Аз знам, че нищо не знам, и не се срамувам от това

Когато бях в училище, да кажем, около 15-18-годишна, се страхувах да питам „Какво е това?”. Или „Къде е това?”. Или „Какво означава?”. В един момент толкова си бях втълпила, че трябва да знам всичко, че се срамувах от това да не знам нещо. Дълго време живеех с усещането, че не знам толкова много неща, но и се срамувах от това, бях потисната и с ниско самочувствие.

В часовете по философия често цитирахме Сократ с „Аз знам, че нищо не знам”. И въпреки това, повтаряйки тази мисъл, не успях да преодолея това чувство за малоценност или по-скоро за незнание. Сигурно този етап от живота на израстващия човек е нещо нормално. Нямам представа. Но днес се сещам как вече не се притеснявам да попитам за значението на нещо, за местоположението на нещо (град или забележителност) и за приложението на друго.

Едно от ключовите ми запознанства беше с човек, който знаеше това, което и аз знам, но беше запознат и с много повече факти, теория, имаше и повече опит. Това беше така необходимата ми комуникация, в която аз бях ученикът, а другият учителят, с цел не да бъда изпитвана, а единствено да бъда научена и то не нарочно. Просто бях една попиваща гъба, която не само възприемаше информация, но и не се страхуваше да пита. Точно тогава започнах да задавам милион и един въпроси!

Това, скъпи деца и възрастни, е ценно! Не се свенете да признаете пред себе си, а и пред другите, че нещо ви е убягнало. Всеки от нас има различни интереси и насока, в която иска да се развива, затова и „багажът”, с който пътуваме е различен. И това, че някой е пропуснал някоя важна част в училище не е голяма работа, ако той има желание да навакса пропуснатото.

Най-важно е желанието за подобряване, за научаване, за задаване на въпроси, за търсене на отговори. И другото важно нещо, за да бъдете в мир със себе си, е да приемете, че винаги ще има какво ново да научите, но и няма нужда да се притеснявате от това, че още не сте го научили.

Днес, когато не знам нещо, питам или човека срещу себе си или интернет. И не се срамувам да вдигна ръка с въпроса: „Извинете, какво означава това?”. Опитайте се и вие, ще ви стане по-леко, а и ще научите още повече за себе си и за света!

И моля ви, не казвайте на децата, че да не знаеш нещо е срамота! Насърчавайте ги да търсят, да учат, да четат, най-вече когато виждате, че нещо ги вълнува истински! Именно нещата, които са ни интересни, са тези, които най-лесно научаваме. А покрай тях може да се запознаем и с други на пръв поглед безинтересни за нас неща, но ценни!

Защото днес познанието е най-важният и скъп капитал, който е по-добре да споделим с другите, вместо да го пазим само за себе си!

*Текстът е вдъхновен от няколко интервюта за работа и много скъпи приятели.*

Advertisements

Предизвикай се да компостираш

Чудите се къде да си изхвърлите ябълката, като я изядете? А обелката от банан, костилките от плодовете и остатъците от зеленчуците за салата също ви колебаят къде им е мястото? Или пък вие сте от хората, които въобще не се чудят, ами смело ги изхвърляте с останалия боклук?

И защото вече звучи като реклама на веестелешоп, а не това е търсеният ефект, ще ви дам отговорите:

Мястото на органичния отпадък не е нито на бунището, нито сред балираните отпадъци, а още по-малко в кофите с отпадъците за рециклиране.
На сметището органичният отпадък гние, докато е натъпкан между останалите боклуци, отделяйки метан (това е същият газ, който пръцкат кравите). Поради тази причина се нарича още блатен газ, заради гниенето, което претърпяват растителните материали в блатни местности при липса на кислород (това ми го подшушна Уикипедия). Така много често този метан става причина за самозапалването на сметищата, което е още по-лошият резултат от неправилното изхвърляне на отпадъците. Метанът още е парников газ, но и озоноразрушаващ такъв. А за някои метанът е просто по-евтиният вариант за придвижване с БеЕмВе.

img_20160915_194513

И защото говорех за органичния отпадък и за това, къде е мястото му, ще ви подскажа: органичният отпадък се чувства най-добре в компостера!
Да, КОМ-ПОС-ТЕР. Не компот, не и постна манджа.

Компостерът е мястото, от което като от вълшебен цилиндър се появява не заек, а тор. Тор, хумус, или онова нещо, което прави почвата плодородна. 

И за да не звучи като нещо изфантазирано, ще разкажа от къде ми дойде това просветление:
Последните 4 дни присъствах на първото в живота ми обучение, свързано с нещо толкова значимо, ново и вълнуващо (а и малко слузесто, заради червеите) – компостирането.
Младежки лагер „Предизвикай се да компостираш“ е нещото, което, оказа се, съм търсила дълго време. Макар няколко дни да се колебаех дали да присъствам, заради възможността да имам още едно злополучно палаткуване, реших, че е време да изпитам себе си, като спя във временния си дом-стая цели 3 вечери.

img_20160915_144116

Оказа се, че палаткуването е супер приятно (стига да не вали и трещи, докато си само с един чифт дрехи и обувки, както при първия ми опит за такова преживяване). Освен да подобря положително мнението си за този тип удоволствие, се уверих, че никое от съществата от Doctor Who няма да се появи ненадейно в или около палатката ми с цел да ме еxterminate-не (въпросният страх си подсигурих от ударните дози епизоди в последните седмици, бликащи от гнусни, страшни и вредни за съня създания).

За почти четирите дни 15+ човека се занимавахме на теория и на практика с компостирането (по-долу ще разкажа и за любимата ми компостна тоалетна). Всички заедно мерихме, чертахме и рязахме летви и дъски, завивахме болтове и забивахме пирони, боядисвахме, пилихме. Всичко това, за да направим компостер за училището в Шабла, който стана наистина супер красив и функционален.

img_20160917_133142

Честно казано, преди всички изброени манипулации, никак не вярвах, че от нищо, (ако можем да наречем предварително нарязания дървен материал нищо), ще успеем да изградим нещо толкова значимо. Процесът си беше вълшебство, но не просто изведнъж случило се и случайно, ами планирано, мислено, чертано, рязано, ковано, сглобявано и какво ли още не.

Вълнуващо беше как децата в училището от доста незаинтересовани и незнаещи абсолютно нищо за компостирането, се превърнаха в активни участници в процеса по съграждане на компостера. Тайно завиждах на всеки един от тях, имащ късмета да е точно там и тогава, когато някакви хора идват в училището им с желанието да предадат пламъка на знанието и грижата към природата. И силно се надявам, че след години ще видя поне едно от децата, вече пораснало, активно опазващо всичко, което ни заобикаля!

Във всички дни забавлението крачеше редом с нас, независимо дали по пътя към плажа, до магазина в с. Езерец (там беше лагерът ни) или пък по пътя към компостната ни тоалетна
compost-toilet

За любопитните: това е като тоалетната на село (поне тази при прабаба и прадядо в с. Палат някога беше такава), ама не точно. Т. нар. „лимонада“ си имаше собствен съд, а т.нар. „шоколад“ също имаше свой собствен такъв. По въпроса с отделянето на тези така важни материали, продукти на тялото ни, научих, че сами по себе си те са вид тор, който при определено „отлежаване“ и разграждане, са също толкова важни и полезни за растенията и почвата.

Осъзнах как толкова дълго време не съм знаела, нито за миг осъзнавала, че дори самата аз съм един вид компостер. А за да бъде един компостер истински, то той трябва да получава необходимия материал, който да превърне в компост. (Тук ще намерите подробна информация за компостирането, защо е важно и какви са основните правила за него.)

За всички присъстващи, съм сигурна, че любими ястия ще останат всички, приготвени с обемно количество елда, овес и булгур. Точно в този ред ги ядохме и точно в този ред са ни любими. Извън вътрешните шегички готвенето беше още един задружен и приятен процес, понякога даже по-приятен и от самото ядене (надявам се, че готвачът ни няма да ме разбере погрешно и да си помисли, че има ястие, което да не ми е харесало!). Научих много нови рецепти, съчетания, а салатата от тиквички ми стана любима, опровергавайки песимизма ми по отношение на салата от такъв характер.

Към края на лагера имахме и доста приятните задачи да представим театрално това, което получихме като впечатления от разговорите си с местните хора по отношение на отпадъците и компостирането. Играейки ролята на Песимиза, вдъхновена от реакциите на някои от учениците, си дадох сметка, че не е трудно човек да бъде научен на добро. И все по-убедено вярвам в онова, което ми каза веднъж учителката ми по философия, а именно, че ценностната ни система се променя всеки ден.

И аз се промених, и аз научих много, успях дори и да направя, макар и малко, за да помогна някой друг да научи и да се промени. Това е от моментите, в които завиждам на себе си, че съм точно тук и точно сега, за да познавам хората, които носят и създават доброто с делата си.

Благодарности за усилията, думите, жестовете, шегите и труда на всички!

П.П. Успях да се сдобия и с малък компостер за вкъщи, който всеки може да направи с подръчни материали. Инструкции може да намерите тук, а благодарностите са за Еми.
А ето така изглежда моят, който очаква само новите си наематели червеи, за да започне да работи с пълна пара и вълшебност!

КОМПОСТЕР

*May the елда be with you*