Първи гост-автор с разказ за моя преживяна история. С чорап.

ЧОРАП.

Част първа

„Ода за изгубените души“

Аз съм сив на черни сърца, малко скъсан на петата и от сто процента памук. Мира ме изгуби преди две седмици и от тогава е малко тъжна. Аз съм много много близо, просто съм паднал под леглото, но тя не знае и все още ме търси. Сигурен съм… Вечер виждам как самотно се стъпват краката й по пода и колко меланхолично се свиват пръстенцета й, докато тя обува онези отвратителни  розови ментета, купени във всичко по един лев.

Мра, зя , ги! Мразягимразягимразягимразягимразягимразяги!

Те не разбират че трябва да оставят кожата й да диша, да се страят да са леки и удобни, и никога, никога да не миришат. Глупави позьори с пръсти! Мислят се за много оригинални, а пускат боя, като ги перат. ХА-ХА-ХА. Дано избледнеят и тя ги изхвърли в коша за боклук.

А как ми липсва брат ми оу оу оу… Заедно сме още от рождението ни. Близнаци. Онова, което казват за близнаците е напълно вярно – имаме специална връзка помежду си. Даже сега го усещам как седи самотен и смачкан в чекмеджето с чорапите. Всички си имат другарче, само той не. Ау ау ау… и се чуди : “ О, братко, къде си?“, а аз съм тук и чакам да ме намерят. Но скоро, скоро трябва да е. Потънал съм в прах, значи ще дойде време за чистене. Най -много още месец. Месец и половина в най-лошия случай. А тогава – О, радост, ще бъде – о, веселие! Точно като в деня, когато ни купи. Помня го сякаш беше вчера. Тя дойде в магазина с блуждаещ поглед и празно гледаше рафтовете. Но после видя нас с брат ми, и в миг очите й светнаха. Никога няма за забравя този момент. Почувствахме се толкова желани и обичани. С такава нежност ни докосваше и щом се прибра веднага ни обу. Ние, разбира се, я прегърнахме, колкото можем по-силно, та и тя да усети обичта ни. А после сгрявахме краката й и пазихме от студеното докосване на лошия твърд под. А колко нови приятели си намерихме! Зелените, Виолетовите, Черните, Белите, Онези на котенца, Тези на ромбове, Шарените, двата чифта Дебели Вълнени, изплетени от баба й, и още и още… С маратонките се намразихме веднага и често се карахме. Кецовете също не бяха цвете за мирисане. Такива едни разлигавени и прости. Официалните обувки бяха много възпитани, но брат ми и аз често имахме усещането, че гледат отгоре на нас, а от други чорапи съм чувал, че само с Черните се разбират. Но любими са ми Ботушите. Те са прями и откровени и имат страхотно чувство за хумор. Един път Десният какъв виц ми разказа, щях да се скъсам на палеца от смях! Но вече няма смях. Има самота  и мъка…

О, Мира, намери ме!

Част втора
„Където всички надежди се сбъдват“

ООООООООООООООООООООООООООООООО КОЛКО СЪМ ЩАСТЛИИИИИВ И КОЛКО СЪМ ДОВОЛЕН ОООООО КОЛКО СЪМ ЩАСТЛИВ И КОЛКО СЪМ ДОВОЛЕН…

Намери ме. Само след три месеца – НА – МЕ – РИ МЕ!

Вече бях изгубил надежда и бях потънал в отчаяние, даже си помислях дали няма да дойде някой мишок, за да ме завлече в дупката си и да ме изгризе до смърт само и само, за да се свърши. Но учудващо, не. Явно тук мишки няма. Или може би хлебарките са ги изяли. Но както и да е… Аз спях мъртвешки сън, но вече съм пробуден! Спасението дойде благодарение на една тенис топка, която, подскачайки, влетя в мрачното ми съществувание и накара Мира да погледне под леглото. А дори не знаех, че тя играе тенис! Може да е нещо ново. Хората често се опитват за запълнят празнините в душите си, оставени от липсата на някой важен,  чрез безсмислени игри и забавления.

Но сега съм тук! Тя ме сложи най-отгоре върху купчината в коша за пране и сега ме носи при пералнята. Отново ще вкуся от сладката свежест на праха без фосфати, но с нови подобрени активни съставки за едно дълбоко и лесно изпиране. Нямам търпение!

Част трета
„Къде съм?“

Къде съм? И защо е толкова тъмно? Лежа на плочки, а те са студени и мокри. Долавям слаба миризма на мухъл. Добре, добре, спомни си, спомни си, ти беше в пералнята, плуваше във водовъртежа и се опиваше от вълшебството на живота… После, какво стана после? Програма за сушене. Сигурно съм заспал от топлия  бриз след хубавата баня. Но къде съм сега? И защо имам котешка козина по себе си? Шшшш,ТИХО,мисля,  че не съм сам!

Но това е котка! Донесе още един нещастник като мен и го сложи наблизо.

Хеееей!

Хееееей!

ХЕЙ, Чорап! Знаеш ли къде сме?

Не отговаря. Може да е още в шок, горкият. Ох, защо ли ми стоварва небето толкова страдание? Да не би да съм мъртъв и това да е адът? Или пък съм бил много лош в миналия си живот?! Може да съм бил чорапогащник и да съм пускал бримки! Не,не,не не ми се мисли за това. Искам само да ме намерят и да си ида у дома….

Част четвърта
„there is no place like home“

Ама какво е това?! ААААААА ЗАСЛЕПЕН СЪМ! А, просто някой е светнал лампата.

Лампата! Хораааа хорааааа ето мееее етооооо меееееее! Вижтемевижтемевижтемевижтеме ВИЖ – ТЕ МЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

Чорапът до мен се е свестил, хей, Син, крещи с мен, хайде! Знам, че не ни чуват, но може би този път ще успеят.

Добре, забелязаха ме. Нас. Момиче със сърдито лице. Говори си сама нещо за котка на име Мима, майка й, лоши навици и бой. Не разбирам какво тук общо има майка й.

Но момичето изчезва.

Хей!

Върни се!

Хеееееей!

Не ни оставяй тук!

Нееееееееееееее…..

 

 

 

Тя се връща се и води някого. Момче. Той клати глава в отрицание.

След това идват и си отиват още хора и още хора…Боже нима всички те са изгубили чорапите си?! Колко болка, Боже, колко болка!

А ето я и Мира.

Мирааааааааааааааааааааааа!!! Миренце! Миреченце!

Ела и ме вземи и  никога не ме губи отново,чу ли?

НИКОГА!..

КРАЙ

Благодаря на Алексей Честният за страхотния разказ, в който превърна едно мое банално и битово преживяване с чорап. 


И един любим тематичен клип от мен: 

Advertisements

Кърменето на обществени места: къде всъщност е проблемът

Да се прочете и да се осмисли.

Царството на Бу

От два дена интернет жужи, бръмчи и избухва все по-силно покрай прецедент за България: майка заведе дело за дискриминация срещу нея, защото охрана в столичен МОЛ я е накарала да напусне сградата, когато се опитала да накърми бебето си.

Това се превърна в новина номер едно за нула време. Обикаля ежедневниците, националните телевизии, форуми, Фейсбук страници. Мненията са изключително разнопосочни, но като цяло има три основни модела: кърменето е нещо нормално и майката е в правото си; че кърменето е хубава работа, ама ако може, да не го виждаме, чуваме и разбираме; и накрая, абсурд, с право са я изгонили, какво ми се е разкърмила на обществено място. В медиите се експлоатира тая благодатна тема основно откъм гледната точка на скандала: има ли дискриминация? „Прилично“ ли е да се кърми на обществено място? Не е там проблемът обаче.

Проблемът не е и в това, че майка е кърмила на…

View original post 1 443 more words

„Pride“ за правата на всички

По настояване на един приятел, за което му благодаря, днес гледах „Pride“. Филмът е част от програмата на тазгодишното издание на София Филм Фест, което е още една от причините да вляза в залата с големи очаквания. 

И съм очарована. Силен филм, контрасти в събитията, емоциите и сюжетните линии, танци, музика, красиви хора, красиви умове.

Филмът е за любимите ми хора – представителите на ЛГБТ общността. Толкова цветни, широко скроени и борещи се, отстояващи себе си. Вярващи в себе си. Това е нещото, за което понякога им завиждам, защото знаят кои са и не допускат чужди мнения и вербални удари да ги наранят. Най – запомнящата се фраза е тази, че е нелогично да се бориш за правата само на едни. С други думи, когато се бориш за своите права, за правата на ЛГБТ хората или за правата да изразяваш произхода си като пишеш на някоя стена „к*р“, то това означава, че трябва да се бориш и за всички други права. Няма да давам примери.
Това е нещото, което забравяме: въпросът не е конкретно за едни или други хора и общности, субкултури и пр., а за правата на хората като цяло. И те трябва да бъдат защитавани всеки ден.

Впечатлена съм от начина, по който са съчетани исторически събития, които ако не беше този филм едва ли щях да науча. Като миньорските протести по време на Маргарет Тачър. Наред с това борбата за признаване правата на ЛГБТ хората. И към това появата на ХИВ/СПИН.

А хуморът, акцентът, прекрасните баби и най – вече белокосата с „нейните лесбийки“, правят филмът от онези, които влизат под кожата и стигат до сърцето. 

За 2 часа заживях с героите, с историите им – истински истории, изживени, човешки, тъжни и смешни, всякакви. И ми се иска да познавам повече такива хора: вярващи, обичащи, борещи се и цветни, много цветни външно и емоционално. И да гледам повече такива филмипредставящи света от гледна точка на табутата, защото в този свят те не съществуват. 

Благодаря!

От Аналгин глава не боли

Макар още да усещам кънтене в главата си, бързам да пиша, за да успея да предам оптималното количество от кънтенето и в душата ми.
Дългоочакваният концерт на Аналгин. Промо на дългоочаквания им нов албум и още по-дългоочакваната среща със страшни музиканти.

Толкова емоционално събитие не съм преживявала отдавна и се чудя от къде да започна. Хронологично първата приятна емоция беше залата. За първи път влизам във Военния клуб в София и вътре си е доста приятно. Обстановката предразполага към нещо леко по – изискано. И то беше такова. Сякаш несъвместимо, но така хубаво и добре се получи посрещането в точно такава среда. Не беше претъпкано, нито имаше прекалено глъч. Възпитана публика, макар на няколко пъти, особено по време на подгряващата банда, да си беше баш моментът за яко пого.

А, да, подгряващата. За първи път чувам и виждам Fyeld, но израдваха доволно с прилична палитра от парчета, авторски и кавъри, и луд вокалист със зелена брада.
И като на всеки концерт, времето си препускаше, и час след началото сцената беше префасонирана и засияха много лъчи цветна светлина, а тържественото посрещане на Аналгин се случи под звуците на мелодията от „Карибски пирати“. Парчетата бяха предимно от новия албум, разнообразени от най-известните отпреди години такива, както и кавъри.

И ако някой все още се съмнява, ще го кажа, за да се знае: Звезди има най – страхотният глас у нас. Че и не само. Особено си пролича, докато пееше парчета на Дио и Ози. Китаристите си имаха забавна игра на сцената, а барабанистът така ме изуми. Направи страшно соло, сякаш бях сред публиката на последната сцена във филма „Whiplash“. Да, беше толкова добро! И знам, че вече съжалявате, че не сте присъствали на концерта.
Имаше и не малко забавни моменти: фотографът – пластелин, който в опитите си да запечата всеки як кадър, се разтичаше, разтягаше, катереше и всичко възможно във всички възможни пози. И любимият колега Буги Барабата, който изникна някъде отзад, за да се поклони на своите колеги. Абсолютен мачовски жест, признавам!
О, освен всички нови и стари парчета и кавъри, тази вечер пяхме и „Happy Birthday“ на един чуждестранен младеж на балкона, който бе избрал да отпразнува личния си празник с Аналгин и с нас.
Това е най – добрият начин за празнуване и на други годишнини, защото само човек, който е чакал месеци или години, за да чуе една-единствена песен и да преживее такава емоция, знае как се разтяга лицето му в огромна усмивка, а сърцето му… то тупти от обич!