Как се спасява коте с книга в ръка

Петък вечер.
Докато съм се вглъбила в „Добрият късмет на момента“ (Матю Куик), чакайки на местростанция Сливница автобуса за вкъщи, го чувам. Онова котешко мяучене. Някъде отсреща. От другата страна на булеварда има паркинг за коли под наем, ограден, охраняван от куче и човек.
Отиваме, за да разберем дали може да намерим котето и да го спасим, защото явно е само и търси майка си.

Обикаляме няколко минути, като успяваме да локализираме котето. Не се вижда, но се чува: мяучи тъжно, изнервено, отчаяно. Не го разбирам много тоя котешки език, но не звучи щастливо. Никак.

Отивам към охранителната постройка, където ме „посреща“ куче, лаещо доста, скачайки по оградата. Обикалям, за да привлека вниманието му, така че човекът, който охранява да се сети, че има проблем и да се покаже. Стратегията работи и идва младо момче. Обяснявам му, че има коте под някой от автомобилите и бихме го приютили, стига той да ни помогне с хващането и подаването над оградата. Той ми обяснява как има работещи сензори и не може да отваря вратата и да се движи отвъд тях, защото алармата ще запищи. Аз все пак го увещавам да помогне само да го вземем. Нищо повече.
Младежът звъни на колеги, за да се консултира и след малко тръгва към колата, където се крие котето. Вървим успоредно един на друг и на оградата.

Тъмно е и не се вижда нищо, само се чува мяученето.
Охранителят се завъртя около колата, огледа и каза, че не се вижда, няма как да помогне и това е. Помолих го все пак, ако го намерят утре, да го сложат в кашон и да ми се обадят. Оставих номера си с надеждата, че някой ще се погрижи котето да не стои още едно денонощие под колите. Междувременно кучето дойде и започна да души и лае около автомобила, приютил малкото, което още толкова усложни ситуацията.

Тръгнахме си с надеждата, че охранителите ще са така добри да го хванат и да се обадят, за да го вземем.

Събота. 

Имах целодневен ангажимент и се озовах на същото място едва вечерта. Докато пак четях на спирката, отново чух мяученето. Този път беше по-слабо и не толкова на често. Осъзнах, че никой не е направил нищо и са ме излъгали. Нямаше за кога да правя същите упражнения и напразни уговорки с охранителите, затова се прибрах и реших, че на сутринта ще дойдем с подходящите приспособления за евентуална спасителна акция. Междувременно се надявах, че котето ще оживее още няколко часа без храна и вода.

Неделя, 9:30 сутринта. 

Отиваме на същото място и започвам да издавам звуци, подобни на мяучене, за да предизвикам интереса на евентуално живото коте, за да даде сигнал и да разберем къде е. Сработва. Отново търсим охранител, появява се един възрастен чичо-дядо, белокос. Обясняваме му ситуацията. Той идва, оглежда отдалече под колата. Котето обаче не издава звук от няколко минути. Охранителят ми казва:
– Ми то сигурно е избягало.
– Господине, тук е, досега маучеше.
– Няма какво да направя, сигурно се е свряло някъде под колата, няма как да го извадим.

Охранителят си тръгна.

Аз останах до оградата, издавайки наподобяващите (уж) мяучене звуци, за да се уверя, че котето не е издъхнало. Другарчето ми по мисия отиде за кренвирши, за да има как да привлечем котето към оградата, а и за да има някаква храна.

След 15-20 минути чакане, в които котето пак започна да сигнализира за присъствието се, имахме кренвирши. Мяученето ставаше все по-силно и учестено и звучеше сякаш идва под капака на автомобила. Притесних се, че може да се е завряло там, а тогава със сигурност нямаше да имаме шанс.

Начупихме и хвърлихме парчета от „стръвта“ и тъкмо изричах думите: „Да отидем ли да извикаме охранителя, за да отвори капака на колата“, когато видяхме едно черно кълбо да излиза изпод нея.

img_20160710_105120.jpg

Беше надушило кренвиршите и хапваше, мяучейки. Адски смешно и мило. След още няколко минути и почти половин начупен кренвирш, котето хапваше, все по-близо до оградата, а няколко ръце го уловиха и промушиха през нея. Увих го в лилавия емовски шал от тийнейджърството си и го гушках. Оказа се супер мило и гушливо коте, което дори си позволи да мърка. Така още 30 минути до вкъщи.

img_20160710_110359.jpg

След обстоен оглед се оказа, че е женско, с петна от машинно масло и доста слабо.
Първо мина през банята, за да се махнат бубите и нечистотиите, а после го оставихме да хапва попара от кисело мляко с хляб и да пие водичка.

2 часа по-късно вече се гушкаше и дремваше върху мен. И мъркаше като коте, което никога не е било на косъм от смъртта си.

Днес то вече си има име: Лиза, като героинята Елизабет от книгата на Матю Куик.

Препоръчвам я. Най-вече препоръчвам да не оставяте глухи за виковете на изоставените или изгубени животинки. Не ги отминавайте, казвайки си, че все някой друг ще ги намери. 

Защото няма. Така както никой не беше откликнал на виковете й, докато на нас ни отне 2 дни да я спасим.
А можеше и да не успеем.
Все пак „Добрият късмет на момента“ проработи!  

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s