полезна среща с терапевтката, четене на книги, много време в мислене и осъзнаване на емоциите и с помощта на вече наученото от терапията, успях да се справя. Да имаш силата и знанието да си помагаш в подобни трудни моменти, за мен е изключително важно и полезно. И в това се изразява грижата за психичното ми здраве.

Пожелавам на всеки, решил да поеме по пътя на личната терапия, успех, сили и много самообичане!