Как да (пре)живееш на общежитие в Студентски град

Всеки, който е живял на общежитие в Студентски град, знае, че в определен момент най-съкровеното му желание е просто да се изпари от това място. 

Денят, в който се изнесох от моето, беше паметен. И доста дълго очакван.

След 4 години, в които обитавах с познати и непознати онази стая с номер 209 (известна сред редовните й посетители като Mir Hostel), носталгията май е мъртва. Така си се роди.

Първият ми спомен от студентски град е булевардът пред УНСС, по чиято осова линия подтичвах, за да питам таксиджиите накъде е блокът ми, а часове по-късно си създадох още един първи спомен, сядайки на кафе в клуб Face с родителското тяло, докато всичко беше толкова шарено, шумно и цветно, че ми изглеждаше като курортче.

Е, тогава не знаех, че кафенето и въобще почти всички заведения там няма да бъдат моя любима дестинация за свободните вечери. Кварталът е предимно чалголюбиво място, в което едно време имаше легендарен Строежа, днес все още има Шедьовър, а за Маската не съм сигурна, но не е нещо специално. И един бивш Тукан, сега Саунд Уейв, в който се ходи на караоке.

Квартал на парадокса.
Когото и да попитате за живота в Студентски, ще ви каже, че денонощните магазини са супер якото предимство, и си е вярно. Кварталът бълва заведения за бързо хранене, дюнери, катми, пици. За кратко през последната година съществува брутално симпатична Шкембудка, но студентският организъм понася чесън като елемент на чесновия сос в дюнера, но не и в шкембенцето с чесънче и люто. Всъщност Студентски е квартал на парадокса. Същият парадокс около затварянето на Строежа, за който плакахме и пишехме сълзливи статуси, но реално минимално количество хора и фенове го посещавахме в последните му месеци студентство…

12319538_1064394353592419_474907869_n

Това е мястото, на което няма гладни улични кучета, но има доста гладни хора. Духовно.
Първата година си мислех, че на това място няма какво да се яде и мъкнех бабински манджи от село, голяма смешка, наистина. После открих топлата витрина във Фантастико, за която е доста спорно дали става или не за вечеря (това, което приятелски се усмихва в нея)…
И след това открих готварската печка, подарена от майка ми, което е поредният парадокс според правилата за обитаването на общежитията, според които не може да се внасят и ползват уреди…
Кажете го обаче на студентите през зимата в стаите със стари дограми, в които парното не е достатъчно, което от своя страна води до масовата употреба на духалки и всякакви печки, което пък от своя страна води до претоварване на елмрежата, което води до безтоково прекарване на вечерите и статус на домакинката в групата на блока: Знаем защо спира токът, не се правете, а преустановете употребата на духалки!

По този и други поводи си мисля как има някакви договорки с всякакви бизнесмени в квартала, защото ако общежитието ти няма обща кухня и нямаш условия за готвене в стаята, то се налага да си купуваш от заведения и магазини готови и не много ясни по произход и полезност неща. От друга страна това е мястото с най-много обществени перални (информация, получена от проверяващ подобни обекти служител), което показва необходимостта от перални в блоковете, които биха излизали по-евтино и удобно за студентите, но не и за бизнеса с перални там.

washmachine_music

В студентското общежитие най-често живеят хора, които смятат, че могат да пеят.
Правят го на висок глас и отворен прозорец (ако дограмата не е нова и не пропуска звук), обичат да крещят всякакви вулгаризми и тъпотии, най-вече докато имаш да учиш за изпит, опитваш се да заспиш или правиш нещо смислено. В какъвто и момент да го правят, все е досадно, но пък е основно забавление за жалко съществуващите (неу)зрелостници. Най-големи са междуметията, свирканията и скандиранията, когато угасне токът. Ако имаше устройства, превръщащи звука в електричество, нямаше да има нужда въобще от ЧЕЗ, ЕВН и пр.

В общежитията не се пести.
Водата винаги тече, защото майсторите идват седмица-две по-късно, ако въобще някой дойде, или някой си направи труда да подаде сигнал (да се запише в книгата за ремонтни дейности при портиерите).
Често съседите отгоре са толкова щедри, че те наводняват, което води до петна по стените, теч през дупката на парното и естествено теч от тавана в коридора. Майсторите все са заети, затова водата от горното казанче си тече свободно поне 10 дни, причинявайки ми гняв и тъга, както и смущения в съня от шуртенето.

В общежитието няма скрито-покрито.
Чува се всичко: от затваряне на прозорец, врата и шкафче, до оригване, пръцкане, стонове, кихане. Случвало ми се е да ми казват наздраве някои от съседите, когато кихам. Ако е прекалено тихо, то все ще се намери някой съсед  да чука по тръбите на парното, пресъздавайки сцена от хорър или просто тренирайки умението за ползване на морзова азбука, или просто придружавайки тананикането на някоя нова песен.
Рядко ви е нужен часовник за събуждане, защото вибрацията на алармата на съседа отгоре, е толкова силна, че върши чудесна работа.

В общежитието цари живот на щедрост.
Редовно някой си оставя боклука в коридора, гаси си фасовете на парното и освен смрад, има и остатъци. Често има хвърлени брошурки за чалга събития, по-често ги пъхат и под вратата. А много рядко може да се случи така, че някой да се изпишка в торбичка, която възпитано да остави в коридора, за което няма как да разберат всички, ако домакинката не пише отново в групата на блока за това „геройство„.

17040_1167627519998_3561102_n

В общежитието лично пространство не е нужно.
Затова най-често в стая за един живеят трима. За всички 4 години съжителствах с общо 5 девойки, които ме обогатиха откъм впечатления за различни райони на страната, включващи диалект, тренд в обличане и държание и пр. С нито една не си приличах по вкус за книги, музика и въобще не си пасвахме. В повечето случаи и на двете страни се налагаше да правят компромиси с музика (най-често на мен, защото всички могат да слушат чалга, но не и рок).
(Е, имало е и паметни моменти, в които разкривам някогашната си чалга натура, пускайки нещо от рода на „автомонтьор със златни ръце“, което така ме компроментира, че след това дълго време ми го напомнят…)

Студентското общежитие е мястото, на което често се случват и студентските тройки: двама правят секс, докато третият се прави, че спи. След първия път обикновено и двете страни претръпват, но никой никога не казва какво е чул.

Това е и мястото, на което можеш винаги да бъдеш приютен, особено ако в блока няма много контрол, в противен случай са от полза умения за катерене по стени и прозорци.

Тук се срещат човешкия вид с този на хлебарките и дървениците, макар за мен винаги да са били легенди и слухове, освен 2-3 случая, в които съм се запознавала с 2-3 хлебарки.

Това е и мястото, за което майка ми възкликва разтревожено:
Как ще живееш тук?!
А по-късно отправя хвалебствия по мой адрес, че успявам да живея там. Всъщност не е кой знае какво геройство, но… майки…

Животът в студентско общежитие не е толкова лош, докато имаш ниски критерии и все още имаш търпението да съжителстваш с всякакви откачалки. 

След този повратен момент е време за квартира.

Алилуя (бейбе)

10984264_10203617345983356_3775950170039728790_n

The Subways или концертът с най-много стейдждайвъри на глава от населението

The Subways ги чух за първи път в един доста добър филм („Die Welle„) с убийствен саундтрак  и си казах, че все някога ще дойде времето, в което да ги чуя и на живо

И защото съдбата не беше на моето мнение за дълго време, поради което и пропуснах и тазгодишното издание на Wrong Fest (на него трябваше да свири бандата), се оказа, че за организаторите на фестивала няма никакви ограничения. Когато на едно място имаме яки организатори, яка банда и яка публика, нещата се развиват точно, както в приказките: с един голям happy end. То даже не е и точно end, защото The Subways май искат да се върнат пак… (Дано, дано, дано!)

Mixtape 5 е мястото, на което съм преживяла едни от най-добрите концертни събития: Dubioza Kolektiv, Amorphis, God Is An Astronaut.
Вече и The Subways.
the subways_sofia_bulgariaТе са от онези банди, в които има само трима музиканти, но са ти напълно достатъчни. Достатъчни да те впечатлят, да те накарат да се влюбиш в тях, да не искаш да си тръгват… Захаросан британски рок, за който не предполагаш, че може да е толкова влизащ под кожата, в главата ти и в душата… (О, и да се размажеш в брутално пого.)
Особено когато става въпрос за вокала Billy Lunn, който сякаш, за да се извини за закъснението си с около 2 месеца да свирят пред българска публика, беше научил български. И ако често казваме, че да свириш някъде и да поздравиш публиката на родния й език е клише, то това се различаваше от всички клишета, които съм чувала някога. След Sabaton, които играха театър на български, The Subways са бандата, която искам да гледам още сто пъти, за да ми говорят и свирят с тази жажда за обич между тях и нас.


Billy Lunn е толкова емоционален, говорещ, скачащ и така добре играе с феновете, че няма как да не го заобича човек. Особено с цялата добрина, която излъчва, и с която говори. И имам чувството, че ако дойде и ми каже „Сега ще те убия!“, аз бих се съгласила, че даже бих го и насърчила… Просто е слънце с китара.

И за да не обяснявам как пее на български, как кара публиката да кляка и скача, да прави съркъл пит и пого, как я учи да прави stage diving, споделям видео от концерта.


Благодаря
на всичките вселени, че някои неща се прецакват, за да може хора с неясен късмет като моя да се доберат до точното място в правилното време и с най-яката банда.
Толкова любов и смях на подобно събитие се събират рядко! 

Благодаря на организаторите, на бандата и всички хора в публиката.
Най-вече на организаторите: вие сте най-правилните хора на тази грешна планета!

Как се става супергерой с книга-игра

Днес пиша за нещо необичайно. Необичайно за мен, а и за много от хората, които познавам. И все пак не толкова необичайно за събитието, което посетих в петък (30.10.2015).

За първи път присъствах на премиера на книга-игра и откриване на първата книжарница (за мен е по-скоро храм) за книги-игри у нас, може би на Балканите, че защо не и в целия свят.
Поне съм сигурна, че в моя свят това е първото такова място.

Книжен център „Славейков“ се намира в безистена на едноименния площад. Там може да се сдобиете с най-новите книги-игри, да почетете от библиотеката с по-стари и още по-легендарни заглавия, а на втория етаж може да преживеете това, което преживях и аз: щастие до тавана (буквално) от всички комикси и невероятни заглавия там. Това, което виждате на снимката, вече е заплюто (преносно)!

ploshtad_slaveikov

Премиерата на книгата-играГрадска вещица. Ловец на таласъми“ премина в разглеждане на купчинките с книги-игри, въодушевление с много междуметия и в разговори с авторката на „Градска вещица“ Върджил Дриймънд, която ни остави това мистериозно пожелание заедно с подписа си.
IMG_20151102_223437

Ако все още не сте разгръщали книга-игра, направете го!

За протокола: това ми е трета или четвърта книга-игра, която чета. Както с „Градска вещица“, така и с всички, четени/играни преди това, не успях да спечеля от първия път. Даже нито от втория. Всъщност досега не съм побеждавала злото. Да, знам, тъжно е.
Но точно там се появява предизвикателството на този тип четиво-игра. Дали ще се откажеш или ще се нахъсаш да им покажеш на злодеите, че не могат да те откажат. Така де. Въпросът е да играеш или не? С книгата-игра можеш така да си тестваш волята и търпението, както с нищо друго. Защото само от теб зависи дали ще победиш, дали ще разбереш какво се случва накрая (различно от това да те затрият под една или друга форма).

Книгата-игра е приключение, спотайващо се между страниците, на което можеш да се отправиш единствено, ако имаш достатъчно търпение и повечко късмет, за да попаднеш на точните страници.

knigi-igri Както каза самата авторка, това е мястото, в което ти самият си герой. И винаги можеш да поправиш нещата. Този аргумент е за тези, които не вярват в супергероите днес.
Е, хайде, вземете една книга- игра (поне) и повярвайте, защото вие сте тези герои и сте супер!

А на мен ми остава да направя поне още един опит в желанието си да стана супергероинята в книгата.
КаЧао!

P.S. В книгата е вложила своя труд и една прекрасна художничкаАлександра Петрук, в чиито животинки се влюбих от пръв поглед!
alexandra_petruk IMG_20151102_223529