7 причини да гледате Ink Master

След като изгледах поредното промо видео за осми сезон на Ink Master, реших че е време да „запаля“ още хора по шоуто и въобще по татуировките.

На Ink Master попаднах съвсем случайно, докато търсих подходящо за представяне предаване за домашното по ТВ продуценство в университета. Изгледах само първия епизод, за да имам представа за какво иде реч и го зарязах. По-късно същата вечер реших, че ще започна от първи сезон, защото изглеждаше прилично. До тогава бях гледала откъслечни епизоди от излъчваните по телевизията Miami Ink и други подобни. Предполагам както повечето от моето поколение, сме чували за Kat Von D именно от някое такова предаване.

След като вече съм изгледала и седемте сезона на шоуто Ink Master, си мисля как това е едно от най-интересните, забавни, цветни, красиви, артистични и образователни предавания.

ink-master-e1434955176561-817x404_c
Ето и няколко причини за това:
1. Ако сте фен на Dave Navarro, в Ink Master ще имате възможност да го гледате и да му се наслаждавате, защото той е един от съдиите. 

За незапознатите: за всички сезони досега, съдиите са точно трима и са винаги едни и същи, като изключим гостите съдии в някои по-специални епизоди.
За още по-незапознатите: Dave Navarro е човекът, свирещ на китара в банди като RHCP (някога), Jane’s Addiction (понастоящем), снима филм по негова лична история, има мнооого татуировки и изглежда БОЖЕСТВЕНО.
В речника ми „БОЖЕСТВЕНО“ означава: с дълга коса (вече не толкова), музикант, с пиърсинг, татуировки, кубинки и сладурски лице, тяло, глас и т.н.
*Пригответе си лигавник*
davenavarro2. Ако нямате никаква представа от татуировки, стилове, изисквания и пр. или пък имате, но искате да си сравните информацията и въобще да научите нещо ново, то в Ink Master ще можете да се образовате. 

Личният ми опит сочи, че само с внимателно и отдадено гледане на предаването, от профан по темата с татуировките, стиловете и термините вече съм няколко нива напред. Научих какво е контраст, какво е Japanese Traditional, American Traditional, New School, както значи татуировката да е readable, на каква кожа е трудно да се татуира и коя част от тялото е сред най-болезнените. И вече мога да разпознавам, когато една татуировка е направена кадърно. А това, както се сещате, е много важно, когато съм от татуиращите се хора. (Горко им на моите татуисти, на които ще „давам акъл“ при следващото омастиляване!)

3. Ако имате нужда от надъхване да се татуирате, то Ink Master е една видео енциклопедия за идеи, стилове, герои, пейзащи, животни, хора, които бихте могли да допринесат за изясняването на това, което искате да запаметите върху своята кожа. 

В повечето случаи епизодите са с тематични предизвикателства, като се набляга не само на традиционните стилове, портретите, но и на шантавите, шарените и доста лични рисунки.

4. Ако пък имате желание вие да започнете да татуирате, то предаването ще е от полза.

В епизодите се представя целия процес, през който минава татуирането: подготовка, изсиквания, комуникация с клиента, осъзнаване на желанията и възможностите и от двете страни, синхронизиране на формата на рисунката с тази на тялото и мястото, където ще се прави и т.н.

5. Предаването действа и като добър наръчник за това какво да правим и най-вече какво да не правим върху и с тялото си, когато иде реч за татуиране. 

От помощ ще са епизоди, в които участниците трябва да правят cover-up, сиреч някой си е татуирал името на гаджето, ама вече не е с това гадже, а пък иска да се жени за друго…

6. По-горе споменах за гостите съдии, които се канят.
Те често са някакви велики имена от тату бранша в Америка или света, а друг път са просто известни актьори, музиканти, че и кечисти. Тогава е най-забавно, защото всички – от участниците до съдиите – са в екстаз и възбуда от всякакъв тип.

7. Освен задачите с татуиране, форматът е измислен така, че винаги да има и предизвикателство, което да е свързано с креативност и артистичност, творчески поглед.
От рисуване върху свинска кожа в касапница до използване на отпадъци от бунище чрез светлина от прожектор за създаване на картина, рисуване на графити и какво ли още не. inkmaster

Предаването е всичко това, което един любител или маниак на татуировки може да иска. Освен всичко по-горе изброено, със сигурност ще се изкефите и на другите съдии. Аз си имам любимец и това е Оливър Пек, a.k.a Маслинко. Макар в началото да ме дразнеше доста с присъствието си, то вече ми изглежда адски миличък и сладък с дългата коса, мустака и вечно дъвканата клечка. О, да не забравяме и ризите, на които винаги закопчава само най-горното копче!

Ако решите да го изгледате хронологично, ще забележите как се променят участниците, съдиите, декорите и финалните предавания на живо. Така например от несигурен и неопитен водещ в лицето на Dave, вече може да видите един супер добър и премерен оратор.

NEW YORK, NY - December 18: (L-R) Judges Oliver Peckf, Dave Navarro, and Chris Nunez  attends the Season 2 live finale of Spike Reality show, “Ink Master” Metropolis Studios on December 18, 2012 in New York City.  (Photo by Barket/PictureGroup)

NEW YORK, NY – December 18: (L-R) Judges Oliver Peckf, Dave Navarro, and Chris Nunez attends the Season 2 live finale of Spike Reality show, “Ink Master” Metropolis Studios on December 18, 2012 in New York City. (Photo by Barket/PictureGroup)

Имате още малко време за наваксване с останалите сезони до 23 август, когато излиза сезон 8. Очаквам да е още по-интересен, имайки предвид съревнованието между отборите на двамата съдии-татуисти Оливър и Крис. А самите участници изглеждат доста сериозни, опитни и, както винаги, цветни. 

Check it out: 

Advertisements

Новите дрехи на баба

Фотография: Йордан Йорданов – Юри, „Несебър 1970“

Когато си дете на разведени родители (не е задължително), може да се случи така, че майка ти да ти е и баща, а пък баба ти да ти е и майка. Ролите в семейството се променят.

И докато т.нар. „самотна“ майка, на която съдът те поверява (за щастие), се опитва през 90-те да те отгледа в поне някакви нормални условия, зад кулисите е и една друга много важна персона с още по-значима роля. И това е баба ти.

Поне някоя от двете баби е изключително ангажирана с това да се грижи за теб. Дали да ти готви, да те къпе, да те люлее с цедилка на лозата в двора, тя е там.

Героят, който е винаги в сянка. Жената, която е най-големият боец, заради всички жертви и лишения, направени в името на децата и внуците.

Ако днес трябваше да пиша по темата за героите на нашето време, която ми се падна на кандидатстудентския изпит за ФЖМК, щях да пиша за моите баби. И съм сигурна, че бабите на всички са такива. Надявам се!
Само дето често забравяме, че без тях, нямаше да сме същите. И въобще, доста често забравяме, че са там, че денонощно мислят за нас и се вълнуват така искрено за всичко хубаво и лошо, което ни сполетява.

Тъкмо последните почивни дни направих един бърз тур при моите баби за по няколко часа. И докато бях при едната от тях, тази, която наистина е посветила огромна част от живота си на моето израстване, отглеждане и възпитаване, откровението й ме порази.
Тя ми разказа как си е купила блуза, но не й става и трябва да я върне в понеделник (баба живее на село (с. Микрево), на 10-15 км от Сандански). Та тази баба, която в автобиографията си има позиция „кметица“ на село Палат, от което е родом, ми каза, че няма дрехи. Всичко, което носи, е старо, подарено от някого, а това, което може да си купи в селото е онези грозни, найлонови дрехи, които носят немалко баби. И разказа как й се налага при всяко къпане да планира какво да облече, за да бъде все пак чисто.
Завърши, обръщайки се към мен и майка ми, с думите:
Моля ви, купете ми някакви дрехи. Аз ще си ги платя! 

Рядко съм получавала подобен шамар. От онези, които те осъзнават. Защото докато аз поне няколко пъти месечно обикалям  магазините и се „награждавам“ с нещо за носене, баба, моята мила баба, няма какво да носи!

Потънах вдън земя с моите желания да имам още нещо ново, въпреки че пазарувам предимно от магазини втора ръка.

А баба не само, че няма какво да облече, но дори няма от къде да си го купи. За завидната трицифрена пенсия, която взима, няма нужда да споменавам никакви детайли.

Шамарът ме осъзна и замисли:
Баба не е виждала море. И така ми се иска да я заведем да си натопи краката. Да се развълнува като вълните, да усети мокрия пясък, да си вземе мида и да погледа водата. Както казваше учителката ми по български език и литература: не се срамувайте от бабите си, те са част от вас! Заведете ги в София, качете ги на трамвай, разходете се с тях.

Надявам се, че ще мога да заведа моята на море. Не, че тя изгаря от желание, но поне ще знам, че и аз съм й показала нещо ново, че съм й дала още едно парче от пъзела, който всички заедно редим – животът. Както дава на мен всеки път.

И така. И аз и майка ми обещахме, че ще й намерим дрехи.
Изискванията са минимални: подходящ цвят като за баба и задължително памук, а не найлон и всякакви кофти, най-вече за лятото, материи.

На тръгване баба искаше да се увери, че е чула правилно и ме попита:
Нали ще ми вземеш дрехи?

Тази седмица имам мисия: да намеря дрехи на баба.

А за целия живот мисията ми е да забелязвам повече, да се интересувам, да се грижа, ако се налага и да се жертвам. Така, както бабите ми го правят вече 24 години.

И да ги обичам. Не само в мислите, но и в действията си! 

Как се спасява коте с книга в ръка

Петък вечер.
Докато съм се вглъбила в „Добрият късмет на момента“ (Матю Куик), чакайки на местростанция Сливница автобуса за вкъщи, го чувам. Онова котешко мяучене. Някъде отсреща. От другата страна на булеварда има паркинг за коли под наем, ограден, охраняван от куче и човек.
Отиваме, за да разберем дали може да намерим котето и да го спасим, защото явно е само и търси майка си.

Обикаляме няколко минути, като успяваме да локализираме котето. Не се вижда, но се чува: мяучи тъжно, изнервено, отчаяно. Не го разбирам много тоя котешки език, но не звучи щастливо. Никак.

Отивам към охранителната постройка, където ме „посреща“ куче, лаещо доста, скачайки по оградата. Обикалям, за да привлека вниманието му, така че човекът, който охранява да се сети, че има проблем и да се покаже. Стратегията работи и идва младо момче. Обяснявам му, че има коте под някой от автомобилите и бихме го приютили, стига той да ни помогне с хващането и подаването над оградата. Той ми обяснява как има работещи сензори и не може да отваря вратата и да се движи отвъд тях, защото алармата ще запищи. Аз все пак го увещавам да помогне само да го вземем. Нищо повече.
Младежът звъни на колеги, за да се консултира и след малко тръгва към колата, където се крие котето. Вървим успоредно един на друг и на оградата.

Тъмно е и не се вижда нищо, само се чува мяученето.
Охранителят се завъртя около колата, огледа и каза, че не се вижда, няма как да помогне и това е. Помолих го все пак, ако го намерят утре, да го сложат в кашон и да ми се обадят. Оставих номера си с надеждата, че някой ще се погрижи котето да не стои още едно денонощие под колите. Междувременно кучето дойде и започна да души и лае около автомобила, приютил малкото, което още толкова усложни ситуацията.

Тръгнахме си с надеждата, че охранителите ще са така добри да го хванат и да се обадят, за да го вземем.

Събота. 

Имах целодневен ангажимент и се озовах на същото място едва вечерта. Докато пак четях на спирката, отново чух мяученето. Този път беше по-слабо и не толкова на често. Осъзнах, че никой не е направил нищо и са ме излъгали. Нямаше за кога да правя същите упражнения и напразни уговорки с охранителите, затова се прибрах и реших, че на сутринта ще дойдем с подходящите приспособления за евентуална спасителна акция. Междувременно се надявах, че котето ще оживее още няколко часа без храна и вода.

Неделя, 9:30 сутринта. 

Отиваме на същото място и започвам да издавам звуци, подобни на мяучене, за да предизвикам интереса на евентуално живото коте, за да даде сигнал и да разберем къде е. Сработва. Отново търсим охранител, появява се един възрастен чичо-дядо, белокос. Обясняваме му ситуацията. Той идва, оглежда отдалече под колата. Котето обаче не издава звук от няколко минути. Охранителят ми казва:
– Ми то сигурно е избягало.
– Господине, тук е, досега маучеше.
– Няма какво да направя, сигурно се е свряло някъде под колата, няма как да го извадим.

Охранителят си тръгна.

Аз останах до оградата, издавайки наподобяващите (уж) мяучене звуци, за да се уверя, че котето не е издъхнало. Другарчето ми по мисия отиде за кренвирши, за да има как да привлечем котето към оградата, а и за да има някаква храна.

След 15-20 минути чакане, в които котето пак започна да сигнализира за присъствието се, имахме кренвирши. Мяученето ставаше все по-силно и учестено и звучеше сякаш идва под капака на автомобила. Притесних се, че може да се е завряло там, а тогава със сигурност нямаше да имаме шанс.

Начупихме и хвърлихме парчета от „стръвта“ и тъкмо изричах думите: „Да отидем ли да извикаме охранителя, за да отвори капака на колата“, когато видяхме едно черно кълбо да излиза изпод нея.

img_20160710_105120.jpg

Беше надушило кренвиршите и хапваше, мяучейки. Адски смешно и мило. След още няколко минути и почти половин начупен кренвирш, котето хапваше, все по-близо до оградата, а няколко ръце го уловиха и промушиха през нея. Увих го в лилавия емовски шал от тийнейджърството си и го гушках. Оказа се супер мило и гушливо коте, което дори си позволи да мърка. Така още 30 минути до вкъщи.

img_20160710_110359.jpg

След обстоен оглед се оказа, че е женско, с петна от машинно масло и доста слабо.
Първо мина през банята, за да се махнат бубите и нечистотиите, а после го оставихме да хапва попара от кисело мляко с хляб и да пие водичка.

2 часа по-късно вече се гушкаше и дремваше върху мен. И мъркаше като коте, което никога не е било на косъм от смъртта си.

Днес то вече си има име: Лиза, като героинята Елизабет от книгата на Матю Куик.

Препоръчвам я. Най-вече препоръчвам да не оставяте глухи за виковете на изоставените или изгубени животинки. Не ги отминавайте, казвайки си, че все някой друг ще ги намери. 

Защото няма. Така както никой не беше откликнал на виковете й, докато на нас ни отне 2 дни да я спасим.
А можеше и да не успеем.
Все пак „Добрият късмет на момента“ проработи!  

Mission (im)possible: Да се спасиш от досадни служители

В два поредни дни ми се случват почти едни и същи ситуации, в които се опитвам да разубедя някого, че имам нужда от нещо, като давам логични за мен доводи. И съвсем прости. Уж.

Ден 1
Малко след 9 сутринта, закъснявам за работа, нося 5 кайсии в едната ръка (за да не взимам поредната ненужна найлонова торбичка), раница на гърба, ключове в другата. Тъкмо да си отключа входната врата за сградата, на чийто пети етаж се намира работното ми място, телефонът ми звъни. Решавам, че е нещо спешно или поне любопитно.

Непознат номер. Изненада.

Вадя, не помня с коя ръка, телефона от раницата, прибирам кайсиите с някоя от другите ми ръце, приемам обаждането и в същия момент успявам да си отключа, да дръпна вратата и да се изстрелям във входа. Докато качвам 100-те стъпала до петия етаж (колежката ми ги беше изброила, но не помня точната цифра), слушам обичайната тирада от: „вие сте лоялен клиент“, „само сега имате възможността да получите такава оферта“, „предлагаме ви изключително предложение, от което могат да се възползват само няколко наши клиенти“…
Бърза вметка: дамата (с доста дрезгав и неемоционален глас) дори не попита „Удобно ли е?“. Поне това очаквах.

До третия етаж слушах предложението:
Чудесен пакет, телвизия, стотици канали, само за някаква дребна сума пари… Как Ви се струва?

На четвъртия етаж най-сетне проговарям, разбира се, започвайки с учтиво благодарене, затова че са ме сметнали за така ценна за тях, че да ме застрелят с наизустените си реплики в 9 сутринта, докато качвам стълбите.
– Не проявявам интерес на този етап, защото не гледам телевизия. 

Отсреща:
– Разбирам. Но все пак това са толкова много канали само за *незнамсикаква* сума (не помня колко, но се очакваше да звучи „изгодно“).
Аз:
Да, но аз не използвам телевизия. Нямам нужда от канали и пакети. 
Отсреща:
Добре (тонът става леко опитващ се да прояви емпатия и убедителност), когато се приберете след работа, не си ли пускате телевизора?…
Аз прекъсвам с лек изнервен смях:
Не. Аз дори нямам телевизор. Не гледам телевизия и това въобще не е каналът, който използвал за информиране или каквото и да било. 
Някак успях да убедя невярващата отсрещна страна, че няма смисъл и е по-добре да ме спаси от пърженето по телефона и ми пожела:
Лек ден. 

*Все пак се надявам, че въпросният служител е успял да ме задържи на телефонната линия повече от минималните минути, необходими, за да й бъде начислена конкретната сума, която заработва на разговор или както там им се води в договора…

Ден 2
Оказвам се до Попа и докато чакам уговорка, а междувременно съм се запитала към офис, за да си платя сметката за телефона, се спирам на сергията с книги. Продавачката е често там, адски мила и разговорлива. Харесвам си няколко книжки, но се оказва, че днес съм първият клиент и няма да ми върне. Казвам й, че ще отида да се разплатя с телекома, и ще се върне, надявам се, с точни пари.

Влизам в офиса.
*По принцип за да избегна ситуации като следващата плащам на ПОС терминала, за да не ми се налага да разговарям с напористи служители. Този път не успях дори и да приложа хитростта със заблуждаването, че плащам чужда сметка.

Канят ме на едно от бюрата. Дамата ме пита какво ще плащам, аз ли съм въпросното лице (тук хората допускат най-честата грешка, като отговарят честно). Давам съответната сума, чакам си рестото, моля за дребни пари, за да си платя книгите вън, но нямат. Нищо. Очаквам да ми се размине, но не. Следва това:

А адресът, който е отбелязан при нас същият ли е? (Явно това е добре действаща фраза, защото не за първи път я чувам.)
– Ами има ли значение? Сега съм с временен адрес, защото съм студентка. 
Къде, в Студентски град ли живеете? 
– Не.
На квартира? Там ползвате ли нещо: интернет, домашен телефон? 
– Телефон не, но интернет да. Има някакъв, който просто така го заварих и нямах опции да го сменя (тук послъгвам, усещайки накъде ще ни отведе уж лекият и небрежен разговор).
А мобилният, който ползвате сега, като гледам Ви е малко. Минути не изговаряте, но интернетът Ви свършва бързо. Мога да Ви предложа само срещу 6 лв на месец още незнамсиколко  ГБ. 
– Не, благодаря. Ползвам предимно уай-фай в нас и в офиса и не усещам необходимост от повече включени данни. 
Добре, но сега идва лято. Няма ли да ходите някъде на почивка? Там ще ви трябва интернет. 
И да ходя, едва ли ще го използвам толкова. Най-много за някой по-важен мейл.
Добре, а таблет не искате ли? Срещу *незнамсиколко* лева на месец. 
Майка ми има, благодаря. 
Е, таблет и за Вас! (Някой май е фен на Бареков и кампанията му.)
– Не, предпочитам да давам тези пари за книги. А и телефонът ми в момента, който взех от Вас, и още изплащам, ми върши чудесна работа.
Да, но на таблета може да си четете също книги. 
Мисля, че имам повече свободно място за запълване в библиотеката ми, а не в телефона. Благодаря! 

И тогава запомних погледа.  Онзи същият поглед, с който ме „слушаше“ дамата от предния ден.
Неразбиращ това, как може да не гледаш телевизия и да не искаш пакет с безброй канали?! И как може да не искаш нито таблет, нито допълнително интернет, ами ще пожелаеш да си купуваш книги?!

Леличката на книгите ме чакаше и като видя, че се връщам с все така едри (10 лв.) пари, отиде да ги „разбие“.

А изводът: плащайте си сметките дистанционно и си купувайте книгите лично. По-истинско и приятно е! Дори и да нямате дребни.