Защо искам да живея на село?

Този текст го писах специално за конкурса на „Икономедиа“ за есе на тема „Защо искам да живея на село?“. Не съм сред наградените, но въпреки това се радвам, че темата ме мотивира дотолкова, че да проявя самоинициатива и да пиша с желание и топлина в сърцето – в селското ми сърце, което все повече милее за онова малко, китно и леко позабравена място. 

***

Здравейте, казвам се Мирослава и съм отраснала на село, но дълго време ме беше срам да си го призная.

Смятах, че да живееш на село е унизително. Че е недостатък, който стои като алена буква върху дрехите ми. Въпреки това днес съм почти убедена, че за децата си бих искала да имат поне малко от безгрижието на моето детство.

Затова нека ви разкажа малко повече за живота на село от гледната точка на човек, прекарал 19 от 25-те си години живот именно там.

Да живееш на село означава:

…да цениш всяко едно културно събитие

Защото такива има много рядко. Помня глада за културни събития и еуфорията от това, че идва някоя театрална трупа, че ще има концерт, че селският събор предстои. Защото тогава виждаш народ, кипи живот и не се чувстваш самотен и изолиран.

…да си близо до природата и до земята, която те храни

Да виждаш осеяното със звезди небе вечер, да си имаш къща и да не плащаш наем. И да познаваш съседите си, но не само на твоята улица и в махалата, а в цялото село.

Да живееш на село, особено когато си дете, е прекрасно. Имаш много почва и пясък под краката си (тук-там някое гъделичкащо червейче, ако е валяло) и много малко асфалт. Имаш безчет дървета, храсти, полета, за да играеш, да се скиташ, да се криеш или да си изследовател.

Един от най-вълнуващите ми спомени са летните вечери, които прекарвахме в игри по улиците. Тогава възрастните се прибираха от нивите и ние причаквахме каруците им, за да видим дали някоя с по-дълга опашка ще може да ни повози “гратис”. Понякога бабите и дядовците ни се караха, но по-често ни се радваха. За тях това беше времето за внимание и раздумка, и за някоя и друга усмивка, но задължително и за едно “благодаря за возенето”.

…да нямаш нужда от зоопарк

Защото си имаш достатъчно кокошки, кози, овце, крави, пуйки и какво ли още не.

Обичах да ходя с баба и дядо да доят стоката в кошарата. И докато ги чаках, сядах до някоя коза и я пощех. Козите имат прекрасни бели кожухчета с извънземно синя кожа (по която най-често ще видите да лазят въшки, но това е друга история).

Знаеш как вият чакалите, когато са слезли до селото да търсят храна. Знаеш къде гнездят щъркелите и кога идват и си отлитат. Знаеш и за какво са вадите – да си измиеш краката или да си пускате хартиени лодки. Стига каналът да не е задръстен, лодката идва бързо, а изпуснеш ли я, пада лудо гонене до другия край на улицата.

…да имаш приказни зими

Правенето на ангели в снега е клише от филмите, защото зимата на село е за спускане с найлони. Повярвайте ми, това бяха най-добрите зими, защото имаше достатъчно баири, от които да се спускаме с найлони. Вярно, натъртваш се здраво и не можеш да седнеш като хората с дни, но кефът и адреналинът са неповторими.

Само си представете цялата хамалогия – тайфа деца тръгваме да търсим в снега достатъчно полегат и дълъг склон, който да не е осеян с камъни, дървета или храсти. Минаваме го 2-3 пъти, за да направим пързалката и после започва спускането.

Надолу е голям кеф и буквално нямаш спирачки. Спираш я в храст, я в човек, я в някоя канавка. А нагоре просто се изкачваш запъхтян от тичане, защото нямаш търпение да се пуснеш пак. Тук ще дам един жокер – ако ви е твърде трудно ходенето обратно, просто включвате 4х4 (краката и ръцете накуп) и лазите догоре.

…да ти е винаги вкусно

Бабите ти дават да си береш от джанката или черешата пред къщата, градините винаги са пълни, а лютеницата е домашна и варена на огнището в двора. Всъщност лютеница върху филия с малко натрошено сирене отгоре е храната на моето детство. Това е най-доброто ядене между игрите, когато нямаш време да се прибираш за обяд. Нищо, че вашите после ти се карат, защото “пак си ял по чуждите къщи”.

…да има много работа, особено през лятото и есента

Като бях малка и още се гледаше тютюн в нашия край, най-голямата социална сбирка беше точно това. Носят се купища тютюн, всеки си взима по един наръч и започва да нанизва на огромна метална, плоска игла.

Пипкава работа, спор няма, но всички бяхме заедно, седнали на земята, докато си разказваме истории, легенди и тук-там по някоя измислица. Понякога се убождаш, започва да те боли, а катранът и миризмата се отмиваха едва след няколко дни. Но болката си струваше.

…да слушаш много неразказани истории

Бабите и дядовците помнят какво е било “едно време” и могат да ти разкажат неща, за които не ще прочетеш на друго място. Като енциклопедии, ама за забравените времена.

И точно затова искам да живея на село. Искам да съм връзката между миналото и бъдещето. Да събера зрънцата народна памет в ума си и да ги предам.

Искам да се науча да преда на стан, да плета чорапи с няколко игли или да правя каренца на една кука. Искам да готвя постни манджи и да меся хляб и тесто за баница.  И когато аз стана баба, да предам същите ритуали и на своите внуци.

Тук сигурно ще кажете, че тези неща се учат и в града. Но моите баби живеят на село. И заради тях бих се върнала. За да ми споделят мислите и спомените си, да им помагам с все по-тежката за крехките им и отрудени тела работа и да не умрат безнадеждни. Безнадеждни, че не е имало на кого да оставят завета си и че няма кой да продължи традициите им.

Но знаете ли, трябваха ми около 5 години в София, за да разбера, че да си от село не е срамно, а истинско щастие, въпреки несгодите, липсите, изолацията.

И ако щете ми вярвайте, ако мога да живея на село и да се прехранвам с това, което искам,  ще се върна. В нашата къща, при моите баби, до градините. При спомените. Там, където се научих да карам колело, където вечер излизах да се пързалям по пресния и неутъпкан сняг по улицата и където едно лудо магаре щеше да ме хвърли от каруцата.

Най-много от всичко искам да живея на село, защото така ще зная, че това е селото, което може би няма да остане само сред пожълтелите телефонни указатели с отдавна заглъхнали телефони с шайба.

А ще се превърне в „живо” село, където младите се завръщат, а старите поверия, ходенето бос по асфалта и варенето на лютеница са живи, а не легенди и избелели фотографии… Защото да живея на село, означава да съм близо до корените си.

Advertisements

Защо никой не се страхува от диабета, колкото от рака?

Една (не)типична семейна история с диабет

Когато бях малка, ми се налагаше да влизам в ролята на маникюрист почти всеки път, когато ходих при баба и дядо в Кресна. Всъщност аз си бях личната маникюристка на дядо.

Не за друго, а защото след инсулта, дясната половина на тялото му остана парализирана и въпреки раздвижванията и упражненията, му беше почти невъзможно да извършва толкова прости и на пръв поглед незначителни дейности като рязането на нокти.

Така това обичайно и отбслъкващо за някои хора нещо, се превърна в наш ритуал. Знаех, че отида ли, дядо винаги ще ме попита дали имам време да му изрежа ноктите. Което си беше едно закодирано “Имаш ли малко време за мен?”.

Или пък аз сама поемах инициативата и правех щателна проверка дали е време да заработя още някоя усмивка и благодарности, като окастря израстъците кератин.

Беше мило. Тогава не го осъзнавах напълно, но това беше нашето специално време и моята възможност да се погрижа за него по един малко странен начин.

Нали знаете каква е кожата на възрастните, особено ако като дядо не вършат почти нищо с ръцете си, защото са твърде обездвижени от болестите. Парализираната му ръка беше магически мека, със светла кожа и ужасно твърди, но красиви нокти. Нокти с характер. Набраздени с прави ивици, като нива.  

Такива си бяха някои от нашите ритуали, странни, но специални. Баба я разкрасявах, като скубех космите по брадичката ѝ (не се мръщете, нормално е), на другия ми дядо вадех трънчетата от ръцете, а на този дядо режех ноктите.

Какъв по-искрен начин да изразиш обичта към старчетата, чиито гени носиш…   

Е, имаше нещо, което така и не приех като израз на нежност. Ноктите на краката въобще не бяха по моята специалност. Там работа имаше само баба. Някак не го чувствах като нещо, което да бих могла да правя без видна погнуса.

Днес обаче… какво ли не бих дала само за да изрежа ноктите на краката на дядо.

На краката, които вече ги няма. Защото ги отрязаха. Вместо аз да му режа ноктите, те му отрязаха краката. Първо единия, а няколко месеца по-късно и другия.

Вече няма нокти, които да ме е гнус да режа. Защото дядо е един от 500 000 човека с диабет в България. И са верни другари от около 25 години… Най-малко. Едно дълго и не чак толкова щастливо приятелство.

Ако на деденцето в началото не му е пукало особено и е пиел по каса бира на ден, то сега едвам се храни. Контрасти.

И макар толкова години по-късно да е жив, то вече е с ампутирани крака. Постоянно е на легло. Сменя позите от време на време, за да му е с една идея по-малко неудобно или когато се наложи да го водят отново в болница, заради поредното усложнение.

Това е Диабетът. Той е тиха и бавна смърт. Мъчителна. За болния и за околните.

Диабетът не извиква у нас страх, както Ракът. Диабетът е сладка болест. Сладникава. Както когато ядеш шоколад, а малко по-късно усещаш кисел вкус в устата. Нещо такова.

И именно диабетът е надвиснал като заклинание над цялото ми семейство. И виждам пипалата му все по-често. Ако преди години само чувах за него и за възможните последствия, то днес ги виждам.

Не знам какво да правя. Не знам какво повече да кажа. Знам само, че всичко зависи от нас. Не е Божа работа, както често чувам от бабите. Не е съдба, а избор.

Диабетът идва, защото ти си си тръгнал от тялото си. Не си го слушал… не си се грижил за него… мислил си си, че то тези с отрязаните крайници са рядко… не може да ми се случи… или че няма да е толкова зле.

Всички си го мислим. Надяваме се и стискаме палци. Диабетът обаче не е просто някое и друго хапче в повече, нито една игла с инсулин в корема няколко пъти дневно… Не е и забраната да ядеш сладко…

Диабетът е това да видиш смъртта, да я гледаш дълго без да можеш да направиш нищо. Не е миг, а вечност. Диабетната смърт идва бавно и взима част по част. Буквално… От човека, когото обичаш.

Първо беше само 1 пръст на крака… после два… после крака до под коляното… след това и другия.

Кое е следващото? Не искам да знам. Искам си дядо. Цял. Защото с всяка ампутация се отрязва и частица от сърцето ми. Без упойка.

Онзи ден бях на гости в Кресна. И го видях, дядо ми Серафим, като избледняваща снимка. Като тази черно-бялата, която нося в портмонето си. Там е млад, може би на моята възраст, и красив. И няма и догадка за това, което ще се случи.

Не знам колко още пъти ще го видя и каква част от него ще бъде там, прикована за леглото. Знам, че вече ми липсва. Онова пухкаво лице, оплешивялото му теме, песните му и повтарящите се фрази – малкото останали думи, които няколкото инсулта не му изтриха от паметта.

И си представям как с времето снимката в портмонето ми ще избледнее, ще се смачка и съсипе. Както дядо ми сега, който чезне досущ като очертанията на планините след залез. Който се топи като шоколадов бонбон, притиснат между езика и небцето. Но вече не е сладко.


П.П. Това е само една от няколкото истории на хора с диабет в семейството ми. Когато преди години започнах да се изследвам за инсулинова резистентност и се оказа, че имам такава… Ми казаха, цитирам: По магистралата към диабета си.

Отне ми няколко години и много чужда подкрепа, за да осъзная колко е важно да се взимат навременни мерки и да се грижиш за тялото си, за да предотвратиш или поне да отложиш страшните диагнози.

Аз все още се боря и търся начини, за да сляза от магистралата към диабета. Виждам колко разрушително влияе върху здравето и целостта на болните, затова споделям тази история.

Изследвайте се. Наблюдавайте промените в тялото си. Познавайте болестите в рода си, за да не бъдете част от статистиките, а изключение. Грижете се за себе си и за най-близките си и се обичайте! Аз все още се уча.

Какво да направиш, като отидеш на концерт на Балканджи?

Ходенето по концерти е спортът, който изключително уважавам и упражнявам. И макар в последно време да се бях пренаситила и да се случваше да не отида на концерт, въпреки че имам билет за него… То вчера се случи нещо неочаквано.

От пренасищането с концерти нямаше и помен… защото се срещнах с Балканджи.

За тези, които тепърва чуват за тях, това е българска група, смесваща народно с метъл или иначе казано – фолк метъл. Това е може би най-простото обяснение. Ако попитате професионалистите обаче, музиката на Балканджи е особена смесица между неща, които се свирят наистина трудно (питайте барабаниста им) и звучат брутално.

Казвам брутално и имам предвид яко и различно. Защото така ги възприех, когато за първи път чух тяхната песен „Камене“ по радио Z-Rock.

От този ден не спрях да слушам „Камене“ и спамих Фейсбук страницата на групата със съобщения за тази пуста песен и с въпроси къде да я намеря. Беше като зависимост. Не чуя ли „Камене“ веднъж дневно, започвах да треперя.

Шегата настрана. Откакто чух Камене, си казах, че тая банда трябва да я чуя на живо. А тя каква взе, че стана… Да взема да спечеля мийт & грийт с тях!

Такова нещо бях печелила и друг път, но ако щете ми вярвайте, нямах никаква представа какво се прави.

Затова преди да отидем в бекстейджа при бандата, се чудех да ходя ли въобще, какво ще правя, няма ли да досаждам и преча на музикантите да се настроят… Да не им разваля ритуала…

А то се оказа, че 8-те човека (забележете масивната цифра) са толкова благи балканджии, че можехме да си изкараме целия концерт в сладки приказки.

Направи ми впечатление, че се бяха подготвили с мартеници, та ни отне няколко минути, докато „разтопявяме“ леда с кичене на мартеници и с пожелания. И тук е мястото, където благодаря на Баба Марта, че така добре ни тръгна разговорът с нейна помощ.

Около 30 минути минаха неусетно, докато разпитвах групата (а и те нас) за историята им, концертите, писането на музика и въобще каквото ни хрумне. Понеже исках да използвам времето, за да се надъхваме взаимно.

Всъщност се оказа, че това е ритуалът на музикантите преди да излязат на сцената – да се вдъхновят от хората. Разказаха ми колко е важно живото изпълнение, за да са мотивирани да свирят (защото това им е хоби) и още повече се чувствах доволна и на място, защото помагах за целта.

И моята цел си беше постигната. След концерта съм още по-голям почитател на бандата и отново не спирам да слушам Камене и другите им песни.

Концертът беше много добър: имаше контакт с публиката, забавление, имаше енергия и смятам, че и музикантите останаха доволни и заредени. А след това ушите ми не пищяха, което си е още един плюс.

Най-хубавото за мен обаче е, че ще запомня този 1 март с Балканджи и музиката им – народно звучащите авторски песни с метъл.

Честно да си кажа, по някое време ги наблюдавах поотделно – желанието и удоволствието, с което свиреха и пееха (а някои танцуваха) бяха огромни и непринудени. Тогава си казах, че това може да се случи само под звуците на нашенското. Онова, дето като го чуеш и видиш, и сърцето ти пламва, „не трае“ и ти се иска да удариш едно хоро и да извикаш с глас до небето.

И тук ще вметна – това е първият може би концерт, на който просто не знаех как да танцувам – ръченица ли да играя, коси ли да размятам или нещо друго… Сърцето обаче игра, както само то си знае.

И музиката на Балканджи е точно това – музика за сърцето, на която тялото просто не знае какво по-напред да прави.

Ще завърша с благодарности към Балканджи, че са избрали хоби, с което да поддържат добрия ритъм на сърцата ни. И благодарение на която правят музика, която ми напомни какво богатство имаме откъм език, инструменти, ритми и талант. И може би звучи странно, но… че си струва да живеем на тази земя, българската.

Да, на едно от парчетата си казах – абе, пусто да остане, ама тук ми е хубаво. България – харесва ми. И тези хора са още тук, и аз искам да съм тук! Стана ми родолюбиво, че чак аз се учудих. Ама е за хубаво.

И понеже бях тръгнала да благодаря, ще благодаря от сърце.

И си мисля, че ако някога вдигам сватба, Балканджи ще ги поканя – да посвирят, да поиграят, да попеят и помежду другото да се напием дружно.

П.П. Ако не сте чували „Седнало е Джоре..“ в малко по-бърз, метъл вариант – следете ги за следващия им концерт и отидете. Няма да останете разочаровани!

А ето тук може да се запознаете с Балканджи.