Как честотата на радиото може да промени честотата на живота ти

Преди точно 4 години започнах първата си работа и точно тогава за първи път си пуснах радио. Не просто радио, а Z-Rock. Тази подробност обаче щях да я разбера няколко години по-късно.

За да си правя сутрините на работа по-приятни, си пусках радиото, слушах Буги Барабата и с всеки изминал ден все повече се забавлявах с хумора му. После продължавах да се забавлявам и с другите предавания. И макар да имаше моменти, в които класическият рок ми идваше в повече, защото все пак до онзи момент слушах повече Bullet For My Valentine, Marilyn Manson и Rammstein, не се отказах.

С течение на времето простих класическите хитове на радиото, че даже ги заобичах и лека-полека започнах да се образовам по отношение на музиката. Започнах да навлизам и в дебрите на новите банди като Foals, Alt-J, Amorphis… Нови, не в смисъл млади, а нови за мен и актуални за годините, в които живея. Дано го обясних правилно.

Всъщност това, заради което пиша тези редове, е концертът, който приключи преди по-малко от 2 часа (малко повече за хората, които бяха на този в 17:00). За още поне 6 хиляди човека, мисля, това е бил концертът, който е изтръгнал нещо от струните на душата ни.
Концертът, който не просто беше куфеене, крещене, аплодисменти и хедбенгване. А концертът, който ми напомни защо толкова обичам радиото само по себе си, защо обичам Z-Rock (10 века ви желая, човеци такива!), но и защо обичам точно тази музика, която се прави от сърце.

Музиката, за която Съли Ърна говори тази вечер. Изстраданата музика, изплаканата песен, скъсаната едновременно с тази на душата ти струна.

Благодаря, че по някаква случайност в онзи първи работен ден пуснах точно това радио, което стана любимо. То беше силата, която ме водеше през всичките дни и години. Моят малък остров, на който се чувствах защитена в непозната среда, слагайки слушалките на запаметената честота.

Тази вечер концертът на Съли Ърна ми напомни, че музиката не е просто нещо. Тя е чувства, тя е спасение, тя е болка, прошка, любовВпечатлена съм от смелостта на Съли да покаже всичко това. Да ни позволи да бъдем толкова близо до него, макар и чак на втория балкон. Да усетим неговия свят, да се припознаем един в друг, споделяйки общи ценности и мечти.

Талантът му е толкова огромен и си мисля, че само истинските хора са способни да овладеят тази стихия и да я влеят в нещо толкова градивно. Нещо така силно, че ме накара да плача в продължение на 4 песни непрекъснато (ако има някой, който се е справил по-добре от мен, нека ми пише, за да обменим идеи и опит!).

Не е задължително да сте изхабили цял пакет носни кърпи (а в по-лошия случай да сте си насополили ръкавите, своите и на гаджето), за да сте почувствали музиката и вибрациите й. Всеки се изразява различно: аз с рев, Съли с музика. На когото за каквото му стига талантът.

Имах още много неща за казване, но по-добре да ви споделя първата акустична песен на Съли Ърна, която чух, и която остана дълбоко в съзнанието и душата ми.
Пожелавам си съвсем скоро да усетим същото трептене отново!

Благодаря!

Advertisements